Кристина Дод
Изчезналата принцеса (30)

30

Виктор удряше по вратата, което накара Еванджелин диво да скочи на крака.

— Не се безпокой. — Мари Терезия я потупа по ръката. — Той не може да влезе. Слушай! — Тя повдигна пръст, когато Виктор започна да хлопа на другите врати. — Не е сигурен къде си се скрила.

Черно-бялата носия на малката послушница изпъкваше на фона на розовите храсти и ослепителножълтите парички. Времето бе сякаш спряло. Не лъхваше ветрец, карамфилите насищаха въздуха с миризма. Зелени ябълчици висяха от клоните на старите дървета, засадени, за да пада сянка над пътеките и скамейките. Пчели жужаха, опитвайки всяко цвете по пътя си към редицата кошери покрай стената.

— Добре — запъхтяно отвърна Еванджелин. — Слава богу.

— Наистина слава на Бога. Съдбата ти е предопределена свише.

Напоследък Еванджелин се бе наслушала на приказки за своята съдба. Придобиваше усещането, че съдбата я подмята, както си иска. Боеше се, че за пореден път се е изправила срещу нея. Отри длани в потното си чело и попита:

— Кой ти каза, че ще дойда тук?

— Как кой, ами че Санта Леополда!

Туптящото сърце на Еванджелин се успокои, дишането й се нормализира, но тя беше прекалено уморена, за да се мъчи да разбира малката послушница.

— Санта Леополда е мъртва.

Мари Терезия само се усмихна и хвана Еванджелин под ръка.

— Нали не възразяваш да те наричаш „сестро“? Чувствам, че сме сестри.

— Не. — Еванджелин погледна към върха на четириметровата стена. Вече изобщо не чуваше Виктор. Дали бе продължил нататък, или се ослушваше да долови гласа й? Издърпа Мари Терезия по-далеч от зида и по-близо до зданието от розов камък.

— Навярно в очите на бога сме сестри.

— Точно така.

Тук звуците на града бяха приглушени, губейки се в широкия двор, където избуяваха растения, обожавани от своите градинари. Тук ведростта беше скъпоценна брънка в златната верига на времето, където един ден се сливаше с друг под умиротворението, което пропиваше почвата, растенията, въздуха.

— Това е метох — изказа догадката си Еванджелин. — А това е неговата градина.

Мари Терезия се огледа наоколо с гордост.

— Нали е прекрасно? Това е нашият градски манастир, първоначалното обиталище на Санта Леополда. Тук някога тя поставила скиптрите и короната в кристалното ковчеже.

Еванджелин реши да изпита Мари Терезия:

— А тази сутрин ти си разговаряла с нея.

— Да, тази сутрин. Вчера сутрин. Как иначе, когато тя ни е игуменка.

Еванджелин се отпусна. Момичето изглеждаше съвсем нормално. Освен това бе умно и в него не личеше капка лудост. Сигурно искаше да каже, че всяка игуменка получава името Санта Леополда — макар че това не обясняваше откъде светата майка е знаела, че Еванджелин ще се озове тук, при положение че самата Еванджелин не го знаеше.

Мари Терезия я поведе по една пътека към високия шадраван в сърцето на градината.

— Ние току-що пристигнахме — подхвърли тя.

— За Разкритието ли? — досети се Еванджелин.

— Аз трябва да съм тук за Разкритието. Пътуването ни беше крайно безинтересно. Дано и твоето да е било такова.

Еванджелин премаля, когато се сети за Даниор, Доминик, минералния извор, селото, бунтовниците… Даниор.

— Не точно.

— Колко съм глупава — жизнерадостно изчурулика Мари Терезия, досущ някоя птичка в клонака. — Ти си принцесата. Трябвало е да минеш проверка дали издържаш на неблагополучия и беди.

— Преминах достатъчно изпитания, за да бъда принцесата, но всъщност не съм. — Еванджелин знаеше, че звучи докачливо, обаче историята с тази принцеса й бе струпала хиляди нещастия на главата.

Мари Терезия набра дузина карамфили и добави няколко снежнобели маргаритки. Обиколи розовата градина и с ножа в колана си отразя два съвършени кървавочервени цвята.

— Какво е принцеса?

Еванджелин зорко се вгледа във възпълничкото момичешко лице под забрадката. Мари Терезия не беше малоумна, беше го установила от предишния им разговор. Само че днес послушничката изглеждаше разсеяна, вятърничава и определено малко странна.

— Принцеса е дъщерята на крал и кралица — отговори тя без капчица съмнение. В края на краищата, много бе разсъждавала по темата.

— Не, грешиш. — Мари Терезия подреди наръча цветя. — Принцеса е жена с благородно държание, добродетелна, скромна, мислеща първо за благоденствието на народа и чак след това за своето собствено, независимо от възможните облаги.

Еванджелин не вярваше на ушите си: една послушничка да се превърне във философ.

— Не, ти грешиш. Има колкото щеш такива жени, богати и бедни, а ако кралят, кралицата и децата им бъдат убити, те въпреки всичко няма да станат принцеси. За да разполагаш дори с най-ограничената възможност да бъдеш принцеса, трябва да се родиш в знатно семейство.

— А кой решава какво означава благородството? — Мари Терезия добави разцъфнала клонка с бели цветчета за фон на букета си. — Ако дадено семейство е знатно и вярва, че по божията милост е с благородническо родословие, нима господ няма да оттегли благослова си, ако обстоятелствата се променят? Нима господ не ни готви съдби, които често не съвпадат с нашите планове и въжделения?

Еванджелин изпита чувството, че този въпрос я е вкарал в капан. Леона недвусмислено изповядваше същото и нищо, което Еванджелин бе прочела за останалите религии, не противоречеше по дух на това учение. На въпроса на послушничката имаше само един отговор, който тя измърмори със съзнанието, че нищо не може да промени извечната истина:

— Господ е всемогъщ.

— Именно! Неведоми са пътищата божии, а понякога дори най-мъдрите пророци грешат. — Мари Терезия отново хвана под мишница Еванджелин и я поведе към шадравана. — Ти си изпълнила пророчествата, Еванджелин, и аз вярвам, че Господ те е довел в Баминия, за да бъдеш принцесата на нашия народ.

Заобиколиха шадравана и Даниор се надигна от скамейката зад ъгъла, където беше седял.

— Аз също го вярвам.

Даниор. Божи мили! Даниор! Еванджелин юначно се беше настроила никога да не го види отново. Беше му махнала за сбогом и решително бе поела напред. Той я саботираше, примъкваше се в съзнанието й с тиради за участта на Двете кралства, как революционерите ще унищожат страната и хората, ако Разкритието не се състои и тя дойде в Плезонс. Ако имаше вярата на Мари Терезия, този миг бе пророкуван от мистериозната Санта Леополда.

Даниор я наблюдаваше, предизвиквайки я да побегне, а напрежението в тялото му и очакването в очите му обещаваха, че той ще я догони. Той искаше да я догони, за да преодолее смущението си от нейната непримиримост.

По всичко личеше, че всеки път, щом избяга от него, Еванджелин бяга към него. А и как да избяга от този едър мъж с грубовата външност, когато навсякъде носеше образа му в себе си?

Мари Терезия напъха цветята в ръцете й.

— Бяло за чистота, жълто за знатност и червено за кръвта, която си проляла, докато се добереш до Плезонс. Този букет е за принцесата, която си.

Колко странно бе да е тук, пленена от Даниор и понесла се към съдбата, на която толкова се бе съпротивлявала. Времето беше изтекло. Утре бе Разкритието. Скоро трябваше да реши как да постъпи. Днес. Сега.

Даниор хич не я улесняваше. Беше се разположил между нея и вратата на кралската каляска, изпружвайки дългите си крака като жива преграда към свободата. Беше се изкъпал, носеше чисти дрехи и великолепен жакет в кралски пурпур. Брадата му беше обръсната, за да разкрие упоритата, намусена брадичка на гранитното лице. Ръцете му бяха кръстосани на гърдите, устата бе опъната в решителна линия. Гледаше право напред — не към нея, не встрани — а право напред в тапицерията от червен атлаз.

Отново бе престолонаследникът на Баминия — блестящ, достолепен и адски, адски арогантен.

Еванджелин премести цветята в другата си ръка. Розите я бодяха, цъфналото клонче я дразнеше, също като думите на Мари Терезия.

Нима Господ няма да оттегли благослова си, ако обстоятелствата се променят? Нима Господ не ни готви съдби, които често не съвпадат с нашите планове и въжделения?

Еванджелин очевидно беше серефинка, и то дъщеря на знатен род. Дори бе възможно да е братовчедка на принцесата, а ако всичко това беше истина, тя щеше да се преклони пред съдбата и да застане до Даниор като негова съпруга.

Но ако Честния Гелорд и клиентите му бяха прави, то тогава тя беше дъщеря и на майстор-бъчвар. Почтен и харесван човек, но въпреки това бъчвар. Налагаше се Еванджелин да прецени гордостта на Даниор от неговото родословие и да я противопостави на последиците, ако отблъсне ухажването му.

Единственият начин това да стане беше в разговор и Еванджелин се помъчи да разбие леденото мълчание, което отнемаше куража й. Отърка крак в пода и подхвана:

— Ваше Височество?… Даниор?

Никакъв отклик.

— Да не съм те разсърдила?

Даниор не показа признаци, че я е чул.

Тя си пое дъх:

— Добре де, ясно е, че се сърдиш. Много извинявай.

Той се прегърби.

Така доникъде нямаше да стигне. През прозорчето виждаше как хората зяпат кралската каляска, поела към Двореца на Двете кралства. Щом забележеха, че ги гледа, започваха да й ръкомахат с такава енергичност, че тя се чудеше как успяват да се задържат на крака. Това желаеха гражданите на Двете кралства: техният принц и тяхната принцеса да бъдат в града и да очакват утрешния ден със същото вълнение, което бе обхванало народа.

„Нашата поява ще потуши слуховете за избягалата принцеса“, помисли си Еванджелин. „Особено, при положение че глашатаите съобщиха как Даниор ме е довел от метоха. Ще решат, че нарочно ме е бил скрил там.“

Даниор. Тя надзърна към него. Определено изглеждаше мрачен, но Еванджелин пак опита:

— Пътуването не бе лесно и за двама ни, ала научихме много един за друг и ми се струва, че може би… тоест, когато избягах последния път, ти ми се стори разтревожен.

Главата му рязко се завъртя, все едно беше отвила кранче.

— Разтревожен? — Очите му проблеснаха.

Тя се разтрепери от тази единствена изревана дума.

— Има си хас да не съм разтревожен! Революционерите, които ти вече беше унижила, бяха плъпнали навсякъде и те търсеха ожесточено, а на теб ти се сторило, че съм разтревожен. Направо ми изкара ангелите!

Поне отново й говореше. Отново й крещеше.

— Тъпо беше да избягам — призна тя. — Първия път избягах, без да осъзнавам колко отмъстителни са тези хора. Този път избягах, защото… — Защото аз се любих с теб, а ти — с принцеса.

Неизречените думи увиснаха във въздуха като кръгче дим от едва разпален огън. Еванджелин примигна, за да прогони внезапно напиращите сълзи.

Гневът на Даниор стихна пред очите й. Той извърна от нея поглед и две ярки петна избиха на бузите му. Сякаш се прости с най-съкровената си мечта, но когато се обърна към нея, на лицето му бе изписана твърдост. Здраво стисна ръцете й, за пръв път я докосваше, откакто я беше прибрал от метоха.

— Толкова зле ли беше?

Тя потрепери.

— Какво?

Даниор я освободи, за да разтрие първото едната й длан, после другата.

— Знам, че не беше каквото си мечтала. Коя жена мечтае да се люби в непрогледна дупка? Бяхме мръсни, всичко стана набързо, аз бях груб, обаче си помислих, че… — понеже не можех да те видя — та, помислих си, че ти хареса. Поне в известен смисъл. Поне доколкото ми се удаде да преценя… в тъмното… бях страшно развълнуван, направо не е за вярване.

Той не разбираше. Смяташе, че я е уплашил с повелята на тялото си, докато всъщност я прогони страхът тя да не го разочарова.

— Не, хареса ми. За друго избягах.

Той дотолкова не й обърна внимание, че със същия успех можеше и да не се е обаждала.

— Обикновено съм по-добър в леглото. Обещах да ти дам романтика — нали си спомняш, в спалнята ти в Шато Фортюн — а знам как трябва да мине едно ухажване.

— Не се хващай за едната дума!

— Жените обичат да ги ухажват. — Даниор пак си беше въобразил, че е наясно с мислите й, държеше се по кралски и не чуваше думичка от това, което му се казва.

Той почука по покрива и каляската тутакси забави ход. Още преди да е спряла напълно, той изскочи на улицата и хукна към една старица, която шумно рекламираше сладкарските си изделия пред своето магазинче.

Понякога дори най-мъдрите пророци грешат. Така твърдеше Мари Терезия. Дали не искаше да й каже, че Санта Леополда не е видяла цялата истина? Че Еванджелин е предопределена за принцеса?

Гледаше как Даниор говори с възрастната жена и описва големи кръгове с ръце. Бръкна в джоба си и напълни дланта й с монети. Сладкарката погледна към каретата и се ухили беззъбо, сетне измъкна една огромна кутия с весела украса, която не се виждаше на витрината. Настоя да я върже с панделка, докато Даниор нетърпеливо пристъпваше от крак на крак.

Грабна кутията и се затича към каляската. Тя се килна от тежестта му. Той изхлузи панделката, вдигна капака и избра марципанов бонбон във формата на морска раковина.

— Наистина не е необходимо — възрази Еванджелин.

Докато говореше, той пъхна бонбонката между зъбите й.

Устата й се изпълни с шоколадово блаженство.

— Видя ли? Умея да създавам романтична обстановка. Особено за теб. Всеки ден ще ти нося сладки работи. И скъпоценности. Наблизо има бижутерия.

Той повтори упражнението, като пак изтича навън.

Докато го чакаше, думите на Мари Терезия се въртяха в главата й: Ти си изпълнила пророчествата и аз вярвам, че Господ те е довел в Баминия, за да бъдеш принцесата на нашия народ.

Еванджелин с притеснение наблюдаваше как Даниор излиза с пъстро украсена кутия. Той рипна в каляската и бутна подаръка в ръцете й.

Тя само стискаше излишния подарък и се мъчеше да обясни:

— Даниор, моля ти се… Не е каквото си мислиш.

Даниор нетърпеливо взе кутията и я разопакова. Вътре бисерна огърлица сияеше като зрънца лунна светлина, прихванати с изумрудена закопчалка. Еванджелин никога не бе виждала подобно украшение. Преди една седмица би изпаднала в екстаз само ако можеше да ги подържи. Сега леко се засрами.

Даниор я гледаше с очакване.

— Бива си го, а? Видя ли? Знам какво обичат жените. Когато сме заедно, никога няма да бъде както в онова скривалище, никога.

Гърдите й се стегнаха. Беше уцелила Даниор в слабото място, където той не бе защитен от броня, и кръвта му изтичаше. Ударът е бил непреднамерен, но кръвта беше истинска.

— Ти не си като баща си — рече тя.

— Не! Точно това се опитвам да ти кажа. Не съм. Умея да се контролирам, а сега, когато знам до какво води загубата на самообладание, това нещо никога няма да се повтори. Кълна ти се, Еванджелин…

Тя затисна устата му, преди той да е довършил клетвата си. Взря се в сините очи, които обожаваше.

— Аз просто… искам теб. Искам те както в Бланка, в онази тъмна дупка, където не се сдържаше. Искам винаги да бъде така. Не избягах, задето ти ме обичаше честно. Това беше причината, поради която копнеех да остана.

Той отмести дланта й. В тона му кънтеше недоумение:

— Тогава защо ми се изплъзна?

Еванджелин внимателно затвори капака, за да не вижда огърлицата, и улови ръцете му:

— Би ли ме обичал… Не. — Опита отново. — Би ли ме желал, ако не бях истинската принцеса?

— Обич, желание — нима не доказах, че си ми нужна?

Това бе истината. Беше му нужна, защото без принцеса той никога нямаше да бъде крал.

Вярвам, че Господ те е довел в Баминия, за да бъдеш принцесата на нашия народ.

Нямаше никакво съмнение, че Еванджелин не разбира волята божия. За разлика от Мари Терезия, може би.

— Тогава ще ти кажа истината. Аз съм твоята принцеса и утре ще се омъжа за теб.