Кристина Дод
Изчезналата принцеса (20)

20

Еванджелин никога не беше виждала принца да се усмихва така. Сякаш бе изумен, горд и облекчен; като мъж, посрещнал лице в лице съдбата си и останал възхитен от нея.

— Дрехите ми? — Дъхът й излезе на безпомощен съсък.

— Тази нощ няма да ти трябват.

Раната в стъпалото сигурно я беше омаломощила повече, отколкото си даваше сметка. Чу го, но нямаше нищо против. Той се готвеше да я поквари, а тя жадуваше покварата му.

— Даниор?

В отговор той я уви в одеялото, вдигна я и се запъти към постелята от борови клонки, сгушена в падинката до самия край на гората. Лицето му беше близо до нейното, достатъчно близо, за да опари дъхът му бузата й. На лунния блясък Еванджелин зърна как очите му святкат в сладостно предчувствие.

— Даниор? — пак прошепна тя.

Той притисна уста в нейната. Наболата му брада остърга брадичката й. Миришеше на влага и чисто.

Просто скроен мъж. Считаше го неспособен на хитро прелъстяване. Нищо не се бе случило, та да я накара да промени мнението си. В поведението му не личеше хитруване. Очевидно за един просто скроен мъж след обща баня сред най-романтичната обстановка, създадена от господ, трябваше да последва тяхното сношение.

Глупавата хавлия се изплъзна от пръстите й.

— Еванджелин, искам те — размърда устни той.

Тя си спомни смехът му отпреди малко и попита:

— Наистина ли ме искаш? — Искаше да каже диво, лудо, неконтролируемо.

— Боже мили, жено, за какво мислиш, че ти приказвам? — Той направи последните крачки към леглото, положи я там и се настани отгоре й.

Скриваше от нея небето. Затискаше я с тежестта си, а вълненият плат ограничаваше движенията й. Но преди да я завладее старата паника, той се отмести.

— Стой тука — посъветва я. — Този път говоря сериозно.

Не е бил толкова сигурен в нея, защото не отиде надалеч, а само до основата на леглото, където се съблече толкова светкавично, че Еванджелин едва забеляза, че лежи върху пелерината му, а боровите клонки под нея изпускат упоително ухание, околните дървета им дават подслон и сянка, а тя самата трепери. От студ и от нерви.

О, Леона й беше дала да прочете удивителни арабски трактати, в които се описваха най-скандалните неща, които мъжът и жената можеха да извършат заедно. Ала подобно на спускането с въже от кула, теорията имаше малко общо с практиката. Това приключение изискваше в най-висша степен кураж, а оскъдният й запас бе изчерпан.

Еванджелин стисна зъби, юмруци и колене, фиксира поглед върху привидението, на което приличаше Даниор, и се съсредоточи върху запазването на спокойствие. Не можеше да вика, не можеше да избяга, затова щеше да търпи.

Студеният въздух я ухапа, когато той повдигна завивката и се плъзна при нея. После допира на плът до прът сякаш породи светкавица. Телата им се притиснаха до последния сантиметър. Над нея главата му се очертаваше на фона на звездното небе и клонака. Краката му се опъваха върху нейните. Той я обгръщаше отвсякъде, само се беше подпрял на лакът, за да не й натежи много.

Спомняше си от какво тя се бои, а щом плъзна загрубелите си длани по ръцете й, Еванджелин осъзна, че е запомнил и какво желае.

— Еванджелин, ти си моята жена, единствената ми.

Не го виждаше, дърветата ги закриляха от някой заблуден лунен лъч и лицето му представляваше загадка за нея. Ала гласът му беше дълбок и непреклонен, той се обвързваше с нея, независимо от волята й. Тя колебливо се опита за последен път да му каже истината:

— Аз съм просто една жена, която се впусна в приключение. Никога не съм очаквала то да ме доведе… до любене с принц край един минерален извор. А сега зная, че това не може да изтрае дълго.

— Ще изтрае. — В среднощната тъма гласът му се превърна в шепот на любовник. — Цял живот съм чакал теб и това.

Вярваше ли му? Би трябвало, той бе с непробиваеми убеждения, той никога не губеше ума и дума. Само че отвъд проявата му на изключително самообладание тя откриваше следи от вулканични емоции. Те личаха в тялото му, в начина, по който хълбоците му се търкаха в нейните.

Освен това му беше голям. Все едно какво твърдяха книгите, в момента тя не вярваше, че това нещо ще успее да влезе в нея. Актът изглеждаше абсурден; шега, погодена им от някое божество. Някое мъжко божество. Веднъж беше накарала Даниор да загуби контрол и като последица почти бяха пометени.

Емоциите му май определено бяха под похлупак, но преди една жена да дръзне и да допусне един мъж до тялото си, трябваше да се увери в мъжа и неговата страст.

— Даниор? — Гласът й трепереше. — Това дали е… ще ме пазиш ли?

— Ще те пазя. — С една ръка приглади кичур коса зад ухото й. Другата ръка я държеше през кръста и я притискаше до тялото му. — Живея, за да се грижа за твоята безопасност.

— Понеже съм принцесата ли?

Усети как той си пое дъх до гърдите й.

— Понеже си принцесата — съгласи се той.

Сетне затаи дъх. Тя усети и това, и неговото стаено напрежение. Проклетникът отказваше да я излъже. Вероятно не знаеше що е лъжа. А тя, глупачката, намери това за по-привлекателно от фалшивите, но захаросани слова.

Еванджелин разгъна пестници. Повдигна ръце и с пръсти докосна гръдния му кош.

— Аз не съм принцесата. Въпреки това ще ме опазиш ли?

Този израз на съмнение беше лукс, зад който стоеше сигурност. Беше пропътувала на гърба му цели мили в продължение на часове. Беше го докосвала повече от кое да е друго човешко същество и бе докосвана от него. Познаваше изречените му думи, храбростта му, но по-важно: познаваше го чрез инстинктите си. Даниор би пазил и последната селянка. Даже когато научеше истината — не, когато някой му набиеше истината с чук в главата — никога нямаше да я изостави. Някак си, някъде щеше да я пази.

Той знаеше, че въпросът не се нуждае от отговор, защото смехът му отекна през него — през нея — и той залепи целувка на челото й.

— Завинаги.

Познаваше формите му, но с голотата беше различно: шокиращо и успокояващо, недостатъчно и едновременно с това твърде много. Мускулите, които се опъваха под дланите й, не бяха покрити с плат, а с кожа и косъмчета. Той отри крака в нейните и те също бяха корави, с косъмчета. Еванджелин се зачуди дали целият е космат и защо тази мисъл я интригува, и дали ще открие отговора за себе си.

Идеята я привличаше и в прилив на дързост — в края на краищата ръцете й вече бяха върху гърдите му — плъзна пръсти по гъсто окосмените му гърди.

Мускулите му се свиха, дъхът му шептеше в лицето й. Улови я над лактите и за един кратък миг тя си помисли, че нейното просто движение го е тласнало от въздържание към буйство.

Застина, зачака. Ако Даниор я награбеше и я обладаеше силом под напора на желанието, безспорно щеше да е болезнено и разочароващо, вярно. Но в този случай не би й се налагало да взима решение, да издържи на приключението докрай, да се изправи срещу последиците на отдаването.

Беше истинска страхливка.

А принцът беше истински любовник. Той охлаби хватката си.

— Докосни ме — нареди и се повдигна, за да й позволи да го милва на воля.

Еванджелин би следвало да знае, че няма да се измъкне лесно. Търсещите й пръсти продължиха да се движат, наслаждавайки се на плътта, на падините и възвишенията, на грапавостта, която срещаше дланта й. Откри няколко дълбоки белега, където пръстите й се забавиха.

— Какво е това?

— Когато бях малък, паднах от понито си на чакълената алея.

Нима някога е бил малък? Но зададеше ли въпроса, щеше да й отговори, че би следвало да си спомня. Затова пророни само едно „О!“.

Кожата около ключицата му беше напълно гладка, без косми, леко нагъната.

— Ами това?

— Врял катран. Обсадихме французите, а те…

Еванджелин си представи силната болка и потрепери.

Може би Даниор се сети за нейната гнусливост и прекъсна разказа си:

— Отдавна беше.

По ребрата му отляво имаше хребет, който тя нежно очерта.

— А това какво е?

— Близко съприкосновение с един байонет — обясни Даниор и се защити: — Но бях само на шестнайсет, и то неподготвен!

Само на шестнайсет.

— Когато си бил на шестнайсет, Наполеон още не е бил стъпил в Пиренеите.

Той улови ръката й.

— Беше опит за убийство. Допуснах един другар твърде близо до себе си.

Еванджелин ужасено заекна:

— Ама ти… вярваш ли въобще на някого?

— На тебе.

Тя се ужаси дори повече, но преди да заговори, Даниор целуна открехнатите й устни и вкара език в устата й. Това бе бавно, преднамерено нашествие, подготовка, разпалване. Еванджелин бе поискала да разсее илюзиите му, а ето че тази вечер той щеше да изживее най-голямата си илюзия.

Даде му каквото искаше: целуна го на свой ред. Всеки чувствителен нерв откликна, докато те се изследваха интимно. Той й показа какво желае, тя му показа какво знае и телата им се задвижиха в танц с хореография от природата. Дланта му обходи рамото й, стигна до гърдата — обгърна я в шепа, стисна я — здраво, преднамерено, както бе постъпил с устните й. Учеше я, не й даваше да се отдръпне, да се разколебае.

Но тя имаше своите колебания. Изохка и развали целувката. Той я гризна по ухото, езикът му облиза раковината. Бе влажен, топъл, придихателен и тя потрепери, завладяна от усещане за неизбежност. Това бе причината да избяга, щом го зърна в трапезарията. Целта му е била да я има в обятията си, а всичките й възражения, всички пречки са били само плява. Според Даниор едно възражение трябваше да бъде оборено, една пречка — да бъде преодоляна. В съзнанието му тя беше негова. Чрез опасностите и борбата я убеди в тази истина. И в една друга.

Тя го обичаше. Каквато си беше идиотка, мис Еванджелин Скофийлд от Ийст Литъл Тийнмут, момиче от най-забутаното село на света, при това сираче, обичаше престолонаследника на Баминия.

Устните на Даниор се плъзнаха по рамото й, сетне по гърдата, улавяйки зърното между зъбите си. Тя ахна и го стисна, сякаш той можеше да я предпази от тази сладка лудост. Да я предпази, когато той бе причината. Даниор я смучеше и всеки неин нерв се обтегна и запя. Еванджелин се загърчи, търкайки се в него като някоя безсрамница.

Наистина никакъв свян не й беше останал. Коленете й, тъй здраво заключени, някак се бяха разтворили. Той се беше наместил между краката й толкова близо до нея, че всяко негово движение й доставяше удоволствие — и мъничко страх. Толкова близо. Той беше толкова близо.

Даниор вдигна глава и влагата на устата му накара зърното й да се втвърди, създавайки по-остро удовлетворение, отколкото някога бе усещала. Удовлетворение, граничещо с болката.

Любов. Болка. Къде беше разликата?

Любов. Лудост. Тя страдаше от лудост, понесена от мъглите и ветреца, лудост, която я пренасяше в едно първобитно време, когато този мъж е съществувал сам на земята и тя е била сътворена за него.

Трябваше да изпита това усещане. Трябваше да има Даниор. Както със спускането по въжето тя щеше да започне с едно смело поемане на дъх, уповавайки се на късмета си, на господ и на собствената си прозорливост, за да издържи до края.

— Даниор. — Прокара длани по всяка изпъкналост на яките му плещи. Заля я невероятно въодушевление, сякаш черпеше престиж от силата му. Той беше избрал нея. Ако Даниор бе неин, тя най-самодоволно щеше да се фука пред оставалите създания от женски пол, уверена, че този мъж е най-добрият. — Толкова си красив.

— Мъжете не са красиви. — Звучеше разсеяно и се извиваше като котка, която галят. — Даже не съм приличен.

— Кой ти го е казвал?

— Струва ми се, че една млада госпожица на име Еванджелин — с лек сарказъм отговори той.

Тя хвана в шепи главата му и притегли лицето му към устните си.

— Била е глупачка. — Милиони пътя глупачка.

Този път тя го целуна. Съедини устните им и използва езика си, както беше направил той, за да го закача и изкушава. Докато се извиваше над нея, Еванджелин усетя как контролът му се пропуква.

Даниор залитна и едва се овладя. Прошепна името й и превърна целувката в негова.

А след това целувката стана истинско чудо. Той я прегърна, отвори я за себе си. Тя го галеше, многократно повтаряйки всеки контур. Той леко докосна гърдите й, а когато Еванджелин откликна, увеличи натиска. Скоро тя се надигаше с всяко движение, търсейки неговата ласка.

Съществуваше във вселена, която той бе сътворил за нея, сгушена в падинката, обкръжена от водните изпарения, през които заничаше гаснещата луна. Сегиз-тогиз зърваше звездите, парченца светлинки по небето. Вдъхваше уханния студен въздух и се извиваше под вълненото одеяло, търсейки утеха, желание и удовлетворение — всичко това от този мъж.

В метоха беше казал, че иска тя да зависи от него за всичко.

Беше спечелил.

Ръката му се плъзна по корема й, хълбоците й, по-надолу. Светът забави ход и притихна. Той проучи триъгълника от косми, който пазеше входа на нейната женственост, и това очевидно му достави невероятна наслада. Премести се още по-надолу, а тя притвори клепачи и се напрегна. Би могъл да я нарани, ако пипаше грубо. Би могъл да я възбуди, ако пипаше умело. И в двата случая наяве щеше да излезе нейната уязвимост. Любовта й към него бе нова, крехка, дали му вярваше до такава степен?

Той положи върху челото й устни, леки като перце, сетне върху притворените клепачи. С равна деликатност я разтвори и я докосна. Лекичко. О, той бе тъй нежен, внимаваше да не я заболи и я тласкаше към… ах, колко хубаво. В нея се образува горещо ядро, което потече като минералния извор. Не искаше той да узнае, но нямаше как да му попречи. Силен като околните борове, Даниор я държеше отворена с тялото си. Тя стискаше ръцете му, неспокойно въртеше глава, обви крак около неговия, плъзна стъпалото си по бедрото му.

Даниор задържа ръката си, въздържана и решителна, и щом влагата го намокри, изглеждаше… насърчен. Доволен. Търсещият му пръст се раздвижи по-наблизо… вътре.

Еванджелин заби пръсти в кожата му, рязко отвори очи и скитащият й крак се закова върху пелерината.

Не беше проронила думица, но въпреки това той й изшътка да мълчи:

— Няма да те заболи.

Не я питаше, а командваше, но както винаги, не я излъга. Не я заболя, само че… беше й толкова странно. Чуждо. Екзотично.

Непознато.

Вкара пръста си докрай и притисна длан към отвора й. Тя стегна бедра, а отвътре мускулите й се свиха, за да го принудят да излезе, обаче… чу го как преглътна.

— Била си създадена за мен — зашепна Даниор. — Била си предназначена да ми доставяш удоволствие.

Любовта я превръщаше в глупачка и от възбуда тя едва успя да проговори:

— Ами ти? Бил ли си предназначен да ми доставяш удоволствие?

— Аз ти доставям удоволствие.

Така си и мислеше, обаче отговорът я порицаваше като шесто чувство, вълшебно и неземно, с прекалено нова чувственост, за да бъде ясно определена. Еванджелин би искала да я изследва, но предпазливостта я караше да се въздържа. Какво да каже в своята трескавост? Какво да стори?

Сякаш чул съмненията й, Даниор изгъргори:

— Толкова силно те желая, че едва се сдържам. Искам да размахваш ръце под мен, да стенеш в ухото ми, да ме дереш като разгонена лъвица. Кълна ти се: колкото и да ти хареса, няма да се самозабравя. Ти си мъничка и деликатна, а аз — голям и упорит, обаче никога не съм си губил ума по жена, няма да го направя и сега. Не и когато е толкова важно ти… да намериш задоволство с мен.

— Значи няма да ми се смееш? — Божичко, откъде се беше взела тази несигурност?

— За нищо на света. Даже ако ти се смееш на мен.

— Не мога да ти се смея. — Да се смее на принца, който искаше да завладее кралството си, народа си и в последна сметка — нейното сърце? Никога. С лека завист добави: — Ти имаш всичко.

— Още не, но ще го имам. Заклевам се. — Даниор бавно извади пръста си.

Смътното й чувство на разочарование се разсея, когато Еванджелин си даде сметка, че той вече не се дърпа от нея. Триеше се в нея и проникваше във влагата между краката й, само че ръцете му сега бяха до главата й.

Прегърна я, обвивайки двамата в пашкул, така че да съществуват само един за друг. Намести бедрата й около задника си. Неизбежно се притисна в нея. Напрежението нарасна. Това не беше пръстът му и поне за едно нещо бе прав: голям беше. Когато навлезе в нея, тя го сграбчи здраво. Дишането й излизаше на дрезгави хрипове. Болеше я.

Той го разбра.

— Дръж се. Просто се дръж за мен. Няма да спра, дори ако настъпи краят на света, но се кълна, че ще те ощастливя.

Не изчака съгласието й, а неумолимо продължи да навлиза в нея. Еванджелин би се съпротивлявала, но той я беше приклещил и не й даваше да мръдне. Опита се да го предупреди:

— Несъразмерни сме. Не можеш да го направиш.

Той не престана. Даже не си направи труда да й отговори.

Вбесена, Еванджелин заби нокти в якия му гръб. Той изръмжа, спря се, отдръпна се… малко. И се завърна. Не тласкаше. Не бързаше. Владееше Еванджелин и цялата ситуация, и нагаждаше действията си според това. Стигна до преградата в тялото й. Щурмува напред, когато тя си мислеше, че няма повече „напред“.

Този тип не знаеше кога да спре. Не той страдаше, а тя. Еванджелин свирепо го прокле. Сълзите се стичаха по бузите й, докато го ругаеше на серефински и немски, китайски и английски, с речник, усвоен от книгите и от сиропиталището. Той ги обърса с длан и продължи да се движи. Да я пронизва. Беше достигнал дълбините й, но не преустанови действията си. Мъчението й. Еванджелин не знаеше какво търси той, но искаше да спре, защото я болеше. Болеше… но сега не чак толкова.

Напук, това я влудяваше. След всичкото това страдание сега ли щеше да я ощастливи? Не. Категорично не.

Еванджелин яростно зашава, бутайки го, ръчкайки го, налагайки го с пестници. Мъчеше се да се измъкне. Ако той си въобразяваше, че тя послушно ще приеме екстаза, жестоко се бе лъгал.

За съжаление, усилията й не му оказаха видимо въздействие. Даниор я държеше здраво и се извисяваше над нея. Тя не успя да набере инерция, но за сметка на това той сякаш набра сила. Устремът му нарасна, когато Еванджелин повдигна дупето си в опит да го отблъсне… или да го притисне към себе си.

Спойката от болка и удоволствие я объркваше и вбесяваше. Не разбираше собствените си реакции, не проумяваше как той е в състояние да предизвика такава промяна в тялото й. В нагласата й.

Дали не се беше побъркала? Присъедини се към него в движенията, отвори се за него, усещаше, че нещо й се предлага, искаше да го отблъсне.

Даниор изстена покъртително, и тя, каквато идиотка си беше, нежно го попита:

— Заболя ли те?

— Ти си разкошна — промърмори той с искрено търпение.

Като гръм от ясно небе на Еванджелин й просветна, че на него му харесва, когато тя се движи. Притежаваше силата да го накара да стене и онази съмнителна емоция, която тя наричаше любов, се разрасна, изпълвайки още едно самотно пространство в душата й. Отново се опря в него.

— Ето. Знаех си… — С непоклатима концентрация Даниор плъзна ръка надолу, повдигна краката й и ги намести около кръста си, така че само той да контролира скоростта, натиска и дълбочината на проникване. Сега всяко движение го довеждаше до съприкосновение с нови нервни точки в нея.

Еванджелин усети едно затягане в мъжественото тяло, което я обгръщаше. То съответстваше на промяната в самата нея. Тя се раздвижи, понеже трябваше, понеже не можеше да остане безучастна, понеже желаеше този проклетник да я удовлетвори час по-скоро.

Едно усещане я зашемети, потопи я във вихър от звуци и миризми. Неумерена в своята наслада, тя се бореше, докато той придържаше хълбоците й и я караше да го поема, както той прецени за добре, и това окончателно сътвори чудото. Тя го стисна с крака. Ръцете й бяха хлъзгави от пот, кожата й гореше от чисто удоволствие. Дъхът й съскаше, дробовете й едва издържаха на напрежението, а ниско в корема й се зародиха вълни, които я пренесоха в неговата кралска власт.

Последните думи, които чу на заспиване, бяха:

— Обичам те, Еванджелин. Обичам те.