Кристина Дод
Изчезналата принцеса (11)

11

Еванджелин се олюля на широкия каменен перваз. Имаше по-голям шанс да си изработи крила и да полети като Икар, отколкото да се добере до свободата чрез спускане по стената.

— Какво, ще скачаш ли? — весело се обади зад нея Даниор.

Тя наистина подскочи и си удари главата в перваза. Обърна се и погледът й тутакси попадна на него. Той стоеше на прага, излъчвайки извънредно неприятната си сила. В ръце държеше едно легло без никакво усилие. Мускулите на врата му се издуваха, докато нагласяше дървената рамка, но нито се беше задъхал, нито уморил.

Проклет да е! Колкото по-съсипана се чувстваше тя, толкова по-живнал изглеждаше той.

Зад него сестра Констанца държеше дюшек и сгънати завивки. Погледът й издаваше, че според нея Еванджелин се прави на глупачка, както се е покатерила на масата.

И така да е, тя отказа да го признае.

— Никакво скачане днес — отговори и се постара слезе максимално грациозно.

Даниор нагласи сламеника до стената.

— Ето — рече и изтупа ръцете си. — На мис Скофийлд ще й бъде удобно. — Той се усмихна на Мари Терезия с чар, който не си бе направил труд да покаже спрямо Еванджелин.

Послушничката не помръдна. Вместо това го наблюдаваше, все едно бе чуждо създание от друг свят. Даниор отвърна на втренчения й поглед и усмивката му изчезна. Челото му се набърчи.

При рязката команда на сестра Констанца Мари Терезия излезе от своя унес и се разбърза да й помогне с оправянето на леглото.

— Защо това девойче ме гледаше така? — промърмори Даниор.

— Защото си грозен грубиянин.

— Не, не е това — отговори той, без ни най-малко да се трогне. — Клетото, вероятно не е виждало истински мъж от толкова отдавна, че е омагьосано от мен.

Еванджелин се изсмя шумно.

— На теб известно ли ти е що е то „скромност“?

— Какво? — Той объркано разпери големите си ръце. — Нещо погрешно ли казах?

Еванджелин отново се засмя.

— Предполагам, че това бе отговор на въпроса ми.

Даниор изсумтя ядно и отново посочи табуретката.

— Сестра Констанца каза, че ще ти намерят някакви ботинки за тазвечерната разходка. Ще измеря стъпалата ти, за да взема размера. Седни.

— Ти никога ли не молиш? — възропта Еванджелин.

— Молбата би ми донесла само отказ. — Той направи крачка към нея и тя бързо седна. — С теб е нужно човек да има твърда ръка.

Това изявление накара калугерките да се обърнат, докато той коленичеше пред Еванджелин с овъглена пръчка и дъска, на която да нанесе мерките.

Даниор се прегърби и снижи тон:

— Пак ме гледат, нали?

— Вероятно не виждат истински мъж седмици наред — тихо го подигра тя. — А когато видят, съмнявам се, че е глезльо като теб.

Той изхлузи оръфаната пантофка и постави ходилото й на дъската с доста повече пламенност, отколкото задачата изискваше.

— Не съм глезльо. Аз съм трезвомислещ, трудолюбив, разумен и интелигентен.

— Грамаден, мнителен, арогантен, прекалено самоуверен.

Той обмисли предложенията, докато очертаваше пръстите й.

— Да — реши. — Всички това. Но не съм глезльо.

Прокара пръчката от свода на стъпалото до петата й. Дъхът й секна. Пръстите й се свиха. Тя светкавично се отпусна, за да не се издаде.

Вече не толкова енергично Даниор свали втората й пантофка и я постави на дъската.

— Не пиянствам, не се бия, освен ако няма измъкване, и не покварявам невинни девици. — Кичур черна коса омекотяваше строгото чело. Позата бе раболепна, излъчването — уверено. — С две думи, аз съм съпругът от твоите мечти.

Как само я дразнеше! Никога ли не мислеше за друго, освен за целите си? Трябваше ли да превръща всеки разговор в кръстоносен поход?

— Ти не си мечта, а по-скоро мачта! — озъби му се тя, имайки предвид височината му.

Той съвършено очерта контура на второто ходило. Неволно пръстите й отново се свиха. Тя моментално се раздвижи, за да го разсее.

— Знаят, че си принцът. Затова те наблюдават.

— Не е вярно! — Ръката му се затегна около глезена й.

— Мислят ме за принцесата.

— Ти си. — Хватката му се отпусна. Даниор плъзна поглед през рамо и завари монахините да подпъхват последните завивки.

Еванджелин почти виждаше как мозъкът му работи, за да извлече полза от получената информация. Той се изправи и подаде дъската на сестра Констанца.

— Ти си серефинка.

— Да, благородни господине.

Даниор удостои с поглед послушничката.

— И двете сте. Познавам го по очите ви. Зная, че разбирате колко е важно да стигнем до Плезонс преди Разкритието. Оказвате ми безценна помощ с подслона, храната и ботинките на моята скъпа принцеса. Всяка нейна нужда дълбоко ме засяга, при все че тя, като всички свенливи невести, се плаши от брачната нощ.

Еванджелин залитна:

— Не е вярно!

Светите жени потрепериха.

Усмивката не отиваше на суровото изражение на Даниор.

— Разбира се, че не, принцесо моя. Затова поисках катинар за вратата ти — за да съхраниш обичта си към мен.

— Не съм се съгласявала на сватбен ден, камо ли на брачна нощ!

— Съгласието на принцесите не е нужно. Те знаят какъв е дългът им. — Усмивката я нямаше никаква, мечът на непреклонността бе изваден от ножницата. — Ако сега почитаемите сестри ни оставят, ще измия изнежените ти крачета.

Изнежените й крачета бяха гигантски като останалата част от нея и тя го възненавиди за подигравките, както и за неумолимата му целеустременост.

Калугерките на бърза ръка се изнесоха. Сестра Констанца направи благослов с ръка и чевръсто затвори вратата, оставяйки след себе си кънтящо мълчание.

Естествено, Еванджелин веднага се разбъбри:

— Изобщо не очаквах, че ще ни оставят сами.

— Нито пък аз. — Даниор вложи голямо учудване в тона си, докато преравяше купчините глинени съдинки. — Сестра Констанца е лишена от капчица романтичност, ако си въобразява, че ще те обладая за пръв път в някакъв си склад.

Светът отново се наклони на оста си и Еванджелин се залови за ръба на масата. Защо й говореше такива неща толкова нехайно, сякаш техният съюз бе гарантиран? Все едно бе предречен и неизбежен?

— Аз не съм принцесата — прошепна тя.

Даниор пристъпи близо до нея, хванал пукнат леген в едната ръка.

— Дори да смятах, че това е вярно — той прокара палец по долната й устна, — пак нямаше да те пусна.

Обезпокоена от искрата в очите му, тя се отдръпна назад, закачи табуретката и я преобърна. Притесни се от силния шум.

Той не забеляза.

— Еванджелин. — Последва я. Гласът му бе топъл и уханен, като сливов пудинг на Коледа. — Ти искаш да ме целунеш.

— Друг път! — Вярно беше. По време на дългото нощно пътуване изпадна в паника заради опасността, стена заради изранените си крака, оплакваше се от липсата на храна, идеше й да извие врата на Даниор, но винаги, винаги споменът за целувката му обагряше всяка нейна мисъл. — Не е редно да те целувам. — Тя примигна. — Изтрябвало ми е.

Едното ъгълче на устата му се повдигна: хем усмивка, хем насмешка над нейните увъртания. А другото ъгълче… ах, тази решителна извивка. Той я искаше. Това бе смисълът на изражението му.

На всичкото отгоре си въобразяваше, че има право над нея. Не виждаше причина да се въздържа.

Кобалтовите му очи блестяха с пламъка на огъня, край който би могла да се сгрее, ако се осмели.

— Не съм прин…

Той вдигна легена. Еванджелин с олюляване направи още една крачка. Удари бедрата си в ръба на масата. Даниор се пресегна да остави легена и докато се усети, тя се озова в прегръдката му; ръцете му обгърнаха кръста й и я завъртяха.

Размениха положението си. Той се облягаше на масата, прикован от дългата й снага. Но Еванджелин не допусна грешката да мисли, че той се чувства в капан. Напротив. Разкрачен, подпрял задник на дъските, той бе изравнил разликата в ръста им. Беше я наклонил и сега я притискаше до гърдите си.

Слабините им се допираха по начин, който не оставяше нищо на въображението.

Той не притежаваше капчица дискретност. Разбира се, мъж в неговото състояние на очевидна възбуда не можеше да бъде дискретен. Но навярно можеше да бъде малко по-фин.

Тя размърда хълбоци, опита да стъпи здраво на пода. Даниор се отпусна назад, плъзна ръка по слабините й и я приклещи още по-силно към себе си. Другата ръка се изкатери под гъстата нападала коса до врата й. Нежно я побутна, обръщайки пламналото й лице към своето.

— Недей се срамува.

Бог й беше свидетел, че нямаше такова нещо.

Той продължи:

— В това състояние съм, откакто те видях да влизаш в трапезарията на Шато Фортюн. Всички те сподиряха с погледи, а ти ги подмина с такова презрение — като принцесата, която отричаш да си.

Хладна тръпка пролази по кожата й, подскачайки от нерв на нерв, възпламенявайки отклик там, където би трябвало да е равнодушна.

— Играех. — Ръцете й понечиха да се отдръпнат от раменете му, тя се опита да вклини лакти надолу и да се изтръгне.

Ръката му се премести върху шията й, повдигна брадичката, напипа пулса, възпря устрема й. Напомни й, че знае как да парира всеки неин ход.

— Играеш като принцеса.

Беше го виждала на светлината на свещи, на лунна светлина и в сумрак. Сега го видя посред бял ден. Играта на слънцето и сенките придаваше изразителност на лицето му — извайваше издадения нос, изпъкналото чело, тъмната брада, набола по четвъртитата му челюст. Не беше красив. О, не. Не изтънчен или грациозен, а земен човек, която я желаеше и не виждаше причина да се прикрива.

— Еванджелин. — Прошепна името й и сведе глава. — Еванджелин.

Очите й се отвориха широко, запленени от полуусмивката, която трептеше върху широката му уста.

Когато допря устни до нейните, тя откри, че нейното изненадано охване му позволи да сподели дъха й. Очите й се затвориха, натежали от умора, от примирение… от удивление.

Бавно, сякаш я изпитваше, езикът му навлезе в устата й. Близостта я шокира, ала й се хареса. Неговият вкус се примесваше с този на ечемика и сладките ябълки.

Отпусна се до тялото му.

— Устройва ли те аз да водя? — прошепна той.

— Само този път. — Триенето на устните им резонираше в неизследвани нервни окончания.

Той я хвана по-здраво, не й даваше да помръдне.

— Ще те поведа във вярната посока, Еванджелин. — Отметна косата от ухото й и притисна нейната глава в рамото си.

— Удобно ли ти е? — Не изчака отговор. Устните му отново убедиха нейните, успокоявайки тревогите й със съзнателно търсено удоволствие.

Хареса й. Откровено. Но й изглеждаше много пресметнат този плам, който следваше формула. Първо натиска на устните. После докосване с език. Още малко. После широката му длан се плъзна от шията към гърдите й…

Тя рязко си пое въздух, когато Даниор ги помилва и ги стисна. Повдигна клепачи и надникна право в очите му.

Те не бяха затворени. Наблюдаваше мимолетните й радости с удовлетворението на мъж, който знае, че се е представил на ниво.

О, той я искаше, спор да няма. Тялото му не лъжеше. Ала не го тласкаше страст. Строго се контролираше. Принцът се стремеше да наложи на принцесата си подчинение.

Нещастник!

Снажното му тяло потръпна и той отдръпна глава от нейната.

— Еванджелин, ноктите ти… Жив ще ме одереш.

— Така е. — Един по един тя измъкна ноктите си от плътта над ключицата му. Подтиквана от новородени инстинкти, които настояваха да бъдат употребени, тя разтвори ризата му и взе да разтрива наранената кожа с плоското на дланта си.

— Забравих се. — Разтвори ризата му още по-широко, оголвайки къдравите косъмчета по гърдите му. Поспря се, омаяна и удивена, после напористо продължи към целта си. Беше белязала плътта му с пет мънички полумесеца и с несвързан, разкаян шепот долепи устни до тях в протяжна целувка, състояща се от равни части влага, дъх и отплата.

Всичките му мускули се изопнаха и Еванджелин провери изражението му изпод премрежени ресници. Сините му очи пламтяха, от ноздрите му сякаш излизаше дим, устните му се бяха разтворили, докато стискаше зъби, за да овладее напиращите емоции. Повдигна ханша си и тя разбра, че тези емоции са сласт.

Този път той не се контролираше.