Кристина Дод
Изчезналата принцеса (24)

24

Еванджелин се закова на място, но Даниор махна с ръка, извика поздрав и закрачи напред. Този глупак вървеше право към остриетата. Тя го догони, стисна го за оръфания ръкав и влезе в ритъма му.

Той забави темпото, с което я изненада. Смяташе, че той няма да обърне внимание на такава дреболия като нейното възражение срещу кървавата му и никому ненужна смърт.

Но не. Той обгърна с ръка талията й, изведе я напред и обясни:

— Били са нападани безчет пъти. Селото е изгаряло до основи по време на революцията от деветдесет и шеста и отново преди три години, когато дезертьори от Наполеоновата армия се озоваха наблизо. Хората са предпазливи, ти обаче не се страхувай. Към мен са непоколебимо верни.

Еванджелин се озърна, за да провери дали той вижда нещо, което й убягва, но слънцето все така блестеше върху острите краища на вилите.

— Точно сега не изглеждат лоялни.

— Можеш ли да ги обвиняваш? — Той посочи себе си. — Не изглеждам като принц.

Нямаше две мнения по въпроса. Не носеше шалче и жакет. Ризата му беше мръсна, разкъсана, лишена от яката и маншетите, които й бяха придавали стил. Хубавият плат на панталона му беше загубил множество сражения с къпинаците и тук-таме прозираше бельото му. А прорасналата брада му придаваше вид на отрепка.

— Не се притеснявай — успокои я той. — Не бих те довел на място, където те грози опасност.

За втори — не, за трети път — той споменаваше нейната безопасност с дразнещо снизхождение и на нея й идеше да се сопне, че не я е страх. Обаче я беше страх.

Почти стигнаха до намръщените селяни и вилите започнаха да се полюшват зловещо.

Даниор протегна отворени длани, за да се види, че не е скрил никакво оръжие, и рече:

— Верноподаници, не ме ли познахте? Аз съм вашият принц.

— Не мязаш на нашия принц — провикна се един селянин.

Тогава едно момиченце се измъкна от хватката на родителите си.

— Даниор, Даниор, какво ми носиш?

Даниор се запъти към детето, на което му беше паднало едно предно зъбче. Вдигна го в ръцете си и го завъртя. Този мъж канара дундуркаше едно момиченце. Когато го остави на земята обаче, бащата насочи към него вила, а майката прибра рожбата си.

Малката се разпищя недоволно.

Еванджелин се втурна напред.

— Не плачи, Норита — утеши я Даниор. — Ще си поиграем, след като говоря с татко ти.

Майката забави крачка.

— Ти знаеш името й!

— И твоето име знам, Лупе. — Той погледна бащата. — И твоето, Райнгер.

— Той е. — Лупе пусна дъщеричката си. — Туй не е Доминик, а принцът!

Вилите се забиха в земята, а засмените селяни се втурнаха напред.

— Ще има да ни прощаваш, Твое Величество…

— Чухме, че брат ти се развилнял…

— Не са ни изтрябвали още революционери…

Даниор прихна. Смехът му беше наистина заразителен.

— Няма за какво да се извинявате. Щях да ви нахокам здравата, ако ме бяхте посрещнали другояче.

Сцената беше трогателна. Дори прекалено според Еванджелин, която извърна поглед — право в серефинските очи на една любопитна бабичка. Тя се усмихна немощно и се загледа на другаде, при което установи, че почти всички селянки я гледат с жаден интерес.

„Не съм, която си мислите“ — идеше й да каже.

Вместо това си сложи катинар на устата, когато Норита задърпа оръфаната риза на Даниор.

— Какво ми носиш? — знаеше си своето детето.

— Нося ти… целувка. — Той се наведе и целуна момиченцето по бузата. — Това е достатъчно за лудетина като теб.

Изпълнявайки просъсканите инструкции на майка си, детето направи реверанс.

— Харесва ми, Твое Височество. — След което добави от себе си: — Хайде пак!

Лупе не знаеше къде да се дене от срам, обаче Даниор се изсмя весело и целуна Норита. Сетне протегна ръце и всички деца му се накачулиха. Той рошеше косата на момченцата и целуваше момиченцата, качи едно мъниче на раменете си и даже не трепна, когато то му дръпна косата. Освен това приласка срамежливото момиченце, което се криеше, защото ходеше с патерица, и го подържа на ръце.

Еванджелин осъзна, че той наистина ще се радва на дъщери. И на синове. Вероятно наистина е работил в сиропиталището и е мил личица с кралска безпощадност. Толкова по-добре, защото тя не знаеше как да се държи около деца.

Не че имаше някакво значение, тъй като едва ли щеше да се омъжи за Даниор и да му народи шест дъщери. Независимо колко привлекателен изглеждаше с разрошена коса и накачулен с деца.

— Къде отивате, верноподаници мои? — Той посочи каруците с багаж. — Да не решихте да се ометете, щом ме зърнахте?

Глъчката стихна и една старица отговори:

— Да те видим, Твое Височество, на Разкритието в Плезонс. Защо не си вече там?

— По пътя възникнаха препятствия. — Родителите взеха да прибират децата си и на прощаване Даниор потупваше всяко по главичката или по рамото. Сакатото момиченце той прегръща най-дълго, шепнейки му нежно, преди да го настани на пейката отстрани на каруцата.

Един нисък и набит младеж с авторитетен вид се облегна на вратата на колибата.

— И ние така чухме. Бродят слухове, Твое Височество, че бунтовниците са пленили теб или принцеса Етелинда, или и двама ви.

— Някой ден за приключенията ни ще се изпишат книги — отвърна Даниор, — само че аз ще държа писалката.

Мъжете прихнаха и взеха да се тупат дружески по гърба. Жените закимаха и Еванджелин чу една да казва: „Тъй ви рекох“.

— И ние така предположихме — обади се старицата. — Затова поехме на път.

Даниор отиде при нея и стисна мършавите й рамене.

— На теб винаги мога да разчитам, Мемо.

— Това ли е принцеса Етелинда? — запита Норита, а детското й гласче надделя над разговорите на възрастните.

Даниор пренебрегна ужасеното изохкване на Еванджелин и отговори:

— Това е принцесата, която иска да й казвате Еванджелин.

Еванджелин се усмихна миловидно.

— Всъщност не съм…

Даниор я изпепели със страшния си взор.

— … подходящо облечена, за да се чувствам като принцеса — неловко завърши тя. Точно сега дискретността й се видя за предпочитане пред храбростта.

— Твоята вътрешна хубост сияе през дрипавите дрехи — с топлота и любов рече Даниор.

Обаче тя знаеше истината. Щеше да я унищожи, ако лишеше неговите хора от илюзията им.

Признанието й доведе до засилен интерес. Селяните я заразглеждаха: някои цинично, някои ненаситно, но за сметка на това толкова подробно, че тя почувства — никога нямаше да забравят лицето й. Какво ли щяха да си помислят, когато след два дни видят истинската принцеса да заема мястото си до Даниор?

Даниор вдигна един стол с права облегалка отзад на каруцата, след което помогна на бабичката да седне на него.

— Тъдява да са се мяркали революционери?

— Не. — Само че момъкът на вратата хвърли тревожен поглед към планините, обрамчващи падинката. — Оглеждаме се, имаме едно наум, и всяка вечер пускаме кучетата, които ни даде. Ония мръсници няма да ни сварят по бели гащи втори път.

— Лаури! — Една жена го сръга и посочи Еванджелин.

Той се намръщи и взе да подритва с крак.

— Що пък и тя да не узнае какво става тука? Според мълвата тя е избягала, а докато не се кротне и не изпълни дълга си, всички сме в опасност.

— Жената с мен е под моята закрила и никой не може да я укорява — скастри го Даниор и Лаури послушно сведе глава.

— Първия път е била дете, а втория — в далечна страна — сопна му се Мемо. — Да не мислиш, че е отговорна, глупако неден?

Лаури вдигна глава и изгледа свадливо бабичката, очевидно готов за крамола, обаче Даниор го хвана за рамото.

— Тия жени всичките ще ни направят на маймуни, а, Лаури?

Това не беше отговор, а тромав опит да успокои унижения момък, а в последвалата тишина измърморения коментар на Еванджелин се чу съвсем ясно:

— Лесна работа.

Мъжете изглеждаха смаяни, сякаш предано и старо муле им беше показало къча си.

Изненадани, жените се разсмяха бурно.

— Бива си те, малка Еванджелин, бива си те — похвали я Мемо.

Даниор и Лаури се спогледаха погнусени, след което се начумериха на жените. Те се поизвърнаха или затулиха уста с ръка, за да сподавят веселието си.

Даниор настръхна:

— Аз наследих положението на водач на крехка възраст и знам, че е трудно да си извоюваш респект, обаче Лаури се доказва.

Жените кимнаха, обаче очите им още играеха. Даниор се намръщи на Еванджелин и тя слабо се усмихна. Глупаво се беше издала, но с това свое самомнение Даниор понякога си просеше някой да го сложи на място — а в момента само тя можеше да го направи.

— Селото изглежда хубаво — рече принцът, без да сваля поглед от нея.

Еванджелин се огледа с тревога. Двайсет белосани дървени къщи със сламени покриви, с по един прозорец и една врата. От дупка в центъра на всеки покрив излизаше дим. Пукнатините бяха запълнени с кирпич. Около всяка къща бяха струпани снопи от сено и листа, застопорени с огромни камъни. Тези селяни се бореха със студа, недоимъка и революционерите. Днес заминаваха за Плезонс, за да видят събитието, която чакаха хиляда години.

Нямаше значение, че Еванджелин не е принцесата. Отговорността за тези хора и всички като тях я повличаше към една съдба, от която тя едновременно се страхуваше и желаеше. Даже ако принцесата някак можеше да се свърже с нея и на драго сърце да се откаже от ранга си, Еванджелин не можеше да смени миналото си или родословието си, не можеше да усвои поведението на кралска особа, нито пък да роди желания наследник на Даниор. Наследник с благородно потекло.

Погледна го умолително, сякаш той можеше да я избави от тази дилема, когато той реално беше причината.

Само че двамата с Лаури се бяха дръпнали встрани.

— Оставяте ли стража? — питаше Даниор.

— Малко стражи и кучетата. — Лаури грабна вилата си и я разтърси. — Ако Разкритието не настъпи, ще бъде все тая дали сме оставили някой да пази. Няма да има къде да се завърнем. Ще си умрем от глад тука, ако не отгледаме добра реколта, а главнята отново е налегнала ечемика.

— Следвай старите ритуали — подвикна му Мемо.

— Старите ритуали са безполезни. — Лаури размаха ръце като мелници във въздуха.

— Друг път. — Мемо се приведе напред, стискайки облегалките на стола си. — Едно време помагаха.

Жените си зашепнаха нещо.

— Глупости! — кресна Лаури.

— Като бях малка, главнята никога не е върлувала — кресна Мемо.

— Тъпите ти ритуали са чисто суеверие и невежество.

Мъжете също взеха да си шептят.

Старата караница, очевидно повтаряна многократно, беше разединила селото. Еванджелин нямаше работа да прекъсва караницата, обаче изтърси:

— За Разхвърлянето ли говорите?

— Да, да, за туй говорим. — Лицето на Лаури беше зачервено, тонът — разгорещен. — Разхвърлянето, които тия глупаци са правели, за да благословят нивята. Хубаво де, ама ние си имаме свещеник, който да ги благославя всяка година, а полза никаква. Гладуваме, откак зимата отмина.

— Защото не изпълняваме Разхвърлянето — настоя Мемо със силен и чист глас. — Магия е това.

— Ще ме прощаваш, Мемо, обаче тук съм съгласен с Лаури — намеси се Даниор. — Живеем в модерен свят и колкото и да е тъжно, никой няма време да се мотае в гората, за да събира билки и да си играе на ритуали.

Лаури самодоволно се изхили, обаче Еванджелин вече не можеше да си трае.

— Всъщност ми се струва, че права е Мемо.

Приказките спряха. Даниор, Лаури и Мемо, всички деца и възрастни я зяпнаха. Толкова много внимание, и по каква причина? Надяваха се, че принцесата ще ги спаси като по магия?

Държеше да им обясни, че нещата не опират до магия, а до наука. Тя тайно избърса овлажнели длани в полата си.

— Билките… става въпрос за кралско майско биле, нали?

— Така му викат бабичките ни — потвърди Лаури, а тонът му ясно съдържаше мнението му за тези бабички.

Даниор само я гледаше с наклонена глава. Странна бръчка се беше врязала между веждите му.

— Ботаническото му название е Mentha nobilis и древните са използвали тази билка като лек за животни, хора и растения. — Тя зачовърка из мозъка си и започна да рецитира по памет от Genera Plantarum. — „Изсушено и разпръснато над ечемичните посеви, в миналото то отговаряло за правилното развитие на реколтата в този регион, прочут с краткото си лято и дългата, сурова зима.“

— Все е тая какво са казвали древните — изтъкна Лаури със зле прикрит триумф. — Даже да е действало, няма значение. То е рядко и крехко, освен това по кралска заповед не бива да го берем.

— Какво? — Тя погледна Даниор и той кимна утвърдително. — Кога е била издадена тази заповед?

— Бях млада мома — обади се Мемо.

— Преди около петдесет години — уточни Даниор. — Не знам защо.

Мемо стисна облегалките на стола:

— Оная година кралското биле беше хилаво и мъчно се намираше, затова кралят нареди никой да не го реже, докато билето не се възстанови. На следващата година беше още по-хилаво и тъй нататък, докато накрая почти не изчезна.

— Нищо чудно! — възкликна Еванджелин. — Нарича се майско биле, защото обичайно се бере през май в сенчестите ъгълчета, където снегът току-що се е разтопил. Вероятно онази година е била студена и всичко е закъсняло с растежа. В действителност майското биле е устойчиво растение, което се подхранва чрез корените. Подсилва се чрез отрязването на листата. — Еванджелин постепенно се ентусиазира. — То намира приложение в медицината, а свойствата му са забелязани от бележития ботаник Карл Линей. Даниор… Негово Височество го използва за раната ми. — Тогава си даде сметка, че хората са я зяпнали, сякаш всяка нейна дума им идва като удар.

Даже Даниор стискаше поводите на конете с побелели кокалчета.

— Лапа с билката оказва изключително благотворно въздействие. Известно е, че според Линей същите свойства, които го правят цяр срещу инфекции, премахват вредители и зарази по реколтата. — Гласът й стихна. Цареше гробовно мълчание. Какво им ставаше на всички? Защо изглеждаха хем пламенни, хем уплашени? Сигурно беше казала нещо не както трябва… навярно не биваше да се опълчва на кралската повеля. Еванджелин заби поглед в ботинките си. Идеше й да потъне вдън земя от срам.

После избухнаха крясъците:

— Невъзможно!

— Истина е!

— Трябва да направим нещо!

— Нали ти казах!

— Сбъдва се пророчеството!

— От опит глава не боли!

— Принцът каза „не“!

— Сега не казва „не“!

— Думам ви, сбъдва се пророчеството!

— Тя е принцесата!

— Тя е принцесата!

— Тя е принцесата!