Кристина Дод
Изчезналата принцеса (10)

10

Еванджелин се опита да го заобиколи, но той я улови за ръката. Общо взето случайно, тя го настъпи по пръстите.

Изглежда, Даниор заподозря някаква преднамереност, защото вените на челото му изпъкнаха и той отвори уста да изкрещи, но я затвори и погледна към сестра Констанца.

— Няма да забравя това — рече той на английски и помъкна Еванджелин към стълбището.

— Какво ще сторите, Ваше Височество? — присмя му се тя. — Ще ме уморите от глад? Ще ме отвлечете? Ще ме заключите в склада?

Той извърна глава. Погледна я и се усмихна.

Дъхът й секна, кръвта нахлу в интимни места от тялото й, където нямаше работа. Каквото и да беше намислил Даниор, не ставаше дума за мъчения.

— Може би трябва да се оженим тук и сега — предложи той.

Еванджелин ускори крачка и бързо изрецитира:

— Според легендата принцът и принцесата трябва да се оженят в деня на Разкритието.

Усмивката му стана по-широка.

— Чудно как мис Еванджелин Скофийлд от Ийст Литъл Тийнмут, Англия, знае за този малко известен мит.

Тя се начумери.

— Учене. Дълги часове учене.

На слизане стълбището изглеждаше по-стръмно, отколкото на изкачване, а когато стигнаха долу, се оказаха пред няколко врати, от които да избират.

— Не кухнята — промърмори Даниор, — въпреки че там ще си най-щастлива. Тук, струва ми се. — Той я поведе към вратата в най-дълбоката сянка на преддверието. През ключалката й се процеждаше светлина.

— Няма ключ — победоносно обяви Еванджелин.

— Виждам. — Той пак се усмихна, което означаваше, че с удоволствие приема нападките й. — Е, ако не го намерим, ще се наложи да спиш с мен.

— Друг път! — Е, откакто го беше срещнала, нейната воля не важеше и тя не би заложила дори един шилинг, че този път ще се наложи над него — макар че след пожара не й беше останал шилинг.

Той отмина репченето й с презрението, което то заслужаваше, бутна резето и отвори вратата. В помещението, пълно с какви ли не инструменти, счупени мебели и прахоляк — много прахоляк — през един прозорец нахлуваше светлина. Този склад беше пълен с всичко, от което метохът се нуждаеше — или от което някога се бе нуждал.

— Ще свърши работа — отсече той, след като разгледа помещението с критично око.

„Ще свърши работа“. Прахът, както и да е, но ако това се бе оказал някакъв килер… Еванджелин облекчено въздъхна и се облегна на стената.

Даниор отиде при прозореца, подпря се с ръце на перваза и погледна навън.

— Това си е бездна, в чието дъно стърчат остри канари. — Той изцъка в знак на престорено съчувствие. — Няма как да избягаш.

— Може би ще полетя — саркастично го сряза тя.

— Не. Подрязах ти крилцата.

Увереността му я вбесяваше и притесняваше. Подрязал й бил крилцата, я го виж, моля ти се! Та той представа си нямаше на какво е способна, а и тя не смяташе да го осветли.

— Ще ти трябва креват — реши Даниор.

— Моля ти се, не искам да създавам излишни неудобства. Ще спя на студения гол под.

— Или на масата — дружески я подсети той. — Достатъчно е дълга. Ще преместя въжето и мотиките.

— Ти си такава свиня!

Той я хвана за ръцете и я завъртя към себе си. Еванджелин стисна зъби.

— Реши да си отмъстиш ли?

— За какво? За мислите ти? Мислите на една жена са най-незначителната част от нея. Интересува ме само какви ги вършиш, а сега аз направлявам действията ти.

Той насочи вдървеното й тяло към центъра на пода и с крак издърпа една табуретка изпод масата.

— Седни. — Не й остави избор, натисна я надолу.

Това най-сетне я накара да се разбунтува — уморен остатък от някогашното й дръзновение.

— Мръсна е!

— Роклята ти бездруго е съсипана. А сега седни и не мърдай.

Тя се втренчи в скута си и лекичко погали с пръст красивата, изцапана пола. Тя беше — по неволя — спестовница. Би могла да обърне плата и да събере достатъчно годен материал за шал. Или… за кърпичка.

Той излезе от склада и не видя рукналите сълзи, които Еванджелин бързо овладя. Сега за нищо на света нямаше да му покаже слабостта си. Вместо това подпря лакът върху коляно и положи брадичка в шепата си, за да скрои план за бягство. Но само защото чувстваше, че така трябва. Без помощ нямаше как да се измъкне от метоха, пък и къде да иде? Намираше се в средата на нищото.

Отвън се чу плисък на вода, дрънченето на верига и скърцането на макарата, докато Даниор изваждаше оловната кофа от кладенеца. Той се върна и я погледна замислено от прага. От кофата капеше и по дървения под оставаха тъмни петна. Сетне Даниор се запъти към нея с непреклонност, която тя се бе научила да разпознава.

Тя бе плет, който се нуждаеше от оформяне. Той бе ножицата.

Остави кофата и коленичи пред нея, докато се изравни с нивото на очите й. Тя се втренчи в него, придавайки си колкото се може по-злокобен вид. Даниор рязко смъкна шалчето, което вяло висеше около шията му. Натопи го във водата, изстиска го, обгърна с длан главата й и чевръсто й изми лицето.

Еванджелин изфуча, когато той свърши, и даде глас на ужасното подозрение, набъбнало неочаквано в нея:

— Имаш деца!

Даниор изплакна мърлявото шалче в кофата.

— Защо го казваш?

— Защото миеш като родител!

— В Баминия имаме немалко сираци. — Той отново изстиска шалчето.

Тя потрепери и се отдръпна.

Даниор пое ръката й и я хубавичко я изтърка.

— Понякога помагам в сиропиталището на доброволни начала.

Тя трябваше да узнае без капчица съмнение:

— Значи не си родител?

— Имах няколко любовни връзки, при които изключително внимавах. Не съм баща. Няма да отглеждаш моите копелета. — Наблюдаваше я с прекалено много разбиране. — Не съм като баща си. Това ли искаше да разбереш, Еванджелин?

Да, ала не защото й бе противно да отглежда чуждо дете. По-скоро я беше обзела неизказана погнуса при мисълта, че Даниор е имал интимна близост с майката на това дете.

Той гладко прокара хладкото шалче нагоре по ръката й. Изведнъж й стана приятно. Затова тя побърза да го разсее:

— Защо си помагал в сиропиталището?

— Понеже аз също съм сирак и зная, че в малкото внимание, проявено уместно, се крие разликата между царя… и революционера.

Тя го разгледа от няколко ъгъла. Изглежда, говореше сериозно.

— Бас държа, че мразят да отиваш, ако ги миеш така.

— Само малките, а те бързо ми прощават, щом ги понося на конче.

Както бе постъпил с нея. Разбира се, нарочно трябваше да й припомни това и неволно да я подсети колко благодарна щеше да бъде, ако някой възрастен бе проявил дори мимолетен интерес, докато тя живееше в сиропиталището.

Представи си мършавите дечица с очи в два различни цвята да го яздят на конче и си помисли, че сигурно го обожават. Ако не внимаваше, кокалестото сираче, което тя някога беше, също щеше да го обикне.

— Държиш се с мен като с дете.

— Малко оставаше да забиеш нос в кашата си и да заспиш. Не си в състояние да се грижиш за себе си.

От гърдите й се откъсна накъсан смях.

— Грижа се за себе си от повече години, отколкото въобще ти идва на ума.

— Разбира се. — Той изми другата й ръка, след което я поднесе към устните си. — Ваше Височество.

Устните му изрекоха двете думи, дъхът му погали пръстите й, всяка сричка бе като целувка, впечатана в дланта й. Тя издърпа ръката си, но лицето му остана редом с нейното. Очите му бяха помътнели от умора, ала той я предизвикваше. А макар че отчаяно се съпротивляваше, тя се плъзгаше към топлата, наситено синя утеха на неговия поглед.

— Майка Леополда казва, че е допустимо да заключим мис Скофийлд в склада. — Гласът на сестра Констанца разруши контакта им и едновременно с това успя да внуши неодобрение.

Еванджелин отскочи назад и удари главата си в масата. Даниор рязко се извърна, гледайки яростно с присвити очи.

Еванджелин разтърка удареното, мислейки, че е извадила късмет. Ако сестра Констанца и нейната придружителка бяха закъснели с една минутка, като нищо щеше да се поддаде на лудостта на Даниор. Но колкото и да му се искаше, принцът не можеше да нареди на калугерката да ги остави насаме.

Разкъсвана между удовлетворението и облекчението, Еванджелин рече:

— Не можеш да тиранизираш една монахиня.

Погледът му би могъл да я умъртви, което тя прие като знак, че здравата го е изнервила. Разбира се, той не я остави дълго да се радва на тривиалната си победа:

— Носите ли ключа, сестро Констанца?

Възрастната монахиня повдигна тежкия железен ключ, който висеше на една огромна и достолепна халка.

— Тогава ще я заключим. — Даниор стана, пое ключа и се опита да го напъха в джоба на жилетката си. Нито ключът, нито халката успяха да се поберат.

Еванджелин се ухили от ухо до ухо. Колко прекрасно бе да го види смутен.

Сестра Констанца посочи младата калугерка, която стоеше зад нея със сведен поглед и благо изражение.

— Донесохме храна за мис Скофийлд, в случай че тя огладнее по време на затворничеството си.

Усмивката на Еванджелин се стопи.

— Затворничество? — В това нямаше нищо смешно. Щяха да я заключат.

— Освен това сме й натъкмили сламеник, който трябва да се свали долу — добави сестра Констанца. — След като отправихте тази необичайна молба, може би ще го пренесете вие, господине?

— Това е най-малкото, което мога да сторя. — Даниор се намръщи страховито на Еванджелин и последва възрастната монахиня.

Щом той се махна, Еванджелин въздъхна облекчено.

— Той е невероятно властен. — Младата калугерка сякаш беше прочела мислите й. Тя внесе подноса и го остави на едно разчистено място върху масата. — Изсмука въздуха от стаята.

— Да. Да, точно така!

Момичето изглеждаше прежълтяло, но може би това бе ефект, създаден от неумолимо черната роба и дългия сив шал около главата му. Гъсти кичури коса стърчаха върху челото на девойчето, придавайки му вид на фея, сигурна в себе си.

— Всъщност не бера страх от него. — Еванджелин с мъка се изправи на крака. — Той само подкопава решимостта ми и ме изкушава… но ти няма как да знаеш.

— Аз съм калугерка, не светица. — Монахинята вдигна поглед към нея.

Серефински очи. Връхлетя я споменът за думите на Даниор. Серефински очи, също като нейните.

Подозрението изостри гласа на Еванджелин.

— Коя си ти?

— Аз съм Мари Терезия, послушничка в метоха. — Тя мушна пръсти в ръкавите си. По нищо не личеше да се притеснява от предстоящите обети за бедност и целомъдрие. — А ти коя си?

Догадките на Еванджелин не се бяха оправдали. Момичето бе почти монахиня.

— Аз съм Еванджелин Скофийлд от… — Изведнъж се почувства зашеметена от умора. Толкова дълго повтаряше коя е. Никой не й вярваше. Точно сега и тя не си вярваше. Пак се отпусна на пода и обори чело на коленете си. — Аз съм нищожество.

— Глупости. — Мари Терезия опря длан в рамото й. — Всички ние сме някои в очите господни.

— Не сме — изпуфтя Еванджелин, но полата й заглуши звука. — Повечето от нас са пламенни нищожества, живеещи завинаги в нечия сянка, защото така е лесно.

— Но не и ти. — Мари Терезия сякаш четеше в душата й.

— Не, аз не. Аз съм безумно решена да стана някоя. — Еванджелин си призна най-голямото прегрешение. — Цял живот съм се молила да бъда някоя.

— Това не е срамно.

— Да, но сега виждам, че е трябвало да бъда по-конкретна.

Мари Терезия топло се засмя.

— Твоят спътник изглежда държи да бъдеш, която си.

Еванджелин повдигна глава.

— Не която съм. Която си е наумил, че съм.

Мари Терезия коленичи пред нея, кръглите й бузи грееха.

— Господ те е довел тук и аз искам ти да бъдеш, която наистина си. Някой ден и твоят спътник ще го поиска.

— Не, няма. Когато наистина разбере коя съм и какво е направил… — Еванджелин се сви от страх, докато си представяше гневния му изблик. Улови мъничката ръка на послушничката и я помоли: — Сестро, ще ми помогнеш ли да избягам?

— Да избягаш? — Мари Терезия изтегли ръката си.

— Да. Този мъж е луд и… — Възбуден? — … Ами луд е! Отвлече ме!

— Сторил го е за твое добро. — В тези серефински очи светеше възхищение.

Към звяра! Еванджелин се изправи.

— Откъде знаеш?

— Този метох е приютил няколко французойки и няколко испанки, но повечето сме серефинки или баминки. — Мари Терезия сключи длани пред гърдите си и се усмихна радостно. — Знаем кой е той, знаем коя си и ти.

Еванджелин раздвижи устни, но думи не излязоха.

— Пророчеството на Санта Леополда се сбъдва. С твоя помощ страните ни най-сетне ще се обединят повторно.

— Но аз не съм принцесата!

Мари Терезия не й обърна внимание.

— Това е съдба.

— Само че не моята съдба.

— Всеки си има съдба. Моята съдба е да се посветя на Господ и да се отрека от всички светски удоволствия. — За миг божествена светлина озари лицето на младата послушничка. — Твоята съдба е да обединиш Двете кралства, а нямаш много време, за да стигнеш до Плезонс преди Разкритието. Разполагаш едва с три дни.

— Три дни? — Еванджелин се ужаси. — Не може да бъде след три дни!

— Не греша. Двете кралства са чакали хиляда години точно този конкретен празник.

Три дни до Плезонс. Три дни до венчилото? До интимностите?

— Той защо не ми е казал?

— Навярно е мислел, че знаеш. Пък и какво значение има? Революционерите са те подгонили и ти нямаш избор, освен да заминеш с престолонаследника.

— Аз сама правя изборите си — отговори дръзкото сираче.

Особено след като знаеше. Три дни! Три дни, за да се изплъзне от Даниор. Не бе разбрала колко е загазила.

Докато Мари Терезия надзираваше разчистването и поставянето на сламеника, Еванджелин отиде до прозореца и се опита да надникне навън. Прекалено висок беше. Залови се за ръба на дългата маса — прекалено много тежеше. Бързо свали на пода инструментите, навитото въже, чувала с парцали. Надзърна под салфетката, която покриваше подноса, и видя мъничко парче хляб, буца сирене и вино. Със старание, резултат на вечно празен стомах, тя подпря подноса до стената.

Пак не можа да помръдне солидната дъбова маса и яростно изгледа Мари Терезия.

— Помогни ми.

— Както желаеш. — Тя подхвана от другия край и двете заедно избутаха масата до прозореца.

Еванджелин се качи отгоре. Сега вече можеше да вижда. Гледаше през задната стена на манастира, а до земята сякаш имаше километри. Гледаше в страшна, празна бездна.