Джон Конъли
Отмъщение от отвъдното (4)

Трета глава

Движението на облаците пред слънцето промени светлината бързо и смущаващо, тя за миг избледня в зимен здрач и напомни за по-плътния мрак, който не след дълго щеше да нахлуе. Входната врата се отвори и на прага се появи възрастният човек. Носеше жилетка с качулка, но все още беше обут с чехли. Притича до края на алеята и спря на границата на двора си — пръстите му застанаха на една линия с края на моравата, сякаш тротоарът беше вода и той се боеше да не падне от брега.

— Мога ли да ти помогна с нещо, синко? — провикна се той.

Синко.

Пресякох улицата. Той се понапрегна, чудейки се дали в крайна сметка е било разумно да заговори непознат. Сведе поглед към чехлите си и вероятно си каза, че може би е било по-добре да си бе обул обувките. Нямаше да е толкова уязвим.

Отблизо установих, че сигурно е над седемдесетте. Беше нисък и крехък на вид човек и вероятно винаги си е бил такъв — не се държеше като мъж, който преди е бил доста по-едър и силен, — но въпреки това притежаваше достатъчно вътрешна сила и увереност, за да се изправи лице в лице с непознат, дебнещ пред къщата му. Познавах по-млади мъже, които просто биха звъннали в полицията. Кафявите му очи сълзяха, но лицето му беше доста гладко за човек на такава възраст. Най-изпънато беше около очите и скулите му и създаваше впечатлението, че с възрастта кожата му е започнала да се свива и изопва по черепа, вместо да се набръчква.

— Живял съм в тази къща — обясних.

Част от предпазливостта му се стопи.

— Да не сте от момчетата на Харингтън? — присви очи той, опитвайки се да ме познае. От двете страни на носа му имаше следи от очилата, които обикновено носеше. Сигурно беше далекоглед или пък ги беше оставил вътре, за да не изглежда толкова крехък, колкото бе всъщност.

— Не, не съм.

Дори не знаех кои са семейство Харингтън. Хората, които купиха къщата след нас, се казваха Билднър. Бяха млада двойка с малко момиченце. Но всъщност бе минал четвърт век, откакто бях виждал къщата за последно. Нямах представа колко собственици е сменила през годините.

— Хм. Как се казваш, синко?

Всеки пък, когато изговаряше тази дума, чувах гласа на баща си.

— Паркър. Чарли Паркър.

— Паркър — повтори той, предъвквайки думата като парче месо, чийто вкус не можеше да определи точно. Примигна бързо три пъти и устните му се изпънаха в гримаса. — Да, знам кой сте. Аз се казвам Ейса. Ейса Дюран.

Подаде ми ръка, здрависахме се.

— От колко време живеете тук? — попитах.

— Около дванайсет години. Преди нас бяха семейство Харингтън, но продадоха къщата и се преместиха в Дакота. Не знам дали в северна или в южна. Пък и едва ли има значение точно в коя Дакота.

— Били ли сте в Дакота?

— В коя?

— В която и да е.

Той се усмихна закачливо и аз ясно видях младежа в капана на старческото тяло.

— Че защо ми е да ходя в Дакота? — отговори ми с въпрос. — Искате ли да влезете?

Чух се да изговарям думите още преди да осъзная, че съм взел решението:

— Да, стига да не ви се натрапвам.

— Ни най-малко. Жена ми скоро ще се прибере. В неделя следобед играе бридж, а аз приготвям вечерята. Останете, ако сте гладен. Направил съм свинско задушено. Винаги готвя задушено в неделя, само това мога.

— Не, благодаря ви, но много мило, че ме поканихте.

Тръгнах редом с него по алеята. Той леко влачеше левия си крак.

— А ще ми позволите ли да попитам какво получавате в замяна на това, че приготвяте вечерята?

— По-лесен живот — отговори Дюран. — На нея й харесва задушеното ми, а на мен ми харесва, че й харесва.

Стигнахме до входната врата. Дюран мина напред и я отвори. Поспрях се на стълбите, после го последвах вътре, а той затвори вратата зад мен. Коридорът беше по-светъл, отколкото го помнех. Беше боядисан в жълто с бял бордюр. Когато бях момче, коридорът беше червен. Отдясно имаше официална трапезария с махагонова маса и столове почти като нашите навремето. Отляво беше дневната. Имаше модерен телевизор с плосък екран на мястото на нашия стар „Зенит“ по времето, когато видеото все още беше новост и кабелните мрежи бяха въвели вечерен час, за да предпазят младите от секса и насилието. Кога беше това? През седемдесет и четвърта или през седемдесет и пета? Не си спомнях.

Между кухнята и дневната вече нямаше стена. Бяха я махнали и сега пространството бе обединено и отворено, а кухничката от моето детство с нейната маса за четирима бе изчезнала.

Не можех да си представя майка си тук.

— Различно ли е? — попита Дюран.

— Да, всичко е различно.

— Другото семейство е направило преустройството. Не Харингтън, а Билднър. Нали на тях сте продали къщата?

— Да.

— Освен това известно време е стояла празна. Няколко години. — Той отмести поглед, притеснен от посоката на разговора. — Нещо за пиене? Има бира, ако искате. Аз вече не пия много. Алкохолът просто преминава през тялото ми като вода през тръба. Тъкмо влезе от единия край, и излезе от другия. Освен това ме кара на сън.

Сложи чайника на печката и извади чаши и лъжички.

— Имате ли нещо против да надникна в някогашната си стая? — попитах го. — Малката предна стаичка със счупения прозорец.

Дюран отново се намръщи и доби смутен вид.

— Проклетият прозорец! Децата го счупиха, докато играеха бейзбол. Така и не се наканих да го поправя. Пък и ние използваме стаята само като килер. Пълна е с кашони.

— Няма значение. Въпреки това бих искал да я видя.

Той кимна и двамата се качихме горе. Застанах на прага на някогашната си спалня, но не влязох. Както ме предупреди Дюран, тя наистина беше натъпкана с кашони, папки, книги и стари електрически уреди, покрити с прах.

— Не обичам да изхвърлям нищо — оправда се Дюран. — Всички тези уреди все още са изправни. Надявам се някой ден да се появи човек, на когото ще му трябват, та да ме избави от тях.

Стоях там, а кашоните изчезнаха заедно с вехториите, книгите и папките. Появи се стая със сив килим, с покрити със снимки и плакати бели стени, дрешник с огледало на вратата, в което виждах отражението си — мъж на около четирийсет години с прошарена коса и тъмни очи, лавици с книги, подредени старателно по автор, нощно шкафче с дигитален будилник, последен писък на техниката, който показва 12:54.

И изстрелът, който проехтя откъм гаража зад къщата. През прозореца видях мъже да тичат…

— Добре ли сте, господин Паркър?

Дюран леко докосна ръката ми. Опитах да продумам, но не успях.

— Хайде да слезем долу. Ще ви приготвя кафе.

Фигурата в огледалото се превърна в привидението на момчето, което бях някога, и аз приковах погледа му, докато отражението бавно избледня и изчезна.

 

 

Двамата с Ейса Дюран седяхме в кухнята. През прозореца виждах горичка от сребристи брези на мястото на гаража. Дюран проследи погледа ми.

— Научих за случилото се — каза той. — Ужасна трагедия.

В стаята миришеше на задушеното на Дюран. Ухаеше приятно.

— Да, така е.

— Събориха гаража.

— Кой?

— Семейство Харингтън. Съседите, господин и госпожа Росети — може би няколко години след като вие сте живели тук, — те ми разказаха.

— Защо са го съборили?

Но още докато задавах въпроса, вече знаех отговора. Изненадах се само, че гаражът толкова дълго бе останал непокътнат.

— Сигурно са от хората, които смятат, че когато на дадено място се случи нещо лошо, отгласът от нещастието остава — отвърна Дюран. — Не знам дали е така. Самият аз не обръщам внимание на такива неща. Жена ми вярва в ангели… — посочи той към оскъдно облечената крилата фигура, провесена на кухненската врата, — само че нейните ангели ми приличат на феи от анимационните филмчета. Съмнявам се, че жена ми прави разлика между ангели и феи. Както и да е… Децата на Харингтън не обичали да влизат в гаража. Малката им дъщеря все повтаряла, че там мирише лошо. Майката казала на госпожа Росети, че понякога вътре мирише на…

Той замълча и се намръщи за трети път. Явно такава бе неволната му реакция на всичко, което го смущава.

— Няма нищо, продължете, моля — успокоих го аз.

— Казвала, че мирише на гръмнал пистолет.

И двамата замълчахме.

— Защо сте дошли, господин Паркър?

— Не съм сигурен. Струва ми се, някои въпроси се нуждаят от отговори.

— Знаете ли, на определен етап от живота си човек усеща подтик да започне да рови в миналото — каза Дюран. — Преди майка ми да умре, я накарах да седне и да ми разкаже цялата ни семейна история, всичко, което може да си спомни. Струва ми се, че исках да знам тези неща, за да проумея към какво принадлежа, преди човекът, способен да ми го разкрие, да си отиде завинаги. Хубаво е човек да знае откъде произхожда. Предава го на децата си и не се чувства толкова безпомощно влачен от течението на живота, толкова самотен. Само че някои неща е по-добре да оставиш в миналото. Да, знам, че психоаналитиците, психиатрите и един господ знае още кой ще ви кажат обратното, но грешат. Не трябва да ровиш във всяка рана и да я отваряш, не всяка злина трябва да бъде преосмисляна или насила изваждана на бял свят. Най-добре е просто да оставиш раната да заздравее, дори да не заздравее както трябва, или да зарежеш злините на тъмно и да си напомняш, че не бива да влизаш сред сенките, ако можеш да го избегнеш.

— Там е работата, понякога просто не можеш да избегнеш сенките — отвърнах.

Дюран подръпна устната си.

— Да, сигурно. Е, какво е това за вас — началото или краят?

— Началото.

— В такъв случай ви чака дълъг път.

— Допускам.

Чух отварянето на входната врата. Нисичка и леко пълна жена с изрусена почти до бяло коса влезе в коридора.

— Аз съм — оповести тя, без дори да погледне към кухнята. Най-напред си съблече палтото, свали ръкавиците и шала, огледа прическата и лицето си в огледалото на тоалетката. — Мирише приятно — каза тя, обърна се към кухнята и ме видя. — Божичко!

— Имаме гост, Елизабет — обади се Дюран и аз се изправих, когато съпругата му влезе в стаята. — Това е господин Паркър. Живял е тук като малък.

— Радвам се да се запознаем, госпожо Дюран.

— А, вие сте…

Тя замълча, след като направи връзката, и аз наблюдавах смяната на чувствата по лицето й. Най-накрая чертите й се установиха, допускам, в обичайното й изражение: благост и съвсем лека сянка от тъга, дължаща се на дългия житейски опит и на убеждението, че всяко нещо има край.

— Добре дошли — рече тя най-накрая. — Седнете, седнете. Ще останете ли за вечеря?

— Не, не мога. Трябва да тръгвам. И бездруго вече отнех твърде много време на съпруга ви.

— Е, след като трябва.

— Да. Благодаря ви.

Изправих се, облякох се, а Дюран ме изпрати до вратата.

— Трябва да ви призная, че когато ви видях за пръв път, ви помислих за друг. И нямам предвид някой от синовете на Харингтън. Само за секунда.

— За кого ме взехте?

— Преди няколко месеца дойде един мъж. Беше вечер, по-тъмно от сега. Направи точно като вас — взира се в къщата известно време и дори дойде чак до моравата, за да огледа къщата и отзад, където е бил гаражът. Това не ми допадна. Излязох да го попитам какви ги върши. Повече не съм го виждал.

— Подозирате, че е оглеждал с цел кражба ли?

— Отначало така си помислих, но когато го попитах, той ми каза друго. Не че крадецът ще си признае, освен ако не е пълен глупак.

— И какво ви каза?

— Ловувам. Ето това ми каза. Само една дума — „ловувам“. Какво означава според вас?

— Не знам, господин Дюран — отвърнах, а той присви очи, сякаш се опитваше да прецени дали не го лъжа.

— След това ме попита дали знам какво се е случило тук, а когато отговорих, че не знам за какво говори, възрази, че според него знам. Тонът му не ми допадна и му казах да си върви.

— Помните ли как изглеждаше?

— Не много добре. Носеше вълнена шапка, нахлузена ниско върху косата, а брадичката и вратът му бяха увити с шал. Нощта беше студена, ама не чак толкова. Беше по-млад от вас, към трийсетте може би. И малко по-висок. Късоглед съм, а не си носех очилата. Непрекъснато ги зарязвам на разни места. Трябва да си купя верижка. — Осъзна, че се е отклонил от темата, и отново се върна на нея. — Не си спомням много, освен че…

— Какво?

— Просто ми олекна, когато си тръгна. Караше ме да се чувствам неловко, и то не само защото беше на моравата ми и душеше около къщата ми. У него имаше нещо… — поклати глава Дюран. — Не мога да го обясня добре. Мога само да кажа, че не беше тукашен. Нищо повече. Не беше от такова място, сякаш не беше от никъде.

Огледах града, колите по улиците, светлините в баровете и в магазините близо до гарата, смътните силуети на хората, запътили се у дома при семействата си. Това бе нещо нормално, а мъжът на моравата му не бе част от него.

Беше се спуснала нощта. Уличните лампи осветяваха местата, покрити със замръзнал сняг, и той блестеше. Дюран потрепери.

— Пазете се, господин Паркър — предупреди ме той.

Ръкувахме се. Остана на стълбите, докато стигна до колата си, после отново ми махна и затвори вратата. Вдигнах поглед към прозореца със счупеното стъкло, но там не видях никого. Стаята беше празна. Който и да бе останал горе, нямаше форма. Привидението на момчето бе вътре в мен, където си е било винаги.