Джон Конъли
Отмъщение от отвъдното (33)

Трийсет и втора глава

Вратата отвори Аманда Грейс. Косата й беше вързана хлабаво с червена лента и по лицето й нямаше никаква козметика. Беше облечена с анцуг и стара фланелка и бе плувнала в пот. В дясната си ръка държеше гумено бутало за отпушване на канали.

— Страхотно! — възкликна тя, когато ме видя. — Направо страхотно.

— Явно моментът не е подходящ.

— Можеше да се обадиш предварително. Сигурно дори щях да успея да прибера буталото.

— Бих искал пак да поговоря с баща ти.

Тя отстъпи назад и ме покани да вляза.

— Беше много изморен след предишното ти посещение. Важно ли е?

— Да, струва ми се.

— Става дума за Джими Галахър, нали?

— В известен смисъл.

Последвах я в кухнята. От мивката се носеше неприятна миризма и видях, че е пълна с мръсна вода, която не се оттича.

— Нещо е заседнало долу — каза Аманда. И ми подаде буталото. Свалих си сакото и се заех с мивката, а тя облегна хълбок на дъската и се зае да ме наблюдава.

— Какво става, Чарли?

— Какво имаш предвид?

— Гледаме новините. Видяхме какво се е случило в старата ти къща и чухме за Джими. Свързани са, нали?

Усетих, че водата се раздвижи. Отдръпнах се назад и видях, че започва да се оттича.

— Баща ти каза ли нещо по въпроса?

— Стори ми се тъжен заради Джими. Бяха приятели.

— Имаш ли представа защо са се отчуждили?

Тя отмести поглед.

— Мисля, че баща ми не одобряваше начина на живот на Джими.

— Това ли ти каза?

— Не, сама се досетих. Още не си отговорил на въпроса ми. Какво става?

Обърнах се към нея и приковах погледа и, докато тя не го отмести.

— Мътните да те вземат! — възкликна.

— Както ти казах, ще се радвам да поговоря няколко минути с Еди.

Изтри челото си видимо ядосана.

— Буден е, но е още в леглото. Ще се забави, докато се облече.

— Няма нужда да си създава толкова трудности. Можем да поговорим в стаята му. Няма да отнеме много.

Тя, изглежда, все още се чудеше дали е разумно да ми позволи да го видя. Усещах неловкостта й.

— Днес си различен — отбеляза.

— От какво?

— От последния път, когато беше тук. Май не ми харесва.

— Трябва да поговоря с него, Аманда. След това изчезвам и няма да има никакво значение дали някога си ме харесвала.

Тя кимна.

— Горе. Втората врата вдясно. Почукай, преди да влезеш.

В отговор на почукването ми на вратата на Еди Грейс се разнесе дрезгаво грачене. Завесите в стаята бяха дръпнати и вътре миришеше на болест и на разложение. Главата на Еди Грейс беше подпряна на две големи бели възглавници. Беше облечен с раирана пижама и мъждивата светлина някак подчертаваше бледността на кожата му и тя сякаш леко сияеше. Затворих вратата зад гърба си и сведох поглед към него.

— Пак си тук — каза той. По лицето му пробяга намек за усмивка. Беше по-скоро неприятно и многозначително, злобно изражение. — Така и допусках.

— Защо?

Дори не се опита да излъже:

— Защото са дошли за теб и ти си изплашен.

— Знаеш ли какво са причинили на Джими?

— Мога да се досетя.

— Целият е издълбан, изтезаван е и после е бил убит и всичко това, защото е запазил поверените му тайни, защото е бил истински приятел на мен и на баща ми.

— Трябвало е да избира приятелите си по-внимателно.

— Сигурно. Ти си му бил приятел.

Еди тихо се засмя. Прозвуча така, сякаш въздух минава през труп, и миришеше също толкова отвратително. Смехът предизвика пристъп на кашлица и той посочи към покритата пластмасова чашка върху шкафчето си, каквато използват децата — чашка с извита човка с дупка, за да пият по-лесно. Подадох му я и той засмука. Едната му ръка докосна моята и студенината й ме учуди.

— Аз наистина му бях приятел — каза Еди. — Но после той разказа на баща ти и на мен какъв е и тогава го отрязах. Той е педал, не е никакъв мъж. Отвращаваше ме.

— Отряза го значи?

— Щях да отрежа и топките му, ако можех. Искаше ми се да разкажа на всички какъв е. Не бива да носи тази униформа.

— И защо не го направи? — попитах.

— Защото те не искаха.

— Кои те?

— Анмаел и Семиаза, макар че не се наричаха така, не и първия път, когато дойдоха при мен. Така и не научих името на жената. Тя не говореше много. Мъжът се представи като Питър, но по-късно научих кое е истинското му име. Говореше предимно той.

— Как те намериха?

— Имах слабост. Не като тази на Джими, имах мъжка слабост. Падах си по млади. — Отново се усмихна. Устните му бяха напукани, а зъбите, които му бяха останали, бяха загнили във венците. — Момичета, не момчета — продължи той. Никога момчета. Те научиха. Така правят — намират ти слабото място и го използват срещу теб. Морков и пръчка — заплашиха да ме издадат, но ако им помогнех, и те щяха да ми помогнат. Дойдоха при мен, след като баща ти започна да се вижда с Каролайн Рос. Не знаех какви са, научих впоследствие. — Очите му проблеснаха и за миг доби уплашено изражение. — О, научих, и то как! Разказах им за онази жена Рос. Знаех за нея, бях партньор на баща ти в деня, когато той се запозна с нея, и ги видях заедно. Анмаел искаше да разбере къде е тя. Не попитах защо. Разбрах къде я е скрил Уил в Ъпър Ист Сайд. След това Анмаел умря, а жената изчезна. После баща ти и Джими непрекъснато местеха Каролайн Рос, много правеха скрито-покрито. Казах на Семиаза да следи Джими, защото баща ти му има доверие повече, отколкото на всеки друг. Мислех си, че искат само да я проследят, може би да откраднат детето. Бях не по-малко учуден от всички останали, когато я убиха.

Беше странно, но му вярвах. Нямаше причина да лъже, вече не, а и не търсеше опрощение. Разказваше, сякаш е събитие, на което е бил очевидец, но в което не е участвал пряко.

— Когато Уил се върна от Мейн с новороденото момченце, се отнесох подозрително. Знаех за състоянието на жена му, за това, че имаше проблеми със зачеването и износването на бебето. Просто всичко бе прекалено нагласено. Тогава вече се бях отчуждил от Джими. Все още бях в добри отношения с твоя старец или поне така си мислех, но нещо помежду ни се промени. Допускам, че Джими е говорил с него и че Уил е предпочел него пред мен. Не ми пукаше. Майната му. Майната им и на двамата. През следващите петнайсетина години настана затишие. Не очаквах друго. В крайна сметка Анмаел и жената бяха мъртви, а аз и без тях бях намерил начин да угаждам на капризите си.

И тогава един ден пред къщи се появиха момче и момиче. Седяха отпред в колата и наблюдаваха къщата. Бях на боулинг и жена ми ми се обади и ми каза, че се притеснява. Върнах се и, кълна се, веднага усетих, че са те. Знаех го още преди да ми покажат знаците на ръцете си, преди да заговорят за неща, които са се случили, преди да се родят, за разговорите ми с Анмаел и жената, преди да умрат. Бяха те, но в друга форма. Изобщо не се усъмних. По очите ги познах. Казах им какво мисля за момчето, което Уил и жена му отглеждат, но те явно вече го бяха заподозрели. Точно заради това се бяха върнали. Знаеха, че момчето все още е живо, че ти си все още жив. Отново им помогнах, но ти пак не умря.

Еди затвори очи. Помислих си, че се е унесъл, но той продължи да говори със затворени очи.

— Плаках, когато баща ти се самоуби. Харесвах го, макар че се бе отдръпнал от мен. Не можа ли просто да си умреш в онази клиника? Ако беше станало така, всичко щеше да свърши още тогава. Само че ти не умираше. — Отново отвори очи. — Този път обаче е различно. Не са хлапета, които те преследват, освен това са се поучили от грешките си. Ето това им е особеното — помнят. Всеки следващ път се приближават малко повече към успеха, но вече е много важно. Искат да умреш.

— Защо?

Той ме погледна с извити вежди. Изглежда се забавляваше.

— Според мен не знаят — отговори. — Все едно да питаш защо белите кръвни телца атакуват инфекцията. Просто са програмирани да го направят — да се противопоставят на заплахата, да я неутрализират. Не и моите обаче. Моите са прецакани.

— Къде са?

— Виждал съм само него. Жената я нямаше. Той я чакаше, призоваваше я да дойде при него. Те са такива. Живеят един за друг.

— Кой е той? Как се казва?

— Не знам. Не ми каза.

— Идвал е тук ли?

— Не, дойде още докато бях в болницата, неотдавна. Донесе ми бонбони. Все едно идваше при стар приятел.

— Ти ли го прати при Джими?

— Не, не се налагаше. Те отдавна знаеха всичко за Джими.

— Заради теб.

— Какво значение има сега?

— Имало е значение за Джими. Имаш ли представа колко е страдал, преди да умре?

Еди махна пренебрежително с ръка, но не ме погледна в очите.

— Опиши ми го.

Той отново ми показа, че иска вода, и аз му дадох. Докато говореше, гласът му беше станал още по-дрезгав, почти шепот.

— Не, няма да ти кажа. Пък и наистина ли смяташ, че това ще ти помогне? Нищо нямаше да ти кажа, ако смятах, че ще ти помогне. Пет пари не давам за теб или за случилото се с Джими. Животът ми почти приключи. Обещали са ми награда за стореното. — Надигна глава от възглавницата, сякаш се канеше да ми довери голяма тайна. — Техният господар е добър и щедър — продума той сякаш на себе си и изтощен се отпусна в леглото. Дишането му стана по-плитко, унесе се и заспа.

 

 

Аманда ме чакаше долу при стълбите. Толкова силно беше стиснала устни, че около ъгълчетата на устата й се бяха образували бръчки.

— Получи ли каквото искаше от него? — попита тя.

— Да. Потвърждение.

— Той е един старец. Каквото и да е направил в миналото, платил е предостатъчно със страданията си.

— Знаеш ли, Аманда, според мен това не е вярно.

Лицето й пламна.

— Изчезвай оттук. Най-хубавото нещо, което би направил някога, е да напуснеш този град.

Това поне беше вярно.