Джон Конъли
Отмъщение от отвъдното (21)

Двайсета глава

Двамата мъже непрекъснато местели Каролайн Рос и нито веднъж не я оставяли на някое място повече от една седмица. Използвали мотели и наемали квартири за малко. За известно време я настанили в една хижа в северната част на щата, близо до малко градче, където бивш нюйоркски полицай от Девети участък, братовчед на Еди Грейс, се оттеглил и станал началник на местната полиция. Понякога използвали хижата като укритие за свидетели или за хора, които трябва да се покрият за известно време, докато нещо отмине, обаче тишината и изолацията никак не допаднали на Каролайн. Изнервяли я повече от преди, защото била градско момиче. Сред природата всеки звук за нея бил сигнал за опасност. След три дни в хижата нервите й били изопнати до крайност. Била толкова уплашена, че дори звъннала на Уил у дома. За щастие жена му не си била вкъщи, но обаждането го разтърсило. Връзката му с младата жена вече била приключила по взаимно съгласие, но понякога той си стоял на двора и се чудел как е успял толкова да оплеска нещата. Непрекъснато се изкушавал да признае всичко на жена си. Дори сънувал, че го е направил, и когато се събуждал, се чудел защо тя още спи до него. Сигурен бил, че съпругата му най-вероятно подозира нещо и просто изчаква подходящия момент, за да изрази подозренията си. Никога нищо не казала, обаче мълчанието й само засилвало параноята му.

Освен това все повече осъзнавал, че не знае почти нищо за Каролайн Рос. Била му споменала съвсем малко подробности — отраснала била в Модесто, Калифорния, майка й починала при пожар и след това Каролайн все по-силно усещала присъствието на двете фигури, които я преследвали. Успяла доста дълго да запази преднината си, но напоследък била станала небрежна и й омръзнало да бяга. Започнала едва ли не с признателност да приема мисълта, че може да я намерят, до нощта, когато опитали да проникнат в апартамента й и ужасът й надвил всяко неуместно желание да сложи край на преследването. Тя обаче не можела да обясни на Уил защо са набелязали нея, понеже не знаела. Знаела само, че те представляват заплаха за нея и че искат да сложат край на живота й. Когато я попитал защо не се е обърнала към полицията, тя му се изсмяла и подигравателният й тон го наранил.

— Да не мислиш, че не съм опитвала? Потърсих ги след смъртта на мама. Казах им, че пожарът е предизвикан умишлено, само че те виждаха само едно разстроено и сломено от скръб момиче и не слушаха внимателно нито една моя дума. А след това реших, че най-доброто, което мога да направя, е да се грижа за себе си. Какво друго ми оставаше? Да обяснявам на хората, че без всякаква причина ме преследват мъж и жена, които никой освен мен не вижда? Щяха да ме затворят в лудница и тогава щях да съм като в капан. Пазех всичко в тайна, докато не срещнах теб. Реших, че си различен.

Уил я прегърналия уверил, че наистина е различен, макар да се питал дали не го въвличат като участник в нещо, което е плод на развинтената фантазия на една млада жена. После обаче си спомнил мъжа с пистолета и бледата жена с мъртвите очи и осъзнал, че в думите на Каролайн Рос има доза истина.

Започнал неофициално да проучва татуировката на ръката на покойния Питър Акерман и накрая го насочили към младия равин Ъпстийн в Бруклин Хайтс. На чаша сладко кашерно вино равинът му разказал за ангелите от загадъчни книги, които, доколкото Уил разбрал, не били включени в Библията, защото били още по-странни от включените, а това говорело много. Докато разговаряли, Уил започнал да осъзнава, че равинът разпитва него в същата степен, в която и той извлича информация от него.

— Значи това е някаква секта, някакъв култ, в който Питър Акерман е бил въвлечен? — попитал Уил.

— Може би — отговорил равинът. И после: — Защо толкова се интересувате от този човек?

— Аз съм полицай. Бях на местопрестъплението, когато той умря.

— Не, има и друга причина. — Равинът се облегнал на стола и погладил късата си брадичка. Не смъкнал очи от лицето на Уил. Накрая явно взел решение. — Може ли да ви казвам Уил?

Уил кимнал в знак на съгласие.

— Ще ви кажа нещо, Уил. Ако съм се досетил, ще съм ви признателен да го потвърдите.

Уил усетил, че няма друг избор, освен да се съгласи. Както по-късно казал на Джими, по някакъв начин станал участник в този обмен на информация.

— Този мъж не е бил сам — казал Ъпстийн. — С него е имало и една жена. Може би почти на неговата възраст. Прав ли съм?

Уил се зачудил дали да не излъже, но само за секунда.

— Откъде знаете?

Ъпстийн извадил копие на знака, намерен върху тялото на Литър Акерман.

— Заради това. Винаги са по двойки. В крайна сметка, те са любовници. Мъжът — посочил той знака на тялото на Акерман, преди да плъзне зад него още един лист — и жената.

Уил разгледал и двата.

— Значи и жената е от същия култ?

— Не, Уил. Изобщо не вярвам, че това е култ. Става дума за нещо много по-лошо…

 

 

Джими стисна с пръсти слепоочията си. Мислеше напрегнато. Оставих го на спокойствие. Ъпстийн — бях се виждал с въпросния равин неведнъж и му бях помогнал да намери убийците на сина си, а през цялото време той нито веднъж не ми бе споменал, че е познавал баща ми.

— Имената им — каза Джими, — не мога да си спомня имената им.

— Чии имена?

— Имената, които равинът казал на Уил. Мъжът и жената си имали имена. Както аз и ти. Мъжкото започваше с „Дн…“ нещо си, но не мога да си спомня женското. Все едно са заличени от паметта ми.

Ставаше раздразнителен и разсеян.

— Сега няма значение — казах. — После ще се върнем на това.

— Всички имаха имена — обясни Джими. Звучеше объркан.

— Моля?

— Това е другото, което равинът казал на Уил. Казал, че те всички имат имена. — Погледна ме с нещо подобно на отчаяние. — Какво означава това?

Тогава си спомних, че собственият ми дядо в Мейн изрече точно същите думи, когато болестта на Алцхаймер започна да гаси спомените му като свещи, чийто пламък стискаш с пръсти. „Те всички имат имена, Чарли — каза ми той и лицето му светна с плашеща сериозност. — Те всички имат имена.“ Не знаех какво означава това, още не. Едва по-късно, когато се изправих пред същества като Китим и Брайтуел, започнах да разбирам.

— Означава, че дори най-лошите неща могат да бъдат назовани — казах на Джими. — И е важно да знаем тези имена.

Защото с назоваването идва и разбирането на даденото нещо.

А с разбирането идва възможността то да бъде унищожено.

 

 

Необходимостта да закрилят Каролайн Рос създала за двамата огромно допълнително напрежение, и то в момент, когато в града царели безредици и изискванията към тях като полицаи явно нараствали. През януари 1966 г. транспортните работници вдигнали стачка, всичките 34 000 в бранша, което объркало транспортната мрежа на града и предизвикало хаос в икономиката. В крайна сметка кметът Линдзи, заменил на поста Уогнър през 1965 година, се огънал пред публичната кампания и пред лидера на профсъюза Майкъл Куил, който го дразнел, наричайки го „мижитурка“ и „хлапе с къси панталонки“. Обаче огъвайки се пред транспортните работници, Линдзи — добър кмет в редица отношения, никой не би трябвало да твърди друго — отприщил поредица от стачки в общината, които разстроили администрацията му. Започвало да кипи движението против военната мобилизация — вулкан, който заплашвал да избухне още откакто 400 активисти оградили с протестен кордон наборния център на „Уайтхол Стрийт“, а някои от тях дори изгорили повиквателните си. Обаче противниците на войната все още срещали силна критика, тъй като по-голямата част от страната подкрепяла Линдън Джонсън, въпреки че по онова време американската армия нараснала от 180 000 на 385 000, броят на жертвите нараснал трикратно, а 5000 американски войници щели да загинат преди Коледа. Трябвало да мине още една година, преди общественото мнение наистина да започне да се променя, но за момента активистите се занимавали повече с гражданските права, отколкото с Виетнам, макар че някои постепенно започвали да разбират, че едното води до другото, че военната мобилизация е несправедлива най-вече защото бели наборни комисии избирали предимно чернокожи войници, които не можели да използват колежа като извинение да отложат службата си, понеже изобщо нямали шанса да се запишат в колеж. Имало ги и така наречените „нови бохеми“ в Ист Вилидж, а марихуаната и ЛСД се превърнали в предпочитани наркотици.

Уил Паркър и Джими Галахър, и двамата млади и доста интелигентни мъже, всеки ден обличали униформите си и се питали дали ще им бъде заповядано да усмиряват младежи на тяхната възраст, с които те до голяма степен били съгласни. Поне Уил бил. Всичко се променяло. Усещало се във въздуха.

А междувременно Джими си мислел колко хубаво би било никога да не били срещали Каролайн Рос. След като позвънила в дома на Уил, се наложило Джими да отиде и да я откара обратно в Бруклин, където останала в къщата на майка му на Геритсън Бийч, близо до Шел Банк Крийк. Госпожа Галахър притежавала малко едноетажно бунгало с остър покрив и без никакъв двор, намиращо се на „Мелба Корт“, една от гъсто населените и подредени по азбучен ред улици, които преди време били летен курорт, посещаван от американци от ирландски произход. Мястото се оказало толкова популярно, че накрая направили къщите годни за обитаване през зимата, за да могат хората да живеят в тях целогодишно. Тъй като скрили Каролайн на Геритсън, Джими, а понякога и Уил, имал повод да я посещава, понеже ходел да види майка си поне веднъж седмично. Тази част на Геритсън била малка и сплотена. Непознатите се набивали на очи, а госпожа Галахър била предупредена, че има хора, които търсят момичето. Това направило майката на Джими още по-бдителна от преди, а тя дори когато била най-невнимателна, като нищо можела да засрами средностатистическия телохранител на президента. Когато съседите разпитвали за младата жена, отседнала при нея, госпожа Галахър отговаряла, че е приятелка на приятелка, която неотдавна претърпяла загубата на близък човек. Ужасна трагедия, тъй като момичето отгоре на всичко било бременно. Тя дала на Каролайн тънка златна халка, принадлежала преди на майка й, и й казала да я носи на безименния си пръст. Мнимата смърт на съпруга й държала на разстояние дори най-нахалните клюкари. Няколко пъти Каролайн придружила госпожа Галахър на вечерите в Древния ирландски орден на „Геритсън Авеню“, където към нея се отнасяли с внимание и уважение, поради което се чувствала едновременно признателна и виновна.

Каролайн била доволна на Геритсън — била близо до морето и до местните хора. Може би дори си представяла как играе на пясъка със своето дете, как през лятото пазарува в магазините с отстъпка, как слуша оркестрите на сцената и наблюдава големия парад на първи юли. Но дори да си представяла такова бъдеще за себе си и за нероденото си дете, нито веднъж не заговорила за това. Може би не искала да урочасва желанието си, като го изговаря гласно, а може би изобщо не виждала никакво бъдеще за себе си. Точно това казала госпожа Галахър по телефона на сина си един ден, когато той се обадил да провери как е момичето.

— Свястно момиче е — казала старата жена, — кротка и почтителна. Не пуши и не пие, което е добре. Но попитам ли я какво смята да прави, след като се роди бебето, само се усмихва и сменя темата. И усмивката й изобщо не е радостна, Джими. Тя е ужасно тъжна. Нещо повече, изплашена е. Чувам я да плаче насън. За бога, Джими, защо я преследват тези хора? Има вид на човек, който и муха не може да убие.

Само че Джими Галахър не отговарял на въпросите й, не отговарял и Уил Паркър. По онова време Уил си имал свои проблеми.

Съпругата му отново била бременна.

Уил се грижел за нея като за цвете, колкото повече наближавал терминът. Макар вече много пъти да била помятала, тя го уверявала, че този път се чувства различно. Хващал я да си тананика у дома, седнала до прозореца в кухнята, положила дясната си ръка върху корема. Можела да стои така часове наред и да наблюдава плъзгащите се облаци и последните листа, които бавно капели от дърветата в градината с наближаването на зимата. Било едва ли не смешно, мислел си той. Бил спал с Каролайн Рос само три или четири пъти и тя забременяла. А сега и жена му след толкова много помятания успявала да износи нероденото им дете вече седем месеца. Сякаш искряла вътрешно. Никога не я бил виждал по-щастлива и по-доволна. Знаел, че се чувства ужасно виновна за предишните им загуби. Тялото й я предало. Отказвало да направи онова, което се иска от него. Не било достатъчно силно. А сега най-после имала каквото иска, каквото и двамата искали от толкова отдавна.

И това го измъчвало. Щял да има още едно дете от друга жена и съзнанието за изневярата му го разкъсвало вътрешно. Каролайн му казала, че не иска нищо от него, само да се погрижи за безопасността й до раждането на детето.

— А след това? — попитал той.

Само че тя отказвала да отговори на този въпрос, точно както отказвала и на майката на Джими Галахър.

— Ще видим — казвала и се извръщала настрани.

Каролайн трябвало да роди един месец преди жена му. И двете щели да бъдат негови деца, но той знаел, че ще трябва да се откаже от едното, че ако иска бракът му да оцелее — а Уил го искал повече от всичко друго, — няма да може да участва в живота на първото си дете. Дори не бил сигурен дали ще успее да предложи нещо повече от минимална финансова помощ въпреки отказа на Каролайн, не и със заплатата си на полицай.

Въпреки това не искал да допусне детето му просто да изчезне. Въпреки недостатъците си бил почтен човек. Никога преди не бил изневерявал на съпругата си, а вината, задето е спал с Каролайн, му причинявала силна болка. Повече от когато и да било му се искало да си признае пред жена си, но Джими Галахър го разубедил една вечер, когато се отбили в „Питс“ да пийнат бира след смяната си.

— Да не си полудял? — възкликнал Джими. — Жена ти е бременна. Носи детето, което и двамата искате от години. След всичко случило се може да нямаш втори шанс. Освен шока, който ще предизвикаш, това ще я съсипе, ще съсипе и брака ти. Живей с последиците на стореното. Каролайн твърди, че не иска да участваш в живота на детето й. Не иска парите ти, не иска и времето ти. Повечето мъже в твоето положение щяха да се радват. Ако не се радваш, тогава загубата ще бъде цената, която ще платиш за греховете си и за това, че ще запазиш брака си. Чуваш ли ме?

И Уил се съгласил, защото съзнавал, че Джими има право.

 

 

— Трябва да разбереш нещо — каза Джими, — баща ти беше свестен, предан и смел, но освен това беше и човек. Беше допуснал грешка и се опитваше да намери начин да живее с нея и да постъпи правилно по отношение на всички, само че бе невъзможно. Тази мисъл го разкъсваше.

Една от свещите изпращя — почти догаряше. Джими стана да я смени, но поспря и каза:

— Ако искаш, мога да светна лампата в кухнята.

Поклатих глава и го уверих, че със свещи е чудесно.

— И аз така прецених — съгласи се той. — Кой знае защо не ми се стори редно да разказвам такава история в ярко осветена стая. Просто не е подходящо.

Запали нова свещ, после седна и продължи да разказва.

 

 

По молба на Ъпстийн била уредена среща с Каролайн, която се провела в задната стаичка на еврейска пекарна в Мидуд. Джими и Уил закарали Каролайн на срещата под прикритието на мрака, като настанили младата жена във вече доста напреднала бременност удобно полегнала и завита с няколко палта на задната седалка на елдорадото на майката на Джими. Двамата не били осведомени за какво са разговаряли Каролайн и равинът, които останали насаме около час и половина. Когато приключили, Ъпстийн поговорил с Уил и го попитал как е организирано израждането. Джими никога не бил чувал този термин и се смутил, понеже се наложило да му го обяснят. Уил дал на Ъпстийн името на гинеколога и на болницата, в която Каролайн възнамерявала да роди. Равинът го осведомил, че ще организират всичко по друг начин.

С помощта на Ъпстийн било уредено място за Каролайн в малка частна клиника в Геритсън Бийч, недалеч от шосе 277 на другия бряг на реката. Джими открай време знаел за тази клиника и че тя е за хора, за които парите не са проблем, но не подозирал, че приемат и родилки. По-късно научил, че обикновено не приемат, но са направили изключение заради Ъпстийн. Джими предложил на Уил да му заеме малко пари, за да покрие част от медицинските разходи, и той приел, при условие че се договорят за строг график за връщане на заема, при това с лихвите.

През следобеда, когато изтекли водите на Каролайн, Джими и Уил били на смяна от осем до четири и след това заедно отишли в болницата. Госпожа Галахър оставила съобщение за Джими в участъка с молба да й се обади при първа възможност. Уил на свой ред се обадил на жена си с намерението да й каже, че двамата с Джими ще отидат да помогнат на майка му за нещо — лъжа, в която все пак имало зрънце истина, — обаче тя не си била у дома и не успял да се свърже.

Когато пристигнали в клиниката, служителката на рецепцията казала:

— Тя е в осма стая, но не можете да влезете. По коридора вляво има чакалня с кафе и сладки. Кой е бащата?

— Аз — отговорил Уил. Почувствал се странно, изричайки думите.

— Е, ще ви повикаме, когато всичко приключи. Контракциите вече започнаха, но тя ще роди чак след няколко часа. Ще помоля лекаря да поговори с вас, може и да ви позволи да я видите за няколко минути. Вървете. — И жената ги подканила да се махнат с жест, който вероятно използвала пред хиляди безполезни мъже, които настоявали да се мотаят в родилното й отделение, без да имат никаква работа там. — Не се тревожете — добавила тя, докато Уил и Джими се готвели за дългото чакане, — тя е в добри ръце. Приятелката й, по-възрастната госпожа, е при нея, а сестра й влезе само преди няколко минути.

Двамата мъже се сепнали.

— Сестра й ли? — попитал Уил.

— Да, сестра й. — Жената забелязала изражението на Уил и тутакси заела отбранителна поза: — Показа ми документ за самоличност, шофьорска книжка. Имаше същото име — Рос.

Джими и Уил вече били поели надясно вместо наляво.

— Ей, предупредих ви, че не може да ходите там — провикнала се служителката.

Те не й обърнали внимание, затова тя вдигнала телефона и повикала охраната.

Вратата на осма стая била затворена, когато стигнали пред нея, а коридорът бил празен. Почукали, но не последвал отговор. Джими се пресегнал към дръжката и в този момент майка му се появила в коридора.

— Какво правите? — попитала тя. Видяла пистолетите. — Само отидох до тоалетната. Аз…

Вратата била заключена отвътре. Джими отстъпил назад и я ритнал два пъти — ключалката се строшила и вратата отхвръкнала, а отвътре ги посрещнал полъх на хладен въздух. Каролайн Рос лежала на високо болнично легло, главата и гърбът й били подпрени с възглавници. Предницата на дрехата й била подгизнала от кръв, но жената била все още жива. В стаята било студено заради отворения прозорец.

— Извикай лекар! — наредил Уил, но Джими вече викал за помощ.

Уил се приближил до Каролайн и се опитал да я прегърне, но тялото й се сгърчило от спазъм. Видял раните по гърдите и корема й. Някой бил наръгал с нож нея и детето. Не просто някой, а жената, видяла как любимият й умира под гумите на онзи камион. Каролайн завъртяла очи към него. Ръката й стиснала ризата му и я изцапала с кръв.

Дотичали лекарите и медицинските сестри. Издърпали го далеч от нея, принудили го да излезе от стаята, а докато вратата се затваряла, той видял как Каролайн се отпуска върху възглавниците и застива неподвижно. Разбрал, че умира.

Детето обаче оцеляло. Извадили го от нея, докато умирала. Острието не улучило главичката му само с половин сантиметър.

А докато го вадели на бял свят, Уил и Джими хукнали да търсят жената, убила Каролайн Рос.

 

 

Чули шум от запалването на двигател в мига, в който излезли от клиниката, а секунди след това черен буик се стрелнал от паркинга вляво от тях и се подготвил да се отправи към Геритсън. Уличната лампа осветила лицето на жената, когато тя се обърнала към тях. Уил реагирал първи и стрелял три пъти по жената, докато тя забелязала присъствието им и завила наляво вместо надясно, за да не се налага да минава пред тях. Първият изстрел попаднал в страничното стъкло откъм шофьора, а вторият и третият — във вратата. Буикът се понесъл на висока скорост, когато Уил стрелял за четвърти път, тичайки след него. Джими хукнал към тяхната кола. После пред погледа на Уил буикът сякаш се разклатил на осите си и се отклонил надясно. Ударил се в бордюра пред лютеранската църква, качил се на тротоара и спрял до перилата.

Уил продължил да тича. Джими вече го бил настигнал, отказал се от намерението да вземе тяхната кола, защото буикът вече бил спрял. Когато се приближили, вратата се отворила и отвътре, залитайки, излязла жената, видимо пострадала. Погледнала назад към тях с нож в ръка. Уил изобщо не се поколебал. Желаел смъртта й. Отново стрелял. Куршумът улучил задния прозорец на колата, но жената вече се била отдалечила от автомобила, влачейки левия си крак. Шмугнала се наляво към Бартлет, но преследвачите й бързо скъсявали дистанцията. Когато завили зад ъгъла, тя била застинала неподвижно под една улична лампа, извърнала глава и отворила уста. Уил се прицелил, но тя била твърде бърза, дори ранена. Залитайки, поела надясно по една тясна уличка, която се казвала „Кантън Корт“.

— Пипнахме я — заявил Джими, — това е задънена улица. Води до реката.

Спрели в началото на пресечката, спогледали се и кимнали. Вдигнали високо оръжията си и навлезли в тъмното пространство между две къщи, което водело към потока.

Жената стояла с гръб към брега, осветена от лунната светлина. Ножът все още бил в ръката й. Палтото й било голямо и ръкавите висели до средата на пръстите, но не скривали ножа.

— Прибери го — заповядал Джими, но не говорел на нея. Макар очите му да били приковани върху жената, ръката му стискала дулото на револвера на Уил и леко го натискала надолу. — Не го прави, Уил. Просто недей.

Жената завъртяла острието и на Джими му се сторило, че все още вижда следи от кръвта на Каролайн.

— Всичко свърши — казала тя. Гласът й се оказал учудващо мек и приятен, но очите й приличали на две еднакви късчета обсидиан на фона на бледото й лице.

— Точно така — съгласил се Джими. — Хвърли ножа.

— Няма значение какво ще ми направите, аз съм недосегаема за закона — заявила жената.

Пуснала ножа, но в същия миг лявата й ръка помръднала, ръкавът на палтото й се вдигнал и се показал скритият в гънките пистолет.

Джими я убил. Улучил я два пъти, преди тя да успее да стреля. Жената останала права за секунда, след това политнала назад към студените води на Шел Банк Крийк.

Така и не установили самоличността й. Служителката на рецепцията в болницата потвърдила, че това е жената, представила се за сестра на Каролайн Рос. В джоба на палтото на убитата намерили подправена шофьорска книжка от Вирджиния на името на Ан Рос, както и малко пари. Отпечатъците й не фигурирали в никоя картотека и никой не дошъл да разпознае трупа, когато пуснали снимката й по новинарските емисии и във вестниците.

Това обаче се случило по-късно. Най-напред им задавали въпроси, на които трябвало да намерят отговори. Пристигнали още полицаи. Напълнили цялата болница. Затворили Бартлет. Оправили се с репортерите, с любопитните зяпачи, с разтревожените пациенти и техните роднини.

А през това време няколко човека се срещнали в една стая в задната част на болницата. Сред тях бил директорът на болницата, лекарят и акушерката, които следели състоянието на Каролайн Рос, заместник-комисарят от нюйоркската полиция по правните въпроси и един дребен и мълчалив човечец на четирийсет и няколко години: равин Ъпстийн. На Уил Паркър и на Джими Галахър им било наредено да чакат отвън и двамата седели един до друг на пластмасовите столове, без да си говорят. С изключение на Джими само един човек изразил пред Уил съболезнованията си за случилото се. Служителката на рецепцията. Коленичила пред него, докато чакали, и хванала ръката му.

— Много съжалявам — казала, — всички съжаляваме.

Той кимнал безмълвно.

— Не знам дали… — подела тя и после млъкнала. — Не, знам, че ще помогне, но дали не искате да видите сина си?

Завела го до една стая със стъклени стени и му посочила едно дребничко бебе, което спяло между други две новородени.

— Ето го — казала тя. — Това е вашето момченце.

 

 

Няколко минути по-късно ги повикали в стаята при съветващите се. Представили им присъстващите — всички с изключение на един мъж с костюм и с прошарена кестенява коса, който внимателно наблюдавал Уил още от влизането му в стаята. Ъпстийн се привел към Уил и прошепнал:

— Много съжалявам.

Уил не отговорил.

Заместник-комисарят Едуард Манкузо заговорил пръв:

— Разбирам, че вие сте бащата — обърнал се той към Уил.

— Да, аз съм.

— Ама че бъркотия — разпалено възкликнал Манкузо. — Трябва да оправим тази каша. Слушате ли ме?

Уил и Джими кимнали едновременно.

— Детето умря — заявил Манкузо.

— Моля? — учудил се Уил.

— Детето умря. Живя няколко часа, но явно раната в утробата е била твърде сериозна. То почина… — погледнал той часовника си — преди две минути.

— Какви ги говорите? Току-що го видях — възразил Уил.

— Но вече е мъртво.

Уил се опитал да излезе, но Ъпстийн го стиснал за ръката.

— Чакайте, господин Паркър. Детето ви е живо и здраво, но засега само хората в тази стая го знаят. Вече го отведоха.

— Къде?

— На сигурно място.

— Защо? Той е мой син. Искам да знам къде е.

— Помислете, господин Паркър — настоял Ъпстийн. — Просто се замислете за момент.

Уил замълчал. Когато отново проговорил, казал:

— Смятате, че някой ще дойде да потърси детето.

— Смятаме, че има такава вероятност. Няма откъде да знаят, че е оцеляло.

— Но те са мъртви. Мъжът и жената. Видях с очите и двамата да умират.

Ъпстийн отместил поглед.

— Може да има и други — казал и въпреки скръбта и объркването Уил се запитал какво се опитва да скрие Ъпстийн.

— Какви други? Кои са тези хора?

— Опитваме се да разберем — отговорил Ъпстийн. — Ще отнеме време.

— Така. А междувременно какво ще стане със сина ми?

— След време ще бъде настанен при някое семейство — отговорил Манкузо. — Това е всичко, което трябва да знаете.

— Не, не е — възразил Уил. — Той е мой син.

— Не ме слушате, полицай Паркър — озъбил му се Манкузо. — Вие нямате син. И ако смятате, че няма да можете да го преглътнете, вече нямате и работа.

— Оставете нещата така — меко се обадил Ъпстийн. — Ако го обичате като син, трябва да се откажете от него.

Уил погледнал към човека, застанал до стената.

— Кой сте вие? Къде е мястото ви във всичко това?

Мъжът не отговорил и дори не трепнал под гневния поглед на Уил.

— Приятел — обяснил Ъпстийн. — Това ви е достатъчно.

Отново се обадил Манкузо:

— Е, наясно ли сме всички, полицай? По-добре да ни кажете веднага. Няма да бъда толкова добронамерен, ако проблемът излезе извън тези четири стени.

Уил преглътнал мъчително.

— Да, разбрах — отговорил.

— Тъй вярно, сър — поправил го Манкузо.

— Тъй вярно, сър — повторил Уил.

— А вие? — насочил Манкузо вниманието си към Джими.

— Аз съм с него. Ще постъпя по същия начин — обещал Джими.

Присъстващите се спогледали. Всичко приключило.

— Вървете си вкъщи — казал Манкузо на Уил. — Вървете си у дома при жена си.

Когато отново минали покрай остъклената стая, легълцето на бебето вече било празно, а лицето на служителката на рецепцията било сгърчено от мъка. Прикриващата операция била в ход. Жената просто не намирала думи, за да изрази състраданието си към мъжа, изгубил за една нощ детето си и майката на детето, просто поклатила глава и ги проследила с поглед, докато потънали в мрака.

Когато Уил най-сетне се върнал у дома, съпругата му го чакала.

— Къде беше? — попитала тя. Очите й били подути. Явно била плакала часове наред.

— Случи се нещо. Едно момиче умря — отговорил той.

— Не ме интересува! — Тя не извикала, изпищяла. Никога нея бил чувал да издава такъв звук. Тези три думи съдържали повече болка и страдание, отколкото той смятал, че е възможно да се поберат в любимата му жена. След това тя повторила думите, този път тихо и мъчително, изплювайки ги като храчка. — Не ме интересува! Нямаше те. Нямаше те, когато се нуждаех от теб.

Уил коленичил пред нея и хванал ръцете й.

— Какво има?

— Днес се наложи да отида до клиниката.

— Защо?

— Нещо не беше наред. Усетих го вътре.

Той я притиснал по-силно, но тя не искала, не можела да го погледне.

— Бебето ни е мъртво — тихо промълвила тя. — Вътре в мен има мъртво телце.

И тогава той я прегърнал и зачакал да заплаче, но вече не й били останали сълзи. Просто се облегнала на тялото му, безмълвна и потънала в скръб. Виждал отражението си в огледалото на стената зад гърба й и затворил очи, понеже не можел да се гледа.

 

 

Уил завел жена си в спалнята и й помогнал да си легне. Лекарите в клиниката й били дали някакви хапчета и той я накарал да вземе две.

— Искаха да предизвикат раждане — казала тя, когато лекарството й подействало. — Искаха да вземат бебето ни, обаче не им позволих. Исках да го задържа колкото може по-дълго.

Той кимнал, но не можел да продума. Сълзи рукнали от очите му. Жена му се пресегнала и ги избърсала с палец.

Уил поседял до нея, докато заспала, сетне цели два часа се взирал в стената, стиснал ръката й, после я оставил бавно и внимателно да се отпусне върху чаршафите. Тя се поразмърдала, но не се събудила.

Уил слязъл долу и позвънил на номера, който Ъпстийн му дал, когато се запознали. Обадила се сънена жена и когато той помолил да говори с равина, тя отговорила, че равинът спи.

— Имаше дълга нощ — обяснила.

— Да, знам, бях там. Събудете го. Кажете му, че е Уил Паркър.

Явно жената разпознала името. Оставила слушалката и Уил я чул да се отдалечава. След около пет минути чул гласа на Ъпстийн.

— Господин Паркър, трябваше да ви кажа още в болницата — не е добре да продължим да поддържаме връзка.

— Трябва да ви видя.

— Невъзможно. Станалото станало. Трябва да оставим мъртвите да почиват спокойно.

— Съпругата ми носи в утробата си мъртво дете — казал Уил. Почти повърнал думите.

— Моля?

— Чухте ме. Детето ни е мъртво в утробата. Смятат, че по някакъв начин пъпната връв се е усукала около гърлото му. Мъртво е. Казали й вчера. Ще предизвикат родилна дейност и ще отстранят плода.

— Съжалявам — казал Ъпстийн.

— Не ми трябва състраданието ви. Искам сина си.

Ъпстийн мълчал.

— Предложението ви не е…

Уил го прекъснал:

— Не ми пробутвайте тия! Направете го. Кажете на своя приятел г-н Мълчаливеца с хубавия костюм, осведомете го какво искам. В противен случай се кълна да вдигна такава шумотевица, че кръв ще ви потече от ушите. — Внезапно енергията започнала да напуска тялото му. Искало му се само да се пъхне в леглото и да прегърне съпругата си, нея и мъртвото им дете. — Вижте, казахте ми, че някой трябва да се погрижи за момчето. Аз мога да го направя. Скрийте го при мен. Пред очите на всички. Моля ви.

Чул Ъпстийн да въздиша.

— Ще поговоря с приятелите ни — казал най-сетне. — Дайте ми името на лекаря, който се грижи за съпругата ви.

Уил му го казал. Номерът му бил в бележника до телефона.

— Къде е съпругата ви сега?

— Горе, спи. Взе някакви хапчета.

— Ще ви се обадя след един час — обещал Ъпстийн и затворил.

 

 

Телефонът звъннал след един час и пет минути. Уил, който седял на пода до него, вдигнал още преди второто позвъняване.

— Господин Паркър, когато жена ви се събуди, трябва да й кажете истината — заявил Ъпстийн. — Помолете я да ви прости, после й кажете какво предлагате.

През онази нощ Уил не мигнал. Скърбил за Каролайн Рос, а на сутринта загърбил мъката си по нея и се подготвил за неминуемия край на брака си, не се съмнявал в това.

 

 

— Обади ми се на сутринта — каза Джими. — Обясни ми какво възнамерявала направи. Беше готов да заложи всичко заради шанса да задържи това момченце — кариерата си, брака си, щастието си, дори с цената на лудостта на жена си.

Понечи да налее още вино в чашата си, но спря.

— Не съм в състояние да пия повече. Виното ми прилича на кръв. — Избута бутилката и чашата. — Пък и бездруго почти приключихме. Ще свърша с тази част, а после трябва да поспя. Утре пак ще поговорим. Ако искаш, остани да пренощуваш тук. Имам стая за гости. — Понечих да кажа нещо, но той вдигна ръка: — Повярвай ми, когато приключа тази вечер, ще имаш предостатъчно храна за размисъл. Ще си ми благодарен, че съм спрял. — Приведе се напред, сключил ръце пред себе си. Забелязах, че треперят. — И така, баща ти седял до леглото на майка ти, когато тя се събудила…

Понякога се питам какво ли са преживели баща ми и майка ми през онзи ден. Чудя се дали в действията му няма някаква лудост, подклаждана от ужаса му, че съдбата му е отредила да изгуби две деца — едното мъртво, а другото обречено на анонимно съществуване сред хора, които не са му кръвни роднини. Сигурно е знаел, докато е стоял до майка ми, чудейки се дали да я събуди, или да я остави да поспи още малко и да отложи мига на признанието, че това завинаги ще го раздели от нея. Щял да й нанесе не една, а две рани — болката от неговата изневяра и може би още по-голямото терзание поради факта, че е успял да постигне с друга жена онова, което тя не е могла да му даде. Тя носела в утробата си мъртво дете, а той преди броени часове гледал сина си, роден от мъртва майка. Обичал жена си, тя също го обичала, а сега щял да я нарани толкова жестоко, че тя никога нямало да се възстанови напълно.

Не разказал на никого какво се случило помежду им, дори на Джими Галахър. Знам само, че майка ми го напуснала за известно време и избягала в Мейн, предшественик на по-продължителното бягство след смъртта на баща ми и далечен отзвук на собствените ми действия, след като ми бяха отнети съпругата и дъщерята. Тя не беше родната ми майка и сега вече разбирам причините за липсата на близост помежду ни чак до смъртта й, но двамата си приличаме повече, отколкото сме допускали. Тя пое на север след убийствата в Пърл Ривър, а баща й, моят любим дядо, се превърна във водещата фигура в живота ми. Обаче, когато поотраснах, ролята на майка ми също нарасна. Понякога си мисля, че едва след смъртта на баща ми тя е намерила сили в сърцето си истински да му прости, а може би да прости и на мен за обстоятелствата, свързани с раждането ми. Бавно започнахме да се сближаваме. От нея научих имената на дърветата, на растенията и на птиците, защото този северен щат бе нейното родно място и макар тогава да не оценявах напълно знанието, което се опитваше да ми даде, мисля, че разбирам причините за желанието й да го направи. И двамата скърбяхме, но тя нямаше да допусне скръбта да ме погуби. Затова всеки ден се разхождахме заедно, каквото и да бе времето, понякога разговаряхме, друг път не, но бе достатъчно, че сме заедно и че сме живи. През тези години аз станах неин син и сега, всеки път, когато в съзнанието ми изникне името на някое дърво, цвете или миниатюрно пълзящо създание, това е малък спомен за нея.

 

 

Елейн Паркър се обадила на съпруга си седмица по-късно и двамата разговаряли един час. Уил получил неплатен отпуск, разрешен му — за смайване на някои служители в участъка — от самия заместник-комисар по правните въпроси Франк Манкузо. Заминал на север при съпругата си и после двамата се върнали в Ню Йорк с дете и с разказа за трудно и преждевременно раждане. Кръстили момчето Чарли на чичото на баща му, Чарлс Едуард Паркър, починал в Монте Касино. Тайните им приятели останали на разстояние и Уил получил вести от тях много години по-късно. Когато се свързали с него, пратеник бил Ъпстийн. Той му съобщил, че онова, от което отдавна се страхуват, отново е тук.

Двамата влюбени се били върнали.