Джон Конъли
Отмъщение от отвъдното (18)

Седемнайсета глава

В хотелската си стая Мики подреди бележките от разговора с Тиръл, докато подробностите все още бяха пресни в съзнанието му. Тази работа със сводника беше интересна. Пусна в „Гугъл“ името на Джони Фрайдей заедно с подробностите, които Тиръл бе споделил, и се добра до съвременни новинарски репортажи, а също и до по-дълга статия, написана за един от трите свободни вестника и озаглавена „Сводник: трудният живот и жестокият край на Били Фрайдей“. В статията имаше две снимки на Фрайдей. На първата се виждаше Фрайдей, какъвто е бил приживе — сух и длъгнест чернокож с хлътнали страни и прекалено големи за лицето очи. Беше прегърнал две жени с дантелено бельо, но очите и на двете бяха закрити с черна лента, за да бъде запазена анонимността им. Мики се зачуди къде ли се намират сега. Според статията на младите жени, които познавали служебно Джони Фрайдей, не им било отредено щастливо съществуване.

Втората снимка беше направена на масата в моргата и на нея се виждаха част от раните, получени от Фрайдей по време на побоя, отнел живота му. Мики допускаше, че семейството е поискало публикуването на снимката. Или беше така, или ченгетата бяха решили да го направят, за да изпратят послание. На снимката Фрайдей беше променен до неузнаваемост. Лицето му беше подуто и окървавено, челюстта, носът и една от скулите му бяха счупени, част от зъбите му бяха изтръгнати от венците. Освен това имаше сериозни вътрешни наранявания, единият му дроб беше продупчен от счупено ребро, а далакът му беше разкъсан.

Името на Паркър не се споменаваше, което не беше изненада, но „източник от полицията“ посочил пред автора, че има заподозрян за убийствата, макар че още не разполагали с достатъчно доказателства, за да отправят обвинения. Мики прецени шансовете Тиръл да е този източник и реши, че са почти равни. Ако беше той, това означаваше, че дори преди десетилетие се е съмнявал в Паркър и може би е имал някакво основание. Тиръл не допадаше особено на Мики, но не можеше да отрече, че човекът, убил Джони Фрайдей, беше опасен, беше някой, способен на огромно насилие към друго човешко същество, беше човек, изпълнен с гняв и с омраза. Мики се опита да съпостави този образ с човека, когото бе видял в Мейн, и с нещата, които беше научил за него от други хора. Потърка все още болезнения си корем при спомена за удара, който бе получил на предната веранда на Паркър, и за пламъчето, просветнало за кратко в очите на човека, нанесъл удара. Само че втори удар така и не последва, а гневът в погледа му бе угаснал почти толкова бързо, колкото се бе появил, заменен от срам и съжаление. Тогава за Мики нямаше значение — беше твърде зает да се мъчи да не си изкашля вътрешностите, но замислеше ли се, разбираше, че ако Паркър все още не е успял да се научи напълно да контролира гнева си, поне е успял да го овладява до известна степен, макар и недостатъчно бързо, за да пощади корема на Мики. Обаче ако Тиръл имаше право, ръцете на този човек бяха изцапани с кръвта на Джони Фрайдей. Той не беше обикновен убиец и Мики се запита доколко се е променил наистина през годините след смъртта на Джони Фрайдей.

След като приключи с материала от Тиръл, отвори една папка върху бюрото си. Вътре имаше още бележки — двайсет и пет или трийсет листа, изписани от горе до долу с дребничкия почерк на Мики, неразбираем за никой друг благодарение на съчетанието от личната му стенография и големината на буквите. Един от листовете носеше заглавие „Баща/майка“. Възнамеряваше в даден момент да отиде в Пърл Ривър, за да поговори със съседите, собствениците на магазини и изобщо с всеки, който може да е имал връзка със семейство Паркър преди убийствата, само че преди това трябваше да се подготви още малко.

Погледна си часовника. Минаваше осем. Знаеше, че Джими Галахър, който беше партньор на бащата на Паркър в Девети участък, живее в Бруклин. Тиръл му го беше казал, както му беше дал и името на следователя от прокуратурата в окръг Рокланд, присъствал на разпита на бащата на Паркър след убийствата. Тиръл смяташе, че този последният, бивше ченге от Ню Йорк на име Козлик, може да пожелае да говори с Уолас, и дори бе предложил да звънне и да го уреди, само че това беше преди изпълнения с неприязън край на разговора им. Уолас допускаше, че сега няма да има никакво обаждане, макар да не се боеше отново да поизточи сведения от Тиръл, след като изтрезнее, ако следователят не иска да говори.

Галахър беше друга работа. Уолас се досещаше, че Тиръл не харесва Галахър повече от Чарли Паркър. Разгледа бележките си от следобед и откри нужната част от разговора.

У: Кои бяха приятелите му?

Т: На Паркър ли?

У: Не, на баща му.

Т: Той беше популярен тип, много го харесваха в Девети участък. Сигурно е имал доста приятели.

У: Някой по-конкретно?

Т: Партньор му беше… аааа, как му беше името… Галахър, точно така. Джими Галахър му беше дългогодишен партньор. (Смее се.) Аз винаги… Няма значение.

У: Може би има.

Т: Винаги съм го смятал за обратен.

У: Носели са се слухове ли?

Т: Само толкова — слухове.

У: Него разпитваха ли го в хода на разследването на убийствата в Пърл Ривър?

Т: О, да, разпитваха го и още как. Все едно говориш с маймуна. Нали се сещаш, онези трите — не видял, не чул, не казал нищо. Твърдеше, че не знае нищо. През този ден не бил виждал приятелчето си.

У: Обаче?

Т: Обаче убийствата се случиха на рождения ден на Галахър, а той пък се оказа в Девети участък, въпреки че си беше заслужил свободен ден. Трудно ми е да си обясня защо тогава ще ходи в Девети участък през почивния си ден, вместо да купонясва със своя най-добър приятел и партньор.

У: Значи смятате, че Галахър е отишъл да се срещне с някакви хора, за да пийнат за рождения му ден, а ако е така, Паркър би трябвало да бъде сред тях, така ли?

Т: Смислено е, нали? И още нещо — на този ден смяната на Паркър беше от осем до четири. Едно ченге, което се казваше Еди Грейс, покрило Паркър, за да може той да приключи с патрулирането по-рано. Защо Паркър ще го моли за такава услуга? За да се срещне с Джими Галахър, разбира се.

У: Грейс потвърди ли, че затова е покрил Паркър?

Т: През онзи ден никой нищо не чул и не видял. Служителят на рецепцията в районното, Де Мартини, видял Паркър да се измъква, обаче на никого не казал. Знаел кога трябва да си затваря очите. Една сервитьорка в „Питс“ казала, че Галахър е бил с още някого през нощта на убийствата, само че не успяла да разгледа добре другия тип, пък и той не останал дълго. Може и да е бил Уил Паркър, само че барманът твърдеше друго. Заяви, че познава Паркър и че тогава в бара Галахър е бил с друг човек, непознат, и че сервитьорката впоследствие стигнала до извода, че е сбъркала.

У: Смятате ли, че някой я е притиснал, за да промени историята си ли?

Т: Те сплотяват редиците си. Така постъпват ченгетата. Бранят своите хора, дори да не е вярно.

В този момент Мики спря да чете бележките си. Лицето на Тиръл бе променило изражението си, когато заговори за сплотяване на редиците, за закрила на хората. Може би у него се обади следователят от Вътрешен отдел, дълбоко вкоренената омраза към корумпираните служители и към кодекса омерта, който ги пазеше, но според Мики имаше и още нещо. Той подозираше, че Тиръл винаги е бил аутсайдер. Още преди да започне работа във Вътрешния отдел. Той не беше приятен човек, както изтъкна Хектор, и вероятно Вътрешният отдел му бе дал възможност да накаже онези, които презираше, под прикритието на кръстоносен поход срещу корупцията. Мики записа това свое наблюдение и продължи да чете:

Т: Не можах да разбера обаче какво значение има дали Галахър е бил с Паркър през онази нощ, освен ако Галахър не е знаел нещо за предстоящите събития.

У: Говорите за предумишлено убийство.

Мики си спомни как Тиръл се бе замислил над тези негови думи.

Т: Може би или пък Галахър е знаел защо Паркър е убил онези хлапета, но не е искал да го споделя с никого. Каквато и да е причината, знам, че Джими Галахър е излъгал за случилото се през онази нощ. Чел съм докладите на вътрешните. В нашите очи Джими Галахър беше белязан до края на кариерата си.

 

 

Мики намери името на Галахър в телефонния указател. Поколеба се дали да му се обади, преди да се запъти към Бенсънхърст, но реши, че може би е по-добре да го изненада. Не беше сигурен какво се надява да спечели от разговора си с Галахър, но ако Тиръл беше прав, тогава в изградената версия за събитията през деня на убийствата в Пърл Ривър имаше поне една пукнатина. Като репортер Мики се бе научил да се превръща във вода в пукнатината, да я разширява, да подкопава цялото построение, докато то най-сетне не се срине, за да разкрие истината. Убийствата и последиците от тях щяха да играят важна роля в книгата на Мики. Те щяха да му предоставят основата за консултации с неколцина психолози, които да му дадат материал за въздействието на един замесен в убийство и самоубийство баща върху неговия син. Читателите направо си умираха за такива неща.

Качи се на метрото до Бенсънхърст, за да спести няколко долара, и намери улицата на Галахър. Почука на вратата на спретнатата къща. Няколко минути по-късно вратата отвори висок мъж.

— Господин Галахър.

— Да, аз съм.

Устните и зъбите на Галахър бяха червени, когато отвори вратата — явно пиеше вино. Което беше добре, освен ако си нямаше компания. Нямаше да бъде много бдителен. Мики държеше портфейла си в ръка. Извади от него визитна картичка и я подаде на Галахър.

— Казвам се Майкъл Уолас. Репортер съм. Надявах се да поговорим няколко минути.

— За какво?

Време беше Мики да попромени истината — една лъжа в името на по-голямо добро. Тиръл едва ли би одобрил подхода му.

— Пиша материал за промените в Девети участък през годините. Знам, че сте служили там. Бих искал да поговорим за спомените ви от онова време.

— Много ченгета са минали през Девети участък. Защо избрахте точно мен?

— Ами, когато търсех хора, с които да разговарям, видях, че вие сте участвали в много обществени инициативи тук в Бенсънхърст. Допуснах, че социалното съзнание вероятно ви прави по-прозорлив по отношение на хората, на общностите.

Галахър погледна визитката.

— Уолас, така ли?

— Точно така.

Галахър се наведе напред и внимателно пъхна картичката в джоба на ризата на Мики. Беше странно интимен жест.

— Пълни глупости — каза Галахър. — Знам кой си и какво се опитваш да напишеш. Ченгетата говорят. Научих за теб още от мига, в който започна да душиш около неща, които не те засягат. Един съвет от мен — откажи се. Не ти трябва да си пъхаш носа в тези работи. Няма да ти помогне никой, с когото си струва да говориш, а вместо това само ще си навлечеш куп неприятности.

Очите на Мики светнаха. Бяха се превърнали в твърди малки камъни, инкрустирани дълбоко в главата му. Беше му дошло до гуша да го предупреждават.

— Аз съм репортер — отговори той, макар вече да не беше така. Но пък няма и бивш репортер, точно както няма и бивш алкохолик. Някогашната жажда никога не изчезва. — Колкото повече хора ми казват да не разследвам нещо, толкова повече ми се иска да го направя.

— Което не те прави репортер — възрази Галахър, — а глупак. Освен това си и лъжец. А аз не давам пет пари за такъв човек.

— Наистина? Вие никога ли не сте лъгали?

— Не твърдя това. У себе си одобрявам лъжата точно толкова малко, колкото и у теб.

— Добре, понеже съм убеден, че сте излъгали за случилото се в деня, когато Паркър е убил онези двама тийнейджъри в Пърл Ривър. И ще направя всичко по силите си да разбера защо. А после ще се върна тук и пак ще говорим.

Галахър изглеждаше изморен. Мики се запита от колко ли отдавна очаква всичко това да се стовари обратно отгоре му. Вероятно още от деня, когато партньорът му се бе превърнал в убиец.

— Махнете се от дома ми, господин Уолас. Разваляте ми вечерта.

Затвори вратата под носа на Мики. Писателят се взря в нея за миг, после пъхна картичката си под рамката на вратата, преди да се запъти обратно към Манхатън.

 

 

Вътре в къщата Джими седна на масата в кухнята. Пред него имаше празна чаша, половин бутилка вино и остатъците от вечерята му. Джими обичаше да си готви, дори повече, отколкото да готви за друг. Когато готвеше за себе си, не се притесняваше какво ще се получи, какво ще бъде мнението на другите за специалитета му. Умееше да си доставя удоволствие с готвенето и знаеше какво обича. Очаквал бе с приятно чувство спокойната вечер с бутилка хубаво вино и стар филм по телевизията. А ето че спокойствието му, и бездруго доста крехко, бе разклатено. Още откакто Чарли Паркър прекрачи прага на дома му. В този момент на Джими му се стори, че започва бавно да губи почва под краката си. Надяваше се, че миналото най-сетне е погребано, макар и трудно. А ето че пластовете се разместиха и отдолу се показаха стари кости и разкъсана плът.

Винаги се е тревожил, че не е постъпил правилно, като е излъгал по време на разследването и като си е мълчал през следващите години. Като треска, забила се дълбоко в плътта, съзнанието, че е заговорничил с другите, за да зарови истината, частицата от нея, която му бе известна, бе гноясало вътре в него. Съзнаваше, че вече наближава моментът, когато инфекцията или ще бъде прогонена от тялото му, или ще го унищожи.

Напълни чашата си и отиде в коридора. Отпи и набра номера за втори път след посещението на Паркър. Вдигнаха след петото позвъняване. Отзад се чуваше шум — миене на чинии, женски смях, — когато старецът каза „ало“.

— Джими Галахър е. Имаме още един проблем.

— Слушам те — подкани го гласът.

— При мен току-що беше един репортер, Уолас, Мики Уолас. Разпитваше за… онзи ден.

Кратко мълчание и после:

— Знаем за него. Ти какво му каза?

— Нищо. Придържах се към нашата версия, както ми поръча и както винаги съм правил. Обаче…

— Да?

— Всичко се разпада. Първо Чарли Паркър, а сега и този тип.

— Рано или късно щеше да се случи. Учудвам се само, че става толкова късно.

— Какво искаш да правя?

— По отношение на репортера ли? Нищо. Книгата му никога няма да види бял свят.

— Явно си много сигурен в това.

— Имаме приятели. Договорът на Уолас ще бъде анулиран. А без обещаното заплащане той ще изгуби интерес.

Джими не беше съвсем сигурен в това. Беше видял изражението на лицето на Уолас. Парите може и да бяха част от подтика му да проведе журналистическото си разследване, но не бяха единственият му мотив. Почти като добро ченге, каза си Джими. Не му плащаш, за да си свърши работата, а за да не свърши нещо друго. Уолас искаше тази история. Искаше да открие истината. У него имаше нещо фанатично като у всички хора, които постигат успех въпреки всичко.

— Ти говори ли с Чарли Паркър?

— Още не.

— Ако изчакаш той да те потърси, може да се окаже, че гневът му е нараснал пропорционално. Обади му се. Повикай го на разговор.

— А да му кажа ли и за теб?

— Кажи му всичко, господин Галахър. Беше верен на паметта на приятеля си вече четвърт век. Бранеше сина му и нас много дълго. Признателни сме ти, но вече е време скритите истини да излязат на бял свят.

— Благодаря ти — каза Джими.

— Не, аз ти благодаря. Приятна вечер.

Линията прекъсна. Джими знаеше, че вероятно за последен път чува този глас.

И честно казано, не съжаляваше.