Рой Лебо
Градът на пистолетите (6)

Глава шеста

Лейси се събуди преди зазоряване.

Беше си избрал последното легло до най-далечната стена и когато се събуди, едва можеше да различи редицата постели покрай всяка от стените, в които каубоите сънуваха последните си сънища. Готвачът скоро щеше да удари камбаната, за да ги призове за закуска.

Той промъкна ръката си под възглавницата и провери колта си. Красивата му, заоблена ръкохватка бе затоплена от тялото му, докато беше спал върху нея. Отметна назад миришещото на пот одеяло, спусна крака на пода и стана, като се протегна силно в тъмнината. Усети как мускулите на гърба му се обтягат и после се отпускат с усилие. Ставите му изпукаха леко, докато протягаше ръцете си в опит да достигне ниския дъсчен таван. Застана на пръсти и успя да го докосне. Един от помощник-каубоите изсумтя на сън и после се обърна с въздишка.

Лейси измъкна сгънатите си панталони изпод тънкия матрак от конски косъм и ги навлече. Остави ботушите настрана. Бяха твърде тежки, за да тропа наоколо с тях толкова рано сутринта. Тръгна с леки стъпки между бараките, отвори задната врата — ръждясалите панти издадоха странен протяжен звук — и се озова в градината.

Беше тъмно и хладно, макар че хладината в Тексас отстъпваше място на горещината само за едно мигване с очи. Тъмнината леко изсивяваше с настъпването на утрото. Той смъкна един дълбок издялан тас от пейката до стената на спалното помещение, отиде до помпата и се огледа за кофата. Беше празна. За да си спести обиколката до едно от водните корита, Лейси натисна дръжката на помпата. Тя изскърца и изтрещя безрезултатно първите два пъти, после изплю една къса струя вода, но след това заработи както трябва. Той напълни легена, сложи го на разнебитената и с разкривени крака поставка и започна да мие лицето си, обливайки се щедро със студената вода по гърдите и раменете. Зарови лице в съда и отвори очите си, за да ги освежи. После се изправи, като сумтеше и мигаше непрекъснато, и изплю силно една голяма глътка вода.

Нещо го удари много силно отстрани. Достатъчно силно, за да го повали върху поставката за легена и да събори съда.

— Какво ще кажеш да ми направиш малко местенце, а, татенце?

Пийт Стърн.

Лейси се обърна и направи крачка встрани от обърналата се пейка. Стърн явно го беше сръгал много здраво с лакътя си — ребрата дяволски го боляха и нищо чудно някое да се беше счупило.

Ако беше някой друг на негово място, сигурно щеше да се обърне, заслепен от ярост от подлия удар в гърба, и да се нахвърли слепешката на Стърн. И тогава щеше да се препъне в обърнатата пейка, разбира се. А Стърн очакваше точно това — един изненадан и ядосан мъж да му скочи, без въобще да се замисля. Дебелият мъж се беше подготвил за случая с вдигнати нагоре и напред ръце, а големият му десен юмрук очакваше нападението.

Лейси направи още една стъпка назад, затаил дъх от пронизващата ребрата му болка.

Стърн реши, че той се оттегля.

— Значи така си напердашил този подъл кучи син Ботвел — рече той. — Отстъпвал си, докато си го уплашил до смърт? — изсмя се той. — Без лоши чувства, татенце. Просто вдигни този леген и ми напомпи малко вода и край. — Той се усмихваше, все още нащрек за някоя неприятност, но беше отпуснал ръцете си встрани. Конструкцията му беше като на нерез, тумбест и дебел, сякаш мръсните червени долни гащи, които носеше, бяха пълни със свинска мас. Лейси видя, че е бос. Изглежда, го беше забелязал на излизане и бе решил да го последва и да си направи майтапа с него.

Лейси мръдна встрани, започвайки да прави кръг.

— Олеле, нашето татенце иска да се бие — ухили се Стърн. С бледата си кожа и изпъкналите, бледи сини очи много приличаше на скандинавец. Иззад раменете му Лейси видя няколко мъже да стоят на вратата на спалното помещение. Явно суматохата ги беше раздигнала.

На Лейси му се струваше, че Стърн беше от онези мъже, които обичаха юмручните боеве. Не беше толкова често срещано, колкото мислеха хората. Лейси познаваше мнозина, които предпочитаха престрелката пред двубоя с голи ръце. Имаше нещо ужасяващо лично, интимно дори, в това да удариш някого в лицето…

— Обикаляше Ботвел, докато му се зави свят до припадък? Така ли направи? — Стърн също видя другите мъже, стоящи на вратата. — Познавам, че този скитник е отстъпвал и обикалял стария Ботвел, докато онзи е заспал прав! — Той се разсмя гръмко на собствената си шега и нападна Лейси със скок.

По това време Лейси вече дишаше по-леко. Можеше да вдишва дълбоко, без ребрата да го болят толкова остро. Не беше изненадан, когато каубоят му се нахвърли. Само беше изненадан на бързината, която дебелият демонстрира.

Стърн го удари силно с юмрук в стомаха, преди Лейси да успее да се отдръпне.

— Хайде! — изгрухтя Стърн и нападна отново.

Лейси го посрещна.

Сега определено имаше разлика между тях, която само австралиецът, Пиърс, видя и разбра.

Стърн се биеше, за да причини болка и да повали противника на земята.

Лейси удряше достатъчно силно, за да убие.

Пиърс беше виждал такъв маниер на бой и преди.

Стърн беше корав мъж. Лейси го беше ударил много силно, беше му счупил носа и извадил два зъба от устата, но каубоят все още се държеше на краката си, все още нападаше. Стърн не беше боксьор от класата на Ботвел, но беше здрав като бик.

Когато Стърн се хвърли отново, Лейси направи крачка напред, после отскочи встрани, замахна и уцели каубоя под ухото. Стърн се олюля, обърна се и отново атакува. От носа му обилно се стичаше кръв.

Ако Лейси беше обул ботушите си, би могъл да рита другия, докато го събори. Да, но не беше.

Лейси наведе глава и се хвърли към Стърн, като го блъсна с все сила в корема с главата си. Стърн се люшна назад и Лейси го удари в стомаха, отляво и отдясно, влагайки цялата си ярост в ударите. Удряше, сякаш искаше с юмруците си да пробие от край до край слоевете мускули и сланина и да убие мъжа. Сякаш удряше в гумена подложка. Мъжът изгрухтяваше всеки път, когато ударите го застигнеха.

Но не падаше.

Другите кравари подвикваха и подсвиркваха покрай тях, започнаха да се блъскат от възбуда един друг в неравния кръг, който бяха направили около двамата. Лейси започваше да се задъхва. Главата отново го болеше там, където Ботвел го беше цапардосал предния ден. Щеше да е забавно, ако не го болеше толкова много. Разтърси глава, за да я проясни, и се дръпна назад, за да си поеме спокойно дъх. Видя Пийт Стърн — червените му гащи целите бяха опръскани в кръв — да разцепва въздуха с грамадните си юмруци, влачейки се тромаво след него. Зад каубоя Лейси съзря другите мъже. Устите им бяха отворени, те крещяха и виеха, възбудени от мириса на кръв и насилие. От силния шум не можеше да различи за кого викаха.

Би трябвало да е забавно. Господ знае, че братята Ърп щяха да си умрат на кеф. Док също. Направо щеше да им светне, ако можеха да го видят — застаряващ мъж със сиво в косите, обезобразен като изпаднал пияница — да валсува в двора на едно западащо ранчо, вплетен в юмручна разпра с един затлъстял каубой в червени наполеонки.

Стърн, пищейки като заклано прасе, се втурна отново, замахна и пропусна, пак замахна, докато Лейси се отдръпваше, и го удари в челюстта. Лейси се препъна и едва не се строполи на земята. Окуражителните викове на Бъд Мънугиън долетяха до него и той съумя да се задържи на краката си и да продължи да се движи. Съгледа дървената пейка, но тя не можеше да му влезе в работа. После в мръсотията видя големия леген, наведе се и го грабна в движение.

Когато Стърн отново се хвърли върху му, той се изви и цапардоса дебелия мъж отстрани по главата с необикновеното си оръжие.

То иззвънтя.

Стърн се спря, вдигна ръце и обви с тях главата си. Сините му очи изглеждаха по-изпъкнали отвсякога.

Лейси пристъпи напред, като засили съда с две ръце. Той издрънча със силен ясен звук по главата и пръстите на Стърн.

Стърн изскимтя от болка и се заклатушка назад, разтърсвайки размазаните си пръсти. Лейси го последва в полукръг, като с все сила периодично стоварваше легена върху главата на бедния каубой, който при всеки удар прозвучаваше като църковна камбана. Изведнъж Пийт Стърн обели очи и се стовари като мъртъв в мръсотията.

Лейси се опасяваше да не би възрастният мъж да умре.

Мийгър се беше опрял на стената на спалното помещение с лице, зачервено като презрял домат, и хриптеше и гърголеше от смях. Отначало чак ревеше от удоволствие, но сега едва смогваше да си поеме дъх. Не беше здравословно за един стар човек да се зачервява толкова. Лейси си помисли, че той като нищо може да получи удар или нещо подобно.

— Ти… ти… — старият отново се задави. — Ти определено… имаш стил… в двубоите! Да елиминираш противника с… леген! — Той се изправи и се облегна с цял гръб на стената. — По дяволите, ако не звучеше като камбаната на методистката църква в Галвестън! — хлъцна той. — Помислих си, че е време да тръгваме за неделната служба!

Значи нямаше никакви лоши чувства сред работниците на Енгъл Айрън, задето Пийт Стърн си го бе получил чрез дървен леген за вода. Изглежда, че всички го приемаха като добра шега със стария Пийт. Мъжете го надигнаха и го повлякоха към спалнята.

— Сложете го обратно в леглото, момчета! — беше наредил Мийгър. — Нека да потъгува за зъбите, които изгуби поради собствената си глупост!

Мийгър беше обикалял помещението, наритвайки помощниците, които не бяха се отзовали на повика на готвача, беше чул суетнята и бе имал късмет да види края на битката, което несъмнено му беше оправило настроението за целия ден.

— С какво, по дяволите, довърши горкия Ботвел, момче? С дъска за пране? — Той се качи без чужда помощ на дорестия си кон, пооправи пистолета на хълбока си, после се наведе от седлото, за да стисне ръката на Лейси. — Истински смелчага ще е тоя, дето ще се реши да се бие с тебе в кухнята, момче — изрече той, докато огромната му, разкривена от годините ръка стискаше неговата като парна преса. — Vaya con Dios!^[1] — после обърна коня си и потегли с останалите.

Лейси стоеше до обора и ги наблюдаваше как се отдалечават. Бъд се извърна в седлото си и му пожела довиждане. Тази сутрин щяха да закъснеят за работата си благодарение на глупостта на един дебел каубой и един скитник с обезобразено лице. Дълга битка и къса закуска — и всеки по пътя си.

По пътя за никъде. Централната компания за добитък щеше да се погрижи за това.

Беше имало времена — в далечното минало, когато ситуация като тази щеше да изглежда нажежена до бяло. Братята Ботвел изглеждаха доста добри, но не толкова добри, колкото един млад стрелец с елече от еленова кожа. Не толкова подготвени да пристъпят и да свършат с тая работа, може би. Не толкова подготвени, за да видят, че Мийгър, възрастният мъж, е единственият, който задържаше положението. Не толкова бързи, за да го измамят навън. Да го отклонят и да го убият. Младият мъж с красивото, поизбеляло еленово елече обаче щеше да е приключил за нула време.

Да, за нула време.

И все още можеше да го направи. Вместо да се въргаля в мръсотията с някакъв дебелак с разкървавен нос. Нищо подобно. И тогава щеше да види изражението по лицата им. Това изражение…

То казваше: бъдете внимателни с този мъж. Той държи в ръцете си живота на всеки, който му се изпречи на пътя.

Поглед, пълен с уважение. Цената щеше да е само един огромен възрастен мъж, лежащ по лице на някоя улица в Пистълтаун. И имаше времена, когато той би сторил това.

Времена, по-лоши дори от сегашните.

Той се запъти обратно към спалното помещение да види как е Пийт Стърн. Наистина беше много смешен звукът, който се разнесе, когато удари човека с дървения леген. Но беше резултатно. Толкова резултатно, че чак можеше да умре от това.

Стърн беше в съзнание, проснат върху койката си, а Руди Снел почистваше лицето му с влажен парцал. На съседното легло седеше Луис Бристъл и държеше ръката на Пийт в своята. Тя вдигна очи нагоре към Лейси, когато той влезе в помещението. Погледът й бе изпълнен със студенина.

Лейси се приближи до постелята. Стърн извъртя очи към него, но не каза нищо. Снел беше измил лицето му, но червените му долни гащи отпред се бяха вкоравили от стеклата се кръв. Носът му беше жестоко подпухнал и почернял около мястото, където Лейси го беше счупил, а устната му бе разцепена там, където бе изгубил зъбите си.

Изглеждаше по-зле, отколкото Лейси се чувстваше, макар че главата му пулсираше на талази като в ритъм на индиански тъпани.

— Беше добър двубой — рече Лейси. — Съжалявам, че трябваше да те ударя с този леген, но това беше единственият начин да те нокаутирам.

Стърн го изгледа гневно, отвори уста и замижа от болката в разцепената си устна.

— Ако не ме беше цапардосал с това корито, щеше да видиш ти! — каза той. — И още може да стане. — Звучеше като човек, страдащ от силна настинка.

— Сигурно — рече Лейси. — Ти определено ме накара да се чувствам като мокър парцал. — Той седна до Луис Бристъл на съседното легло. — Ти беше по-труден съперник от Ейб Ботвел, можеш да ми повярваш.

Беше си чистата истина.

Това изглежда накара Пийт Стърн да се почувства по-добре.

— Така ли? — рече той.

— Задръж за момент — каза Лейси. — Искам да погледна очите ти. — Той стана и се наведе над Стърн.

— Защо, по дяволите?

— Да проверя дали можеш да фокусираш зениците си — малките черни кръгове в очите — и дали са с еднакъв размер. Ако са еднакви, означава, че мозъкът ти не е пострадал.

— Ъ? — Ококори се Стърн срещу Лейси с известно разбиране.

Лейси го огледа внимателно и свали шапката си, за да защити Стърн от утринната слънчева светлина, струяща през прозорците на спалнята. После я махна настрани, за да види реакцията на зениците на Стърн. Бяха еднакви по големина.

— Изглежда добре — произнесе се той.

— Откъде знаеш? Ти не си лекар. — Но въпреки това Стърн изглеждаше доволен.

— Един лекар ме научи.

— А?

Луис Бристъл отправи към Лейси един по-приятелски поглед. Тя потупа Стърн по ръката и се изправи.

— Трябва да отивам в кухнята вече, Пийт, ако искаш ние с Мануел да ти направим пая с праскови. — Стърн се нацупи като дете. Все още държеше ръката й. — Искаш пай с праскови, нали? Преди мистър Мийгър и момчетата да се върнат, нали? Ти знаеш колко е настроен против сладкишите мистър Мийгър.

— Хайде, Пийт — каза Снел. — Аз ще поостана тука с тебе. Няма да те оставим сам, момче.

— А?

— Мистър Лейси — каза Луис Бристъл. — Бих искала да поговоря с вас. — Тя отново потупа ръката на Стърн и я освободи. — И този пай ще е само за теб, Пийт. Никой друг няма да хапне и трошица от него, освен ако ти не разрешиш.

Лейси тръгна след нея през градината. Силната, ярка утринна светлина не я облагодетелстваше ни най-малко, немилостиво подчертаваше нейната безличност. Беше едра жена, само няколко инча по-ниска от Лейси.

— Наистина ли беше вярно това, което каза за зениците на очите му?

— Един доктор ми беше казал тези неща, да.

— Добре, слава богу — тя поклати глава. — Те всичките са като деца, тези каубои. Като малки момчета. А понякога и безпомощни като малки деца. — Тя го изгледа и се усмихна. — Предполагам — промълви тя, — че ги глезя, защото нямам свои собствени.

Тогава Лейси осъзна защо Ботвелови не бяха още убили стария Мийгър. Защото това нямаше да е достатъчно, за да се разправят с Енгъл Айрън, в крайна сметка.

Трябваше да убият и жената.