Рой Лебо
Градът на пистолетите (23)

Глава двадесет и трета

Рано сутринта Лейси яздеше през високите треви. Вече се намираше на няколко мили от Енгъл Айрън.

Старият Мийгър беше останал, за да почисти лагера, да превърже ранените и да зарови мъртвите. Старият човек се опасяваше, че компанията можеше да е пратила наемници и в Айрън, за да направят колкото могат поразии и да изплашат до смърт мис Луис.

На Лейси това обаче не му изглеждаше точно в стила на Централната компания за добитък. Тези хора предпочитаха промъкването през страничните вратички — поне що се отнася до собствениците и жените — хора, които имаха далеч по-голямо значение от обикновените кравари. Лейси се съмняваше, че компанията ще иска да се забърка в престрелка с една дама. Това щеше да бъде най-сигурният начин рейнджърите от Остин да довтасат на минутата.

И все пак се чувстваше по-спокоен сега, като наближаваше ранчото. Не му беше необходимо да види Бъди Мънугиън погребан, за да приеме, че е мъртъв. Не искаше нищо да му напомня за това — или за онзи, който беше предложил на Парсънс да се присъедини към тях. Оклахомците бяха понесли значителни загуби. Компанията никак нямаше да се зарадва на този факт. Още по-малко щеше да се зарадва на този, който бе причината за тези загуби.

Четирима работници от Айрън бяха мъртви: Том Кларк, Чарли Йоргенсън, Бъд и още един мъж. Още трима бяха ранени, и то доста сериозно, та трябваше да бъдат закарани с колата. Дори и при това положение нападателите бяха по-силно пострадали. Шестима мъртви и четирима ранени. Ако беше някой друг, щеше да им пусне по един куршум в главите и край. Не и старият Мийгър. Той щеше да ги закара у дома си, да ги излекува и тогава да ги обеси, както си му е редът, на тополите в двора си.

Лейси яздеше един от новопридобитите коне, животно с як издължен гръб, което не бяха още кръстили. Походката му беше малко грубичка, но беше много издръжлив.

Пристигна в ранчото преди обед.

Дръпна юздите на коня тъкмо до едно малко възвишение зад оградите и огледа Айрън отгоре. Нямаше бъркотия, не се забелязваше суматоха. Двама от помощниците, Фил Уолкър и един, когото не познаваше, ковяха дъски по покрива на конюшнята, без да си дават много труд. Липсата на стария Мийгър оказваше своето разпускащо въздействие.

Лейси не можа да види мис Луис никъде навън, но от комина на къщата се извисяваше струйка дим.

Никакви неприятности. Компанията, изглежда, се бе задоволила само с опита да отмъкне стадото с конете.

Лейси подкара коня надолу към северната ограда, където беше разположен резервоар с вода за животните! Той спря, скочи от седлото, завърза коня на един кол и свали дрехите си. Воняха на барут, човешка и конска пот и засъхваща, разлагаща се кръв. Лейси видя, че един от мъжете на покрива гледа към него и му махна. След това сграби голяма стиска трева и влезе чисто гол в голямото водно корито, за да се измие.

Той чу, че мъжът му вика нещо, но не му обърна внимание. Плиска се дълго време в мътната вода като видра, после се изправи, за да се изтърка силно с грапавата трева.

— Лейси, кажи сега опитаха ли се да направят нещо с конете? — Уолкър бе застанал до оградата.

— О, да, опитаха се.

— По дяволите! Мътните да ги вземат! И… успяха ли?

— Не, не успяха. — Лейси отново седна във водата и се наведе, за да измие главата си, после я разтърси силно, за да се оцеди водата от косата му.

— Убиха ли някого от нашите при нападението?

Том Кларк беше много близък приятел на Уолкър.

— Убиха Том — каза му Лейси. — И още няколко души. — Той излезе от коритото. — Съжалявам, Уолкър. Том се би като истински мъж.

Все още гол, той свали седлото и юздата на коня и със силен удар по задницата насочи животното към обора. После взе мръсните си дрехи и патрондаша и прекоси двора към спалното помещение.

Уолкър не му зададе никакви други въпроси и не го последва. Вече до вратата на спалнята, Лейси се обърна и го видя да плаче, скрил лице в каубойската си кърпа, опрян безпомощно на дървената ограда. Том Кларк и Уолкър бяха израснали заедно в Орегон. Лейси беше чувал, че Уолкър бил сирак и семейството на Кларк го взело и го отгледано като свое дете.

 

 

Лейси извади чисти дрехи от войнишката си чанта.

Старият Снел беше донесъл всичките му принадлежности от къщата на мис Мейнард с товарната си кола. Всичките му неща бяха изпрани и прилежно сгънати, а между гънките имаше и кратко писъмце от Силки Пъркинс.

Той приключи с обличането, изчетка ботушите от прерийния прах и прекоси няколкото ярда до къщата, за да се види с мис Луис и да й разкаже какво се беше случило.

Беше тих и слънчев ден, спокойствието му се нарушаваше само от неравномерния ритъм на чуковете на работниците върху покрива.

 

 

Мис Луис го заведе в приемната си и отиде до кухнята, за да му направи чаша кафе. После дойде и седна до него, а той започна да й разказва.

Тя не му беше задала никакъв въпрос, откакто го бе видяла на вратата си, и се държеше толкова спокойно, сякаш се намираше на неделно празненство в училището. Когато се върна с кафето му обаче, Лейси видя, че ръцете й треперят.

— Мъжете… — промълви тя.

Повечето фермери биха попитали първо за конете.

— Четирима са мъртви — отговори Лейси. — А няколко ранени.

Тя изтърва чашата си на пода, отпусна се на стола, без да обърне внимание на кафето, което започна да попива в килима й. Вдигна ръка до устата си.

— Бъд. Това беше най-лошото — каза Лейси. — Убиха го заради моята непредпазливост. — Той коленичи и вдигна чашката. — Другите умряха в битката. — Той се протегна, за да остави чашата на една малка масичка, и в този момент мис Луис се наклони напред и падна в ръцете му като простреляна птица.

Лейси едва успя да предпази и двамата да не се търколят на пода. Мис Луис беше едра жена. Не каза нито дума, но се притисна в него, зарови лице в рамото му и се разплака като дете. Той усети как сълзите й навлажняват ризата му. Плачеше, сякаш изливаше с години непроливани сълзи. Изглежда, не беше в състояние да ги спре.

Той я полуизправи на крака и я отблъсна леко от себе си. Колкото и неугледна да беше обикновено, сега плачещата мис Луис представляваше една наистина тъжна гледка с кокалестата й конска физиономия, сега сгърчена, зачервена и обляна в сълзи. Беше грозна колкото си искаш…

— Съжалявам — каза Лейси. Той не можеше да каже дали съжалява заради убийството на Бъд или заради всичката мъка и болка, която той и мъжете като него причиняваха на жените в тези сурови краища. Съжаление бе това, което чувстваше, и „съжалявам“ бе това, което каза… за всичко, което я караше да плаче.

— Простете ми — промълви тя. — Аз съм ужасна. Простете ми. — Тя рязко се изправи и застана с ръка, опряна на облегалката на стола. С другата си ръка извади една кърпичка от джоба на роклята си и започна да подсушава очите си. — Ами какво стана с конете? — попита и огледа стаята, сякаш не знаеше къде се намира, и се строполи в несвяст на земята.

Това беше най-ужасното нещо за Лейси.

Той не беше виждал жена да припада, откакто Кора Рипли се бе търколила по парадното стълбище на операта в Сан Франциско, и то защото се бе пристегнала толкова силно, за да покаже максимално прелестите си на Фейб Сноу, че не можеше да диша.

Но онова беше значително по-различно от това да имаш една едра кобила — фермерка, простряна на персийския килим пред краката си.

Лейси коленичи, подпъхна ръце под нея и успя да я повдигне. Беше много тежка. Пренесе я до вратата на спалнята, освободи едната си ръка, за да завърти дръжката, внесе я вътре и я положи на леглото й.

Защо, по дяволите, тя нямаше някоя жена, която да й помага? Поне една мексиканка за прислужница!

Мис Луис лежеше като безжизнена върху ярката жълто-червена кувертюра. В тъмнокафявата си рокля изглеждаше бледа като тебешир и отпусната като труп. Лейси се огледа за мивка, за да й донесе вода, когато тя въздъхна и отвори очи.

Взря се в него за миг, после очите й се разшириха и тя рязко се изправи седнала, изчервявайки се като полски мак.

— Мистър Лейси, страхувам се, че това беше много глупаво от моя страна. Аз никога, никога… Никога не съм припадала като някое разглезено момиченце… — Тя свали крака на пода и се опита да стане.

— Защо просто не си починете малко, мадам…

Тя седна отново.

— Питах ли ви за конете? — попита го тя и огледа стаята. — Бихте ли ми дали малко вода, ако обичате?

Лейси намери чаша на мивката, напълни я от глинената кана и й я донесе.

— Конете са в добро състояние. Не мисля, че въобще сме загубили някой. Мистър Мийгър ще ги доведе рано утре.

Тя изпи водата и седна на ръба на леглото с наведена глава.

— Това е много добре — каза тя. — Вярвам, че благодарение на вас и мистър Мийгър… аз вярвам, че ще сме в състояние… да удържим Айрън… да се задържим тука.

— Да, мадам. И аз бих казал така. Ако можете да си намерите някои добри млади ездачи, сега… — Той съжали, че каза това, защото жената захлупи лице в ръцете си и започна да плаче отново.

— Чуй ме сега добре, мадам — каза Лейси и я стисна за раменете. — Всичките тези сълзи и припадъци и подобни глезотии са чиста загуба на време! — Той я разтърси здраво. — Какво си си въобразявала, че ще стане, когато си решила да гледаш ранчо тука? Някакви бандити се опитват да ти отнемат мястото. Можеш да се предадеш или да се бориш! Това е всичко! Няма други възможности!

Тя кимна и каза: „Да, прав сте“ с глас, все още заглушен в дланите й. Лейси отиде до шкафа, отвори горното чекмедже и извади една чиста кърпичка, каквито повечето жени притежаваха с дузини. Тя повдигна глава и започна да попива сълзите си.

Изглеждаше толкова съсипана, толкова тъжна, че Лейси каза:

— О, хайде сега, хайде — и се наведе и я целуна по бузата. След като направи това, тя промълви нещо и после извърна лице към него като някое грозно новородено жребче, прегладняло и отчаяно търсещо да суче. Зацелува го с неопитни бързи целувчици, сякаш никога не беше целувала мъж.

Лейси седна до нея на леглото, чудейки се как, по дяволите, да излезе от положението, а тя го прегърна в отговор.

— Толкова съм самотна! — простена тя. — Толкова съм самотна!

Той я отдръпна от себе си, опитвайки се да й каже нещо подходящо за момента, но тя го стискаше здраво и се притискаше към раменете му.

— Какво ще правя сега? — извика тя. — Какво ще правя, божичко?

Лицето й се сви от мъка и безнадеждност.

Лейси не успя да измисли нищо по-специално или утешително, така че й каза:

— Хайде, ето, ето — и я целуна, както би я целунал любовник.

Тя въздъхна и се отпусна успокоена за момент върху му, но устата й бе напрегната под неговата.

— Успокой се, мила, хайде — заувещава я той. — Отвори се устните и бъди мила с мен.

Тя издаде неясен звук и той бавно усети как устните й омекват под неговите. Целуваше я нежно, докато устата й започна да се разтваря, а тялото й да се отпуска в ръцете му.

— Ето така, хайде.

Той се наведе с нея върху леглото, целувайки я, и усети широко разтворените й устни, влажния й дъх и плъзна езика си в нея. Усети я как се сгърчи за момент, сякаш се страхуваше. Но той я държеше неподвижна и след малко усети бавното влажно промъкване на езика й покрай неговия. Тя не знаеше какво да прави и Лейси с изненада установи, че това го възбужда. Увещаваше я безмълвно и търпеливо, галеше я, след това бавно изтегли езика й заедно със своя, облиза го и внимателно го засмука.

Тя изпъшка нещо неразбрано и се опита да се мръдне, да отклони глава, за да поеме дъх, но той не й позволи. Членът му беше станал толкова твърд, че го болеше в стегнатите панталони. Нахвърли се върху нея, като завладяваше устата й и проникваше в нея с езика си тъй, сякаш я чукаше с него.

Усети я как се вдървява, когато, изглежда, разпозна ритъма и осъзна какво означава той. Промълви нещо неясно в устата му, той не я пусна.

Когато тя накрая се отпусна под него, стенейки под устата му, Лейси я притисна за момент, после се отдръпна и седна.

— Стани и се съблечи, Луис.

Тя лежеше неподвижно на ярката завивка на леглото с плътно затворени очи. Поклати отрицателно глава.

— Не — отвърна тя. — Не мога да направя това.

Той се измъкна от леглото, пресегна се към нея, стисна я за ръката и я изправи.

— Ставай и се събличай. Веднага.

Лейси застана встрани от леглото и започна да съблича дрехите си. Това, което беше започнало като успокояване, се беше превърнало в нещо съвсем различно сега. Беше изморен и възбуден от битката, членът му беше корав, а насреща си имаше една срамежлива, едра и кокалеста жена, в която да го сложи. Свали елечето и ризата си със замах и ги хвърли на стола.

Луис Бристъл седеше на ръба на леглото и го гледаше.

Той изу ботушите, после разкопча панталоните, свали ги, а после свали и долните гащи.

Тя се взря изумена в члена му.

Лейси пристъпи към нея.

— За пръв път ли виждаш?

Тя го погледна сепнато и се изчерви като божур. Повече отвсякога приличаше на кобила с тези широко отворени кафяви очи, с дългите кафяви коси, падащи на разбъркани от боричкането кичури върху леглото й.

Лейси се пресегна, хвана едната от безжизнено отпуснатите й ръце и я сложи там. Тя я обви около набъбналия член почти разсеяно, очите й не се отделяха от него. После го погледна в лицето.

— Моля ви, помогнете ми, мистър Лейси — промълви тя.

Той се наведе, хвана я за рамената и отново я събори върху леглото. После се пресегна, сграби полите й в ръце и ги занабира нагоре по бедрата.

— Не! — извика тя и се опита да го удари, но той хвана и двете й китки с една ръка, стисна ги здраво и опъна ръцете й високо нагоре над главата. После, чисто гол, я обкрачи и я прикова към леглото.

Пропълзя надолу със свободната си ръка, хвана едно от колената й и го натисна силно нагоре и настрани, разтваряйки я за себе си. Съзря воланите на бельото й и долните й гащи и задържа краката й широко отворени със своите, докато свободната му ръка я изследваше на воля.

— О, не! Божичко, недей! — Тя се бореше яростно срещу него, гърчеше се и риташе, напрягаше глава в опит да ухапе ръката, която беше пленила китките й.

Ръката му се плъзна през меките набори на фустата и усети дългите силни мускули на бедрата й, докато тя необуздано риташе срещу му. Краката й бяха дълги и силни. Под всичките тия поли и дантели се криеха дяволски хубави крака. Като на някоя танцьорка — издължени, добре оформени и с приятно развити мускули.

Бе се задъхала от усилието, което влагаше в борбата. Не спираше да повтаря „моля те, недей… моля те, недей прави това…“ Тя изви гръб и се надигна буйно от леглото, когато той докосна сочния, мек и топъл хълм, скрит между фините дантели.

— О, моля те, престани! — Гласът й се извиси до писък и той пусна китките й, за да запуши устата й.

Тя започна да го удря с юмруци, но той не й обърна внимание. Прокара ръката си по-навътре между бедрата й, усети как хълмчето изпълва дланта му и го стисна здраво. Тя ахна и извика нещо срещу задушаващата я ръка, опита се да извърне глава и да се освободи от нея, да си поеме дъх.

Лейси се отпусна тежко върху нея и започна да отмахва дантелите встрани от примамващия го отвор, като ги издърпваше с нетърпеливи пръсти, и късаше цели ивици, когато прекалено много забавяха устрема му. После направо раздра плата на две и усети докосването на къдравите косъмчета по пръстите си. Той провря ръка и я усети цялата, гореща, сочна и набъбнала под натиска му.

Тя се надигна под него. Гърчеше се и се мяташе в опит да се освободи, но той не я пускаше. С една ръка затискаше устата й, а с другата стискаше и изследваше отвора, галеше и дразнеше с пръст по ръба на влажната топла вдлъбнатина. Това тясно, горещо, сочно и потайно място. Той го погъделичка, поглади го, после протегна още един пръст, за да го вкара вътре и да го поразшири малко. Устните се поразтвориха и той усети там лепкавата влага. Откри тясната малка влажна пролука и плъзна дълбоко пръста си в нея.

Тя извика и го заудря по лицето с юмруци, а дългите й, силни бедра се мятаха неистово, в опит да го отхвърлят извън и далеч от нея. Докато тя риташе, Лейси усети влажният отвор да се движи и да се затяга около пръста му. Усети докосването на черешката й по върха на пръста си, който сякаш плуваше в горещо масло.

Свали ръка от устата й, докато тя се бореше за въздух и се опитваше да изкрещи. Легна върху нея и я целуна дълбоко, като издишваше дъха си в устата й и я принуждаваше да поеме дъха му, слюнката му, езика му. После извади пръста си от нея, хвана члена си в ръка и го опря на входа й.

С връхчето му се наслади на грапавия досег с къдравите туфички, а после и на хлъзгавата горещина. И тогава й го вкара. Тя отново му се противопостави и се опита да го ухапе по езика, докато той я целуваше.

Той изръмжа, намести се и го вкара целия.

Тя изскимтя от болка и изви гръб, за да го отхвърли, и в този момент той се плъзна с цялата си дължина и разкъса булото на нейната девственост.

Лейси се задържа неподвижен, усещайки как дълбините на женствеността й го обхващат плътно и го засмукват. Сега мис Луис лежеше неподвижна под него, задъхана и разтреперана.

Той се изтегли наполовина извън нея и тя изстена. После нежно навлезе отново, този път напълно безпрепятствено. Отново малко назад, и после пак навътре. Движеше се нежно над нея и в нея, усещаше хлъзгавите й дълбини, цялата й женска същност. Не се чуваше нищо, освен ускореното им дишане и меките, влажни звуци, когато проникваше в нея. Лейси наведе глава и започна да я обсипва с нежни целувки по устните, по извивката на дългата шия. Тя лежеше под него с очи, все още затворени като малко дете. Той се помръдна отгоре й и долови миризмата на кръв, където я беше разкъсал, и лепкавото ухание на секс.

Започна да се движи по-твърдо, вкарваше й го с бясна сила, набиваше й го. Тя започна да стене силно при всеки негов удар. Усети дългите й крака да се размърдват около него, докато тя се нагласяше в опит да избегне болката, който всеки негов бурен тласък й причиняваше.

— Моля те — прошепна тя. Очите й бяха отворени сега и тя го гледаше съсредоточено.

Той се наведе да я целуне отново. Прошепна й:

— Кобилката ми… хубавата ми малка кобилка.

Почувства прилив на обич към нея, поне за малко, и й зашепна нежни думи, прегръщаше я и я целуваше страстно.

Тя изстена в устата му, а той засмука лекичко езика й и усети как започва да се движи под него, да се напряга и да се повдига, за да го допусне още по-навътре. Бавно започваше да навлиза в ритъма му. Усети, че колената й се повдигат и се отварят широко, все по-широко. Желаеше го все по-дълбоко в себе си.

Той заблъска още по-силно. Усети как у него се надига вълна на удоволствие в него, толкова мощна, че беше почти болезнена. Влажната хватка на утробата й го задържаше и се съпротивляваше на оттеглянето му, макар и последвано от незабавно нахлуване.

— О, господи! — извика тя. — О, мили боже! Прекрасно е!

Дългите й крака се изпънаха от двете му страни, къдравите снопчета бяха напълно умокрени от кръв и сокове, а женското й ухание го обгърна като облак. Започна да я чука още по-устремно, заравяше се дълбоко в нея, забиваше се, сякаш искаше да я нарани, сякаш искаше да я убие.

Тя изкрещя, надигна буйно хълбоци и протегна ръце, хвана го здраво за задните части, за да го задържи неподвижен в себе си. Ставаше все по-влажна и по-гореща, вкопчена като удавник в него, докато не я разтърсиха силните тръпки на освобождението.

Задоволството от нейния оргазъм засили собственото му удоволствие.

Тя вече се отпускаше с тихи стенания в ръцете му, когато Лейси изръмжа и започна да се освобождава в нея. Отдаде й се целият.

 

 

Час по-късно те все още бяха в леглото заедно, закачаха се и играеха на някакво подобие на дама върху измачканите чаршафи. Бяха изгубили половината фигури в бельото и трябваше да разчитат на думата на другия за състоянието на бойните си редици.

Разбира се, всеки лъжеше, защо наказанието от целувки и милувки беше повече от желано и се изпълняваше незабавно. Играеха вече втора игра, още по-забавна от предишната, и Лейси тъкмо се канеше да се обяви за победител и да си вземе наградата, когато дочуха някой да вика от градината, а след малко и да чука на вратата.