Рой Лебо
Градът на пистолетите (16)

Глава шестнадесета

Лейси бе прекалено изненадан, за да се втурне веднага надолу по улицата и да се намеси. Не вярваше, че Пиърс може да се държи като кавгаджия и побойник.

Наистина, след като момчето падна на земята, австралиецът дори не се опита да го довърши. Вместо това той се обърна, скочи на тротоара, проправи си път през тълпата и влетя през летящите врати на кръчмата, известна под името „Двайсет и петте цента“.

Лейси слезе на улицата, но Бъди вече се бе изправил на краката си, лицето му бе бяло като тебешир, а от носа му течеше струйка кръв.

— Добре ли си, момче?

Бъди Мънугиън не му отговори. Вместо това се обърна към отвързания си кон — познатото немощно пони — пресегна ръка към седлото и извади старата карабина „Хенри“ от джоба.

Лейси пристъпи и го хвана за ръката.

— Няма да използваш това срещу приятел, нали, Бъд? — Момчето се опита да се освободи, но Лейси го държеше здраво.

— Слушай — каза момчето, а лицето му бе изкривено точно като на бебе, което се кани да заплаче. — Махай се от пътя ми! Ейб Ботвел е заклещил Пийт вътре и го нарича с всевъзможни обидни имена. Той ще го убие, мистър Лейси!

Значи Пиърс бе изхвърлил със сила момчето, за да го разкара от обсега на Ботвел.

— В кръчмата ли?

— Моля те, пусни ме, мистър Лейси! — Той отново опита да освободи ръката си.

— Затвори си устата и стой спокойно за минута! — Безделниците, които се шляеха наоколо, се събираха, сякаш бяха получили безплатни билети за шоу. Що за лош късмет бе това неговото! Явно някой трябва да бе отвързал юздите на семейство Ботвел.

По дяволите, не беше негова грижа! Пийт Стърн и австралиецът да се оправяха, както могат, със стрелчагите вътре. Е, не че имаха някакъв шанс въобще… Изненадващо бе, че все още не бе чул никакви изстрели. Ботвел явно си играеше с тях.

— Дяволите да те вземат! — извика момчето и скочи с все сила върху крака на Лейси. Заболя го ужасно и момчето се възползва, изтръгна се, скочи на тротоара и изчезна зад вратите на кръчмата.

Всичко щеше да се реши сега.

Лейси се обърна и се затича към алеята, после по нея, сритвайки в бързината едно неуспяло да се скрие прасе. Боже мили, какво съм тръгнал да правя сега? А имам ли избор? Дай ми само миг, за да помисля за възможните алтернативи! Стърн и Пиърс знаят какво да правят. Големи мъже са, имат си пистолети. Стърн обича да се бие — е, нека да се бие. Австралиецът също не е вчерашен — негова си работа какво ще реши да прави.

Лейси стигна до края на алеята, качи се на тротоара, отмести две жени, оказали се на пътя му, и се наведе, за да изуе ботушите си, изтегли левия и продължи да вади другия, подскачайки на един крак към задната врата на „Двайсет и петте цента“.

Голям хитряга си беше Франк Бъкскин. Той се справи с десния ботуш, измъкна арканзаския си нож и го плъзна отзад на патрондаша си. О, боже, наистина си голяма работа, Франк. Док би трябвало да види това.

Жените цъкаха като разтревожени кокошки зад него, но той не им обърна внимание и се доближи по чорапи до задната врата. Най-вероятно някой пияница щеше да се сдобие скоро с нови ботуши.

Вратата беше отворена, но на шарнирите над нея беше закачена плътна завеса. Муселинът бе избледнял и провиснал по краищата. Но какво правиш, ах ти, глупако?! В края на краищата, момчето не ти е никакво.

Натисна леко вратата с лявата си ръка и пристъпи в тъмнината.

Гласове. Един познат глас. И светлинка в края на салона.

Лейси протегна ръка, за да се увери, че предпазителят е отпуснат. Ставаше все по-стар… все по-бавен… Учудваше се колко бързо се бе изчерпал късметът му. Само още няколко дни, още малко пари… и щеше да си е заминал по живо, по здраво.

Дявол да го вземе това хлапе.

Той продължи надолу през салона, като внимаваше дъските под него да не скърцат прекалено силно. Като нищо можеше да му се забие треска в ходилото и да умре от отравяне на кръвта.

Гласът стана по-ясен. Ейб Ботвел. Майтапеше се. Беше във вихъра си.

Луис щеше да е тука също. Наблюдаващ в мрака.

Трябваше да убие първо Луис.

 

 

Луис наблюдаваше. Лейси го съзря през вратата, водеща към баровото помещение. Луис наблюдаваше всичко, но бе забравил за собствения си гръб.

Огромният мъж седеше на малка маса, само на няколко крачки от салонната врата, и наблюдаваше как Ейб държи речта си. Лейси видя и тримата фермери в редица пред една маса в другия край на стаята. Пийт Стърн беше малко пред другите, с ръка, готова да посегне към ръкохватката на револвера си. Изглеждаше почервенял и побеснял до лудост.

Луис бе подбрал една проститутка на масата си, жена с гърбав нос и поне инч червило по лицето си. Седеше до него с наведена глава, плачеше и сълзите прокарваха пътеки в грима й, но не издаваше звук. Страхуваше се да не я убият.

Ейб стоеше пред бара с ръце, кръстосани пред гърдите. Правеше си кефа, като обиждаше Стърн.

— За какво, по дяволите, чакаш още, дебелако? — подбили се той. — Нарекох те свиня и описах как те е заченала майка ти, как си излязъл от нея като някое лайно и тъй нататък. Е, какво ще е това, дето ще накара тебе и твоите приятели женчовци да отпуснете темперамента си? — изсмя се и поклати глава. — Боже, боже, а какви корави мъже бяха някога каубоите… Вие тримката сте достойни за съжаление, деградирали мамини синчета…

Възрастната проститутка забеляза Лейси отзад в тъмното. Той видя как очите й се обръщат към него и после веднага се свеждат надолу. Тя направи едно движение да се изправи, сигурно се видя как лежи мъртва на пода, но Луис протегна ръка и я задържа. Явно си даваше сметка, че каубоите може и да се поколебаят да се целят в него през нея, ако Ейб случайно пропуснеше някой.

Лейси излезе от салона, посегна изотзад, за да извади ножа от колана си, пристъпи зад Луис Ботвел и заби ножа си между врата и ключицата му толкова силно, колкото можеше. Когато острието потъна до дръжката, Луис изръмжа и се надигна на краката си, и вероятно Пийт Стърн бе направил хода си, защото в същия момент Ейб Ботвел започна да стреля.

Три бързи изстрела.

Когато Луис се олюля встрани от него в опитите си да хване дръжката на ножа, Лейси съзря, че Стърн вече лежеше проснат на земята. Главата му беше почти отнесена и цялото му тяло се мяташе конвулсивно, разпръсквайки кръв и мозък с всяко потръпване. Австралиецът държеше пистолета си в ръка, но той вече не му служеше. Беше стрелял и Лейси все още чуваше как се рони огледалото зад бара, но Ейб Ботвел продължаваше да се усмихва и да стреля, без да бъде засегнат.

Лейси извади оръжието си и простреля Ейб през хълбоците. После стреля повторно сред пушека, но пропусна, тъй като другият се бе преместил светкавично. Ботвел се приземи тромаво, завъртя се в прахта и отправи два изстрела към Лейси.

Трябва да е било истински шок за него да го ударят оттам, където би трябвало да го пази брат му, но изненадата не забави реакциите му. Вторият изстрел уцели Лейси в бедрото и почти го завъртя. Разнесе се пукотът на пушката „Хенри“. Сега стреляше момчето.

От страна на австралиеца обаче нямаше вече пистолетни изстрели.

Изглеждаше, че Лейси имаше всичкото време на света, за да завърши завъртането, причинено от куршума, и да се окаже с вдигнат колт, насочен натам, където трябваше да бъде Ейб Ботвел. Ейб отново стреля по него и го пропусна. Не се усмихваше повече, изглеждаше съсредоточен и разгневен. Лежеше в странна позиция заради почупените си кости, но се опитваше да се закрепи за финалния изстрел.

Лейси се прицели в гърлото му и го простреля. Ботвел изкрещя, и после пак, и изобщо не спря да крещи, но всичко долиташе съвсем приглушено до ушите на Лейси, заглушени от екота на престрелката. Куршумът трябва да бе минал през цялото тяло на Ботвел и да бе излязъл през задника му.

Лейси стреля още веднъж, извади едно от очите му и това го уби.

Момчето продължаваше да стреля.

Пушката ръмжеше, куршумите жужаха като разсърдени оси. Лейси се зачуди дали момчето не стреля по него, но като се обърна, видя Луис Ботвел да се свлича бавно по стената зад него. Очите му бяха се подбелили, но все още стискаше дръжката на ножа, стърчаща от врата му. Беше мъртъв, но не го знаеше.

Стрелбата престана.

Лейси се провикна през стаята, защото ушите му все още бучаха.

— Как е Пиърс? — Сърцето му биеше в бесен ритъм, сякаш престрелката не бе свършила още.

Момчето не му отговори и той се приближи през пушека и дима, за да се увери сам. Хари Пиърс лежеше до една съборена маса с притиснати до стомаха крака. Локва кръв се беше събрала около него, а той бе стиснал здраво очи, сякаш се преструваше, че нищо не му се е случило.

Лейси усети как кръвта се просмуква през чорапите му.

— Пиърс! — повика му Лейси. Чуваше Бъди да повръща в ъгъла зад него. Явно ушите му се оправяха вече. — Пиърс! — Лейси се помоли на Господ старият глупак Селиман да беше тука. Чуваше някакви мъже да се провикват надолу и нагоре по улицата, но никой от тях не бе имал смелостта да си покаже носа в бара. Погледна нагоре и установи, че проститутката е изчезнала. Трябва да бе избягала като подплашен заек, когато Луис Ботвел бе намушкан. Лейси си напомни да се върне и да си прибере ножа. Оттук можеше да види, че Луис дори не бе успял да извади револвера си. Девет инча двуостра стомана се бяха врязали в гърдите му. Шокът от това трябва да бе прогонил всяка друга мисъл от съзнанието му. Оказа се, че старият Луис бе имал нужда от някой, който да пази неговия гръб.

— Пиърс…

Този път австралиецът го чу и отвори очи.

— Джуди? — промълви той. Лейси видя, че изстрелите го бяха направили на решето.

— Тя идва. Скоро ще е тук — каза му Лейси. Някое момиче, споменът за който бе изплувал от дълбоко забравеното минало, сега, когато беше толкова безнадеждно късно.

Пиърс погледна нагоре към него.

— Да бе! — каза той, гласът му звучеше уверено и стабилно, сякаш му нямаше нищо. — Идва, как ли пък не. — Той отново притвори очи. — Просто сънувах — добави. Кръвта му пръскаше като фонтан. Лейси постави ръка отзад на кръста му, където кръвта течеше на тласъци, и усети неравния ръб на раната, голяма колкото дланта му. Притисна ръката си и долови топлия пулс на кръвта по пръстите си.

Бъди приключи повръщането с последно излияние върху ризата си и се взря в Пиърс.

Лейси дочу, че в бара влизат хора, и се обърна да види дали някой от тях не беше от заместник-шерифите. Бяха обаче Селиман и един плешив мъж, когото Лейси не бе виждал дотогава.

Когато дойде и клекна до Пиърс, на челото на Селиман сякаш се беше изписала всяка от годините на дългия му живот.

— О, боже — промълви той. — О, боже.

Той завъртя австралиеца по корем, като изцапа целия си костюм с кръв. Лейси долови миризмата на изпражненията, които Пиърс бе изпуснал. Селиман се наведе над Пиърс и прислуша гръдния му кош, после разкъса ризата, за да огледа раните. По лицето и ухото му имаше петна от кръвта на Пиърс.

Нямаше никакъв смисъл. Пиърс вече го нямаше. Останала бе само безжизнената му телесна обвивка.

— Горкото копеле! Трябвало е да измине толкова дълъг път, за да умре — каза Лейси. — Всичкия проклет път от проклетата Австралия… — беше разгневен на Бъди Мънугиън, че беше принудил австралиеца да го удари така, само и само за да го отстрани и предпази от случилото се.

Лейси помогна на Селиман да се изправи и почисти.

— Това е много лошо — каза възрастният мъж. — Много, много лошо — изглеждаше объркан и понечи да коленичи отново до Пийт Стърн, но нямаше никакъв смисъл.

— Той е мъртъв, докторе. Всички са мъртви. — На Лейси му мина мисълта, че Бристълтън се нуждае от по-млад лекар. — Бъд — каза той, — иди зад бара и донеси едно питие на доктора.

— Да — каза възрастният мъж. — Господ ми е свидетел, че ще ми дойде добре. — Той си намери стол и се тръшна уморено върху му. — Господи Исусе Христе, Лейси, колко от това е твоя работа?

— Братята Ботвел — отвърна Лейси. — Бъди има своя принос за Луис.

Бъди се върна иззад бара с бутилка ръжено уиски. Цялата стая миришеше на пистолетен дим, изпражнения и кръв. Лейси се отпусна на един стол до Селиман и изу чорапите си, целите подгизнали в кръв, и ги захвърли в ъгъла. После стана и отиде да извади ножа си от тялото на Луис Ботвел.

— Господи Исусе Христе — възкликна отново Селиман, — недей позволява на Дън или Ото Манстейн да виждат този нож, че комитетът веднага ще те заподозре в нещо мръсно. Да намушиш някого по този начин! Ще решат, че е някой гаден мексикански номер — да довършиш така човек.

— Кой е Дън?

— Мъжът, който беше с мен — отвърна Селиман. Плешивият не се виждаше никакъв, вероятно бе отишъл да събере приятелите си. — Скрий го този нож, по дяволите! — Той разхлаби капачката на бутилката и я надигна. Пи дълго.

Лейси почисти ножа в панталоните си, после го затъкна в колана. Дочу, че се приближават няколко мъже, които разговаряха оживено току до вратата на кръчмата, после замълчаха.

Сигурно трябва да бе комитетът на мистър Дън, дошъл на официално посещение. И Манстейн също. Лейси се надяваше, че холандецът не го е намразил, заради номера, който му бе изиграл в оня пазарлък.

— Това е дяволска работа — продума старият Селиман, като обходи с поглед заведението. — Направо невероятно.

Летящите врати се разтвориха и влязоха шестима мъже с пистолети. Върху масата падна сянка и Лейси вдигна поглед, за да види, че един мъж стои зад прозореца до него. Мъжът гледаше Лейси. Изглеждаше като безобиден чиновник, но в ръцете си държеше достатъчно сериозно оръжие.