Рой Лебо
Градът на пистолетите (13)

Глава тринадесета

Манстейн беше едър широкоплещест мъж с безцветни сини очи и къса бяла коса. Едно момченце беше показало на Лейси пътя до задния вход на конюшнята и Лейси предположи, че това е синът на Манстейн. Когато се добра до там, Лейси видя, че Манстейн държи също и магазин за товарни принадлежности. Три големи коли с широки колела бяха паркирани до оградата и няколко товарни коня с широки задници бяха завързани с въжета в редица като кавалерийски жребци. Това наведе Лейси на две предположения. Първо, Манстейн вероятно е бил кавалерист (сержант с две нашивки, навярно) и второ, бизнесът му вървеше невероятно добре. Трябва да беше истински дявол в сделките, що се отнасяше до коне.

Оказа се прав и за двете неща.

Манстейн го изгледа с повелителен поглед, сякаш зад гърба си командваше поне един полк.

— Били ли сте кавалерист?

— Бил съм разузнавач за известно време — отвърна Лейси.

Отговорът му предизвика презрително изсумтяване. То говореше, че половината измет в Тексас се кълнеше, че са разузнавали за армията по едно или друго време.

— За Джилкрайст, в една от кампаниите му. И за Луис, в Оклахома.

— Хайде бе — рече Манстейн. Удивително, в речта му не бе останал и най-слабият спомен от европейския му произход. — Оклахома, така ли? Че ние сме били много наблизо! — Край със сумтенето вече. — Чувал съм, че Луис бил сляп като прилеп. Вярно ли е?

— Носеше очила, но умееше да съглежда индианците достатъчно отдалеч.

Манстейн изръмжа.

— Сляп като прилеп, точно така са ми казвали — повтори той.

Веднъж започнал с лъжа, тъй като в живота си не бе виждал нито полковник Джилкрайст, нито майор Търли Луис, Лейси се настрои търпеливо да посрещне ответния вихър съчинения, които Манстейн се готвеше да му сервира за целта на посещението на Лейси, която препускаше зад оградата на обора.

Лейси оглеждаше ездитните коне, още откакто детето му бе показало двора, и Манстейн го бе уловил, че ги преценява скришом, докато си бъбреха за славните кавалерийски времена.

— Кон ли търсиш?

— По-скоро ги разглеждам. Не бързам да си купувам. — И точно по тоя пункт Лейси надвиваше над стария Манстейн. Защото той не искаше да купи никой от неговите коне. Онова, което искаше, бе едър, сив, чистокръвен жребец, язден от един надут, алкохолизиран адвокат.

— Добре, виж тук, това е истински първокласен кон. Няма грешка в него! — Той поведе Лейси навътре и му показа един тесногърдест и кльощав черен кон, с големи, изпъкнали очи. — На пръв поглед нищо особено, казвам ти. Но трябва да си истински ездач, за да оцениш скритите му качества. Сила и бързина — това говорят тези издължени линии на човек, който си разбира от работата!

Лейси го изгледа светкавично, за да види дали Манстейн е запазил сериозното си изражение. Беше. Сериозен като съдия. Много беше добър в работата си, трябваше да му се признае.

Лейси посочи към един тежък червеникавокафяв красавец, но още преди да успее да си отвори устата, Манстейн отсече: „Не е за продан!“ и стисна здраво устни. Не е за продан, и толкоз. Очевидно, от самото начало бе усетил, че Лейси е твърде умен и твърде опитен, за да бъде подлъган с черния кон с плоските хълбоци. Е, Лейси наистина бе отсял скъпоценния камък сред триците, защото това беше най-здравото, най-бързото, най-добре подготвеното пони, което Бристълтън бе виждал от месеци насам. Добре де, Лейси бе доказал, че разбира това-онова от коне, но точно този кон не се продава. Точка. Червено-кафявият е прекалено хубав, за да се продава.

Точка, и толкоз.

— Колко? — попита Лейси.

Не се продава.

— Колко?

Никакъв смисъл да се приказва за това. Понито произлизало от бегач-шампион и боен кон на сиуксите. Абсолютно никакъв смисъл да се говори за цена. Този кон бил предназначен за подарък за президента, ако посетял Тексас. Е, за губернатора, ако президентът не се появял.

— Колко?

Ами всъщност, никога не бил мислил сериозно да определя цена за Ас. Хората в Бристълтън наричали този кон Ас. Говорели също, че трябвало да бъде пуснат да се състезава в надбягването за купата в Остин.

— Колко?

Добре де, разбирал, че Лейси бил нещо почти като бивш кавалерист, почти като стар боен другар. По дяволите, те с Манстейн много добре знаели как звучи индианската стрела, профучаваща на косъм от ухото ти. Разбирал това. Те почти били служили заедно, така де.

— Колко?

— Петстотин долара. В злато.

По лицето на Лейси не трепна нито едно мускулче, но това му костваше известни усилия.

— Бре! — каза той. — Този кон наистина трябва да е голяма работа. Трябва да ти призная, ще дойде малко прекалено скъп за човек като мен!

— Естествено — обади се Манстейн, — конят все още се нуждае от известно обучение. Понася чудесно седлото, разбира се, но все пак иска допълнителна дресировка — рече той и се замисли.

— Прекалено е скъп.

— Чакай сега един момент — настоя Манстейн. — Казах, че се нуждае от известна дресировка. Мисля… мисля, че бих могъл да го дам на някой експерт-дресьор, човек, на когото мога да разчитам, че ще го шлифова като безценен камък.

— Колко?

— Триста и петдесет долара в злато.

Лейси поклати глава.

— Ех, боже! — въздъхна той. — А аз винаги съм си мечтал да притежавам кон от такава класа. Кон с всичките тези прекрасни качества, не като късокраките кранти, които можеш да видиш навсякъде в днешно време.

— Мили боже! — каза Манстейн. — На човек му става драго на сърцето да срещне някой, който наистина познава хубавия кон, когато му се изпречи пред погледа. Мамка му! — поклати той глава. — Ако щеш, вземи ме за пълен глупак, но ще ти продам това бижу за двеста и петдесет долара! Може и в банкноти!

— Велики боже! — отрони Лейси още по-тъжно отпреди. — Да се окажа толкова близо до целта! Толкова близо до възможността да си купя един тъй красив кон! И просто да не съм в състояние да си го позволя.

Манстейн го изгледа остро, но Лейси се погрижи да запази копнеещото изражение върху лицето си, обърнато към обекта на пазарлъка им.

— Този кон струва двеста и петдесет долара — рече Манстейн малко дръпнато.

— Без съмнение, без съмнение — съгласи се Лейси. — Дори повече от това, бих казал. — Въздъхна тежко той.

Манстейн потъна в размисъл.

— Разбира се, с него вървят хубаво седло и юзда.

— Имам си седло — каза Лейси.

— Двеста долара — сопна се Манстейн и измери Лейси със сержантския поглед.

— Проклятие! — извика Лейси. — Без малко да ми стигнат!

Манстейн изскърца със зъби.

— Няма да продам този кон за по-малко от двеста долара — каза той, а в речта му се бе прокраднал позабравеният германски акцент.

— Не те обвинявам — каза Лейси и се обърна да си върви. — Виж, нали няма да имаш нищо против да дойда някой път? Просто да го погледам?

Манстейн го изгледа вбесено, лицето му бе почервеняло неописуемо под облака бяла коса.

— Сър — каза той, — можеш да правиш всичко, каквото, по дяволите, ти се прииска. — И той се отправи към офиса си, влезе вътре и затръшна ядно вратата зад гърба си.

Лейси бе доволен от себе си. Можеше да се случи така, че да се наложи да купи червено-кафявия кон. Макар че можеше да се представи и по-добре. Би трябвало да бъде в състояние да смъкне цената до сто и петдесет.

Лейси се върна на главната улица, огряна от прашната, косо падаща светлина на следобедното слънце. Улицата беше дори още по-оживена, отколкото преди. Пролетният подбор на животни привличаше готвачите и снабдителите на всички имения наоколо. За брашно, свинско, колове и тел. Привличаше също и евентуалните купувачи, за да направят оглед на младите телета, да предложат офертите си и да направят сделките си, да понатрупат опит.

Работници, купувачи, безделници, чиновници, търговци, земемери и маркировачи, продавачи на тел и уиски, неудачници и преуспяващи фермери, орачи с всичките им жени, деца и роднини изпълваха южната улица с оживление.

Тълпи народ.

Един едър заместник-шериф също се разхождаше наперено като филаделфийско ченге, със значка като колело на каруца, руски модел „Смит & Уесън“, 44-ти калибър, и с подаваща се от задния джоб каишка на прашка. Лейси го изгледа внимателно, като мина покрай него. Едър мъж с грамадни рамене и шкембе на преяло муле. Бияч. Не и стрелец.

Човек, който да държи младите търговци на добитък изкъсо, когато почнат да наизлизат от кръчмите със зачервени носове и светнали погледи. С по-сериозните проблеми, предположи Лейси, се занимаваше общественият комитет, за който бе споменал Джеф Комптън. Една-две дузини мъже около четиридесетте, мъже, врели и кипели, въоръжени стабилно с пушки и карабини. За по-сериозните неприятности.

А с каквото те не можеха да се справят… е, тексаските рейнджъри можеха да довтасат за нула време и да се оправят също толкова бързо.

Град, настроен консервативно към пистолетните истории. С железопътната линия щяха да се справят доста по-трудно обаче. Също и с Централната компания за добитък, която вероятно беше вече вложила в града купища пари. При съдията, магистрата и шерифа — със сигурност.

Енгъл Айрън и всички тези стари ферми, които все още функционираха — поне онези, останали несъсипани от суровата зима — бяха по-скоро от типа на мексиканските хасиенди, отколкото типични американски имения. Всичките те бяха като вкусна хапка за банкерите, за Морган и приятелите му от Чикаго и Ню Йорк.

Старите времена си отиваха бързо.

Той се закова под надписа „Всичко за вас“, отвори украсената със стъкла врата, отгоре на която дрънна малко звънче, и се потопи в полумрака на магазина.

Четирима мъже седяха около една незапалена изтумбена печка, сякаш решили да дочакат зимата там, докато печката отново се запалеше. Те загребваха последователно от някаква стара доматена консерва. Двама от тях бяха възрастни, но другите двама бяха доста млади. Единият от тях, накачулен със странна черна шапка, стана и кимна на Лейси. Явно това беше собственикът.

— Какво желаете?

— Бейзболна бухалка, дано да имате — каза Лейси. — От много твърдо дърво, по възможност, но в краен случай става и от ясен.

— Проклятие! Да не би играта да се е популяризирала напоследък? — запита единият от по-възрастните мъже, гребна, сложи малко под език, а останалото изплю.

— Не и този следобед — отвърна Лейси. — Може би в края на седмицата.

— Аз въобще не предлагам ясен — каза собственикът, докато отиваше към щанда. — Не го бива много.

Той отиде до рафта в тъмния край на магазина, разрови се из нещата, наредени върху него, и се върна обратно при тях.

— Вижте, ето едно оригинално изделие — каза той. — Погледнете само и ми кажете дали не е така.

Лейси пое бухалката и я вдигна. Беше качествено, твърдо дърво с тънка украса по него, издълбана под формата на дълги тесни „V“-та. Лейси се отдръпна, за да си осигури свободно пространство, и замахна силно, усещайки как тежестта обтяга рамото му.

— Първокласна работа — каза собственикът.

— Дай да я видя тази бухалка — поиска същият възрастен мъж.

Лейси се приближи и му я подаде, а човекът я поднесе до носа си, за да помирише дървото.

— Добро старо дърво — произнесе се той. — Не от тия опърлени над огъня материали, дето ще ти хързулнат напоследък. — Той претегли бухалката на тежина. — Хомър, кой ти ги прави тия бухалки?

— Доктор Селиман — каза съдържателят, — много добре знаете, че това е мисурска бухалка, направо от Сейнт Луис.

— Има един човек в Макалън, който ги прави също толкова добре — настоя по-възрастният.

— Какви ги дрънкаш? — намеси се другият възрастен мъж. — Толкова хубава бухалка — от Макалън? Пак ли си пушил от тоя китайски катран, а, Док?

— Сигурно — каза младият мъж, който седеше до печката. — От какво ли е направена? Канадска топола?

Възрастният мъж, Селиман, я подаде обратно на Лейси.

— Моля те, Норис, не демонстрирай изключителното си невежество пред всеки непознат в града. Говори лошо за цялото ни общество. — Той се наведе, за да изплюе малко сок в една зидарска делва до стола му. — По стечение на обстоятелствата в Кер Каунти расте едно от най-добрите твърди дървета в целия Юг. И подбрани фиданки от тази дървесина отиват направо в Макалън, в работилницата на Хенри Бъзби, който няма равен на себе си.

— Будалкате ни, нали, докторе? — каза другият възрастен мъж и намигна на Лейси. — Нашият Док е безнадежден лъжец. Ако се позавъртите в града, ще се убедите, че е вярно.

— Не знам, не го познавам — каза Лейси, — но за Хенри Бъзби казват точно. Чух за него в Монтана. Казват, че може да направи тоалетен скрин, дащен като канзаска курва.

— Как така?

— Ами ако сложиш два долара върху скрин от Бъзби, той ще си отвори на мига чекмеджетата за теб.

Шегата не беше кой знае какво, но те й се зарадваха.

— Обичам хората с мръсна уста — каза доктор Селиман и протегна ръка да се здрависа.

След това се представиха всички. Доктор Селиман. Човешки, не конски доктор, наблегна той. Морис Пач беше другият възрастен мъж и се оказа градският нотариус в оставка. Младият беше брат на съдържателя Норис.

— Минавате за кратко, така ли, мистър Лейси? — попита той.

Лейси кимна утвърдително.

— Да, просто минавам — после размисли и добави: — Ще работя за късо време за мис Мейнард. Докато големият Уилям е болен.

За момент погледите на всичките се задържаха върху него.

— Предполагам, че маларията пак го е повалила — каза доктор Селиман.

— Да.

— Добре — каза Селиман с въздишка. — Очевидно се налага да го прегледам довечера. С маларията шега не бива.

— Ха, ха! — извика старият Пач. — Извинете ме за смеха. Ние всички знаем за какво отиваш там, Док. И то няма нищо общо с прегледа на бедната чернилка!

— Морис вече е над тия неща — каза Селиман, усмихвайки се на Лейси. — Но все още леко се огорчава, че другите ги могат.

— Така казваш ти — отвърна му Пач, но изглеждаше малко обиден.

— Пазач, нали? — попита Норис, като погледна към Лейси.

— Надявам се да не е основното ми занимание — каза Лейси. — Всъщност, възнамерявам да поиграя покер.

— Сериозно? — зачуди се съдържателят, който все още стоеше зад щанда си. — Сигурно сте професионалист, а?

— Бях — отговори Лейси. — Страхувам се, че малко съм поръждясал.

Селиман го изгледа изпитателно.

— Говорите като джентълмен, мистър Лейси.

— Бях — отговори Лейси. — Страхувам се, че и за това съм малко поръждясал.

Те отново оцениха простичката му шега.

Лейси плати за бухалката, точно един долар, каза довиждане и ги остави.

Като излизаше през вратата, дочу Норис да пита стария Селиман дали наистина съществува широкоизвестен майстор на бухалки в Макалън.

— Откъде, по дяволите, бих могъл да знам? — отговори с искрено учудване докторът.