Рой Лебо
Градът на пистолетите (5)

Глава пета

Повечето от помощниците се завърнаха преди мръкнало. Не бяха много, може би седем или осем на брой. По-много, отколкото обикновено се нуждаеха в едно ранчо, но не достатъчно, за да се справят с ранчо от мащабите на Енгъл Айрън. Не бяха първа ръка хора, или поне повечето от тях. Австралиецът и може би дебеланкото — Пийт Стърн, правеха изключение. И надзирателят, Мийгър.

Те се прибираха, отпуснали се спокойно върху седлата си, а залезът грееше в гърбовете им. Лейси седеше на стъпалата на спалното помещение, почистваше седлото и такъмите на коня и ги наблюдаваше как се приближават. Не изглеждаха много представителни, освен мъжа най-отпред на групичката. Той приличаше на канара. Огромна. И стоеше на коня си по доста странен начин.

Когато конниците се доближиха, Лейси се увери, че водачът им наистина беше едър. Изглеждаше направо като великан. Яздеше с леко извърнато настрани тяло. Лявата му ръка липсваше.

Възрастен мъж с извехтяла ръждивокафява цилиндрична шапка. Имаше внушителна брада, която блестеше в сребърно на фона на червената светлина на залеза. Много възрастен мъж — може би на седемдесет, а дори и повече. Беше облечен в костюм, както едновремешните говедовъди обичаха да се носят. Прашен, намачкан, сив костюм, прашна, намачкана риза, която някога е била бяла. Като влезе в оградата за животните, той съзря Лейси и подкара коня си към него. Лейси видя, че носи на десния си хълбок един „Колт Уолкър“. Беше единственият човек, който Лейси бе виждал да носи едно от тия стари оръжия. Тежко пушкало 44-ти калибър, с което се смяташе, че можеш да повалиш и мечка гризли.

Въпреки това огромният револвер изглеждаше малък за този възрастен мъж. Лейси прецени, че той някога е бил голяма работа. Реши, че това е надзирателят, мистър Мийгър.

— Казвам се Мийгър — рече старият мъж, поглеждайки към Лейси, сякаш той беше трън, носен по стърнищата от вятъра. — А кой, по дяволите, си ти?

Лейси се изправи.

— Името ми е Лейси, мистър Мийгър.

Възрастният мъж завъртя очи. Бяха малки и черни като на индианец.

— О, да — рече той. Имаше ясен, звънък глас като на млад мъж. — Скитникът, който се предполага, че е надвил бияча на Централната компания. — Той изгледа Лейси, сякаш не му се вярваше. — Допускам, че мис Луис вече ти е предложила работа тук, а и квартира?

— И двете — отвърна Лейси.

— Забрави го, няма работа за тебе. Имам достатъчно некадърници под опеката си вече — обърна коня си в другата посока и извика през рамо: — И ако очакваш да вечеряш с мис Луис в този си вид, няма да стане! Изглеждаш като прасе! Върви се измий и се избръсни — или хич не се мяркай в кухнята!

Той се отдалечи, като седеше все така полуизвърнат върху седлото, а бялата му коса се развяваше до раменете. Лейси прецени, че дори и без този цилиндър на главата си, старият мъж трябва да е доста над шест стъпки и половина на височина^[1]. Съсухрените му, разкривени от непосилен труд ръце, изглеждаха върху поводите досущ като лопати.

Голяма работа, истинско страшилище, без съмнение.

И точно този тип човек, който би си имал свое собствено имение, богато имение при това. Странно.

Ако къпането беше повелята на деня, Лейси размисли, че е най-добре да се захваща с него, преди работниците да са разседлали, почистили и прибрали конете си. Конете не изглеждаха по стока от ездачите си, доколкото можеше да види от стъпалата на спалнята. Тези конекрадци — наети от Централната компания несъмнено — бяха прочистили Енгъл Айрън от всичко, което можеше да се нарече приличен кон. Това, което беше останало, изглеждаше направо жалко.

Той влезе в спалнята, остави седлото и кожите на земята зад малката печка, където беше оставил пушката и завивката си, вдигна я и я прерови, за да извади другата си риза и чифт бельо. Ако щеше да се докарва, щеше да се докара както си му е редът.

Отиде до помпата отзад бараката, гол до кръста, и напълни течащата кофа, за да се облее. Покрай помпата не се виждаше никакъв сапун, затова използва своя и успя добре да се насапуниса. Насапуниса и мръсната риза, която носеше досега и дочу първите работници да се прибират в помещението зад него. Отново напълни кофата, за да се облее за последно. От много отдавна не се беше чувствал така уютно: да стои чисто гол под небето, без никакво оръжие в ръка. Всъщност — откакто бе навършил четиринадесет години.

Никой не го обезпокои, докато се миеше, и той скоро се подсуши, доколкото можеше, със старото еленово елече, облече се, обу ботушите си и закопча колта си. Протегна ръка, за да извади арканзаския си нож от десния ботуш и зърна Бъд Мънугиън, който стоеше на задната врата на спалното помещение и го наблюдаваше. Момчето изглеждаше напълно изтощено от тежката дневна работа. Несъмнено при мистър Мийгър не минаваха и най-малката небрежност или отпускане при изпълнението на ежедневните задължения.

— Добър вечер, Лейси.

— Добра да е, Бъд. Виж дали имаш някое огледало?

— Разбира се — момчето потъна обратно в спалнята и се появи само след миг с голямо парче стъкло в ръце, вероятно остатък от счупено огледало от голямата къща. Лейси го подпря на една летва на стената на спалнята, натърка все още влажната си и настръхнала брада и използва извитото острие на ножа си да отстрани прорасналите мустаци.

— Винаги ли се бръснеш с това?

Лейси отмести дългото острие от кожата си.

— Да, особено когато бръсначът ми не е наточван от месеци. И ако не искам да си правя кръвопускане. — Той внимателно избръсна мястото около дълбокия белег по лявата буза.

Едно лице в огледалото. Най-познатото нещо на света. Познато — и странно. Твърде странно за повечето мъже — и жени също, да бъдем откровени — за да му говорят, ако не са достатъчно самотни. Но ти можеш да му говориш и, по дяволите, ако то не ти отговаря. Казва ти каквото искаш да чуеш, естествено. Смее се с теб… Погледни добре сега…

Ето един мъж, който много е видял и много е препатил. Немлад вече, не и с тези издайнически бръчки по лицето, с тези сиви кичури в косите, не и с тази бразда от куршум през бузата. Не, не беше млад мъжът, който гледаше в огледалото. Лош човек, вероятно би могло да си помисли то. Но не би знаело колко лош. Не и ако не можеше да погледне в много други огледала през много други години.

Огледала, в които се оглеждаха лицата на други мъже. И жени. Четиридесет мъртви мъже — или почти толкова. И една мъртва жена.

Една мъртва жена.

Лицето в огледалото се взираше в него като в непознат.

„Трябваше да си отрежа пръстите, след като застрелях първата си жертва — помисли си Лейси. — Това щеше да е най-доброто нещо в живота ми“.

 

 

Бъд го беше запознал с работниците. Почтени хора, но не съвсем наред, повечето от тях. Един мъж, на име Кларк, имаше изкривен врат, а момчето на име Норвуд май не беше с всичкия си. Друг един — Руди Снел, беше поне на шейсет и се опитваше да се справя с непосилната ежедневна каубойска работа. Определено на всеки от тях му имаше по нещо.

Пийт Стърн нямаше много какво да каже. Не и на Лейси. Изглеждаше подходящ за работата, макар и да бе толкова тлъст. Австралиецът Пиърс обаче щеше да е добре приет за работник във всяко ранчо.

На Лейси не му бе необходимо да пита къде са първокласните работници. Отговорът щеше да е: пропъдени или подкупени от Централната компания. Австралиецът обаче очевидно не бе подкупен и дебелият Пийт Стърн не бе избягал, засега поне. Лейси се съмняваше дали хората от компанията изобщо бяха имали глупостта да направят опит да привлекат стария Мийгър. Той изглеждаше точно от типа хора, които биха извадили 44-ти калибровия и биха те простреляли между очите само защото си ги погледнал накриво. Трябва да е бил нещо неповторимо на младини този Мийгър.

— Я ми кажи — рече Лейси на Хари Пиърс, докато всички те се придвижваха към кухнята. — Мистър Мийгър много повече ми прилича на собственик, отколкото на надзирател.

Австралиецът се изсмя.

— Така е, нали — каза той. — Самият аз го намирам за стар прериен лъв.

— А винаги ли е бил надзирател?

— О, не. Чувал съм, че си е имал собствено имение, много отдавна. В Локхарт. Но се говори, че жена му и момчетата му били убити там и това било краят за него. Горкият стар дявол.

— Аха, индианците.

— О, не. Американските отряди — янките. По време на войната.

Те повървяха малко, без да говорят. Слънцето беше залязло вече, само бледочервени ивици избледняваща светлина осветяваше западния хоризонт, а отиващият си ден бе обагрил всичко останало в сребристо сияние.

 

 

Готвачът бе наредил дълга дъсчена маса с пейки около кухненския коридор. Когато работниците се събраха, мексиканецът донесе гърне с боб, после поднос с препечен хляб. Миришеше дяволски хубаво. След това донесе две керосинови лампи. Мъжете обаче не бързаха да сядат, просто стояха около масата, поглъщайки жадно миризмите, разнасящи се от гърнето. Чакаха стария Мийгър, предположи Лейси.

Оказа се прав.

Вратата на къщата се отвори и старият човек се приближи с провлачена походка. На крачка след него вървеше мис Луис. Мийгър измъкна един стол начело на масата, подаде й го, а самият той се настани на другия край и седна. Едва тогава помощниците заеха местата си. Лейси седна между Бъд и един каубой на име Парсънс, но все още никой не започваше да се храни. Чакаха за молитвата.

Мийгър я каза, произнасяйки отчетливо всяка дума с ясния си младежки глас.

— О, милостиви боже, благослови трапезата ни, която тази тъпа и мързелива пасмина ще нагъва лакомо, докато не заприличат на свини! И ние ти благодарим за благословията, отче наш, и сбогом!

Мексиканецът стовари куп ламаринени чинии на масата — беше изчаквал да мине молитвата, осъзна Лейси, и мъжете си ги раздадоха. После мис Луис взе парче хляб, сипа си лъжица боб, а мъжете я последваха.

Мъжете лапаха юнашки и Лейси гледаше да не изостава. Не разговаряха много. Когато бобът свърши, старият мексиканец сервира блюдо, пълно с пържоли. Храната беше много добра. Каквито и проблеми да имаше Енгъл Айрън с оградите, конете и работниците си, ранчото все още предлагаше стабилно нахранване на обитателите и посетителите си.

Разговорът се пооживи, докато пържолите изчезваха неусетно. Разискваха се обикновените теми от ежедневието на едно ранчо — крави, бикове, коне, езда, трудности и дребни развлечения. Миналата седмица бяха загубили един мъж със счупен крак. („Проклет глупак, за нищо не ставаше“ — се бе произнесъл старият Мийгър.) А шарената кобила на име Топси бе дала живот на едно дългокрако жребче. („Добра кобила — каза Бъд Мънугиън на Лейси. — Най-добрият кон в ранчото сега.“)

— Губили ли сте добитък?

— Не, по дяволите! — намеси се Мийгър. Старият човек имаше много изострен слух. — Тези проклети копелета — извинете ме, мис Луис — тези проклети копелета няма нужда да крадат нещо сега, когато тъй и тъй ще вземат всичко, като завлекат цялото проклето ранчо!

— Взели са ви конете, въпреки това.

— За да ни обезсилят — отвърна Мийгър и поклати празния ръкав на лявата си ръка към Лейси. — Затова откраднаха конете ни, не заради стойността на бедните животинчета. — Той беше хванал месото си с пръстите на единствената си ръка и ръфаше парчета направо от нея със зъбите си, които по цвят и големина наподобяваха конски.

— Мис Луис спомена, че ще замените стадото…

— Мис Луис — каза Мийгър, повишавайки глас, — не би трябвало да си чеше езика относно бизнеса с разни скитници, стичащи се насам заради едното плюскане!

От далечния край на масата жената повдигна глава и в бледата светлина на лампата Лейси видя, че се е изчервила.

— Чувате ли ме, мис Бристъл? — извика старият мъж през масата.

— Предполагам, че и нощните пастири ви чуват, мистър Мийгър — отвърна тя и се зае отново с храната си.

Мийгър пропусна тази забележка покрай ушите си и изгледа остро Лейси.

— Не си човек на компанията, нали, Лейси? Не си дошъл тука да създаваш неприятности по този или онзи начин?

— Не — отвърна Лейси. — Не съм.

— А дали можеш да ни дадеш честната си дума за това?

— Да — каза Лейси. — Имате честната ми дума. — Той изпита съжаление към възрастния мъж: беше доживял толкова дълго след времето си — онова време, когато „честната дума“ имаше някаква стойност.

— Много добре — продължи Мийгър. — Предполагам, че търсиш работа?

— Не, благодаря, мистър Мийгър. Ще отпътувам за града утре сутрин. Не че не оценявам предложението ви, но…

— Не искам да знам основанията ти! Или работата ти! Разбира се, че си свободен да ходиш когато и където желаеш! — Старият човек откъсна друго парче от пържолата и задъвка с видимо задоволство.

— Трябваше да оставиш този скитник да си върви по пътя, арабино — каза Стърн откъм другата страна на масата. — Вместо да се налага да го мъкнем тук за безплатна кльопачка.

— Страхуваш се да не ти отмъкне някой залък от устата, а, Пийт? — рече Хари Пиърс. Няколко от мъжете се изсмяха. Лейси беше изненадан, че и Стърн се засмя също.

— Ще ми се да се опита — рече дебелият мъж. — Ще…

— Достатъчно глупости чухме вече — прекъсна го старият Мийгър и мъжете утихнаха. — На масата има дама.

Хари Пиърс сдъвка и преглътна едно последно парче от пържолата и стана.

— Извинете, мадам — обърна се той към Луис Бристъл. — С ваше позволение, трябва да занеса храна на пастирите от нощната смяна.

— Разбира се, Хари — отвърна жената. — Отивай.

— И внимавай по пътя, Пиърс — каза старият Мийгър и хвърли поглед към Лейси. — Изглежда Ботвел е бил здравата натупан. — Той се наведе над Лейси. — Намираме, че този двубой може да е бил някаква уловка. Така че внимавай къде ходиш. Ботвел ще иска да си го върне!

— Да, сър. — Австралиецът потегли в посока към оградите за животни и няколко от другите мъже също започнаха да стават.

— Да не би да очаквате нещо сладичко? — рече Мийгър на Лейси. — Нещо за десерт?

— А, не — отвърна Лейси и започна да се надига от масата.

— Сладкото не е полезно за стомаха, сър! Нож в червата — това даваме за десерт! — Той стана, извисявайки се като кула под светлината на лампата, и се поклони към Луис Бристъл. — Извинете ме, мадам, че казах „червата“ във ваше присъствие.