Кандис Бушнел
Триумфът на червилата (7)

7

— Обратно в „Сплач-Върнър“ ли? — попита шофьорът.

— Ами… всъщност не още — отговори небрежно Нико. — Налага се да се отбия на едно място. Трябва да взема нещо за дъщеря си.

Съобщи тази информация с обичайния си авторитет, но автоматично осъзна, че извинението е изключително глупаво. Докато ровеше в чантата си за листчето с адреса, си каза, че, ако трябва наистина да взема нещо за дъщеря си, това не би й отнело повече от десетина минути. От друга страна, нищо чудно да остане там наистина толкова. Та дори и по-малко. Може би в мига, в който зърне Кърби Атууд, ще си даде сметка, че всичко това е било огромна грешка, и ще си тръгне.

— Бихме могли да отидем на разходка в парка! — бе възкликнал възторжено Кърби, когато тя му се беше обадила тази сутрин от офиса си. — Паркът е страхотно близо до къщата ми. Лично аз много обичам да ходя там, а ти? Мога дори да ти купя хотдог, красавице!

— Кърби — бе пошепнала търпеливо тя, — не мога да си позволя да ме видят в Сентрал парк заедно с теб!

— И защо така?

— Защото съм омъжена. Или май си забравил?

— Значи не можеш да се поразходиш из парка с приятел, така ли?

— Бихме могли да се видим в твоя апартамент — изрече Нико, като си мислеше, че Кърби сам е трябвало да се сети за това, освен ако всъщност изобщо не желае да прави секс с нея.

— Да бе! — извика Кърби. — Като че ли аз сам трябваше да се сетя за това, а?

Фактът, че Кърби в крайна сметка проумя грешката си, й даде известни надежди.

Най-сетне откри листчето хартия, на което бе надраскала адреса му (листче, което възнамеряваше да изхвърли веднага, щом приключи срещата им), и го погледна. Апартаментът на Кърби въобще не се намираше в близост до парка — беше доста на изток, на Седемдесет и девета улица и Второ авеню. Но ако си млад и енергичен като него, пет пресечки надали ти се струват огромно разстояние.

— Отивам на Източна Седемдесет и девета улица, номер триста — съобщи тя на шофьора.

Божичко, ама какви ги върши тя?!

Включи мобилния си телефон. Не можеше да си позволи да прекъсне връзката си с офиса за прекалено дълго време. Обади се на асистентката си Миранда, за да разбере има ли някакви нови съобщения. Дали да й каже същата лъжа, с която бе излязла пред шофьора? Най-добре е да говори по-уклончиво.

— Налага се да се отбия на едно място — изрече делово тя, като си погледна часовника. Наближаваше два следобед. Ако двамата с Кърби действително стигнат дотам, колко ли време ще й отнеме? Петнадесет минути? Но нали преди и след това все пак ще се наложи да говорят за нещо?! — Ще се появя в офиса около три — съобщи на Миранда. — Най-късно в три и половина, в зависимост от трафика.

— Няма проблеми — отвърна весело Миранда. — Имате планирана среща едва за четири. Ако все пак се окаже, че ще закъснеете, само ме предупредете!

„Слава богу! — помисли си Нико. — Миранда се оказа схватливо момиче! Очевидно има достатъчно ум, за да се сети кога е за предпочитане да не задава въпроси. И си дава сметка, че всеки получава само толкова информация, колкото е необходимо!“

Отговори на две телефонни обаждания, а после колата й попадна в задръстване на Петдесет и девета улица. Защо шофьорът не се сети да мине през парка?! О, да, по обяд паркът обикновено е затворен. Какво глупаво, крайно неудобно правило! Щом веднъж бе взела решение да се обади на Кърби, Нико знаеше, че вече няма връщане назад. С всяка следваща секунда вълнението й се усилваше все повече и повече — нямаше търпение да го види, но същевременно се ужасяваше от тази първа среща. Все едно бе отново на осемнадесет и се канеше да отиде на първата си среща. И почувства, че онази почти забравена замаяност пак се завръща.

Сети се, че няма да е зле да се обади на Сеймор. Никак не й се искаше той да й звънне точно когато е с Кърби и когато неминуемо ще й се наложи да го излъже.

— Хей — извика съпругът й, когато вдигна телефона в градската им къща. Откакто преди две години бе решил да започне да се занимава с отглеждане на породисти кучета, бе развил и някои странни реакции, като например този негов нов начин за отговаряне на телефона.

— Здравей! — рече Нико.

— Какво става? Зает съм! — отсече безцеремонно Сеймор.

Нико знаеше, че грубостта му не е преднамерена. Той просто си беше такъв. Изобщо не се бе променил от вечерта преди четиринадесет години, когато се запознаха на едно парти и той я убеди да си тръгне с него и да отидат на бар, а накрая я попита кога смята да се пренесе при него. Сеймор бе напълно погълнат от себе си, от собствените си мисли и работа — никога не преставаше да се удивлява и възхищава на собствената си персона, и това му беше напълно достатъчно. Нико подозираше, че всички мъже по принцип са точно такива, само че някои го прикриват по-добре, а други — не.

— С какво? — попита сега тя.

— С една лекция. За подкомисията в Сената. Строго секретно — отсече делово съпругът й.

Нико кимна. Сеймор бе истински гений и наскоро беше поканен за съветник в правителството относно нещо, свързано с тероризма по интернет. И тъй като той по принцип си беше доста тайнствен, тази нова възможност пасна перфектно на характера му. Официалната му работа беше като професор по политически науки в Колумбийския университет, където изнасяше по една лекция седмично, но преди това бе работил като могъщ инвестиционен банкер. В резултат от всичко това никой не поставяше под въпрос нито неговите препоръки, нито мненията му и той разполагаше с достъп до неколцина от най-брилянтните умове на съвремието. По този повод веднъж й беше казал следното: „При теб хората идват за блясък и да се отъркат в попкултурата, а при мен — за разговор!“

Понякога Нико си казваше, че би трябвало да приеме тези негови думи като обида, но странното е, че не гледаше на тях по този начин. Защото Сеймор в голяма степен беше прав. Всеки от тях си имаше своите силни и слаби страни, но те се бяха научили да толерират различията си, защото знаеха, че заедно са непобедим екип. Именно на това се крепеше и бракът им. Когато и Нико започна да печели много пари, двамата стигнаха до заключението, че Сеймор вече спокойно може да напусне работата си като инвестиционен банкер, за да се посвети на истинското си призвание — да преподава в Колумбийския университет. Нико бе изключително горда от факта, че точно заради нея съпругът й е в състояние да се отдаде на една смислена, макар и твърде лошо платена кариера. Въпреки че понякога се питаше дали всъщност Сеймор съзнателно не е режисирал нещата точно в тази посока — още от деня, в който се запозна с нея, започна да я окуражава и да я обучава как да жъне успехи и как да превзема корпоративните върхове, за да може той самият да си позволи да ги напусне.

Тя, разбира се, се бе оказала много добра ученичка. Не че се бе нуждаела от Сеймор за амбицията и успехите си.

И сега Нико каза в телефона:

— Значи няма да имаш време да поговорим за партито, така ли?

Имаха си традиция на всеки две седмици да организират в дома си някакво парти — от вечери в тесни кръгове за дванадесетима, през бюфети за петдесет, та до коктейли за стотици. Тези събития имаха изцяло делова цел — бяха предназначени да поддържат имиджа на Нико на съответната висота, да създават нови връзки, както и да са сигурни, че знаят всичко, което става, още преди да се е появило в новините. Нико изобщо не харесваше тези партита, но си даваше сметка, че Сеймор е прав, затова продължаваше да ги организира, за да му достави удоволствие. Не че това й създаваше някакви трудности. С всичко се занимаваше съпругът й — намираше фирми за организиране на тържества, избираше менюто и поръчваше алкохола, въпреки че у тях никой никога не се напиваше. Сеймор мразеше пияните хора. Ненавиждаше онези, които губят контрол над себе си, а освен това бе въвел правилото най-късно до десет и половина вечерта всички да си бъдат по леглата.

— Ще поговорим за това довечера — отговори сега съпругът й. — Ще се прибереш ли навреме?

— Все още не знам — каза Нико. — Ако не се лъжа довечера май има нещо за превенция на рака на гърдата.

— В такъв случай най-добре върви! Изцяло в твоя полза е да ти видят физиономията!

И затвори. Нико усети, че внезапно я наляга огромно изтощение. Вече не можеше да се весели никъде. Но някога не беше така. В началото, когато се издигаше и когато всичко беше все още твърде ново, животът й беше истинска вихрушка. Всеки ден беше изпълнен със сладки дребни вълнения. Двамата със Сеймор се къпеха в еуфорията на непрестанните постижения и победи. Проблемът бе в това, че никой не се сещаше да те предупреди, че трябва да продължиш да побеждаваш. Че не трябва да си позволяваш да спираш. Че трябва да продължаваш все по-нагоре и по-нагоре.

Нали в крайна сметка точно затова сме дошли на този свят! Независимо какво правиш, непрекъснато трябва да разравяш дълбините на съзнанието си, за да търсиш волята, която да ти дава криле. И да продължаваш да се опитваш. Защото, когато спреш да вървиш напред, просто умираш.

И всички забравят за теб.

Е, всъщност тя няма да щъка по тази земя, когато я забравят, така че защо да й пука?!

Нико погледна през прозорчето на колата. Най-сетне бяха тръгнали по Трето авеню, но трафикът продължаваше да бъде все така дразнещо бавен. Но не трябва да си позволява подобни мрачни мисли! Та нали само след няколко минути ще види Кърби! Представяше си го като случайна карта в живота си, като шут в пъстроцветен костюм, като красиво опакован шоколад.

— Номер триста ли казахте? — прекъсна мислите й шофьорът.

Сградата, в която живееше Кърби, представляваше огромна, бежова тухлена кула, а алеята за паркиране пред нея се виеше от Седемдесет и девета улица до Второ авеню. Типично обиталище за средната класа, но пък алеята, която по-скоро беше неудобна, отколкото полезна, вероятно е била предназначена да придаде на кооперацията известна класа. Под тентата на входа имаше две летящи врати и една плъзгаща се, която се отваряше автоматично — като онези по летищата. Във фоайето се извисяваше огромно бюро, зад което седеше портиер със заплашителен вид.

— За Кърби Атууд, ако обичате — изрече Нико.

— За кого? — извиси глас портиерът, нарочно правещ се на глух. Нико въздъхна и повтори:

— Кърби Атууд.

Портиерът я изгледа свирепо без никаква особена причина, освен може би факта, че тя като че ли го бе притеснила, като го бе помолила да изпълни служебните си задължения. После разгърна папката си, намери номера, вдигна телефонната слушалка и го набра.

— К’во ви беше името?

Нико се смути. Ситуацията й напомни, че никога досега не беше правила подобно нещо и не беше сигурна какъв точно е протоколът. Дали да каже истинското си име и така да се изложи на потенциалната опасност да бъде хваната? Но пък ако каже някакво измислено име, Кърби вероятно няма да поеме, а това ще доведе до нови конфузни ситуации.

— Нико — пошепна едва чуто.

— Какво? — извика портиерът. — Никол?

— Точно така.

— Тук някаква си Никол за вас — изрече портиерът в слушалката. После, като я изгледа крайно подозрително, просъска: — Можете да се качвате. Двадесет и пет Г. Когато слезете от асансьора, завийте надясно.

Сградата на Източна Седемдесет и девета улица номер триста беше огромна. Апартаментите бяха натъпкани като кутии за обувки един до друг и един върху друг. Имаше тридесет и осем етажа с по двадесет и шест апартамента на всеки от тях, които бяха обозначени с буквите от азбуката. Това правеше всичко 988 апартамента. Двамата със Сеймор някога също бяха живели в подобна кооперация — в първите години след брака им. Но не след дълго се бяха изнесли, за да тръгнат напред и нагоре.

Чу отварянето на някаква врата — звукът отекна из целия коридор. Очакваше оттам да надникне красивата глава на Кърби, но вместо това към нея се спусна гигантско куче и заподскача весело — не се разбра дали се радваше на компанията или на успешното му освобождаване от затвора на апартамента. Звярът тежеше близо петдесет килограма, с гъста козина, но пък достатъчно гладка, за да подскаже на Нико, че е наполовина грейхаунд и наполовина грейт дейн.

Нико се закова на място и се подготви да сграбчи кучето от двете страни на гривата, ако се опита да скочи върху нея, но точно преди звярът да стигне до нея, в коридора се появи Кърби и извика строго:

— Пале, седни!

Кучето автоматично се закова на място и се отпусна на задните си лапи, изплезило език от радост.

— Това е Палето — представи животното Кърби, докато вървеше към нея със самоуверена усмивка.

Беше облечен в тъмносиня риза, почти разтворена, с изключение на едно-единствено копче, закопчано в средата на гърдите му, сякаш току-що си я бе наметнал. Отдолу се виждаха перфектно изваяните му мускули. Нико бе поразена от тялото му, но още по-поразена бе от неговите умения за обучение на кучето. Тя отлично знаеше, че за тренирането на подобно огромно животно са необходими особен тип търпение и благ, но безпрекословен авторитет.

— Как си, красавице? — извика небрежно Кърби, сякаш бе напълно нормално да посреща в апартамента си доста по-възрастни от него жени посред бял ден, с цел секс. Нико неочаквано се смути. Как да се държи сега? Как очаква от нея Кърби да се държи? Как гледа на нея? И тъй като не разполагаше с никакви други прецеденти, с които да сравни настоящата ситуация, тя се надяваше той да гледа на тях двамата като на Ричард Гиър и Лорън Хътън в „Американско жиголо“. Може пък, ако се престори, че е Лорън Хътън, ще успее да изиграе тази сцена, а?

И защо непрекъснато трябва да я нарича „красавице“?

— Още веднъж се извинявам, че не се сетих веднага да те поканя в апартамента си — каза той, като я поведе по коридора. После се извърна и я дари с такава сладка усмивка, че сърцето й се разтопи. — Освен това наистина много държах да видиш апартамента ми. Още от мига, в който те зърнах, си казах, че с удоволствие бих изслушал мнението ти за моя апартамент! Странна работа, нали? Как става така, че просто срещаш някой и веднага ти се иска да знаеш какво си мисли? По принцип възнамерявах да се преместя. Вярно е, че към центъра е по-хладно, но тъй като съвсем наскоро приключих с освежаването на жилището си, реших, че е доста глупаво отново да се впускам в тази суматоха по преместването, не мислиш ли?

Нико се стъписа. Как би трябвало да реагира на това словоизлияние? Двамата със Сеймор живееха в центъра, в голяма градска къща в Уест Вилидж, на Съливан стрийт. Да, сигурно беше много модерно, но истинската причина, поради която бяха избрали да живеят там, бе, че е тихо, приятно и съвсем близо до училището на Катрина. Защо пък да не му изкаже съчувствията си относно изпитанията на домашния ремонт? За подновяването на тяхната къща им трябваше цяла година, макар че лично тя не взе почти никакво участие. Цялата работа я свърши Сеймор, а после, когато започнаха да пренасят мебелите и докато вътрешният дизайнер нанасяше последните щрихи, бяха отседнали в хотел „Марк“ за три дена. След това й връчиха връзка ключове и един ден след работа тя просто се върна в новата им къща вместо в стария им апартамент. Въпрос на удобство наистина, но сега тя си каза, че ако сподели това с него, вероятно ще му се стори разглезена и надута. Затова просто се усмихна неловко и промърмори:

— Ами… всъщност не знам, Кърби…

— Е, когато го видиш, ще си кажеш мнението — отсече той и отвори със замах вратата, а после я задържа с ръка, така че, за да влезе, Нико трябваше да мине под нея. Тялото й се отърка в гърдите му и тръпката, която премина през тялото й, я накара да се изчерви. — Какво ще пиеш, вино или вода? — попита той. — Казах си: „Тази жена ми прилича на почитател на бялото вино“, та отскочих до магазина и взех една бутилка.

— Нямаше нужда. Кърби — изрече тя и си даде сметка, че езикът й се е вързал като на ученичка. — Не трябва да пия посред бял ден.

— Да, знам. Ти си делова жена — кимна Кърби и се насочи към кухнята, която представляваше тясна дупка, разположена вдясно на входната врата. Отвори хладилника и извади оттам бутилката бяло вино. — Но все пак трябва да се отпускаш от време на време. Не можеш непрекъснато да караш със сто километра в час!

При тези думи се извърна и й се ухили.

Тя също му се усмихна. Внезапно главата му се стрелна като на змия и той впи устни в нейните, закотвяйки я за вратата. После, като продължаваше в една ръка да държи бутилката, с другата я придърпа към себе си. Тя доброволно притисна тялото си о неговото. Усещаше устните му като мек, узрял, сочен плод — може би папая, — пълна противоположност на твърдото му като стомана тяло. Комбинацията беше неустоима. Целувката продължи като че ли цяла вечност, макар че сигурно беше само тридесет секунди. Оттам нататък тя започна да се задушава. Зави й се свят. Сложи ръце върху гърдите му и го отблъсна лекичко.

Той отстъпи крачка назад и я заоглежда изпитателно, опитвайки се да схване реакцията й.

— Като че ли беше прекалено много и прекалено бързо, а? — изрече накрая и нежно погали бузата й. А веднага след това скочи на друга тема като дете, неочаквано попаднало на по-интересна играчка. — Хайде да пийнем малко вино, какво ще кажеш? — При тези думи постави бутилката върху барплота и я изгледа така, сякаш бе приятно изненадан да открие какво всъщност държи. Отвори шкафчето пред себе си и извади оттам две винени чаши. — Тези ги взех от „Крейт & Барел“. Ходила ли си там? Правят разпродажби на всичко. Тези ми излязоха само по пет долара парчето, а пък са истински кристал! — Извади тапата на бутилката и наля вино в чашите. После продължи със своя леко напевен, младежки глас: — Веднъж бях на яхтата на един богаташ. И там всички чаши, даже и онези за сок, бяха кристални! Представяш ли си?! Така че едно от нещата, които харесвам най-много в Ню Йорк, е, че можеш да се сдобиеш с истински страхотни неща почти без пари! Обръщала ли си внимание на този факт?

Подаде й чашата и тя само кимна в отговор. Не беше в състояние да изрече каквото и да било. Страстта я бе накарала да онемее.

Добре, че в кухнята се вмъкна кучето, та ги поразсея. Нико го помилва по главата, а после го хвана лекичко под брадичката и вдигна главата му към себе си, така че да го накара да я погледне в очите. Кучето покорно се втренчи в нея.

— Много добро куче имаш — отбеляза тя. — Няма ли си истинско име?

Кърби се усмихна стеснително и отговори:

— Ами, реших да поизчакам да видя какъв ще е характерът му, преди да му дам име, сещаш ли се? Защото понякога даваш някакво име на кучето, а после осъзнаваш, че то въобще не е подходящо за него, обаче вече нямаш избор. Не може току-така да променяш името на едно куче. Тези животни не са чак толкова умни. Объркват се — и добави: — Като децата са. Представяш ли си какво ще се случи, ако родителите на едно петгодишно дете внезапно решат да му сменят името?! Вероятно ще обърка даже и училището си!

След тези думи той я погледна, очаквайки реакцията й. Тя се засмя и това очевидно му хареса. Не че бе наясно какво да очаква, но във всеки случай не бе очаквала и тази наивна, очарователна, особена… интелигентност? Е, вероятно не точно интелигентност.

Но у Кърби със сигурност имаше нещо много по-интересно от първоначалното впечатление, с което бе останала.

— Хей, забравих! — извика неочаквано той. — Сега си спомних, че трябваше да ти покажа апартамента си! Нали точно така те примамих тук, а? Само дето се поразсеях. От една красавица.

При което я погледна многозначително и Нико примигна. Може пък да не е изобщо глупав, но й се прииска да престане да я нарича по този странен начин. Старомодната дума я караше да се чувства стара — сякаш му беше майка или нещо подобно.

— Кърби, аз…

Той се насочи към нея уж да я поведе, но най-неочаквано се обърна, прегърна я и отново залепи устни в нейните. „Вероятно нарича всяка жена красавица“ — помисли си тя, докато той измъкваше блузата от полата й и плъзгаше ръка нагоре по гърба й, за да разкопчее обиграно сутиена й. Е, във всеки случай не я третираше като майка. Ръката му обгърна нежно една от гърдите й. Определено знаеше как да докосва една жена. А когато той започна да кръжи деликатно с пръст около зърното й, тя почувства, че му се отдава — така, както никога досега не се бе отдавала на Сеймор.

Паникьоса се, отблъсна го и извърна глава. Но какво прави, за бога?! Сеймор… Кърби… след няколко секунди щеше да свали дрехите й и… и какво ще си помисли за тялото й? Сигурно е свикнал да спи само с двадесет и пет годишни супермодели!

Кърби свали ръката си и пошепна:

— Хей, добре ли си? Защото не е необходимо да… знаеш какво.

— Но аз го искам! — промълви тя. — Само че…

Той кимна разбиращо и отбеляза:

— За първи път ти е.

Тя го погледна недоумяващо. Не беше сигурна какво точно има предвид.

— Е, нали се сещаш — добави той. — Да изневеряваш на съпруга си.

Тя го зяпна шокирано, а той се възползва от възможността да затвори устата й с още една целувка.

— Не се тревожи — промърмори. — Със сигурност си имаш причини, нали така?

И най-ненадейно обгърна с ръце кръста й и я повдигна, сякаш беше дете. Постави я върху барплота и се приведе над нея. Тя се отдръпна леко, все още не напълно готова да му се отдаде, особено след забележката му за изневярата. „Защо трябваше да го казва толкова направо?“, чудеше се тя. И все пак си беше самата истина.

Тя действително изневеряваше на съпруга си. Нищо чудно този факт да го възбуждаше допълнително.

— А в случай, че се питаш, трябва да ти кажа, че имаш страхотно тяло! — пошепна той, докато плъзгаше ръка под полата й.

Опита се да й разтвори краката. Тя започна да се съпротивлява. Мислеше си обаче колко й е приятно, че той я желае достатъчно, за да си прави целия този труд да я подготвя, както и че, ако се съпротивлява, после ще може да се самозалъгва, че просто не е успяла да устои на онова, което се е случило — просто е била завладяна от мига. Накрая му позволи да й разтвори краката. Кърби плъзна ръце нагоре-адолу по вътрешната страна на бедрата й, без да отлепя очи от лицето й. „Добре, че е Сеймор! — помисли си тя. — Добре, че ме кара да правя гимнастика по половин час всяка сутрин в домашната фитнес зала в мазето!“ Казваше й, че било по здравословни причини, а не от естетически съображения — за да може Нико да повиши издръжливостта и концентрацията си. Неочаквано я осени прозрението, че съпругът й я третира по-скоро като състезателен кон, отколкото като човешко същество.

— Трябва ли ти особено? — попита Кърби, като подръпна ластичния колан на чорапогащника й. Тя го изгледа в блажено неведение. — Или просто да го срежа? — продължи смело той. — Много ми се иска да го срежа с ножиците, за да стигна до теб, но може би ще стане твърде подозрително да се прибереш вкъщи без чорапогащник…

— Няма проблеми — пошепна тя и се излегна, за да го остави да продължи замисленото.

Даваше си сметка, че всичко това въобще не е в неин стил, но пък, от друга страна, никой никога нямаше да разбере какво бе направила тук, в кухнята на Кърби. Пазеше един резервен чорапогащник в малката гардеробна до банята в офиса си, а там никой няма да й обърне внимание дали е с чорапи или не.

Кърби се присегна и от керамичната купа, в която държеше всякакви дървени лъжици и шпатули, извади кухненските ножици. През главата й премина мисълта, че наред с уменията в леглото го бива и за готвач. После той прокара ръка по корема и вътрешната страна на бедрата й, след което дръпна ластика на чорапогащника и започна да го реже надолу агонизиращо бавно. А когато достигна до платката, остави ножиците и с две ръце го доразкъса.

Нико имаше чувството, че ще се пръсне от нетърпение.

После Кърби нежно дръпна настрани дъното на бикините й (които, слава богу, бяха хубави — небесносиня коприна от „Ла Перла“) и започна да кръжи с пръст около срамните й устни. Нико по принцип не говореше по време на секс — всъщност, предпочиташе да не издава никакви звуци, — но ето че сега изненада сама себе си, когато от устата й излезе дълбок, гърлен звук. Като че ли беше малко смущаващо, защото й се стори, че звучи като порноактриса, но той май нямаше нищо против. Дръпна още по-силно платката на бикините й, а после с две ръце разтвори срамните й устни.

Божичко! Това наистина е страхотно! Възможно ли е да стане още по-хубаво от това да правиш секс с модел на бельо на Калвин Клайн, при това страхотен секс?!

Как успя да извади такъв късмет?

И неочаквано я завладя чувство за вина. Ако Сеймор се опиташе да направи с нея нещо подобно, тя веднага щеше да го отреже. И без това през последните години го отблъскваше все повече и повече, така че сега той почти не си правеше устата за каквото и да било.

— Много си красива тук! — промърмори Кърби и плъзна език по вагината й, като едновременно с това проникна с пръсти във вътрешността й. — Следващия път ще те поставя на колене — изрече с такава страст, че я накара веднага да забрави за Сеймор и да си представи всякакви разгорещени картини с Кърби. — Мамка му, не издържам повече!

И с тези думи грабна ножиците и с един замах сряза платката на бикините й. Бръкна в джоба си, извади оттам опакован презерватив и го разкъса със зъби. С обиграни ръце смъкна ципа на панталоните си и извади отвътре пенис, корав като камък (добре де, изразът е напълно клиширан, така е, но пък нямаше друг начин, по който би могъл да бъде описан). Размерите на въпросния атрибут бяха доста по-големи от обичайните. Беше доста по-голям и по-дълъг. Или най-малкото — от този на Сеймор.

Кърби умело постави презерватива върху пениса си и тя едва не се изкиска като ученичка. Презервативи! Съвсем бе забравила, че съществуват. Никога досега не бе спала с мъж, който използва презервативи, защото през последните четиринадесет години (даже повече, защото не бе спала с никого най-малко шест месеца, преди да срещне Сеймор), бе правила секс само с един мъж. А освен това през целия си живот бе имала само петима мъже, в това число Кърби.

— Нали нямаш нищо против? — обади се той. — Така е по-добре. Без никакви бъдещи притеснения. Пък и ти си толкова влажна…

Тя просто поклати глава в очакване пенисът му да проникне в нея. Падна назад, стенейки от удоволствие. Главата й се блъсна в стената. Той вдигна краката й достатъчно високо, за да постави ходилата й върху ръба на барплота. Така тя остана напълно уязвима, фактът, че си позволяваше да се разкрие до такава огромна степен, бе сам по себе си достатъчно възбуждащ, защото никога не го бе допускала… не и със Сеймор…

А след това изгони окончателно мисълта за Сеймор от главата си. В никакъв случай нямаше да позволи на съпруга си да й развали този толкова уникален момент на удоволствие!

После се сви върху барплота като парцалена кукла.

— Беше доста добре, нали? — попита Кърби, като й помогна да слезе. Тя се изправи и приглади полата си. Някъде в суматохата бе изгубила не само чорапогащника и бикините си, но така също и обувките си. — Накрая наистина изпищя!

— Така ли? — погледна го смутено тя, като смъкна обувките си от барплота. — Обикновено не правя така.

— Може. Но днес го направи — отбеляза той с бащинска добросърдечност. — Не се притеснявай! На мен ми хареса! — Подаде й срязаните бикини и попита: — Това трябва ли ти?

— Не мисля.

Да не би той да си въобразява, че ще си ги прибере, за да си ги закърпи вкъщи?!

— Това означава, че цял следобед ще се разнасяш из града съвсем гола отдолу — отбеляза Кърби, като обгърна с ръце лицето й. — Точно така ще си те представям оттук нататък. И всеки път, когато си те представям, ще се надървям!

Тя се изсмя нервно. Не беше свикнала мъжете да я възприемат като сексуален обект. Но това означава ли, че Кърби иска отново да бъде с нея?

Надяваше се да е така. Постави ръка върху рамото му, за да се задържи, докато си обуваше обувките. И сега какво следва? Веднага ли трябва да си тръгне? Погледна си часовника. Беше два и половина. Ако тръгне веднага, до три часа вече ще си бъде в офиса. Ами ако той се обиди?

— Е, сега наистина ще те разведа из апартамента си — отсече той. — Можеш ли да повярваш, че изобщо не излязохме от кухнята? Много е гот, нали?

Тя вдигна очи към него и се вторачи в лицето му. Наистина беше красив. Пропорциите му бяха перфектни, но имаше и нещо повече — свежестта на младостта. Някои неща не могат да се поправят нито от скалпела на хирурга, нито от иглата на дерматолога, а това са цветът на кожата и стегнатостта на мускулите, особено на тези около врата. Вратът на Кърби беше изключително гладък, а кожата му беше като масло. Само съзерцанието на врата му беше достатъчно, за да я възбуди наново. Всичките онези приказки, че жените не обръщали внимание на външния вид и младостта на мъжете, са чиста проба лъжа.

В този момент я осени въпроса колко ли жени има той още в живота си. Но не можеше да го пита подобно нещо, нали така? Би се възприело като признак на неувереност. Най-добре е да не бърза и да чака той да я насочва.

— За мен ще бъде удоволствие да разгледам останалата част от апартамента ти — изрече на глас.

Не че тази част беше много голяма — само дневна, спалня и стандартната нюйоркска баня. Но пък мебелите бяха удивително стилни.

— В „Ралф Лорен“ ми правят осемдесет процента отстъпка, така че се получи страхотно, нали? — отбеляза той.

Седна върху велуреното канапе, а тя се отпусна до него. На масичката пред тях зърна портфолиото му и веднага започна да го разглежда. Имаше снимки с лицето на Кърби в реклами за афтършейв, Кърби — седнал на мотоциклет за една компания за кожени изделия, Кърби във Венеция, в Париж, с каубойска шапка някъде из Дивия запад, може би Монтана. Той обаче постави ръка върху нейната и пошепна:

— Недей!

Тя го погледна и й се прииска да се гмурне в очите му. Не бяха точно кафяви, а по-скоро като млечен шоколад, със златисти точици. Прииска й се да се слее с него.

— Защо пък не? — попита изненадано.

Гласът й май не прозвуча особено нормално. Сведе поглед към поредната страница от портфолиото (Кърби на кон), неспособна да повярва на онова, което току-о беше сторила с него. Беше си истинско чудо. Кой би помислил, че и на тези години ще може да изживее подобно удоволствие, при това с мъж, който е много по-млад от нея и при това толкова разкошен?!

— Мразя да се снимам — махна с ръка Кърби. — Мразя начина, по който се отнасят към мен. Сякаш съм парче месо, нищо друго. Въобще не им пука за мен, за това, което съм всъщност, като човек!

„Какво ли е да се влюбиш в Кърби Атууд?“ — зачуди се Нико, докато го наблюдаваше съчувствено. Добре че той не бе в състояние да разчете мислите й.

— Но това е ужасно! — изрече на глас. Възмущението му бе повече от трогателно. Надали има нещо по-разтърсващо на този свят от това да установиш, че красивите са точно толкова уязвими, колкото и всички останали. — Но пък иначе си много добър!

— В какъв смисъл добър? Че за това не е необходимо кой знае какво! Просто насочват камерите си към мен и ми казват да се правя на щастлив. Или на силен. Или на нещо друго, точно толкова глупаво. Но понякога — добави и весело докосна ръката й — аз им давам нещо различно! Опитвам се да изглеждам замислен. Сякаш мисля за нещо изключително важно.

— Покажи ми този свой поглед! — подкани го окуражаващо Нико. Господи, но какво прави още тук?! Веднага трябва да се връща в офиса си!

— Сериозно? — изгледа я Кърби. После сведе глава, а когато я вдигна, се бе вторачил някъде в близката далечина. Задържа това изражение в продължение на няколко секунди. Изглеждаше по-скоро меланхоличен, но като изключим това, изражението му не подсказваше почти нищо друго. Господи!

— Видя ли? — извика възторжено той. — Успя ли да разбереш, че се бях замислил?

Нико не искаше да бъде груба, затова отговори:

— Разбира се! Страхотен си, Кърби!

— А можеш ли да ми кажеш за какво точно си мислех?

Тя се усмихна. Кърби беше като дете. Много освежаващо, наистина.

— Не, но ти ми кажи!

— За секс! — изкрещя той и се ухили. — За секса, който току-що правихме! Добре де, ти сигурно си мислиш, че би трябвало да изглеждам по-скоро щастлив. Не бе, излъгах те. Всъщност си мислех, че много се надявам да мога отново да те видя, пък не бях много сигурен дали ти също ще искаш.

— О! — бе единственото, което успя да каже Нико. Този човек непрекъснато я караше да губи равновесие. Никога не я е бивало в емоционални словоизлияния, особено с мъжете. — Много ще се радвам отново да се видим. Но, Кърби… — добави, като погледна часовника си, — сега наистина трябва да се връщам в офиса!

— Права си. Аз също трябва да тръгвам. И аз си имам разни дивотии за изпълнение.

Изправиха се и се загледаха неловко един в друг, накрая той се приведе и я целуна.

— Беше много приятно, нали? — попита той.

— Да, беше страхотно — промърмори тя, като й се прииска да бе по-добра с думите, за да му обясни колко невероятно всъщност е било.

— Пале! — извика той, като се отдръпна от нея. Кучето се появи в лек тръс от спалнята. — Седни! — изкомандва го господарят му. — Здрависване!

Кучето веднага вдигна лапа. Нико я пое. Здрависаха се.