Кандис Бушнел
Триумфът на червилата (15)

15

Телефонът в офиса на Уенди в „Парадор Пикчърс“ имаше пет линии и в момента и петте бяха заети.

Цяла сутрин беше така. Всъщност, цяла седмица. И ако човек се замислеше, като че ли почти през цялото време.

Уенди извърна поглед към дигиталния часовник на бюрото си, който отчиташе не само минутите и секундите, но и стотните от секундите. До момента с този конферентен разговор бе изгубила петнадесет минути, тридесет и две секунди и четири десети. И ако възнамеряваше да спазва графика си, ще трябва да го приключи след не повече от три минути, двадесет и седем секунди и нещо. Алгебричните й умения не бяха чак толкова големи, та да изчисли наум и частите от секундата.

— Раздвижете още малко историята, момчета. Наблегнете на богатството на сюжета! — заяви Уенди в микрофона.

Беше четвъртък сутрин. А сутрините на всеки четвъртък бяха посветени на обсъждане напредъка на различните сценарии, които „Парадор“ субсидираше. Броят им варираше между четиридесет и шестдесет. От тези шестдесет тя щеше да даде зелена светлина на най-много тридесет, които щяха да бъдат произведени. А от тях най-много петнадесет щяха да се превърнат в хитове, което ще рече — да донесат много пари. Преобладаващата част от филмовите студиа разчитаха на не повече от десет хита годишно. Но броят на успешните продукции под ръководството на Уенди беше винаги малко повече от средния.

Но само защото отделяше достатъчно време за подготовката на сценариите!

— Разказът се върти около екзистенциалното откритие на детето. Откриването на живота. Какъв е смисълът му, нали така? — прекъсна я един от сценаристите, Уоли.

„Добър въпрос“ — каза си Уенди и въздъхна. Но какво, за бога, знаят за живота двама двадесет и седем годишни хлапаци?

— Какво имаш предвид под „екзистенциално“? — попита тя.

Защо изобщо бе купила този сценарий? Защо ли? Защото беше длъжна да го направи. Уоли и партньора му Роуен бяха считани за най-хитовите сценаристи в момента. Бяха създали два хитови филма, но напоследък Уенди започваше да си мисли, че не са ги писали те. Или е това, или двамата се бяха главозамаяли от успеха и бяха започнали да пушат трева и сигурно се разкарваха из Лос Анжелис с поршето и хамъра си, въобразявайки си, че разполагат с всички отговори на света.

— Точно в това е въпросът — отбеляза Роуен.

Двамата с Уоли продължиха да разсъждават по тази тема още една минута, докато накрая Уенди направи знак през отворената врата на третата си асистентка, Ксения, която в момента слушаше заедно с нея разговора. Сякаш прочела мислите й, Ксения грабна лежащия на бюрото й тълковен речник „Уебстър“ и се втурна към Уенди, отваряйки го на буква „Е“.

— „Екзистенциализмът — прекъсна ги Уенди, без да знае кого точно, Уоли или Роуен, — е философия, посветена на съществуването на индивида и на личната отговорност спрямо актовете на свободната воля, в отсъствието на познание за правилното и грешното.“ — Тук направи пауза. По някакъв странен начин това определение й се стори перфектното обобщение на личния й живот в момента. Нямаше никаква представа кое е правилно и кое погрешно, но пък носеше отговорност за всичко. В това число и за хаотичното подобие на сценарий, което й предлагаха Уоли и Роуен. После продължи: — Концепцията е достойна за възхищение, но за съжаление хората от публиката надали имат някаква представа какво представлява екзистенциализмът. И никой не ходи на кино, за да открие отговора на подобен въпрос. Хората ходят на кино, за да видят някаква разказана история. Да се идентифицират със сюжет, който има нещо общо със собствените им чувства и мисли.

Пак замълча. Господи, нейните приказки бяха точно толкова кухи, колкото и техните! Никой не можеше да каже защо определени филми се харесват на публиката, а други — не. Никой не знаеше отговора на този въпрос. Но пък на никого не му пречеше да се преструва, че знае всичко.

— Смятам, че вие, момчета — тук тя тайничко се наслади на това обръщение към тях, — трябва да се върнете към самото начало и да създадете касово парче!

От другата страна на линията настъпи пълна тишина. „Сигурно и двамата са бесни и предпочитат да мълчат, защото знаят, че няма да могат да се овладеят“ — помисли си Уенди.

Изминаха още три секунди и дванадесет десети. Уенди знаеше, че няма да посмеят да й се противопоставят. Киноиндустрията приличаше на кралския двор на Луи XIV — да не се съгласиш с висшестоящ би означавало затвор или смърт. Затова Уоли и Роуен в никакъв случай няма да се осмелят да кажат нещо накриво на президента на „Парадор Пикчърс“. Но сигурно, след като затворят, ще я нарекат „кучка“.

Не че й пукаше. Беше сигурна, че е права — или поне повече права от тях. И именно затова точно тя беше президент на „Парадор“, а не те.

— Веднага се заемаме със задачата — обади се накрая Уоли.

— Много ви благодаря за съветите! — добави Роуен с любезен и отстъпчив тон. — Не можете да си представите колко много значат те за нас!

— Уенди? — чу тя гласа на първия си асистент Джош. — Поемам следващия ти разговор!

— Благодаря, Джош! — Този разговор беше с един режисьор и един сценарист, които работеха по приключенски екшън, намиращ се в довършителен етап. Основните й инструкции се състояха в необходимостта от повече стрелба в третото действие. — Първо действие, един изстрел — отбеляза сега тя. — Второ действие — три изстрела. Трето действие — пет мощни изстрела, един след друг! Бум-ум-ум! После сме готови. Пускаме лентата и се надяваме на тридесет милиона в приходи за първата седмица!

Режисьорът и сценаристът се изхилиха, потривайки ръце при мисълта за подобна плячка.

Докато още разговаряше, влетя втората й асистентка, Мария, носеща бележка. Там пишеше: „На Чарлз Хенсън му се налага да отложи обяда ви.“ Уенди вдигна изненадано поглед към Мария и тя пошепна:

— Самолетът му от Лондон не може да излети навреме!

„Да върви по дяволите! — написа Уенди на бележката. После добави: Веднага оправи графика ми!“

После продължи с телефонните си разговори, докато си мислеше, че закъснелият самолет е вероятно хитър заговор, целящ да предостави на Чарлз Хенсън още един ден за размисъл относно сделката им. „Да проуча Хенсън!“ — написа си тя върху огромния жълт бележник, който седеше неизменно на бюрото й.

Проведе още два конферентни разговора. По средата на единия от тях се обади Шейн. Мария се втурна в кабинета й с бележка „Шейн?“, написана върху същия тип жълт бележник, какъвто имаше и тя. Уенди само кимна.

Накара го да чака четири минути, четиридесет и пет секунди и три десети. Накрая изрече с хладен глас:

— Да?

— Какво правиш? — попита той.

— Работя — отговори многозначително тя.

— Имам предвид с мен!

Този коментар беше толкова възмутително егоцентричен, че Уенди се видя в чудо какво да отговори.

— Изтеглила си всичките пари от общите ни сметки! — продължи с обвинителен тон Шейн.

— Така ли? Е, радвам се, че най-сетне си го забелязал!

— Не се дръж като кучка! — отбеляза той. — Наближава дванадесетият рожден ден на Магда. Налага се да купя подарък на нашата дъщеря!

— Пробвай първо да си намериш работа! — отсече Уенди и затвори. Проведе още три телефонни разговора. После стана един часът.

— Какво искаш за обяд? — попита Ксения, като надникна в кабинета й.

Точно в този момент Уенди се взираше невиждащо в сутрешния брой на „Холивуд рипортър“. Статиите бяха оградени с текст маркери по степен на важност: червено за статии, свързани с „Парадор“ и проектите им, жълто за конкурентни проекти, зелено за всичко останало, което би могло да представлява интерес за тях. Уенди подскочи стреснато и извика:

— Обяд ли?!

— Нали Чарлз Хенсън отложи срещата ви, та се питах дали няма да искаш да си поръчаш нещо за тук?

— О, да! Само минутка!

Вдигна разсеяно вестника, идвайки бавно на себе си. След всеки подобен телефонен маратон (който в случая бе четиричасов) изпадаше в подобен транс. После й трябваха няколко минути, докато се свести. И сега точно това направи — подскочи и се концентрира.

И внезапно си спомни за обаждането на Шейн.

Господи, ама наистина се бе държала като кучка!

„Да върви по дяволите!“ — помисли си тя, взе жълтия си бележник и стана. Как смее да се държи така с нея?! Е, поне е започнал да осъзнава посланието. Беше направо бясна заради измамата му, заради това, че я бе ограбил по такъв нахален начин! Бе решила още в понеделник да потърси бракоразводен адвокат. Но после работата я бе повлякла и единственото, което бе успяла да стори, бе да прехвърли всичките пари от общата им сметка в нейната лична, платинената. Беше изненадана, че Шейн не се е сетил първи да й скрои този номер.

— Двеста хиляди долара не са кой знае какво! — бе отбелязал Шейн в понеделник сутринта, когато най-сетне бе благоволил да й върне обаждането.

— Моля?! — бе извисила възмутено глас тя.

— Та ти изкарваш повече от три милиона годишно, Уенди! — изтъкна той, като че ли да правиш много пари е някакво престъпление. — Освен това тези пари са ти отстъпка от данъците!

— Така е, Шейн, но не забравяй, че аз съм ги изкарала с пот на челото! — едва не извика тя. — И само аз мога да реша какво да правя с тях!

Шейн очевидно не успя да измисли подходящ отговор, затова се задоволи само с едно:

— Мамицата ти! След което затвори.

Осъзнаването на факта, че отношенията им бяха деградирали до точката, където вече не можеха да бъдат дори учтиви един към друг, я накара да потръпне от отвращение.

— Мария! — извика тя и асистентката й веднага се появи на прага. — Трябва да разбера дали Чарлз Хенсън има някакво друго предложение. Би ли могла да се обадиш на някои от твоите приятелки, работещи в бранша, за да разбереш?

Високата и тънка като топола Мария само кимна. Уенди веднага си каза, че след около половин година може да я повиши и така най-сетне да се отърве от Джош. В момента й се искаше да се отърве от всички мъже в своя живот.

— Бих пробвала първо в „Дисни“ — насочи я тя.

— Веднага се сещам на кого да звънна — кимна пак Мария. — Обяд?

— Да бе, аз… — започна Уенди, но в този момент телефонът иззвъня.

— Шейн! — изкрещя Джош от външния офис.

Уенди усети как стомахът и отново се свива на топка от ярост. Протегна бавно ръка към телефонната слушалка, но после размисли. Тези семейни спорове не можеха да продължават пред подчинените й. И без това вече бяха започнали да се досещат, че става нещо. Ще се разбъбрят и само след няколко дена всички в „Сплач-Върнър“ ще разберат, че Уенди Хийли се развежда.

— Ще му се обадя по-късно — извика в отговор тя.

Стана, грабна си чантата и излезе в коридора. На минаване покрай асистентите си заяви:

— Отивам да хапна нещо в трапезарията на изпълнителните директори. Връщам се след тридесет минути. Ако ви трябвам, търсете ме по мобилния.

— Не е зле да глътнеш глътка чист въздух — подвикна Мария.

Уенди се усмихна. Точно в това беше проблемът — в тази сграда никъде не можеше да се намери глътка свеж въздух.

Насочи се към асансьора, като си мислеше, че трябва да се обади на Шейн от мобилния си телефон. Но това също беше рисковано — някой може да мине и да дочуе част от разговор, който със сигурност щеше да звучи злобно и отмъстително. И сега, без да мисли, тя влезе в асансьора и натисна копчето за тридесет и деветия етаж — етажът не само на трапезарията на изпълнителните директори, но и на залата им за фитнес, която обикновено никой не използваше. Асансьорът обяви пристигането си на тридесет и деветия етаж с леко иззвъняване и Уенди излезе.

Почти веднага се обърна с намерение да се върне. Но вратите на асансьора вече се затваряха. Но какво прави, за бога? Та тя мразеше тази трапезария! Мотивът за създаването й беше поощряването духа на сътрудничество и приятелство между отделните клонове на конгломерата „Сплач-Върнър“ и съответните им изпълнителни директори, ала за Уенди мястото открай време беше точно толкова ужасяващо, колкото и един училищен стол, където съобразяването с различията в длъжностите и пола беше почти задължително. Равенството между хората беше хубаво като идея, но оставени сами на себе си, човеците деградираха до клишираното поведение на тийнейджърите.

Вратите на асансьора отново се отвориха и отвътре излязоха двама мениджъри от рекламния отдел. Кимнаха на Уенди и тя също им кимна. Да, сега вече наистина се държеше като тийнейджърка, защото не можеше да продължава да си стои така нерешително в коридора. Вече беше принудена да влезе в трапезарията.

„Можеш да го направиш! — каза си тя, като тръгна след двамата рекламни мениджъри. — Отсега нататък животът ти и без това ще се състои в приемане на всякакви предизвикателства!“

„Като например да се храниш сама“ — добави с горчивина сама на себе си. Прииска й се поне да си беше взела някакъв сценарий за четене. Тогава нямаше да й се налага да седи като някое хахо.

Трапезарията беше обзаведена така, че да напомня за парижко бистро. Стените бяха покрити с тъмна ламперия, а масите бяха с покривки на червени и бели точки. Салатите и напитките се поръчваха на сервитьор, но топлият бюфет беше на самообслужване. Днес той предлагаше пилешко, риба (обикновено рибата беше сьомга) и свинско печено. Уенди остави чантата си на една празна масичка в ъгъла до прозореца и се подреди на опашката с усещането, че всички я наблюдават.

Никой не я наблюдаваше, естествено. Трапезарията беше полупразна. Тя си взе дървен поднос, сложи върху него празна чиния и неочаквано се улови, че отново се гмурва в една от най-новите си фантазии. Влиза най-неочаквано в новата квартира на Шейн (за която подозираше, че по някакъв начин плаща точно тя, макар че той не я беше молил за пари) и го заварва в леглото с друга жена! Да, няма да го убива със собствени ръце — ще наеме някой друг да й свърши мръсната работа. Познаваше един тип от мафията, когото преди две години бяха наели за консултант на техен филм. Никой нямаше да заподозре нищо, ако тя помоли да й намерят телефона му. После ще се обади на този човек от монетен автомат в метрото и ще го помоли да се срещнат в „Сбаро“. Ще носи перука, обаче истинска, качествена перука — лошите перуки винаги си личаха. Хората задължително запомняха некачествените перуки. Вероятно ще избере руса. Но не скандинавско русо. Ще се спре на нещо естествено. Може би кестеняворусо.

Разтърсването на подноса в ръцете й внезапно я върна на земята. Някой току-о се бе блъснал в него. Уенди автоматично сведе поглед и върху ръба на таблата зърна нечия мъжка ръка. Беше гладка, добре оформена и с лек, приятен тен. Внезапно тази ръка я накара да си помисли за секс. После вдигна очи и замръзна на място. Ръката принадлежеше на Селдън Роуз.

„Колко типично за него!“ — помисли си вбесена тя.

— Опитваш се да изместиш подноса ми от пътя си ли? — извиси грубо глас тя.

— О, Уенди! — възкликна сконфузено той. — Не подозирах, че си ти!

— Това да не би да означава, че ако знаеше, че съм аз, нямаше да се сблъскаш с подноса ми?

— В никакъв случай! — усмихна се той. — Щях да го блъсна още по-силно. Защото знам, че ти ще съумееш да го задържиш!

Тя ахна. Ама че странна работа! (Да не би да се опитва да флиртува с нея? Или й отправя директна заплаха?) беше толкова шокирана, че не се сети какво да отговори.

Но пък в замяна на това го огледа внимателно. Очевидно през последния месец бе оставил косата си да расте на воля, защото беше по-дълга от обикновено и втъкната зад ушите му. Той се усмихна и отбеляза:

— Очевидно и двамата сме тук за едно и също нещо!

Така ли?! Но за какво говори той, за бога? И което беше още по-странно, той изглеждаше много готино! И да й бяха казали, никога нямаше да повярва, че някога ще си позволи да флиртува със Селдън Роуз! Но ето че сега се улови, че отвръща:

— Виж ти! И какво би могло да е това нещо?

— Свежа плът — отговори Селдън. После се приведе над ухото й и добави поверително: — Това е една от най-ревностно пазените тайни в Ню Йорк, но на теб ще кажа! Четвъртък е! Шефската трапезария на „Сплач-Върнър“! — Направи драматична пауза и добави: — Специалният ростбиф! Директно от ранчото на нашия Старец в Колорадо!

— Така ли?! — възкликна Уенди, едновременно впечатлена и заинтригувана. Защо Селдън Роуз винаги беше в течение на подобни детайли, а тя не? И защо изведнъж е решил да бъде толкова любезен с нея?

Ха! Кого си въобразява той, че заблуждава? Всички, успели да се изкачат до тяхното ниво, бяха напълно способни да се държат чаровно, когато решат. И за да не остане назад, тя отбеляза:

— Благодаря ти, Селдън! Ще го имам предвид!

— Удоволствието е изцяло мое, Уенди! Винаги се радвам, когато успея да насоча вниманието на някого към пикантериите на кулинарията!

Уенди го изгледа внимателно. Сексуален намек ли се усещаше в думите му? Той повдигна вежди и й се усмихна, като че ли потвърждавайки съмненията й, а в нейната глава преминаха поне два варианта на съдържащото се в израза „пикантериите на кулинарията“. Но реши да си замълчи. Напомни си, че Селдън Роуз е врагът и следователно не може да му се има доверие.

Разговорът им като че ли се изчерпи, затова двамата продължиха да пристъпват напред в опашката, потънали в мълчание, което ставаше все по-тягостно и неудобно. Когато накрая дойде нейният ред, Уенди изпита облекчение.

Седна на масата си, разтвори непохватно салфетката си и я разстла в скута си. Но салфетката се свлече на пода и тя се приведе, за да я вдигне. И докато го правеше, видя, че към нея вървят нечии мъжки панталони. Селдън Роуз! Пак той!

— Имаш ли нещо против да ти правя компания? — попита той. — И без това исках да поговорим за корпоративното събрание.

Молбата му беше съвсем разумна, а тя не можеше да си позволи да се държи гадно с него безпричинно. Затова, след като вдигна салфетката си, тя махна с ръка към стола срещу нея и отвърна:

— Заповядай, седни!

Селдън седна. И най-неочаквано и за самата себе си Уенди установи, че му се усмихва, като че ли не можеше да си представи нищо по-приятно на този свят от това да обядва с него. И докато той бе зает с подреждането на нещата от подноса си, тя го погледна крадешком. Винаги досега бе възприемала Селдън Роуз като невзрачен, миши субект, но сега не беше много сигурна, че го вижда по този начин. Може пък да бе от костюма, който бе облякъл. Очевидно беше правен по поръчка, тъмносин, и отворената бяла риза се комбинираше перфектно с него. Облеклото му буквално крещеше: „ВЛАСТ.“ Тя вдигна вилицата си и отбеляза:

— Не се налага да си измисляш извинение, за да седнеш при мен, Селдън!

— Радвам се — кимна той. — Но ако трябва да бъда честен, не си търсех нарочно извинение. Просто не желаех да те притеснявам.

— Виж ти! — отбеляза тя, като си мислеше, че досега не му се беше случвало да проявява такава съобразителност към нейните чувства. — Това ти е за първи път!

— О, Уенди! — възкликна той и я изгледа така, сякаш досега тя никога не го беше разбирала. Вдигна ръка, за да даде знак на сервитьора, след което добави: — Исках да поговоря с теб за Тони Кранли.

Уенди усети в себе си проблясването на необясним гняв. Напоследък всичко като че ли я изваждаше от релси.

— Тони ли?! — запита, след което се изсмя презрително и махна с ръка.

— Е, всички знаем, че той си е пълен кретен — отбеляза спокойно Селдън. — Но за съжаление търсен кретен!

— Така ли? — погледна го с присвити очи тя.

— А не е ли така? — изгледа я Селдън. — Не е ли той от онзи тип мъже, по които жените веднага полудяват?

Уенди го изгледа презрително. Да не би Селдън да се опитва да й каже, че той самият е кретен, но че точно заради това тя би трябвало да го харесва? Или пак е решил да я подлага на един от своите прословути тестове? Да не би да намеква, че ако тя харесва кретени, не би трябвало да харесва него? Какво ставаше тук, за бога?! Селдън бе напълно наясно, че тя отдавна го мисли за кретен и загубеняк. Или не бе наясно?

— Мъжете са глупави същества — изрече на глас тя.

— Защо? Ти не харесваш ли кретените? — подметна закачливо той.

А бе той да не би да й намеква за Шейн?! Невъзможно! Няма как да е разбрал! Вероятно просто опипва почвата. Или по всяка вероятност е решил доброволно да се прави на кретен.

— А ти не обичаш ли кучки, които ходят на лов за богаташи? — сряза го тя.

Тази реплика, за съжаление, не предизвика реакцията, която тя очакваше. Вместо да й отговори подобаващо, Селдън просто остави вилицата си и погледна през прозореца. Изглеждаше… тъжен.

— Селдън? — изрече по едно време тихо тя.

— Доскоро бях женен за такава — отговори простичко той.

— О! — смути се Уенди. — Много съжалявам, не знаех! — Но в този момент си спомни, че по едно време в корпорацията се носеха слухове за някаква смахната жена, за която Селдън Роуз бил женен, макар че самият той никога не бе говорил за нея.

Сега той сви рамене и добави:

— Е, такъв е животът!

— О, да — кимна тъжно тя, мислейки си за Шейн. — На мене ли го казваш!

— Неприятности в рая, а?

— Може и така да се каже — отговори неопределено тя. Усети познатата топка в гърлото си. Насили се да се усмихне.

— Да, преживял съм го — кимна разбиращо той. — Не е лесно, знам.

Тя тръсна глава. Господи! Да не би сега да се разреве?! И всичко това само защото Селдън Роуз внезапно бе решил да бъде мил с нея! Което, от друга страна, идваше да й напомни, че светът в крайна сметка не е чак толкова лош. Но точно Селдън Роуз да е вестоносец на подобни добри новини, просто… Е, това поне бе достатъчно, за да я накара да се засмее.

— Виж какво — продължи той, — знам, че това няма да ти помогне, но той трябва да е пълен шибаняк в главата!

— Шибаняк в главата ли? — стресна се Уенди. — Не съм чувала този израз от седемдесетте! — добави с леко презрителен тон.

— Е, аз го връщам в употреба. Прекалено добър е, за да си позволим да го изгубим!

— Не знаех. Още много думи и изрази ли възнамеряваш да върнеш в употреба?

— Искаш ли да поговорим за това? — попита меко той и натисна ножа си в ростбифа.

Уенди сви устни. Да, искаше да поговори по проблема си. Селдън бе мъж, а мъжете понякога имат страхотни идеи в подобни ситуации. Но освен това бе и неин колега, което означаваше, че надали може да му има доверие. Ала така ли смяташе да проживее живота си отсега нататък — като не вярва на никого? И без това рано или късно той ще разбере.

— Както изглежда, съпругът ми е решил да се развежда с мен — изрече накрая.

— Не звучиш особено убедено — отговори той.

Очите им се срещнаха. Мамка му! Ето го пак онова чувство. Сексуалната тръпка. Не е възможно само да си въобразява. А после… Бе почти сигурна, че погледът му премина леко към гърдите й. Беше облечена с бяла блуза и кашмирена жилетка. Блузата беше тясна, а гърдите й бяха издигнати нагоре от сутиена й. Не че си беше сложила нарочно този сутиен. Просто беше единственият чист в момента. Същото се отнасяше и за широките розови памучни бикини.

— Не че всичко е вече… хммм… финализирано. Още не съм си намерила адвокат — отговори тя и сведе поглед към чинията си, преструвайки се на концентрирана върху ростбифа.

Той не каза нищо, но когато отново вдигна очи към неговите, й се стори, че излъчват разбиране.

— Още се надяваш, че нещата могат да се оправят, нали? — попита той.

 

— Ами просто… нищо не разбирам — отвърна безпомощно тя и се отпусна назад в стола си.

— Той какво казва?

— Не казва нищо. Освен, разбира се, че всичко било свършило.

— Пробвахте ли брачен консултант? — попита Селдън.

— Той отказва. Твърди, че нямало никакъв смисъл.

— Е, според него сигурно е така.

— Бяхме заедно повече от дванадесет години — поясни Уенди. Селдън се смръщи съчувствено и отбеляза:

— Господи, Уенди! Много съжалявам за теб! Та вие буквално сте израснали заедно!

— Ами… — усмихна се горчиво тя. — Аз израснах, да. Но що се отнася до него, дълбоко се съмнявам.

Селдън кимна мъдро и попита:

— Не искам да бъда нахален, но той какво работеше?

При обичайни обстоятелства тя щеше да застане в отбрана при този въпрос. Можеше да отговори, че Шейн е сценарист (като удобно забрави за определението „провалил се“) и че сега е зает с откриването на ресторант. Но внезапно усети, че вече въобще не й пука. Затова отговори с истината:

— Нищо. Никога нищо не е работил.

— Е, това вече никога не съм можел да го разбера! — отбеляза Селдън.

Уенди се изсмя и отбеляза:

— С майка ми сте на едно мнение.

Устните на Селдън се извиха в иронична усмивка. Досега никога не бе обръщала внимание на устните му. Бяха сочни и леко извити, подобно на две тъмнорозови възглавнички. Прекрасни устни за целуване.

— Да, вече ми е съвсем ясно през какво преминаваш — отбеляза той. Вдигна ръка към косата си и втъкна един непокорен кичур зад ухото си. Усмихна се. Отново онова познато сексуално напрежение. Дали не се дължеше на неочаквания факт, че тя вече е свободна? Да не би вече да излъчва някакъв особен, нов вид аромат? — Имаш чувството, че вътрешностите ти са пълни с натрошено стъкло!

Тя кимна. Да, точно така се чувстваше. Какво облекчение да знае, че не е сама в страданието си! Че не се е побъркала!

— Знам, че е много трудно, но ето какво трябва да направиш сега! — продължи той. — Трябва да вземеш решение и да се придържаш към него! А после да продължиш напред. Независимо колко гадно се чувстваш, дори и ако той поиска да се върне и дори и да го направи, ти се придържай към решението си! Имай предвид, че ако някой веднъж те предаде, няма да се поколебае да те предаде и втори, и трети път!

Тя не отговори нищо. Само продължи да се взира в очите му. После той вдигна вилицата си и добави:

— Този урок съм го научил по трудния начин, върху собствен гръб!

— Човек обикновено си мисли, че с годините животът му ще става по-лесен, но истината е, че става по-труден — каза тя, опитвайки се да се държи така, сякаш нищо не се е случило.

— Да, но не става така, нали? — пошепна той и я погледна с такава тъга, че тя едва не ахна от изненада.

После постави в устата си хапка от прочутия ростбиф. Докато дъвчеше, си мислеше за това, как си въобразяваш, че познаваш някой човек, а после внезапно установяваш, че изобщо не си бил прав. Селдън Роуз бе преживял огромна болка. Защо никога досега не го бе виждала от този ъгъл? Вероятно и той се бе заблуждавал за нея.

Може и само да си въобразява, но я осени мисълта, че двамата със Селдън си приличат. При това в много отношения.

Какво ли ще е да си омъжена за Селдън Роуз?

Нахраниха се, а после се запътиха заедно към асансьора.

Селдън започна да говори за телевизионното шоу, върху което в момента работи. Уенди кимаше ентусиазирано, но не го слушаше особено задълбочено. „Какво ли ще стане, ако по някаква странна приумица на съдбата двамата се съберем? — мислеше си тя. — Вярно е, че съвсем доскоро се мразехме, но дали това не се е дължало на факта, че дълбоко в себе си сме усещали някакво привличане?“ Човек непрекъснато вижда подобни неща. Предимно по филмите, разбира се. Но това не означава, че не могат да се случат и в реалния живот.

Прехапа отвътре устните си. Ако нещата се наредят точно така, значи цялото онова фиаско с Шейн все пак е имало някакъв смисъл. Всички около нея твърдяха, че на човек му трябват години, докато се съвземе от развода си, но ако не са прави? Ами ако веднага след това срещнеш подходящия човек и започнеш с него по-щастлив и по-спокоен живот? Къде е писано, че човек непрекъснато трябва да страда? Тя беше добър човек. Мил, нежен и щедър. Защо пък да няма и тя спокойния, пълен с любов и щедрост живот, който заслужава?!

Вратите на асансьора се отвориха.

— Благодаря за компанията! — отбеляза небрежно Селдън.

Дали не усети и нещо друго в тона му?

— Няма защо — отговори шаблонно тя.

А след това Селдън направи нещо, за което не беше подготвена. Направи крачка напред и я прегърна.

Тя се скова. Гърдите й се опираха право в неговите. Дали и той ги усеща? О, не! Ами ако се възбуди?

Ами ако не се възбуди?!

— Ако решиш, че ти трябва адвокат, обади ми се! — каза той простичко.

Тя само кимна, ококорена от шока. Опита се да отстъпи крачка назад, но кичур от новата, мистериозно дълга коса на Селдън се закачи в очилата й. Уенди отметна глава и устните й се озоваха буквално върху врата му.

— Съжалявам… — промърмори и бързо отстъпи. Очилата й паднаха на пода.

Селдън веднага се наведе и ги вдигна. Подаде й ги и заяви:

— Не, грешката е изцяло моя!

После постави кичура зад ухото си. Да не би да е ходил да му изправят косата?

Уенди постави обратно очилата си и очите им се срещнаха. Ето я пак онази тръпка!

Слава богу, че точно в този момент асансьорът спря и вратите се отвориха. Тя побърза да излезе.

Тръгна по коридора с разтуптяно сърце. Какво се бе случило току-що? Нещо се беше случило, в това бе напълно сигурна. При това със Селдън Роуз! Сигурно е започнала да полудява! Вече беше голяма жена, за бога, цял президент на филмовата компания „Парадор Пикчърс“! А ето че се държеше като глупава ученичка. Но това бе неизменна характеристика на всяка жена — нещо, което малцина бяха в състояние да разберат. Независимо на колко години си станала, независимо от все по-нарастващия ти житейски опит, пак можеш да бъдеш сведена до кискаща се тийнейджърка, когато се случи да срещнеш сексапилен за тебе мъж в труден житейски момент. Вероятно в основата на всичко това бе надеждата.

Надеждата, както и онази простичка, човешка вяра, че можеш да се върнеш назад и да започнеш отначало. И този път, за разнообразие, да не се провалиш.