Кандис Бушнел
Триумфът на червилата (18)

18

Беше краят на март и отново валеше сняг — за пети път през последните десет дена.

Тротоарите тънеха в киша, а по улиците се блъскаха автобуси и коли, надули гневно клаксоните си. На хората им беше писнало от сняг (надяваха се това да бъде последният за сезона). В таксито беше горещо и влажно, а по пода му имаше малки локвички, поради което Виктори беше принудена да седи със свити колене и високо вдигнати пръсти на велурените си ботуши, за да ги предпази от неминуемото подгизване.

„Защо не си вземеш частна лимузина с шофьор?!“ — непрекъснато се възмущаваше Нико. Да, вярно, че можеше да си ги позволи, но Виктори открай време бе изключително предпазлива относно излишните разходи. Смяташе, че е много важно да не забравяш кой си и откъде идваш, независимо колко високо си се изкачил по социалната стълбица. Но сега, когато „Би & Си“ като че ли се канеха да й направят изгодно предложение за закупуване на компанията й, може би ще бъде принудена да си осигури частна лимузина с шофьор. Например нещо луксозно — мерцедес като този на Мъфи Уилямс.

Но по-добре да не мисли толкова напред. Нищо не е сигурно… засега.

Дзън! Мобилният й телефон звънна приятно и тя провери съобщението.

„Не забравяй, че притежаваш този град! Късмет!“ беше от Нико.

„Благодаря!“

„Нервна ли си?“

„Не. Фасулска работа.“

„После ми звънни! Ще погледаме малко бижута!“

Виктори се усмихна на дисплея си. Нико очевидно се вълнуваше много повече от перспективите, които й се откриваха, отколкото самата Виктори. Още откакто разбра за първата й среща в централния офис на „Би & Си“ в Париж, тя не говореше за нищо друго.

Окуражаваше я и я наставляваше така, както гордата майка помага на своето дете.

— Можеш да го направиш! — повтаряше й непрекъснато тя. — Освен това го заслужаваш! Никой повече от теб не заслужава да печели по тридесет милиона долара годишно! Най-вече, като се има предвид колко труд си положила, за да стигнеш дотук!

— Но милионите може да са по-малко от тридесет! Освен това може да се наложи да напусна Ню Йорк и да се преместя в Париж.

— Щом трябва, ще се преместиш в Париж, разбира се! — бе махнала небрежно с ръка Нико. — А когато ти се прииска, винаги можеш да се върнеш.

Този разговор се провеждаше в демонстрационната зала в опушено розово в компанията на Виктори, където Нико в момента си подбираше тоалетите за есента. Веднага след това се появи в един от новите й тъмносини костюми с панталон в момчешка кройка.

— Фантастична си! — възкликна Виктори.

— Всички ли ще носят това този сезон?

— Вероятно. Магазините не спират да ни заливат с все нови и нови поръчки.

— Ето, виждаш ли?! — отбеляза важно Нико, сложи ръце в джобовете си и пое с бавна крачка към огледалото. — Ние сме модерни жени. Ако се налага, преглъщаме и се преместваме в Париж! Страхотно е, не мислиш ли?! Колко хора, според теб, получават такива възможности, а?! Искам да кажа…

Нико като че ли се канеше да й разкрие нещо от особена значимост, но после промени намерението си и започна да си оправя блузката.

— Ти би ли се преместила, ако беше на мое място? — попита предпазливо Виктори.

— Без да ми мигне окото!

— И ще напуснеш Сеймор?

— Още по-бързо! — отсече Нико и се обърна. Изражението й беше само наполовина насмешливо. — Е, ще взема с мен Катрина, разбира се… Важното е, Вик, че си длъжна да се възползваш от предоставилия ти се шанс!

А после я бе осенила идеята, че ако Виктори получи предложението, на което се надяваше, двете ще отидат в „Сотбис“ и тя ще си купи „важно“ бижу, най-малко за 25 000 — за да ознаменува случая. Оттам и споменаването за бижутата.

Таксито взе завоя към Петдесет и седма улица с изсвистяване на спирачките и Виктори притисна пръстите на краката си още по-силно към предната седалка, за да не се строполи настрани. Напоследък Нико действително бе започнала да се държи доста странно, но това сигурно се дължеше на свръхсекретната ситуация в нейната работа. Би било направо невероятно, ако през следващите няколко седмици и тя, и Нико станат едновременно много по-богати и много по-преуспяващи. Нико се канеше всеки момент да заеме поста на Майк Харнес в „Сплач-Върнър“, което би означавало не само по-голяма заплата (вероятно 2 милиона годишно!), но и акционерно участие, както и бонуси, които ще добавят още няколко милиона към редовния й доход. Но докато ситуацията с Нико се държеше в строга тайна, то положението на Виктори се знаеше в целия град. Тази сутрин в „Уименс уеър дейли“ бяха публикували поредната статия за това, как Виктори Форд води тайни преговори с „Би & Си“ за закупуване на компанията й — история, която бе предизвикала интереса дори и на „Поуст“, и на „Дейли нюз“. Виктори не бе споменала и думица пред никого — освен, разбира се, през Нико и Уенди и неколцина ключови хора, като например главната си счетоводителка Марша, но модната преса бе успяла някак си да надуши сензацията, чак до последния детайл. Включително и факта, че тя се намира вече от две седмици в преговори с „Би & Си“ и че е летяла два пъти до Париж за срещите си с тях.

Но пък в модната индустрия и без това нямаше никакви тайни, и на нея изобщо не й пукаше. Всеизвестен факт бе, че този бизнес се подхранва именно от клюките и сензациите, а понякога начинът, по който те възприемат хората, действително бе по-важен от реалността. Така че сега, що се отнася до света на модата, Виктори Форд беше отново хит. Започна се с онази статия в „Уименс уеър дейли“ за това как линията й с аксесоари — чадърите и ботушите за дъжд — се купуват като топъл хляб. А после дойде и признанието, че есенната й колекция е дала цяла нова насока на модната индустрия. Веднага след това последва серията колонки за срещите й с „Би & Си“, организирани не от кого да е, а от самата Мъфи Уилямс. Слава на бога, че имаше за приятелка Мъфи и особено Нико! Защото на пръсти се броят хората, с които човек би могъл да обсъди възможността за правене на милиони долари — а в това отношение Лин категорично отказваше да й помогне.

— Мразя шибаните французи! — бе промърморил, когато се обърна към него.

— Не ми помагаш особено — отвърна.

— Е, трябва да се научиш сама да вземаш решенията си, хлапе!

— Да, това ми е добре известно!

— В подобни ситуации човек първо получава офертата, а после взема решението — бе изтъкнала спокойно Нико.

И Виктори за сетен път си даде сметка, че когато се стигне до важните неща в живота, като например сексът и бизнесът, единствено приятелките ти биха могли да те разберат и да ти помогнат.

Таксито спря пред бляскавата кула на корпорация „Би & Си“, която приличаше на съвременен снежен замък, и Виктори слезе, стиснала под мишница портфолио със скици за следващите два модни сезона. Големите клечки бяха настояли да видят някои елементи от предстоящите й колекции, затова през последните няколко седмици тя се бе трудила като муле, за да ги завърши — някъде между полетите си до Париж и ръководенето на обичайните си бизнес дела. В живота имаше една непоклатима аксиома — колкото повече преуспяваш, толкова повече трябва да работиш. Поради тази причина тя работеше вече от дванадесет до шестнадесет часа на ден, седем дена седмично. Но пък ако „Би & Си“ действително й направеха тази изгодна оферта и тя я приемеше, животът й щеше да стане значително по-лесен — ще има много повече работници и повече няма да се притеснява как да разпределя парите си, за да покрие производствените разходи. Защото както стояха нещата сега и на фона на големите поръчки, които валяха от магазините за есенната й колекция, щеше да се наложи да използва наличния си капитал до последния цент, за да покрие производството.

А какво облекчение би било да не й се налага непрекъснато да се притеснява за пари! Точно оттам започваше и истинската наслада от живота!

Виктори мина през въртящата се врата и се спря пред бюрото на охраната. В „Би & Си“ не си играеха — униформеният охранител имаше пистолет в кобура под мишницата си.

— Идвам при Пиер Бертьой — обърна се тя към него.

Това беше името на изпълнителния директор на компанията. Въведоха я в малко фоайе с три асансьора. Натисна бутона. Една от вратите се отвори и тя влезе. Застана стабилно в средата на асансьора (който бе шикозно декориран в черно с хромирани акценти), наклонила глава настрани и загледана в сменящите се цифри на етажите. Това ли ще бъде новият й дом? Изглеждаше толкова голо, елегантно и студено…

Но независимо какво щеше да се случи на тази среща, слуховете за срещите й с „Би & Си“ вече й бяха помогнали предостатъчно. Секретарката на Пиер Бертьой я бе свързала с три от най-ексклузивните фабрики за платове в Италия — компании, които изработваха толкова скъпи и фини материи, че удостояваха с вниманието си единствено дизайнери с дълбоки джобове — с други думи, хора, чието име е достатъчно, за да гарантира изплащането на суми над половин милион долара само за платовете! Мострите бяха пристигнали в нейната фирма директно — какво облекчение след дългогодишното обикаляне на масите на „Премиер Вижън“ в Париж! Разликата беше равносилна на тази между блъскането по разпродажбите в универсалните магазини и пазаруването в ексклузивните вериги. И през цялото време, докато опипваше или просто докосваше фините платове в уединението на собствената си демонстрационна зала, не можеше да не си даде сметка, че за първи път се нарежда сред големите играчи в бизнеса.

Вратите на асансьора се разтвориха и тя едва не се сблъска със самия Пиер Бертьой.

— Бонжур, Виктори! — поздрави я възпитано той с културен френски акцент. После се приведе, целуна я шумно и мокро и по двете бузи, след което я хвана под ръка и я ескортира през поредицата от заключени врати. Стисна й лекичко ръката, като че ли бе по-скоро неин приятел, отколкото делови партньор — поведение, което от страна на американец би се сметнало за възмутително, но за французин беше съвсем естествено. Поне на повърхността французите се считаха за далеч по-разкрепостени в бизнеса от всички останали нации.

— Готова ли си за голямата среща? — измърка той. — Да?

— Много се вълнувам! — призна си тя.

— Да, всичко е много вълнуващо, нали? — отбеляза той и я изгледа така, сякаш перспективата да прави бизнес с нея му се струва едва ли не сексуално примамлива. И Виктори за сетен път си даде сметка за разликата между европейските бизнесмени и американските. Пиер Бертьой бе от онези мъже, които в младостта си сигурно са били наричани „унищожително красиви“ — дори и вече на петдесет, той безспорно бе мъж, свикнал да се харесва на жените, и който не можеше да се въздържи да не се опита да съблазни всяка жена, с която се сблъсква.

— Харесва ли ти снегът? — попита той.

— Напротив, писнало ми е от сняг! — отговори съвсем искрено Виктори и осъзна, че в сравнение с аристократичния акцент на Пиер нейният глас звучи просташки. Каза си, че ако се премести да живее в Париж, ще трябва да шлифова изказа си.

Но Пиер като че ли не забеляза начина й на говорене.

— Аз пък много обичам снега! — заяви пламенно. — Навява ми мисли за ски! Нали знаеш, че ние, французите, много обичаме да караме ски?! Знаеш ли къде е Мегев? Е, моето семейство има много красива зимна хижа там! Когато сме във Франция, ходим всеки уикенд. Огромна е! — възкликна и разпери ръце, за да покаже колко. — Има няколко крила. Иначе ще се избием, да знаеш! — Сложи ръка на сърцето си и вдигна очи към тавана. — Но пък е толкова красиво! Следващия път, когато дойдеш в Париж, ще те заведа там за уикенда!

Виктори се усмихна, като предпочете да не обръща внимание на сексуалния подтекст в тази покана. Пиер беше чаровен по начин, по който можеше да бъде чаровен само един французин — караше всяка жена да си мисли, че я намира за привлекателна, и че, стига да има възможност, веднага ще я отведе в леглото. И едновременно с това съумяваше да придаде на този свой намек нюанс по-скоро на комплимент, отколкото на просташко предложение. Ала според Виктори не в това бе неговият най-голям плюс, а във факта, че можеше всеки момент да я направи много, много богата.

— Да не би вече да си я поканил в онази твоя ветровита дупка в Мегев, а? — прошепна Мъфи Уилямс, приближила се неусетно зад тях. — Там е ужасно, скъпа! Никакво отопление!

— Но така е по-здравословно! — контрира я веднага Пиер. Виктори усети леко раздразнение в изражението му, когато се приведе да целуне Мъфи по двете бузи, което я изненада доста — особено като се имаше предвид, че именно Мъфи я бе представила на компанията. — Нощем е много уютно! Стига да… как се изразявахте вие… да се гушнеш с някого?

Мъфи погледна първо Пиер, после Виктори и присви очи.

— Какво ще кажете сега да се сгушим в конферентната зала, а?

И тримата влязоха в конферентната зала. От специални ниши в тавана струеше приглушена зелена светлина. В средата на залата бе поставена дълга правоъгълна маса от дебело зелено стъкло. Върху нея на равни разстояния бяха поставени малки зелени храстчета в черни саксийки. На страничната масичка се виждаше сребърна кофичка за лед с бутилка шампанско „Дом Периньон“. Това бе нещо напълно нормално за компанията — Пиер започваше всяко заседание с „чаша шампанско за настроение“. Виктори не можа да не се запита как този човек изобщо успява да остане трезвен. Но може и да не успява.

В конферентната зала влязоха още двама души — началниците на рекламния отдел и на отдела за продажби и дистрибуция. След тях се появи млада жена, облечена изцяло в черно, която разля шампанското и поднесе чашите върху сребърен поднос. Пиер вдигна тост, а после върху стената в дъното се материализира сякаш от нищото екран, който веднага светна. На него се появи жена, облечена в един от тоалетите на Виктори от пролетната колекция. Виктори ахна и остави на масата чашата си с шампанско. „О, не! — паникьоса се тя. — Концепцията ми изобщо не е такава!“ Жената беше прекалено слаба, прекалено надменна, прекалено млада и с прекалено силно френско излъчване. Надписът отгоре гласеше: „Виктори Форд — пожелайте я!“ И това беше ужасно.

За момент я обзе онзи специфичен вид младежки гняв, който при други обстоятелства щеше да я накара да си събере нещата и веднага да напусне залата — така, както правеше, когато едва прохождаше в бизнеса. Но оттогава насам бе изминало много време. И тя бе извървяла прекалено дълъг път. Вече се намираше в големия бизнес. Големият бизнес, който боравеше с милиони долари.

Затова сега просто си наложи да остане на мястото си, втренчена в образа на екрана.

— Много хубаво, да! — отбеляза Пиер.

По дяволите! Защо поне веднъж нещата за разнообразие не се наредят както трябва?! Вярно е, че тази картина представляваше само вариант на евентуална бъдеща реклама. Но едновременно с това подсказваше, че ако те й направят предложението и тя го приеме, ще й се наложи да работи с много и разнообразни хора, които ще виждат нещата доста по-различно от нея. И тя ще трябва да се научи да приема всякакви предложения.

Отпи от шампанското си. Номерът сега бе да накара Пиер да си мисли, че приема идеята, като същевременно го побутне в посоката, в която тя би искала да се тръгне.

— Да, много интересно, наистина — каза Виктори. — Харесва ми…

За момент се намрази, че лъже. Но после погледът й съвсем случайно падна върху пръстените по ръцете на Мъфи. Мъфи Уилямс наблюдаваше втренчено екрана, обгърнала деликатно с пръсти столчето на чашата за шампанско, а под приглушената зелена светлина пръстените й проблясваха като звезди. „И ти можеш да имаш подобни пръстени! — прошепна й дълбоко в нея някакъв гласец. — И подобни пръстени, и много, много повече! Можеш да бъдеш много богата!“

И за свое собствено изумление Виктори се чу как изрича, вече със значително по-голям ентусиазъм:

— Да, Пиер, много ми харесва! Наистина много!

 

 

Час и половина по-късно Виктори съзерцаваше като омагьосана блестящите дълбини на рядък шесткаратов син диамант във формата на сълза. Върху картончето до него пишеше: „Собственост на един джентълмен. Приблизителна оценка: 1 200 000 — 1 500 000 долара.“

Кой ли е този джентълмен и защо ли продава диаманта си? И как изобщо се е добрал до него? Незнайно защо, но веднага си представи едва държащ се на краката си стар ерген, който никога не се бе женил и който е изпаднал в голяма парична нужда. Може би е пазил своя диамант с години, използвайки го като примамка, за да вкарва жените по-лесно в леглото си. „Ела ми на гости! — представи си го тя да казва. — Искам да ти покажа нещо!“ А после е изваждал диаманта от сейфа си и жените доброволно са влизали в леглото му, залъгвайки се, че ако си изиграят добре картите, някой ден той ще им подари този диамант.

„Откъде този цинизъм у мен?!“ — помисли си Виктори и разтри чело. Вероятно историята е по-романтична. Мъжът е подарил диаманта на съпругата си, но внезапно тя е починала и той го е пазил толкова, колкото е могъл. Виктори се опита да продължи напред, но диамантът сякаш я бе хипнотизирал. Не беше в състояние да откъсне очи от него. Беше бледо синкавозелен — може би зелен лед — с неонов обков, като блестящия зелен интериор на конферентната зала в „Би & Си“.

Кой би могъл да си позволи подобен диамант? Такива като Лин Бенет и… може би някои филмови звезди. Но защо да не бъде точно тя?! „Искам този диамант! — помисли си Виктори. — И някой ден наистина ще го имам!“

Май наистина бе започнала да полудява. Дори и да можеше да си позволи да похарчи повече от милион за диамант, би ли го направила? Не. Изглеждаше й отвратително безотговорно. Но пък, от друга страна, лесно е да критикуваш подобно поведение, ако никога не си имал нито парите, нито възможността да му се насладиш. А ето че съвсем скоро и тя би могла да се отпусне по такъв начин — стига да парафират сделката и внезапно да напълнят джоба й с милиони долари. Дали това ще я промени? В каква ли ще се превърне?

Намираше се на седмия етаж в изложбената част на „Сотбис“. Усети, че й става топло, затова съблече палтото си. Нико закъсняваше — нещо, което изобщо не беше в неин стил. Нико бе прочута със своята точност — винаги се придържаше стриктно към графика си, изтъквайки, че това е единственият начин, по който може да свърши всички неща, които трябва да се свършат. Най-сетне Виктори се откъсна от диаманта и се насочи към следващата витрина, която съдържаше няколко коктейлни пръстена от типа на онези, които носеше Мъфи Уилямс.

— Нещо конкретно ли търсите, госпожице Форд? — попита една жена, която се приближи към нея. Беше облечена с блуза на бели и кафяви ивици и сиво сако върху нея. Малката табелка на гърдите й съобщаваше, че тя е „госпожица Смит“.

— Засега просто разглеждам — отговори Виктори.

— Тази разпродажба съдържа няколко доста интересни образци на ювелирното изкуство — отбеляза госпожица Смит, като накара Виктори да си каже, че „разпродажба“ надали е най-подходящата дума за случая. — Ако желаете да пробвате нещо, за мен ще бъде удоволствие да ви го покажа!

Виктори кимна. Стана й много приятно, че служителите на „Сотбис“ не само я познават, но и се отнасят към нея така, сякаш присъствието й тук е напълно естествено и тя може да си позволи да си купи нещо от тях. Дори и в крайна сметка да не си купи, Нико беше напълно права. Имаше нещо особено приятно в това да знаеш, че си преуспяваща жена и че можеш да си позволиш сама да си купуваш бижутата. Работила си, за да стигнеш дотук, така че от време на време можеш да си позволиш и да се поглезиш.

И внезапно усети познатия вече прилив на въодушевление.

„Но какво толкова се притеснявам?“ — помисли си тя, докато разглеждаше 12-милиметров наниз от идеално подбрани естествени перли за 23 000 долара. Би трябвало да скача от радост! Дори Мъфи Уилямс бе отбелязала, че срещата е преминала великолепно, а после Пиер Бертьой бе стиснал ръката й, бе я целунал и по двете бузи и бе отбелязал: „Сега отиваме при адвокатите, нали? Оставяме ги да ни свършат мръсната работа, а ние запазваме ръцете си чисти!“ Което можеше да означава само едно нещо — адвокатите на Пиер и нейните адвокати ще се съберат, за да изковат условията по сделката. И тя знаеше, че ще бъде лудост да не приеме предложението им. Освен милионите долари, които ще бъдат длъжни да й платят, за да закупят компанията и името й, те й предлагаха редица други неща, които не би могла да си позволи сама — като например огромен рекламен бюджет на стойност повече от милион долара годишно.

— Бизнесът те приема много по-сериозно, ако рекламираш, нали така? — бе отбелязал Пиер. — Тъжна истина, но такъв е животът. Длъжни сме да играем играта както трябва.

— Това е нещо, което ние отдавна знаем как да правим както трябва — бе й прошепнала Мъфи. — Знаем как да играем играта и да побеждаваме!

— Ти ще се превърнеш в новата галеница на модата, скъпа! — бе изтъкнал Пиер, вдигайки за наздравица чашата си с шампанско.

И Виктори си бе позволила да се зарее в небето на всичките тези нови възможности. Ще й се наложи да се премести в Париж, защото повечето от бизнес партньорите им са там, а освен това през следващите две години ще работи плътно с Пиер. Но реши да запази апартамента си в Ню Йорк, за да прекарва в него по около седмица на месец. Направо не можеше да повярва, че накрая животът й ще стане толкова бляскав!

Париж! Вълнуващ колкото Ню Йорк, но много по-красив от него — или поне така твърдяха хората. Когато ходи там преди седмица, отседна в апартамент в „Плаза Атене“ — с малко балконче, от което се откриваше изглед към Айфеловата кула. Разходи се из двореца Тюйлери, където разгледа лалетата, после яде сандвич с пача и отиде на левия бряг на Сена, където седна в едно бистро и пи кафе. Но всички тези отбивки бяха отдавна клиширани и тя осъзна не без известна тъга, че се намира в етап от живота си, когато изгледът към Айфеловата кула просто не й е достатъчен. Имаше и други моменти, докато обикаляше града с таксита и говореше на развален френски, трополеше по тротоарите с високите си токчета и развяваше новите си, свободно отпуснати момчешки панталони с пайети, когато си мислеше: „Скоро ще живея в Париж! И ще бъда много богата!“

Притесняваше я само едно-единствено нещо — рекламата, която й бяха представили на днешната среща. Но това може да се промени. Не може всичко да бъде идеално още от самото начало. Виктори си даваше сметка, че съмненията са неразривна част от процеса на бизнеса, така, както и от процеса на творчеството. Най-важното нещо бе да вземеш решение и да се придържаш към него. Защото решенията могат да бъдат променяни. А когато ги няма, нищо не може да се промени.

„Десеткаратов пръстен с жълт сапфир, с платинен обков, с двукаратови сертифицирани диаманти. Приблизителна оценка: 30 000 — 35 000 долара“ — гласеше картончето пред нея.

— Извинете — обърна се Виктори към госпожица Смит, — може ли да пробвам този пръстен?

— Разбира се! — кимна госпожица Смит. После отключи витрината, извади пръстена и го постави върху малка възглавничка от черно кадифе.

Виктори го постави на пръста си. Камъкът беше толкова огромен, че върху пръста й приличаше на орех. В този момент звънна телефонът й.

— Какво правиш? — измърка от другата страна Лин.

— Купувам си бижута в „Сотбис“ — отговори тя и хареса начина, по който прозвуча отговорът й.

— Да разбирам ли, че вече си се подписала на онази линийка с малките точици? — попита той и се изхили.

— Все още не — отговори превзето Виктори и бръсна някакво пухче от пуловера си. — Но вече съставят договорите. После ще ги изпратят на адвокатите.

— Значи все още имам време да те спася.

— Не, нямаш — отговори Виктори и за пореден път се запита защо изобщо продължава да се среща с този човек. В Лин имаше нещо особено дразнещо, но тя все още не бе в състояние да се откаже от него. Или поне засега. — Защото веднага щом получа договора, ще го подпиша.

— Да де, и аз това имах предвид! „Веднага щом“ — цитира насмешливо Лин. — Хлапе, колко пъти да ти казвам: никога не прави бизнес с французи! Повярвай ми, те си имат друг стил на правене на нещата!

— Лин — въздъхна тя, — ти просто ревнуваш!

— Така ли? — избухна в смях той. — И от какво?

Да, въпросът беше много добър. И какво да му отговори сега? Че ревнува от Пиер ли? Това би прозвучало адски глупаво — нюйоркчаните от рода на Лин не могат да си представят, че на този свят има хора, способни да Предизвикат ревността им — особено мъж като Пиер Бертьой, когото Лин считаше за „превзет“ само защото е по-красив от него. Не вървеше да му заяви също и че ревнува заради това, че тя се намира насред голяма сделка — та Лин непрекъснато се намираше насред големи сделки. Затова накрая заяви:

— Просто не искам отново да подхващаме този въпрос!

— И защо? Защото знаеш, че съм прав ли?

— Защото не желая за пореден път да ти доказвам, че грешиш! — отговори назидателно тя.

Мълчание. Лин очевидно обмисляше чутото.

— Харесва ми, когато ми доказваш, че греша — отговори накрая. — Но когато става въпрос за французите, никога не греша!

Точно тогава го потърси някой друг и той затвори, но не преди да й обещае, че след няколко минути отново ще й звънне. Тя въздъхна, надявайки се той да забрави. Лин беше в състояние да продължи така часове наред — да й се обажда през пет минути, между по-важните си делови разговори, като че ли тя нямаше никаква по-съществена работа от това да си седи и трепетно да очаква позвъняванията му.

Върна пръстена на госпожица Смит и продължи напред. Спря се пред чифт стари диамантени обеци с клипс. Лин определено я дразнеше, но разговорът с него й напомни за караницата им по повод правенето на пари и последвалото малко след това обаждане на Мъфи Уилямс. Иронията беше недвусмислена, а задоволството на Виктори — огромно. Скарването бе станало в неговия апартамент, няколко дена след представянето на есенната й колекция и в разгара на хвалебствените отзиви в пресата. Виктори бе изпълнена със самочувствие и с усещането, че може да постигне всичко, за което беше мечтала. Но когато влезе в къщата на Лин, бе обзета от внезапно безпокойство. Всяка стая от неговата резиденция представляваше образец на вътрешния дизайн, който буквално крещеше за много пари и вкус. Не бяха само мебелите или прозорците, а неизброимите предмети на изкуството, всеки от тях поставен на идеалното за него място, всеки от тях поддържан, избърсван и излъскван редовно — така че единственото, което бе в състояние да мисли разглеждащият ги, бе колко пари са стрували и колко ли време е било необходимо, за да бъдат събрани и подредени така.

Дори и къщата на Нико не можеше да се сравнява с подобна прецизност към детайлите. Подобно нещо се постига само с милиони и милиарди долари. И ето че Виктори внезапно си даде сметка, че колкото и да се издигне, никога няма да разполага с парите, с които боравеше Лин. А това изобщо не беше честно. Познаваше много жени, които бяха преуспяващи правеха „сериозни“ пари, но които изобщо не можеха да се сравняват по богатство нито с Лин Бенет, нито с Джордж Пакстън. Защо само мъжете могат да бъдат толкова богати, а жените никога?! И тогава, тръгвайки след Лин към прожекционната зала, тя внезапно попита:

— Би ли ми казал как точно се правят един милиард долара, Лин?

Той, естествено, изобщо не прие въпроса й на сериозно. Вдигна телефона и излая в него на иконома да им донесе две водки с тоник, а после се отпусна върху канапето от бежова коприна, което представляваше полумесец и вероятно бе изработено по поръчка. Прожекционната зала бе любимата стая на Лин. Намираше се на последния етаж и от нея се разкриваше гледка към Сентрал парк. А ако погледнеше на изток, човек би могъл да зърне и завоя на реката. Помещението имаше съвременно азиатско излъчване, с червеникавокафяви резбовани рамки на прозорците, копринени възглавнички и цяла лавица с коне и воини от династията Танг на отсрещната стена. От него се излизаше на огромна тераса с идеално поддържана зеленина в големи теракотени саксии и още азиатски статуи.

— Питам те съвсем сериозно, Лин! — бе повторила тя, загледана в парка. Дърветата бяха все още голи и разкриваха гледка към езерото, където през топлите дни децата обичаха да пускат радиоуправляемите си лодки. — Наистина искам да знам как става!

— Как го постигнах аз или как го правят по принцип хората? — уточни той.

— По принцип.

— Ами, отговорът е много лесен. Не можеш.

— Как така не можеш? — присви очи тя. — Какво не можеш по-точно? Обясни ми!

В този момент се появи икономът и им сервира напитките върху червен лакиран поднос — подносът, който по изрично настояване на Лин се използваше само и единствено в тази стая.

— Не можеш да го направиш! — продължи той, взе си чашата и отпи огромна глътка.

— И защо?

— Защото, Вик — започна надменно той, кръстоса крака и натисна някакъв бутон отстрани на масичката, след което стаята се изпълни с музика, — това е нещо като клуб. Клубът на милиардерите. Работиш години наред и на някакъв етап останалите милиардери решават да те направят член на техния клуб.

Виктори се замисли за момент, а после изрече смръщено:

— Добре де, защо например не решат да поканят и мен в техния клуб?

— Тези неща не стават така — усмихна се Лин. — Това е частен клуб. Никакви жени и никакви хора от малцинствата. Може и да не ти харесва, но така стоят нещата при нас.

— Не е ли незаконно?

— Кое по-точно? — изрече нехайно Лин, напълно убеден в позициите си. — Та това не е официална организация. Правителството не може да ти заповядва кого да избереш за свой приятел! — Сви рамене и добави: — За хората от този клуб жените стават единствено за чукане, а не за сериозен бизнес.

— Но това е отвратително!

— Така ли мислиш? Е, може. Но това е самата истина. Кога най-сетне вие, жените, ще проумеете, че не сте в състояние да промените мисленето на мъжете?! — При тези думи той се изправи, разклати леда в чашата си и я изгледа подканящо. — Та като стана въпрос за тази работа…

Тя се изсмя. Ако Лин си въобразяваше, че след подобна пледоария ще успее да я вкара в леглото си, ще има много да чака. Тя стана, вдигна телефона и помоли иконома за още две водки с тоник. А после се обърна към Лин.

— Моля те, кажи ми сериозно! Ако искам да натрупам един милиард, как да го направя?

— И защо ти е да натрупаш един милиард? — изгледа я развеселено той.

— Защо пък не?! Ти за какво си ги натрупал?

— Защото парите са там и те чакат! — отговори разпалено той. — Ако си мъж, това е най-върховното нещо, което можеш да постигнеш в живота си. Все едно да си крал или президент. Само дето не е необходимо да бъдеш от кралско потекло, нито пък да бъдеш избран. Не ти се налага да убеждаваш тълпа неудачници, че си достатъчно добър, за да гласуват за теб.

— Тук вече си противоречиш! — изсмя се Виктори. — Нали току-що каза, че единственият начин да станеш милиардер е да те приемат в клуба!

— Права си. Но тук става въпрос за някакви си десетина души. Ако не можеш да организираш десетина човека да те подкрепят, значи наистина си неудачник! — Направи пауза, след което добави: — Вече можем ли да си лягаме?

— Само след минутка — отвърна тя и се загледа в лицето му.

Какво ли е да бъдеш на мястото на Лин Бенет? Да бъдеш толкова уверен в мястото си в света, да се чувстваш така, сякаш всичко, което поискаш, ти принадлежи по право… изобщо да разсъждаваш така, както ти е угодно, да живееш в свят, където никой не смее да ти наложи абсолютно никакви ограничения, особено по отношение на парите — колко да харчиш и колко да правиш…

— Скъпи — започна тя, мина бавно покрай него и със съблазнителен жест се отпусна върху ниското диванче, тапицирано в бледокафява коприна, — ами ако искам да направя… е, не милиард долара, разбира се, защото никога няма да мога да вляза в твоя клуб, но… да кажем няколко милиона? Как става?

— С какво разполагаш? — обърна се към нея Лин, вече определено заинтригуван. Беше повече от ясно, че започва да приема разговора на сериозно. И тя си знаеше, че ако иска да насочи мислите му в друга посока, трябва само да заговори за бизнес. Понякога използваше този трик, когато забележеше, че той е в кисело настроение. Но този път информацията наистина й трябваше.

— Не твърдя, че може да стане — започна той, — но ето как трябва да се гледа на този въпрос. Все едно играеш „Монополи“, в най-буквалния смисъл на думата — нещо, което жените като че ли упорито отказват да проумеят. Бизнесът е една игра! Нуждаеш се от имоти, които другият срещу теб много желае. И забележи, изобщо не ти говоря за Медитериниън авеню! Нуждаеш се от Парк Плейс или от Бордуок. Точно с това разполагам и аз, схващаш ли? По отношение на козметичния бизнес аз притежавам Парк Плейс!

— Но ти на практика не притежаваш „Белън козметикс“, нали, Лин? — изтъкна тя. — Или го притежаваш?

— Това е въпрос на семантика — отбеляза той. — За целите, които ме интересуват, го притежавам. Е, не цялата корпорация, но прилична част от нея. Тридесет процента. А това, по една случайност, е контролният пакет акции.

— Но ти не си влязъл в играта чрез собствеността си върху Парк Плейс! — изтъкна усмихнато Виктори. — Сам си го казвал, че си тръгнал от нулата! Сигурно някога си имал само Медитериниън авеню.

— Точно така — кимна Лин. — Започнах с обикновена дистрибуция — преди много години, веднага след като завърших колежа. Предлагах на клиентите малка козметична линия, която една старица бъркаше в кухнята си. Е, въпросната старица, разбира се, се оказа Нана Ременбергер, а прочутата й пудра се превърна в „Ремчайлд козметикс“!

Виктори кимна ентусиазирано.

— Точно това се опитвам да ти кажа и аз, Лин! Та аз вече притежавам своето Медитериниън авеню! Притежавам компанията си — „Виктори Форд котюр“!

— Не се обиждай, но това твоето е дребна риба, Вик! — изтъкна той. — Компании от модния бранш като твоята… ами… те са изключително зависими от продажбите и непрекъснато са заплашени от банкрут!

— Но аз съм в този бизнес вече от двадесет години!

— Така ли? И какви са ти печалбите тогава? Сто, най-много двеста хиляди годишно?

— Миналата година направихме два милиона.

Той я изгледа с новосъбудил се интерес. После отбеляза усмихнато:

— Е, това е напълно достатъчно, за да накара инвеститорите да клъвнат! Което ще рече, да си намериш някого като мен, който да вложи стабилна сума пари, така че да увеличиш производството си и да започнеш да продаваш много повече дрехи. — Изпи питието си и остави чашата на страничната масичка, като че ли вече действително се канеше да си ляга. — Но пък първото нещо, разбира се, което аз бих предприел — което би предприел всеки добър бизнесмен, — е да си подсигури най-добрата сделка за себе си и най-лошата — за теб. С други думи, ще се постарая да те измамя — добави, прегърна я и се опита да я поведе извън залата. — Като начало, ще се постарая да ти отнема запазената марка, а чрез нея — и цялата ти власт. И това няма да има нищо общо с факта, че си жена. Бих постъпил по същия начин и с всеки мъж, който би дошъл при мен с подобно предложение.

Виктори го изгледа и въздъхна. Точно поради тази причина тя никога нямаше да се съгласи да прави бизнес с него.

Измъкна се от прегръдката му и застана пред малкия асансьор, намиращ се точно срещу стълбите, които отвеждаха към голямата спалня на Лин. После каза:

— За щастие не всички са такива главорези като теб, Лин! Не може да няма начин да си намеря инвеститори, без да се налага да губя правата над марката си!

— Разбира се, че има такъв начин — отговори той. — Ако успееш да накараш хората да си мислят, че компанията ти всеки момент ще направи огромен удар. Да ги убедиш, че това би било за тях златна възможност да натрупат пари без особен риск. В такъв случай ти определяш условията.

— Благодаря ти, скъпи! — кимна тя и натисна бутона на асансьора.

— Няма ли да останеш да спиш при мен?

Виктори се усмихна и поклати глава. После отговори с извинителен тон:

— Не мога. Утре рано трябва да летя за Далас.

— Вземи моя самолет — не се предаваше той. — Утре и без това никой няма да го използва. Ще стигнеш по-бързо. Ще спестиш най-малко два часа!

Предложението беше изкушаващо, но Виктори не желаеше да свиква с частния самолет на Лин — както и с никое от милиардерските му удоволствия.

— Съжалявам! — поклати глава. — Предпочитам да стигна дотам със собствени средства.

Лин се обиди не на шега. И като че ли се обиди много повече от отказа й да използва неговия самолет, отколкото да спи с него.

— Както обичаш! — изрече с хладен тон.

А после веднага й обърна гръб, като че ли тя беше някаква прислужница, която той току-що бе уволнил. Тръгна нагоре по стълбите, без дори да се сбогува с нея, оставяйки я да си се изпраща сама.

На следващата сутрин, когато самолетът за Далас излетя с два часа закъснение заради проблеми с въздушния контрол, на Виктори й се прииска да бе приела предложението на Лин както за секс, така и за използването на частния му самолет. Съгласието й щеше да улесни значително живота й. Защо трябваше да виси на пистата цели два часа, без нищо за ядене или за пиене, и да оставя съдбата си в ръцете на хора с лоша организация, когато можеше да постъпи по друг начин? Но после си напомни, че няма нищо по-лесно от това да свикнеш със стила на живот на Лин и да започнеш да си въобразяваш, че си нещо по-специално от другите и че за нищо на света не би живяла вече постарому. А от тази точка до пропастта има само една крачка. Не защото този начин на живот може да й бъде отнет само за един миг, ала заради всички онези неща, които се съгласяваш да правиш, само и само да го запазиш — като например да превърнеш в свой приоритет мъжа, който ти го осигурява, и да забравиш за работата си.

Но, от друга страна, Лин харесваше у нея вероятно точно това — фактът, че тя категорично отказваше да го постави пред работата си. След онази вечер, когато бе отхвърлила и двете му предложения, тя бе почти убедена, че той повече няма да я потърси, обаче Лин се оказа като досадна муха — не можеше да се отърве лесно от него. Очевидно бе предпочел да забрави неприятните реплики, които си бяха разменили — или може би те просто не го засягаха. Независимо каква бе причината, само след два дена той й позвъни, сякаш нищо не е било, за да я покани да прекара уикенда в къщата му на Бахамите. И тъй като тя действително бе много уморена, реши да приеме предложението му, като си каза, че една хубава почивка няма да й се отрази никак зле.

„Хубава почивка, как пък не! Най-голямата лъжа за годината!“ — помисли си тя и направи знак на госпожица Смит да й покаже диамантените обеци с клипс. Къщата на Лин, разбира се, беше много красива. Намираше се на ексклузивния остров Харбър и разполагаше, по думите на самия й собственик, със „студен и горещ бюфет от прислуга“. Освен нея бяха поканени и Сюзан Ароу и нейния съпруг Уолтър. В пет часа в петък следобед четиримата се подредиха в индианска нишка и се качиха в лимузината на Лин, за да бъдат откарани до летище „Тетърборо“, където вече ги чакаше реактивният „Лиър“ на Лин, за да ги откара на Бахамите. Когато влезе в колата, Виктори с голяма изненада откри, че Елън също ще идва с тях. Това би трябвало да й подскаже какво предстои, но незнайно защо тогава не се усети. Фактът, че Лин бе отказал да пусне Елън в редовната й седмична почивка, защото не желае сам да си организира нещата, не беше никак добър знак.

— Ако човек работи за мен, значи е на разположение двадесет и четири часа, седем дена в седмицата, нали така, Елън? — бе отбелязал Лин по пътя към летището.

— Точно така, Лин! Ние винаги работим! — бе отговорила с любезен тон Елън.

Лин се усмихна и се изпъчи като горд родител.

— Какво обичам винаги да казвам за теб а, Елън?

Елън улови погледа на Виктори, но отговори.

— Че съм като съпруга, само че още по-добра!

— Точно така! — избоботи господарят й. А после се обърна към Виктори: — А ти искаш ли да знаеш защо?

— Разбира се — отговори тя и започна да се пита дали този уикенд няма да се окаже една огромна грешка.

— Защото не може да ме осъди за издръжка!

Елън отново погледна към Виктори.

— Винаги казвам на Елън, че се налага да се отнасям към нея с необходимото уважение, иначе съпругът й ще ме пребие — продължи Лин, като потупа ръката на Виктори, за да се увери, че тя следи разговора. — Между другото, той е ченге.

— Няма да те пребие, просто ще те арестува — поправи го Елън. — Освен това се казва Бил. Лин не помни имена — добави тя за Виктори.

Виктори само кимна разбиращо. През няколкото месеца, откакто излизаше с Лин, двете с Елън бяха станали големи приятелки. Секретарката й беше обяснила, че колкото и неприятен да е шефът й, била принудена да го търпи заради огромната заплата, която й плащал и която й позволила да изпрати и двамата си сина в частно училище — идеята била някой прекрасен ден те самите да стана супербогати, като чичко си Лин.

— Нали точно затова ти плащам по 250 000 долара годишно! — избоботи Лин. — За да не ми се налага да помня имена!

— Но пък никога не забравя името на човек, който е важен за него! — изтъкна Елън.

— Мъжете са прекрасни същества, не мислите ли! — отбеляза с въздишка Сюзан Ароу по-късно, когато вече се бяха настанили в самолета. — И точно това ние, жените, никога не трябва да забравяме! Представяте ли си колко отегчителен би бил светът без мъже?! Честно да ви кажа, изобщо не знам какво бих правила без моя скъп Уолтър!

Точно в този момент „скъпият Уолтър“, който беше минимум на шестдесет, ако не и повече, спореше ожесточено с Лин за плюсовете и минусите на операцията от херния.

— За какво си говорите вие там? — извика по едно време Лин, обърна се и потупа главата на Виктори.

— Само за това какви прекрасни същества сте вие, мъжете! — отговори тя.

— Аз си знам, че съм прекрасен, но за Лин не съм много сигурен — заяви насмешливо Уолтър.

— Нали знаеш онази приказка: „Всички мъже са задници, а всички жени са луди“! — изкиска се Лин.

— Тук изобщо не си прав! — запротестира Виктори. — Жените не са луди, а ако станат, то това е само когато някой мъж ги влуди! Що се отнася до първата част на тази твоя приказка като изключим Уолтър, съм принудена да се съглася с теб!

Лин се ухили и сръга в ребрата Уолтър.

— Ето това харесвам най-много в нея! Винаги е готова да ти отвърне подобаващо!

— Можеш да бъдеш сигурен в това! — засмя се и Виктори.

— Харесвам жените, които не се преструват, а са такива, каквито са — заяви Уолтър. — Като например Сюзан. Тя винаги остава вярна на себе си.

— Ако ще и хората да твърдят, че е кучка, нали? — подразни го приятелски Лин.

— Лин Бенет, по гадория не мога да се хвана и на малкия ти пръст! — сряза го Сюзан. — Сега какво ще кажеш, а?!

— Ще кажа, че на мен ми се разминава, защото съм мъж! — махна небрежно с ръка Лин, след което отвори вестника си.

„Какво, по дяволите, правя аз при тези хора?!“ — помисли си отчаяно Виктори.

 

 

В миг, в който прекрачиха къщата на Бахамите, Елън раздаде на всички по един лист, на който с големи букви пишеше: „График.“ Той гласеше следното:

Петък:

19:30 ч. Вечеря.

21:00 ч. Кинопрожекция.

23:00 ч. Гасете лампите!

Събота:

07:30 — 08:30 ч. Закуска в слънчевата стая.

08:45 ч. Тенис.

10:00 ч. Обиколка на острова.

12:45 ч. Обяд — в беседката край басейна.

13:30 ч. Събитие с лодки.

И така нататък с всичко, планирано прецизно чак до отпътуването им за летището в пет следобед в неделя.

— Радвам се да отбележа, че си направил график на петнайсетминутни интервали — отбеляза сухо Уолтър.

— Искам да знам само едно нещо — намеси се Виктори. — Кога ни е разрешено по график да посещаваме тоалетната? И коя по-точно трябва да използваме, ако все пак ни се наложи?

Сюзан и Уолтър възприеха тази забележка като особено смешна. Лин обаче — не.

Кулминацията на мероприятието настъпи в неделя сутринта, когато Виктори се оказа за пореден път настанена в един плетен стол в беседката край тенис корта, наблюдавайки как Лин играе ожесточено срещу местния майстор. (Предишния ден беше установил, че нито тя, нито Сюзан или Уолтър могат да се мерят с неговата класа на корта.) Сюзан и Уолтър бяха успели някак си да се измъкнат от тази точка в графика и сигурно сега се разхождаха някъде по брега или пък се отдаваха на така необходимата си почивка по леглата, но Лин бе настоял Виктори да остане с него и да го гледа. Точно като истинска приятелка. (Тя се чувстваше в капан. Задушаваше се. Какво прави тук, за бога?!) Идваше й да се разпищи от отегчение. Знаеше, че много жени биха били напълно доволни, дори поласкани да наблюдават как гаджето им милиардер убива някоя тенис топка, но тя не бе от този род жени.

„Какво, по дяволите, правя аз тук?!“ — запита се за милионен път през този уикенд.

Изправи се, приближи се до телефона и натисна бутона, на който пишеше „портиер“. Само човек като Лин Бенет би си позволил да има портиер в частната си вила на Бахамите.

— Да, мадам? — достигна до нея учтив мъжки глас.

— Много съжалявам, че ви притеснявам, но случайно да имате химикалка? — попита Виктори.

— Разбира се, мадам. Веднага!

Виктори се върна на мястото си. Лин изобщо не играеше добре тенис, но тъй като беше мъж, не можеше да му го каже. Удряше топката прекалено силно, така че всяка втора изхвърчаше отвъд оградата. Не че за него беше проблем — нали затова си имаше две момчета, чиято единствена задача беше да му ги връщат!

— Заповядайте, мадам! — изрече привелият се над нея усмихнат мъж, като й подаде сребърна химикалка. — Тази става ли?

— Напълно, благодаря! — отговори Виктори, като си помисли, че и химикалка „Бик“ би свършила същата работа. Но химикалките „Бик“ бяха далеч под достойнството на Лин Бенет.

Извади листа с графика, който тримата със Сюзан и Уолтър носеха навсякъде и с който непрекъснато се съветваха — просто за да ядосат Лин, обърна го на другата страна и написа:

„Най-важните десет неща, които бих вършила различно, ако бях милиардер като Лин.“

Замисли се. Откъде да започне.

После написа: „Номер едно: Няма да принуждавам прислугата да носи бели памучни ръкавици. Гадно е, а и крайно унизително за самите хора.“

„Номер две: Няма да съставям график и да карам гостите си да се придържат към него.“

„Номер три: Ами онзи хладилник, натъпкан догоре с каша за отслабване «Слим фаст»?! Кой ще е този безумец, дето си въобразява, че гостите му ще искат «Слим фаст» за закуска, обед и следобедна закуска?! Освен това, какъв е смисълът да бъдеш милиардер, щом не можеш да ядеш истинска храна?!“

„Номер четири: Няма да карам гостите си да си вземат душ, преди да влязат в басейна. Ако човек толкова се притеснява за хигиената на гостите си, защо изобщо ги е поканил?!“

„Номер пет: Няма да прекарвам времето на масата в разговори по телефона, особено когато съм принудила гостите си да обядват с местен агент по недвижимите имоти.“

„Номер шест: Няма да правя опити да убивам гостите си!“

Тук направи пауза, след което подчерта думата „убивам“, припомняйки си вчерашното „Събитие с лодки“. Събитието можеше да се нарече по-скоро „оцеляване с лодка“. Лин бе настоял не само да им покаже новата си цигарена лодчица, но и лично той да я управлява. После се опита да надбяга малка, местна рибарска лодка. А след това Сюзан се закле, че никога повече няма да стъпи на този остров.

Виктори вдигна поглед към Лин, който точно в този момент стоеше в средата на корта, стиснал здраво поредната топка в ръка. Лицето му беше зачервено, изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да получи инфаркт.

— Тази топка е мъртва! — изкрещя той.

— Съжалявам, сър — обади се момчето с топките, — но току-що отворих нова кутия…

— Тогава отвори друга! — изрева Лин, удари гневно топката в земята, тя подскочи и прескочи оградата.

Виктори написа:

„Номер седем: Ще направя опит да се държа като нормално човешко същество. Дори и да не съм такова!“

И точно в този момент звънна мобилният й телефон. Тя погледна дисплея, като се замоли да е Нико или Уенди.

— Виктори? — измърка от другата страна Мъфи Уилямс. — Къде си?

— Ами, на Бахамите съм… с Лин — отговори тя. В тона на Мъфи имаше нещо, което внезапно я накара да почувства вина, задето е толкова далече от Ню Йорк.

— Можеш ли до утре сутринта да стигнеш до Париж за една среща? — попита Мъфи, след което добави: — С „Би & Си“!

Виктори хвърли поглед към Лин. Той вече бе напуснал корта. Една от непослушните му топки бе попаднала в гнездо на оси и сега Лин размахваше бясно ракетата си, тичаше наоколо и пищеше, следван от специалиста по тенис и двете нещастни момчета.

— Няма проблеми, Мъфи — отговори тя. — Веднага тръгвам. Лин побесня.

— Нямам намерение да прекъсвам уикенда си! — извика той.

— Никой не те моли да го правиш — отбеляза спокойно тя, докато хвърляше дрехите си в малкия куфар.

— Щом толкова много държат да се срещнат с теб, могат да отложат срещата за вторник! — изтъкна той. Може и да беше прав, но пък изобщо нямаше представа, че в момента най-голямата й мечта е да се измете по-скоро оттук. После попита: — За какво е тази среща?

— Откъде мога да знам?!

— Значи отиваш на среща в Париж, напускаш Бахамите в неделя сутринта и разваляш целия ни уикенд, без изобщо да знаеш за какво е проклетата среща, така ли?!

— Аз така правя нещата, Лин — отговори тя.

— Но това е глупаво!

Тя сви рамене и продължи да си събира багажа. Не искаше да му казва, че точно в този момент би използвала, което и да е извинение, само и само да се отърве от него, от проклетия му график и от още по-проклетата му „хубава почивка“ на Бахамите.

— Искаш ли да знаеш какъв ти е проблемът, Лин? — обърна се към него Виктори. — Толкова се страхуваш от интимност, че се налага да планираш предварително всяка минута от своя живот! Не можеш просто да седнеш и да водиш спокоен разговор като нормален човек!

— Аз ли съм се страхувал от интимност?! — изкрещя възмутено той. — Ти си тази, която бяга оттук заради някаква си тъпа среща в Париж!

Сега беше неин ред да се възмути. Обърна се към него със зачервено лице и биещо до пръсване сърце и изкрещя:

— Срещата ми изобщо не е тъпа, разбра ли?! Това е моят бизнес! Това, че аз не правя по един милиард годишно като теб, не означава, че моят бизнес не е точно толкова важен, колкото твоят! — Последното изречение го бе изкрещяла толкова силно, че гласът й беше блокирал.

— Господи! — стресна се не на шега той. — По-спокойно, хлапе! Ако искаш, вземи самолета ми до Ню Йорк! Пътуването ще ти отнеме около четири часа. Ако тръгнеш сега, още в пет ще можеш да се качиш на…

Ето го пак — неговият проклет график!

— Не схвана ли най-сетне?! — извика тя и захвърли бясно на пода чифт бикини. Този драматичен жест обаче не успя да постигне желания ефект, защото бикините просто полетяха леко към пода и се приземиха там като изхвърлена носна кърпичка. — Нямам нужда от твоя самолет!

— Както желаеш! — сви рамене той и излезе с вирнат нос от стаята, както правеше винаги, когато нещо не ставаше по неговата воля.

Когато пристигна таксито, което трябваше да я откара до малкото летище на острова, той вече се бе заел със следващата точка от графика си — подводно гмуркане. И докато стоеше на нагрятата от слънцето писта и чакаше разбрицания едно турбинен самолет с пет места, който беше успяла да запази, за да стигне до летище „Айслип“ на Лонг Айлънд, Виктори за пореден път си помисли колко хубаво щеше да бъде да може да приеме предложението му за частния самолет. Но просто не можеше. Чартърният полет й струваше 3 000 долара, а после с още 200 долара стигна с такси до летище „Кенеди“, където беше точно навреме, за да хване полета в 18 часа за Париж — за още 3 000 долара. Като цяло, тази среща в Париж й бе излязла 8 000 долара, но всеки от тях си струваше. Особено като се има предвид, че малко след завръщането си по време на обяд в „Майкълс“ тя съвсем случайно се бе сблъскала с Лин и бе заявила:

— Както изглежда, „Би & Си“ се канят да ми направят страхотна оферта за моята компания!

И той едва не се бе задавил с агнешката си пържола.

Този спомен я накара да се усмихне. Загледа се в отражението си в огледалото и завъртя леко глава, наслаждавайки се на начина, по който диамантените обеци улавяха светлината. Може би наистина трябва да си купи нещо, за да отпразнува случая. Може би точно тези…

Телефонът й пак иззвъня.

— Е — отсече Лин, продължавайки оттам, където беше свършил преди няколко минути, — както изглежда, тази вечер съм принуден да остана във Вашингтон. Защо не вземеш да скокнеш на самолета и дойдеш тук да вечеряме?

Тя въздъхна и отговори:

— Лин, заета съм!

— С какво?

— Да си живея живота!

— Значи няма да дойдеш във Вашингтон, за да вечеряш с мен, така ли?

— Няма.

— Окей. Чао! — И затвори.

В този момент най-сетне се появи и Нико — мокра, разчорлена, без дъх, зачервена, като че ли беше бягала.

— Съжалявам, че закъснях — изрече запъхтяно тя. — Просто се случи нещо…

— Няма проблеми. Аз си разглеждам — отговори Виктори.

— Пак ли Лин? — попита Нико, забелязвайки мобилния телефон в ръката на Виктори и раздразненото й изражение.

Виктори сви рамене и отговори:

— Искаше тази вечер да съм хванела самолета за Вашингтон, за да вечерям с него! Аз му отказах. Струва ми се малко курвенско да те разкарват напред-назад с частния самолет на някакъв тип, само и само да вечеряш с него!

— Ами… не знам. Между другото, тези обеци са много хубави!

— Струват двадесет и две хиляди долара! — прошепна й Виктори и ги подаде обратно на госпожица Смит.

После се преместиха пред витрината със синия диамант, собственост на джентълмена.

— Ще го пробвам! — извика неочаквано Нико.

— Но ти не можеш да си го позволиш!

— Човек никога не знае, Вик! Може пък някой ден и да можем да си го позволим! — изрече уверено Нико. После свали палтото си и госпожица Смит се втурна, за да отключи витрината.

— Красив е, нали? — отбеляза помощничката, като свали диаманта от мястото му. После го вдигна и той заблестя на фината си платинена верижка. — За себе си ли го купувате? Или го замисляте като подарък? Може би от съпруга ви?

— В никакъв случай — махна с ръка Нико. После се изчерви и добави: — Съпругът ми никога…

Виктори се ококори. Познаваше Нико вече години наред, но досега никога не бе допускала, че приятелката й изпитва такава страст към бижутата. От друга страна, човек всеки ден научава по нещо ново за приятелите си.

— Моят съпруг не се интересува от… бижута — отбеляза Нико и повдигна леко косата си, така че госпожица Смит да закопчее диаманта на врата й.

— Да, така стоят нещата в наши дни — кимна госпожица Смит. — Все повече и повече жени идват при нас, за да си купуват сами бижутата. Но според мен така е по-добре, не мислите ли? Поне ще имаш онова, което наистина искаш!

— Напълно сте права — кимна Нико. После се обърна, за да се огледа в огледалото.

Диамантът блестеше зашеметяващо върху бялата й кожа. Виктори съжали, че не са по-богати, за да си го позволят. Защото този диамант беше самата Нико — хладен, син и властен, като нея самата. Този диамант просто принадлежеше на Нико. Жалко, че не съществува никакъв начин тя да го има!

Но самият досег с диаманта, дори и за минута, като че ли възвърна самочувствието и излъчването на Нико. Защото в следващия момент тя се приведе над ухото на приятелката си и с тих, хладен тон прошепна нехайно:

— Между другото, имам извънбрачна връзка!