Кандис Бушнел
Триумфът на червилата (19)

19

Телефонът звънеше сякаш от много далече, като че ли от друга държава.

Или поне така прозвуча в съня на Уенди. А после тя осъзна, че не сънува и че телефонът до главата й наистина звъни. Но не звучеше като този вкъщи. Тя отвори очи, огледа малката бяла стаичка и си спомни, че действително не се намира вкъщи.

Намираше се в служебния апартамент на компанията „Парадор“ в хотел „Мърсър“.

Обвиняваха я в някакво престъпление, което не беше извършила, обаче всички останали вярваха, че именно тя е виновна. А после съзнанието й се избистри и в него веднага нахлуха ужасяващите събития от предишната вечер. Шейн бе променил решението си. И сега искаше да се развежда с нея.

Господи! Телефонът! Може пък да е Шейн, за да й каже, че е допуснал огромна грешка!

Обърна се и сграбчи слушалката с две ръце.

— Ало? — изрече с дрезгав глас.

— Уенди Хийли? — дочу от другия край на линията ентусиазиран, официално звучащ мъжки глас. Единственото, което разбра, бе, че не е Шейн. Погледна дигиталния си часовник. Показваше 05:02 сутринта с цифри, които бяха точно толкова червени, колкото и очите й.

— Да?

— Обажда се Роджър Помфрет от Комитета по наградите на филмовата академия. Поздравления! Филмът „Петнистото прасе“ получи шест номинации за „Оскар“!

— Много благодаря! — отговори грогясало тя и затвори.

Ужас! Напълно беше забравила! Та днес е денят, в който обявяват номинациите за „Оскарите“! И за да направят деня й още по-специален, бяха решили да й се обадят в пет сутринта!

Отпусна се назад на възглавниците. Как се чувстваше ли? Сложи ръце върху очите си и прошепна:

— Изобщо не ми пука! Глупости! Чиста ерес!

Седна в леглото и запали лампата. Само след няколко минути мобилният й ще започне да звъни. А от нея ще се изисква да бъде на седмото небе от радост. За какво точно — не беше много сигурна. Внезапно осъзна, че бе затворила телефона под носа на Роджър Помфрет, преди той да успее да й каже даже за какво точно са номинациите. Не че имаше кой знае какво значение.

Бзззз! Мобилният й телефон иззвъня от стола, където го беше захвърлила снощи към един през нощта. Налагаше се да го включи и да се прави на нормална. Стаята беше миниатюрна — около дванадесет квадратни метра, така че столът беше само на две крачки от нея. Опита се да го вземе, без да става от леглото си, но чаршафите бяха от онзи хлъзгав плат, толкова обичан от хотелите, така че тя падна на пода и си удари коляното.

Мамка му!

— Ало?

— Поздравления! — изрече Джени Кадин.

— На теб също! — каза Уенди, предполагайки, че Джени е била номинирана в раздел „Най-добра актриса“.

— Не е ли вълнуващо? Господи, толкова се вълнувам!

— Заслужаваш го! Свърши страхотна работа!

— Освен това беше само някаква си романтична комедия! — продължи Джени. — Обикновено дават номинациите за онези тежки…

„Джени — прииска й се на Уенди да каже, — няма ли просто да си затвориш устата? И без това надали ще спечелиш!“ Но на глас изрече:

— Наистина удивително! — Приседна на ръба на леглото и подпря глава. Бе спала не повече от час. От изтощение и стрес имаше чувството, че всеки момент ще повърне. — Отново приеми моите поздравления! — добави, опитвайки се да сложи край на разговора.

— Вкъщи ли си? Каза ли вече на Шейн?

— Не, намирам се в хотел „Мърсър“ — изрече колебливо Уенди и си даде сметка, че желанието й да сподели кошмарните новини с някого заглушава гласа на здравия разум, който й подсказваше да си затваря устата. Мамка му! Защо просто не излъга и не се престори, че всичко е нормално? — У дома има някакъв теч и…

— Много харесвам „Мърсър“ — отбеляза Джени. — Поздрави всички от мен. И отново приеми моите поздрави!

— Ти също!

Джени затвори, но телефонът на Уенди пак иззвъня. Беше режисьорът — очевидно и той е бил номиниран за „Най-добър филм“.

Последваха още няколко телефонни разговора и когато най-сетне си погледна часовника, видя, че е 05:45 часът.

Дали не е прекалено рано да се обажда на Шейн? Може би, но на нея изобщо не й пукаше. Ще го събуди. Нека и той пострада малко. Защо на него да му е позволено да спи, а на нея — не?! Освен това след трите часа, прекарани във въртене в леглото и агонизиращи мисли по повод положението, бе стигнала до извода, че най-добрият подход е да се преструва, че всичко около нея е нормално. И накрая може би наистина ще стане нормално. Защото, ако наистина беше нормално, първото нещо, което би направила, бе да се обади на Шейн, за да му съобщи добрите новини.

— Да? — избоботи сънено той в телефона.

— Просто исках да ти кажа — започна тя с фалшив ентусиазъм в гласа, — че сме номинирани за шест „Оскара“! За „Петнистото прасе“!

— Това е добре. За теб — отговори Шейн. Звучеше така, сякаш се опитва да се зарадва заради нея, но тя предположи, че се държи така само за да я умилостиви. Ако си въобразява, че тя ще се даде без борба, дълбоко се лъже! — И кога точно се прибирате вкъщи?

— Вече ти казах — отговори уморено той. — Към седем-осем часа. Но това е прекалено късно! Клоуи трябва да си е легнала не по-късно от седем!

— Ще те чакам пред дома ни! — отсече тя.

— Ако бях на твое място, не бих го направил! — изрече заплашително той.

— Шейн Хийли, да не си посмял да ми казваш какво трябва и какво не трябва да правя! — изкрещя тя, изненадващо изгубила самообладание. — Не можеш да ми забраниш да си виждам децата! — Нещо в главата й експлодира — вероятно някакъв кръвоносен съд, и зад очите й избухна непоносима болка.

— Не това имах… — започна Шейн, но тя го прекъсна.

— Нямам представа кой ти дава тези съвети и какво точно ти казва, но му кажи, че допуска огромна грешка! Ще те съдя до дупка, да знаеш, и даже ще ти забраня да виждаш децата! Ясно ли ти е?!

Шейн й затвори някъде по средата на тази тирада. Тя се вторачи побесняло в телефона. Звънецът на вратата иззвъня.

— Кой е? — попита тя, като излезе от малката дневна и се запъти към вратата.

— Рум сървис.

— Не съм поръчвала рум сървис.

— Уенди Хийли?

— Да.

— Рум сървис. Просто ще ви оставя нещо.

„Оставете ме на мира!“ — прииска й се да изкрещи. Отвори вратата.

На прага й стоеше младеж — толкова красив, че нямаше как да не го забележиш. Сигурно бе избрал да работи в този хотел, защото искаше да стане актьор и се надяваше тук някой да го забележи. Държеше поднос, върху който се мъдреше кофичка лед с бутилка шампанско. По тъмнозеленото фолио около тапата Уенди разбра, че шампанското е „Дом Периньон“.

— Къде да го оставя? — попита любезно младежът.

Тя се огледа вбесено. Този човек има ли някаква представа, че е едва шест сутринта?

— Не знам. Може би на масичката.

Той направи цяло представление по оставянето на кофичката — измести бавно вазата, после бавно остави подноса, а накрая плъзна върху стъклото някакъв сгънат лист.

Господи! Тя пристъпи напред, грабна листа и го пъхна в джоба на халата си.

— Има и картичка — обясни той и й подаде малък бял плик, поставен върху подноса.

— Благодаря — изрече с хладен глас тя и го изгледа кръвнишки.

Той започна да оправя бялата хавлиена кърпа около гърлото на бутилката и по едно време попита:

— Да ви го отворя ли?

— Сега е едва шест сутринта!

— Е, човек никога не знае — усмихна се той, изобщо не схванал намека. — Така де, денят е специален! Може да ви се прииска да се напиете! Ако бях на ваше място, щях да го направя!

„Да, несъмнено“ — помисли си тя и го огледа. После изрече натъртено:

— Аз не пия алкохол! — Това беше проблемът в Ню Йорк — всички се държаха прекалено приятелски и прекалено фамилиарно, особено на места като хотел „Мърсър“, където купонът по принцип никога не свършваше. — Моля! — кимна и му посочи вратата.

— Просто исках да ви кажа, че знам коя сте и че харесвам филмите ви! — измърка младежът. — И поздравления по случай номинациите ви!

— Благодаря! — отговори тя, събрала последната капка любезност, на която беше способна. После му отвори вратата.

— Засега чао! — вдигна ръка младежът.

— Чао! — изпрати го тя и тресна вратата зад гърба му.

Защо винаги ставаше така? Защо точно когато всичко в личния ти живот се разпада, кариерата ти тръгва бясно нагоре?

Поклати глава и усети, че я залива мощна вълна от тъга. Разкъса малкия плик и прочете картичката, която беше поставена вътре. Там пишеше:

„Скъпа Уенди, ти си звезда! Не бих успяла да стигна дотук без теб, затова много те обичам!

Твоя: Джени!“

Е, поне някой да оцени труда й! Накъса картичката на парченца и ги загледа как летят забавено към дъното на кошчето.

После се върна в спалнята и седна върху леглото с кръстосани крака, като се наметна с бялото шалте. Вените (или май бяха артериите?) в слепоочията й пулсираха бясно, сякаш в главата й биеха барабани. Втренчи се невиждащо в стената срещу себе си. Това не може да се случва наистина! Не може да е реално! Невъзможно! Подобни неща не се случват в истинския живот, но нали всички твърдяха, че когато се стигне до развод, хората вършат странни неща!

Като например да не позволят на съпругата си да влезе в апартамента и да откраднат децата.

Това определено не беше законно.

Може да се обади на полицията в Палм Бийч и да ги изпрати да арестуват Шейн за отвличане. Набра номера на Шейн.

— Какво? — изръмжа той.

— Изненадана съм, че още вдигаш телефона.

— Ей сега ще го затворя!

И тогава едва не се срина, едва не започна да го моли да я прибере, да й даде втори шанс. Но точно преди да изгуби напълно самоконтрола си, тя изстреля:

— Ще накарам полицията да те арестува!

— О, Уенди, ти напълно си полудяла! — изрече той, като че ли тя е за съжаление, а не той.

— Може. Затова веднага ще се обадя на полицията!

— Давай! И родителите ми ще бъдат арестувани?

— Точно така! Всички вие от клана Хийли отивате в затвора! В последвалата тишина пред очите на Уенди изплува картина как Шейн и вече застаряващите му, седемдесетгодишни родители седят заедно в една килия. Майка му сигурно си е със задължителното шалче на „Хермес“ около врата, а баща му — с тъмносин блейзър на „Ралф Лорен“ със златни копчета. Вероятно ще бъдат уплашени до смърт, така, както тя самата бе в момента.

— О, и още едно нещо, Шейн! Мразя те! Само исках да го знаеш!

— Това е добре, Уенди! Задръж това отношение! Значително ще ме улесниш! Давай, обади се да ни арестуват. Убеден съм, че всеки съдия би определил подобно поведение като съвсем разумно!

И затвори. Тя запокити телефона си към стената и той падна на пода, пропуквайки се. Сега вече със сигурност го счупи. Стана от леглото, за да го вземе, и от джоба й изпадна документа, който беше взела от масичката. Уенди го вдигна и думите подскочиха от листа и се забиха в очите й: „Щат Ню Йорк“, „Отдел по семейно право“, „Изоставяне“, „Призовава се да се яви в съда на 14 април“.

В съда ли?! О не, невъзможно! Няма да ходи в никакъв съд! Никога! Та тя няма дори и глоба за паркиране, за бога! Нали е добро момиче! Тя е добър човек, а добрите хора не ги призовават в съда!

Та тя бе президент на „Парадор Пикчърс“, а президентът на „Парадор Пикчърс“ не ходи в съда!

Вдигна мобилния си телефон. Панелът беше напукан, но самият телефон все още работеше. Добре де, очевидно идеята да изпрати полицията да арестува Шейн не е чак толкова добра. Вестниците само това чакат! Но нищо не можеше да я спре да не отиде лично в Палм Бийч и да прибере децата си! И ако Шейн пак се опита да не я пусне в дома им, ще ги доведе в хотел „Мърсър“. Могат да живеят тук, с нея, докато изрита баща им завинаги от живота си! Обслужването в „Мърсър“ беше перфектно — щом си имаха хора за разхождане на кучетата, сигурно ще разполагат и с бавачки! А дори и да нямат, нищо не й пречи да си наеме такава.

Набра друг номер и като се постара да придаде на гласа си максимално нормално звучене, изрече:

— Здравей, Джош!

— Като че ли трябва да те поздравя! — отбеляза асистентът й.

Ама за какво говори този човек?!

— Ехо, номинациите за „Оскар“? — извика той. — Предполагам, че само затова ми се обаждаш толкова рано в неделя сутрин!

— Да бе, вярно! Имаме шест! И искам да ти благодаря, Джош, за огромния ти принос! Без теб нямаше да е същото! — Дъра-бъра, дъра-бъра, още малко в този дух.

— Е, старая се! — натърти драматично той.

— Джош — изрече тя с най-добрия си увещателен тон, — трябва веднага да тръгна за Палм Бийч. Тази сутрин. Можеш ли да ми резервираш полет, а после да ми се обадиш? А ако не успееш, провери дали нашият частен не е свободен!

Тук замълча. Използването на частния самолет на компанията за лични облаги не се поощряваше особено (и би могло дори да й струва поста!), но тя би могла да го мине като спешен случай (Шейн бе отвлякъл децата!), а защо е възникнал този спешен случай? Заради работата, разбира се — беше прекарала в Румъния близо месец, докато спаси „Парцаливите пилигрими“. А ако толкова много държат, може да го плати от собствения си джоб. Колкото и да й струва…

— Знаеш ли, по-добре изобщо не си прави труда да ми резервираш билет, а виж първо нашия самолет! Само ако вече е зает, ще използвам редовните!

След петнадесет минути Джош й позвъни.

— Имаш късмет! Нашият самолет е на летище „Тетърборо“ и е свободен! Но до три следобед трябва да бъде обратно тук! Виктор Матрик го е резервирал за четири!

— Няма проблеми — извика тя и си погледна часовника. Беше шест и петдесет и три минути. Това й предоставяше достатъчно време да отлети до Палм Бийч, да грабне децата и да се върне навреме в Ню Джърси.

Взе опърпания си куфар — онзи същия, който разнасяше със себе си вече цял месец и не си беше направила труда да разопакова, както и малкия куфар на колелца, който си беше купила на аерогарата в Париж, пълен с подаръци за децата. Олюлявайки се, тя се запъти към асансьора в коридора. Мускулите я боляха от изтощение. Напомни си, че трябва да се стегне още мъничко — още само няколко часа и тогава целият този кошмар може би ще е приключил!

— Здравейте, госпожо Хийли! — подвикна й рецепционистката. — Напускате ли ни вече?

Уенди се закова на място.

— Ами… не съм много сигурна — отговори, едва сега давайки си сметка как изглежда. Не си бе направила труда нито да си изплакне лицето, нито да си измие зъбите. Беше облечена със същата тениска, с която беше пътувала (и с която беше спала снощи, ако преживяването изобщо можеше да се нарече сън), а панталоните й, някога стегнати, сега бяха отпуснати като торба от продължително носене. Несресаната й коса беше вдигната с шнола. Обаче защо да й пука?! — Първо трябва да видя какво ще стане. После ще ви уведомя, става ли?

За щастие младата жена не възприе нито поведението й нито външния й вид като необичайни (нали беше свикнала с всякакви ексцентрични типове от развлекателния бизнес!). Само кимна, усмихна се, отвори и вратата и каза:

— Между другото, поздравления за вашите номинации!

— Благодаря! — кимна Уенди.

Очевидно този свят се интересуваше единствено от номинациите за „Оскарите“. Ако ги притежаваш, значи управляваш планетата. Но не можеш да си задържиш съпруга. Пред хотела спря такси и се качи в него.

— Летище „Тетърборо“, моля!

Таксито потегли толкова — рязко, че я залепи за седалката. Това необмислено тръгване за Палм Бийч може би беше истинска лудост — неблагоразумен ход, който като нищо ще влоши нещата още повече. Но тя нямаше никакъв друг избор. Когато децата й пораснат, какво ще си помислят? Как тогава ще им обясни, че Шейн ги е откраднал и че тя не е сторила всичко по силите си, за да ги върне? Е, може би малко преувеличаваше (все пак нали бяха просто на почивка в хотел „Брейкърс“ за уикенда!), но ако клъцнеш бляскавата част, сценарият си оставаше по принцип същият.

Няма какво повече да се чуди! Просто трябва да отиде и да спаси децата си от Шейн! В крайна сметка това бяха нейните деца!

 

 

Седнала на задната седалка на таксито, Уенди дръпна една суха кожичка от долната си устна и за пореден път се замисли за чудноватата поредица от събития, довели я до този момент… Таксито летеше със сто километра в час към летището, за да се качи тя на частния самолет на компанията, който да я откара до Палм Бийч. Оттам трябваше да вземе децата от съпруга си. Том пък се опитваше да се разведе с нея, защото й се бе наложило да прекара цял месец в Румъния, за да поправи филм за 125 милиона долара, за който тя единствена носеше отговорност.

Във всичко това имаше нещо смущаващо неизбежно.

И как стана така, че само преди двадесет и четири часа всичко бе изглеждало съвсем наред? Тя стоеше върху кална могила с изглед към бедно селце и наблюдаваше Джени Кадин как се опитва да води една крава по каменистата пътека. Кравата обаче не помръдваше. И това продължи повече от час.

— Не можем ли да вземем друга крава? — попита Уенди.

— Няма друга крава. Тук няма никакви крави. Тази трябваше да я докараме чак от Молдова — отговори някой.

— Не може да няма друга крава! Откъде си вземат млякото хората по тези места?

— Друга крава вече е на път! — изрече някой в слушалките на главата й, свързани с малкото уоки-токи, прикрепено за задната част на панталоните й. Участието й във филма на това ниво — да се държи като оберфюрер на целия екип — не беше сред обичайните роли на един президент на филмова компания. Но тя бе решила, че ако въобще има някакъв шанс този филм да стане, ще се наложи да се поизцапа малко. Налагаше се да бъде на предната линия, в окопите, заедно с войската.

Този инцидент с кравата за сетен път й припомни, че на снимачната площадка задължително има две основни групи хора — такива, които очакват проблемите и се подготвят за тях и които са винаги една крачка напред пред другите (и именно тези хора накрая успяват); както и онези, които просто вървят напред като коне с капаци, докато не се сблъскат с проблем, при което само свиват рамене и правят половинчати опити да се преборят с него.

Но ако приложеше същата класификация и за брака, вероятно трябваше да постави себе си във втората категория. Тази мисъл я накара да се свие на седалката на таксито. През последните няколко месеца тя просто бе вървяла напред, надявайки се, че всичко ще се нареди от само себе си (което и стана — поне за известно време, нали така?!), и едва когато проблемът избухна буквално в лицето й, тя си направи труда да се заеме с него. Може би трябваше да положи повече усилия по време на онези трансатлантически сесии с Шейн и доктор Винсънт. Но часовата разлика беше огромна — цели шест часа, и макар че тарифата на добрата психоаналитичка бе цели 500 долара, те не бяха нищо в сравнение със сумата, която се губеше на час на снимачната площадка. Приблизително 25 000 долара. Затова, когато хората й съобщаваха, че са готови да снимат, тя беше принудена да тръгне. Не можеше да им каже: „Хей, извинявайте, изчакайте ме още две минутки, докато успокоя болното его на скъпия си съпруг!“

И все пак бе направила усилие. Веднага след като се прибра вкъщи, което беше преди две седмици, в продължение на пет дена тя посещаваше спешните тричасови сесии с доктор Винсънт. Доктор Винсънт бе помолила да й осигурят статив и огромен бял тефтер — от вида, който сценаристите в телевизията използват, за да изградят сюжета на сериалите. Следователно не беше чудно, че доктор Винсънт се оказа бивша телевизионна сценаристка, която обаче осъзнала, че може да бъде много по-полезна на хората в Индустрията, помагайки им да си изградят по-добро Разбиране за Взаимоотношенията си и за Самите Себе си.

Отвори на първата страница на тефтера и написа огромна буква „Е“, която после огради със синия си дебел флумастер.

— Какви асоциации ви навява буквата „Е“? — попита после.

— Его! — отсече веднага Уенди и се усмихна самодоволно, защото знаеше, че много я бива в тази игра.

— Много добре. Шейн? — обърна се към него доктор Винсънт.

— Ескалибур! — изстреля Шейн и изгледа кръвнишки Уенди, сякаш я предизвикваше да му се изсмее.

— Ескалибур — написа докторката върху тефтера, а в края на думата постави огромен въпросителен знак. — Нека поговорим за това. Ескалибур е меч. За пениса си ли мислеше, Шейн?

— Той непрекъснато мисли за пениса си — отбеляза Уенди. Не успя да се въздържи — думите сами избликнаха от устата й. Шейн я изгледа така, сякаш се канеше да я разкъса. Тя обаче сви рамене и добави: — Така де, всички мъже са такива! Това е основната им мисъл през по-голямата част от времето им!

— Не, Уенди, не е вярно! — отсече той.

— А какво ще кажете за това? — прекъсна ги доктор Винсънт и написа върху листа думата „ескейпизъм“.

— Бягство?! — изгледа я неразбиращо Уенди.

— Работата е равна на бягство — отбеляза лекарката и записа равенството върху тефтера.

— Да, напълно вярно! — просъска доволно Шейн и скръсти ръце.

— Не е вярно! — извика Уенди и изгледа ужасено двамата. — Хората трябва да работят, няма друг начин! — добави тя и веднага след това си даде сметка за огромната грешка, която беше допуснала. Но какво говореше, за бога?! Та Шейн не работеше нищо! Пак се обърка.

— Работата е бягство — повтори доктор Винсънт. — Но когато ги обединим, какво се получава?

— Какво? — повтори Уенди още по-объркано. — Получава се „НИЕ“! — отговори с още по-голям апломб Шейн. — Точно така! А ние не искаме Работата да се превърне в Бягство от НИЕ!

— Но това не е така! — запротестира Уенди. — Ние с Шейн си имаме правила и аз се придържам към тях. Не ми е позволено да отсъствам от дома за повече от две седмици! И никога не съм го правила! Сега би трябвало да бъда в Румъния, а не тук, но ето че се върнах! Нали така, Шейн?! Нямаше ме само десет дена…

— Но каза, че ще отсъстваш три. Максимум — прекъсна я безцеремонно Шейн.

Уенди се обърна за помощ към доктор Винсънт.

— Наложи се да уволня режисьора и да наема друг, а после трябваше да… — започна, но после се отпусна безпомощно в стола си.

Как въобще може да им обясни целия непосилен процес по наемането на нов режисьор и започването на работа с него?! За капак на всичко бе напуснал и продуцентът — в знак на протест. Така че сега се налагаше временно да го замести, докато новият продуцент, който в момента завършваше друг филм, приключи работата си и се появи на тяхната снимачна площадка, точно след (ако всичко върви по план, разбира се!) четири дена!

— Не заминавай, чуваш ли?! Предупреждавам те, Уенди! — бе извикал на другия ден Шейн, докато тя си приготвяше багажа.

— Налага се.

— Не чу ли какво ни каза доктор Винсънт? Ти просто бягаш! Използваш филмите си — своите фантазии, — за да избягаш от живота! Върховен пример за ескейпизъм!

Точно в този момент тя с удоволствие би стиснала врата на доктор Винсънт. Защото на този свят нямаше нищо по-опасно от мъж с огромни комплекси и дребни познания по психология, чието единствено предназначение той намира в битката срещу жената, с която не би могъл да се сравни! Вероятно едно време жените са си живеели по-добре — тогава, когато мъжете са били още във фазата на неандерталците и са нямали абсолютно никаква представа защо правят това, което правят, а още по-малко пък — защо жените правят определени неща.

И сега, чувствайки необходимостта да се защити, тя отбеляза: — Хората имат нужда от своите фантазии, Шейн! Защото ако някоя прекрасна сутрин всички едновременно съзрем света такъв, какъвто е в действителност, гарантирам ти, че никога повече няма да станем от леглата си!

— Ти гледай себе си, Уенди! Аз си го виждам света много добре такъв, какъвто е! И се справям с него!

Това изявление представляваше такава крещяща лъжа, че Уенди изгуби ума и дума. Накрая обаче се съвзе и изтъкна:

— Само защото не ти се налага да го правиш, Шейн! Защото благодарение на моя къртовски труд можеш да си живееш в красивия розов балон, без никога да ти се налага да правиш нещо, което не желаеш!

Ето че най-сетне си го каза! Това като че ли беше най-болезненият спор през дванадесетте им години брачен живот. Нарани го, но само защото за първи път се осмели да му каже онова, което наистина мисли, без да си прави труда за пореден път да преглъща, само и само да не поломи крехкото му его. А после, когато отново бе в самолета за Румъния, беше принудена да признае пред себе си, че доктор Винсънт е абсолютно права. Уенди действително използваше работата си като извинение, за да избяга. Да избяга от Шейн! Господи! Наистина ли вече не го обичаше? Но как би могла да го обича?! Дори и да искаше, не можеше, особено след всичко онова, което той се опитваше да стори на нея и на семейството им. Поведението му беше толкова невероятно, толкова низко и презряно, че въобще не й се искаше да мисли за него. И сега, докато гледаше през прозореца към безрадостния циментов пейзаж (таксито тъкмо излизаше от тунела „Линкълн“ и навлизаше в Ню Джърси), тя усети, че се изчервява. Изчервява се от срам и от едва сдържан гняв.

Още на летището в Париж долови, че нещо не е наред. Беше се превърнало в нещо като традиция винаги да се връща от пътуване с подаръци и точно тази част от всяко пътуване й беше любимата — да купува играчки и други неща за децата, защото това означаваше, че много скоро ще ги види. Беше купила малък куфар на колелца, за да го пълни с подаръци, и обикаляше безмитните магазини на летището в Париж, като се опитваше да се свърже с Шейн. Той не отговаряше на нито един от телефоните — нито на мобилния, нито на домашния, нито дори на този в дома на родителите си. Пробва и мобилните телефони на децата, но те също не отговаряха. В Париж беше четири следобед, което означаваше, че в Ню Йорк е десет сутринта. Сигурно има някакво логично обяснение — всички са заминали някъде. Може би са излезли по магазините. Възможно ли е Шейн да е забравил, че тя ще се върне в събота вечерта? Бе напълно сигурна, че му каза, но дали той й е повярвал? Беше си наложила да се обажда на Шейн и децата най-малко по веднъж на ден. Разговорите й с Шейн бяха сковани и пълни с напрежение, но това беше напълно логично — дори и да не бяха се скарали преди тръгването й, трансатлантическите телефонни разговори бяха практически невъзможни. Тя отдавна се бе научила да не им отдава особено значение — защото, ако го направеше, можеше да полудее. Но когато не успя да се свърже с Шейн и от летището в Париж, вече откачи. Въртеше на него и децата през десет минути, в продължение на два часа, чак докато не се качи в самолета и стюардесата не я помоли да изключи мобилния си телефон. Сърцето й се изпълни с грозно предчувствие — страх, който не я напусна нито за миг през следващите седем часа на полета. Случило се е нещо лошо! Може би пожар! Вероятно Шейн е мъртъв!

Ала неизвестно защо я зачовърка мисълта, че е нещо много по-лошо.

(Единственото по-лошо би могло да се е случило нещо с децата! Моля те, Господи, не! Не и това!)

Започна да набира телефонните им номера още в мига, в който колесникът на самолета се спусна и докосна пистата на летище „Кенеди“. Беше 20:03 ч.

Все така никакъв отговор. Отникъде.

Това изобщо не беше нормално. Усети, че се задушава, докато прибираше багажа си и вървеше по дългата, виеща се пътека към митницата. Единственото, за което беше в състояние да мисли, бе как да се прибере по-скоро вкъщи.

— Нещо за деклариране? — попита я митничарят, докато оглеждаше паспорта й.

— Не — отговори усмихнато тя. „Само ми позволете да се махна по-бързо оттук!“

Митничарят я изгледа и написа върху митническата й декларация цифрата 1, след което я огради с кръг. Мамка му и хиляди пъти мамка му! Това означаваше, че трябва да я претърсят! От къде на къде ще се отнасят така само към жените, които пътуват сами? Все едно целият свят е решил да ги накаже!

На изхода я очакваше жена в митничарска униформа. Поредният лош знак. Това означаваше, че по някаква, известна само на тях причина бяха нарочили нея — нея, моля ви се! — за потенциален престъпник (каквато тя отчасти беше, нали така, защото бе изоставила съпруга и децата си, за да се посвети на своята бляскава и вече вероятно напълно безсмислена кариера). Точно затова им трябваше и жена в униформа — за да извърши обстойно претърсване на всички телесни кухини. Никой не и вярваше, когато разказваше на хората за тази специфична митническа процедура — но Уенди беше пропътувала достатъчно, за да знае за какво става въпрос.

Значи наистина са я заподозрели като престъпник. Може би като трафикант на наркотици. Защото светът очевидно все още не можеше да си представи, че жена, която пътува сама, може да бъде нещо друго, освен муле.

Очите й инстинктивно зашариха наляво и надясно в търсене на път за бягство (въпреки че не беше направила нищо лошо или поне нищо незаконно!), но после, точно преди да успее да побегне, жената митничар (Уенди я нарече за себе си „агент Коуди“), се приближи към нея и протегна ръка.

— Мога ли да видя митническата ви декларация, моля? — Това беше заповед, а не въпрос.

— Разбира се — отвърна Уенди и притеснено премести куфарчето си от едната ръка в другата.

Агент Коуди разгледа митническата й декларация, след което отсече:

— Елате с мен, ако обичате!

Уенди я последва към дълга маса, чувствайки се напълно гола — сякаш я бяха съблекли и я бяха накарали да се разхожда пред тълпа непознати.

— Какъв беше характерът на вашето пътуване? — попита агент Коуди.

— Бизнес — отговори твърдо Уенди, давайки си сметка, че устата й започва да пресъхва.

— И какъв е характерът на вашия бизнес? — попита агент Коуди, като същевременно вдигна куфарчето й на масата и започна да ровичка в него.

— Аз съм филмов продуцент… Всъщност, аз съм президент на една филмова компания. Току-що се връщам от снимки…

— Какъв е филмът?

— Нарича се „Парцаливите пилигрими“.

— „Парцаливите пилигрими“ ли? Не съм чувала за него.

— Да, защото все още го снимаме… излиза на Коледа — отвърна с извинителен тон Уенди.

Приближи се още един агент. Мъж, в средата на четиридесетте, метър и осемдесет. Устните му приличаха на две успоредни чертички. Сега вече я бяха обкръжили отвсякъде. Уенди започна да се поти.

— Чувал ли си някога за филм на име „Парцаливите пилигрими“? — обърна се към колегата си агент Коуди.

— Не — отговориха Чертичките.

— Тази тук казва, че е филмов продуцент — обясни агент Коуди, докато вадеше козметичната й чантичка, след което я подхвърли на колегата си. Чертичките дръпнаха ципа и погледнаха вътре. После извадиха оттам четка за зъби, която беше толкова стара, че косъмчетата й се бяха разчекнали като безжизнени пръсти.

— Имате ли… хммм… имате ли нещо против да се обадя на децата си? — осмели се да попита Уенди.

— Имаме — отсече агент Коуди.

— Какво?!

— Никакви телефонни обаждания в района на митницата!

— Може ли да го видя? — попитаха чертичките.

Уенди му подаде телефона си. Той го вдигна и го разтърси.

— Това е просто телефон… наистина — изрече Уенди, най-сетне осмелявайки се да им демонстрира нетърпението си. Докога смятаха да я измъчват по този начин? Само след няколко секунди сигурно ще я отведат за подробно телесно претърсване!

— Може ли да видя паспорта ви? — попитаха Чертичките. Започна да го разглежда и накрая отбеляза: — Доста сте пътували! — Изрече го толкова строго, като че ли честите пътувания по принцип са подозрителни, поради което трябва да бъдат избягвани. — Значи би трябвало да знаете, че митницата има право да претърсва всеки пътник, по всяко време, без никаква очевидна причина.

— Да, сър — сведе глава тя. — Напълно сте прав.

И едва тогава, след като я бяха унизили докрай, благоволиха да я пуснат.

Слава богу, най-сетне свободна! Втурна се през въртящите се врати към чакалнята. Там беше пълно с хора, но точно пред нея, както и беше поръчала, я чакаше униформен шофьор с количка и знак, на който пищеше: „Госпожа Хийли.“ Втурна се към него, помахвайки. И после пред нея се изпречи друг мъж. Беше облечен с мръсен шлифер, а няколкото косъма по плешивата му глава бяха сресани така, че да легнат над голия му скалп.

— Уенди Хийли? — попита той.

Господи, ето го! Вестителят на лошите новини! Да, значи през цялото време е била права. С Шейн и децата наистина се е случило нещо лошо! Коленете й се разтрепериха от страх.

Не успя да каже нищо.

— Вие ли сте Уенди Хийли? — попита отново мъжът. Гласът му беше мъхест — от онзи тип гласове, които биха имали препарираните животни, стига да можеха да говорят.

Тя само успя да кимне.

— Благодаря! — изрече той и й подаде един плик.

После се обърна и изчезна в тълпата. Напълно объркана, Уенди го разкъса.

„Щат Ню Йорк, Пробация и Разводи, Хийли срещу Хийли — зачете бързо тя, като прескачаше редовете. — Призовка за развод… обвинение в изоставяне… Децата да останат под опеката на законния си баща, Шейн Хийли, до последващо решение на съда…“

Изпълни я такова мощно облекчение, че едва успя да се задържи на крака. Значи децата не са мъртви! Или поне доколкото й е известно. В крайна сметка — нищо сериозно, просто поредният тъп номер на Шейн.

Дано пропадне вдън земя!

Внезапно към нея се втурна шофьорът и я пое в ръцете си.

— Това е истински удар под пояса! — изрече възмутено. — Да връчиш на съпругата си документи за развод точно в момента, когато слиза от самолета! Ако знаех какво се кани да направи онзи тип, нямаше да го позволя!

— Ммммм — кимна тя. Не може да е чак толкова сериозно, нали? После заяви: — Няма значение. Това не означава нищо. Просто поредният проблем, с който ще трябва да се справя. Съпругът ми е напълно луд.

Шофьорът й помогна да се качи в колата и заяви:

— Ако ви трябват кърпички, точно пред вас има една кутия!

Тя просто поклати глава. Няма да плаче. Едно от най-удивителните неща в живота бе как точно в подобни моменти сълзите отказват да рукнат. Вместо тях в главата й се настани мрачна, отчайваща празнота. Ясно. Значи ето защо Шейн не вдига телефона. Страхува се.

Всичко беше прекалено призрачно и жалко, за да бъде описано с думи.

Нощният пазач я изгледа странно, когато я видя да влиза в сградата.

— Съпругът ми вкъщи ли си е? — попита тя.

Пазачът отвърна поглед, а после сви рамене и я изгледа леко враждебно, като че ли очакваше тя да му се развика и я предупреждаваше да не го прави. После отвърна:

— Нямам представа. Мисля, че всички заминаха някъде за уикенда.

Някъде ли? Не е възможно! Не и след всичко това! Сърцето й затуптя ужасено.

— Мислите или знаете? — попита тя, като натисна бутона на асансьора.

— Днес не съм ги виждал. Но вчера след обяд всички се изнизаха оттук с куфари. Повече нищо не знам.

Вратата на асансьора се отвори към слабо осветен коридор с циментова мазилка. От двете страни имаше по една врата — вдясно беше нейният апартамент. Докато вървеше по коридора, имаше усещането, че се намира извън тялото си, че следва сценарий, написан от някой друг. Вратата на собственото й жилище й се струваше непозната — нещо, което също изглеждаше по-скоро неизбежно, отколкото изненадващо. Когато извади ключа си, за да го вкара в ключалката, забеляза, че бравата е съвсем нова — медна и блестяща. Цялата сцена се разигра предварително пред очите й на забавен каданс — ще се опита да си отключи, но ключът няма да влезе, а после тя объркано ще се зачуди дали не е сбъркала вратата и ще опита друга, а после ще й просветне, че Шейн просто е сменил бравата. Все пак реши да пробва ключа — той стигна до средата и повече не влезе. И просто за да изчерпи всички възможности, Уенди действително отиде до другия край на коридора, за да пробва другата врата. Там също нищо не стана. В последен отчаян опит тя натисна ключа си в новата брава.

Той просто остана да стърчи и да й се подиграва. Заляха я безнадеждност и отчаяние. И някъде от мрачните дълбини на тези усещания изникна ирационалното, но категорично осъзнаване, че нещо е изгубено и никога повече няма да бъде намерено. Значи все пак денят беше настъпил — денят, от който се бе ужасявала през целия си живот. Тя се беше провалила — напълно и безвъзвратно. Вече не можеше да го отрича. Не беше направила нищо както трябва. Беше предала всичко и всички и най-вече — децата си.

Чувството за вина беше непоносимо. Уенди отстъпи назад и се преви надве от болка, подпирайки се на циментовата стена. Какво да преви сега? Да повика ключар или може би адвокат, или може би… полицията? Но при самата мисъл за всичките тези усилия я обгърна странно безсилие. Най-добре просто да се предаде и да легне тук, в коридора. Шейн все някой ден ще се върне и ще я намери.

„Точно като в съня ми“ — помисли си тя, отпусна се и клекна до стената. Онзи сън, в който лежеше безпомощна в коридора и умираше, неспособна да помръдне дори пръста си. Притисна ръце към слепоочията си и отвори уста в безмълвен писък.

Пое си дълбоко дъх и започна да разтрива лицето си. Трябва да диша! Трябва да мисли! Първото нещо, което трябва да се направи, бе да се извика ключар — нали във филмите винаги така ставаше! — а после тя ще влезе в апартамента и ще потърси доказателства за това, къде Шейн е отвел децата. Изправи се и вдигна чантата си. Предстоеше й игра на изчакване. Първо трябваше да изчака ключаря, а после да открие децата си.

Извади телефона си и погледна екрана. Беше сив. Батерията беше свършила.

Значи в такъв сценарий е въвлечена, а? Където отчаяната майка изгубва децата си и на всяка крачка от търсенето им се сблъсква с препятствия.

„Хайде, мисли!“ — подкани се тя. Събра жалките си вещи и се върна долу във фоайето.

— Имате ли ключ от апартамента? — попита тя пазача.

— Не разполагаме с ключове на апартаментите — отговори надменно той.

— Съпругът ми е сменил бравата. Докато бях в командировка. Не може да не разполагате с ключ.

— Не държим ключове от апартаментите. Не ни е разрешено.

— А кой ги държи?

— Не знам.

— А дали не са у собственика?

— Не знам.

— Имате ли телефонния му номер?

— Не.

Пауза. Уенди почувства, че я обзема убийствена жестокост към този мъж, който вероятно просто се стараеше „да си гледа работата“. Ако беше мъж, сигурно щеше да го удари.

— Как се казвате? — попита и започна да рови в чантата си за химикалка. Знаеше, че губи ценно време с този човек, но незнайно защо точно този въпрос й се струваше от огромно значение.

— Лестър Джеймс.

— Благодаря, Лестър. Ще уредя още утре да бъдеш уволнен.

— Не смейте да ме заплашвате, мадам!

— Аз не те заплашвам. Просто изтъквам факт.

От тази мила размяна на реплики сърцето й отново се разтуптя. Насочи се към стъклените врати и ги блъсна с все сила. Излезе на улицата. Веднъж отприщена, яростта й се оказа помитаща. Как смее Шейн да й краде децата?! Пристъпи напред и вдигна ръка, за да си спре такси. Една кола едва не я удари — изви в последния момент и шофьорът скочи върху клаксона в безсилна ярост. Тя му показа среден пръст. Яростта й вече беше стигнала точката на кипене.

Минаха няколко таксита, но всички до едно бяха заети. След няколко минути тя си даде сметка, че трябва да потърси някое специално. Тръгна към Седмо авеню, помъкнала куфарчето си, което сега й се струваше тежко цял тон, а зад себе си дърпаше другия куфар, на колелцата. След няколко метра спря, за да прехвърли тежестта на другата си ръка и да си поеме малко дъх. Къде са всичките таксита, за бога?! Едва когато забеляза тълпите от младежи по тротоарите, се сети, че е събота вечер.

Събота вечер в Челси, десет часа вечерта. Надали можеше да стане по-зле. Кварталът изобилстваше от евтини ресторантчета и шикозни клубове — мечтана спирка за всички любители на забавленията в края на седмицата. Намирането на такси беше невъзможно, но пък на Двадесет и трета улица имаше станция на метрото. И като спираше на всеки няколко крачки, за да намества багажа си, тя бавно и болезнено измина трите пресечки до входа на метростанцията.

Когато се озова пред олющените сини перила, отвеждащи надолу по стълбите, тя се запита къде всъщност отива. Би могла да провери в апартамента на родителите на Шейн в Сентрал парк Уест — беше напълно възможно да е оставил децата там, а самият той да е изчезнал някъде за уикенда. Но нищо чудно те да не са там, което означаваше, че ще изгуби най-малко половин час, при това само за да установи, че и там не я пускат. Би могла да опита при Виктори или Нико, но те също може да не са си вкъщи. Най-доброто решение като че ли е да отиде на хотел… и точно в този момент си спомни, че „Парадор Пикчърс“ разполага със служебен апартамент в „Мърсър“. Никога досега не го беше ползвала. Апартаментът бе останка от времето, когато шеф на „Парадор“ беше Комсток Дибъл, който провеждаше там прочутите си партита след снимките и любовните си срещи. Но Уенди бе почти сигурна, че компанията все още е негов собственик — винаги, когато ставаше въпрос за него, някой задължително изтъкваше, че така и така са го купили прекалено евтино, няма смисъл да се лишават от него.

„За спешни случаи!“ — помисли си мрачно тя и тръгна надолу по стълбите. Куфарът на колелца затрака след нея. Шайка момичета мина покрай нея и едва не я събори. Всички бяха облечени с къси полички и евтини обувки с високи токове, бъбреха възбудено като свраки и излъчваха младежка надменност. „Дали знаят какво ги очаква в живота?“ — помисли си Уенди и ги изгледа с раздразнение и завист заради детското им безгрижие. Дори и да бяха усетили втренчения й поглед, момичетата не го показаха. И защо да го правят? За тях тя бе една напълно незначителна и невидима лелка, а дори и да знаеха, че е президентът на „Парадор Пикчърс“, дали щяха да го оценят? Надали. В очите им тя бе просто отчаяна жена на средна възраст — от онези, които, когато младо момиче ги забележи, се обръща към приятелката си и й прошепва: „Ако някога заприличам на онази, застреляй ме!“

И все пак накрая ще заприличат на нея. Това бе едно от нещата, които младите категорично отказваха да разберат. Отказваха да приемат, че всички на този свят остаряват и на всеки се случват какви ли не гадости. Огромни гадости. Гадости, които не можеш да контролираш.

Влезе в мотрисата и се насочи към центъра на града в пълна анонимност. Радваше се, че никой не я гледа. Въздъхна, а когато стигна на станция Спринг стрийт, слезе. После завлече изтощеното си тяло и багажа до стара калдъръмена уличка. От всички квартали на Манхатън Сохо единствен бе запазил неповторимата атмосфера на снимачна площадка. Населението и минувачите приличаха досущ на статисти от хубав стар филм и се вписваха идеално в обстановката. Тук цареше някакво особено усещане за нереалност. Съвършенството беше толкова очевидно, че граничеше с невъзможността. Точно в този момент от черното велурено небе закапа лек дъждец.

Едва в единадесет и петнадесет вечерта Уенди успя да се свърже с Шейн.

Той отговори с грубо и подозрително „Ало?“ — като престъпник, укриващ се от закона. Тя изпита облекчение най-сетне да го чуе. А освен това гняв и уплаха — уплаха, че той ще откаже да й съобщи къде са децата или че ще й затвори най-безцеремонно — подозираше, че бе вдигнал телефона само защото го бе потърсила от хотела и той не бе разпознал номера. Абсурдът от всичко, което беше сторил — беше отвел децата, беше й изпратил документи за развод, не й беше позволил да си влезе в апартамента, — беше толкова огромен, че тя се зачуди откъде точно да почне. С един удар й бе отсякъл краката. Той разполагаше с всичката власт на света, а тя — с никаква.

— Шейн… — започна тя с твърд, но не и агресивен тон.

Той се поколеба — от чувство за вина или изненада, опитвайки се вероятно по тона на гласа й да прецени дали за него ще бъде безопасно да продължи разговора.

— А, здрасти! — изрече накрая, очевидно събрал смелост.

— Къде са децата? — попита тя и несъзнателно се насочи към прозореца. Цялото й внимание бе концентрирано върху нетрайната връзка с живота, придържана към ухото й.

— Добре са. Тук, при мен са — отвърна отбранително той.

— А вие къде сте? — попита тя почти безгрижно. Внезапно я осени мисълта, че най-добрият начин за завършване на тази сцена е да го заблуди, като върши точно обратното на онова, което той очаква от нея — тоест да се прави, че всичко е наред.

— Ние сме в Палм Бийч — отговори той леко объркано. — Дойдохме да огледаме понитата.

— Много хубаво — заяви тя и си каза, че вече е успяла окончателно да го заблуди. Сигурно се чудеше откъде се обажда жена му, дали самолетът й не се е забавил и дали вече се е прибрала вкъщи и е видяла всичко, което той й е надробил.

— Да, наистина — добави предпазливо Шейн. — Родителите ми също дойдоха с нас.

— Страхотно! — възкликна ентусиазирано тя. — Истинско семейно събиране. Толкова съжалявам, че не успях и аз да дойда с вас!

В гласа й се прокрадна сарказъм, но веднага след това вътрешно ахна, едва сега осъзнавайки с пълна сила значимостта на чутото. Всички бяха заминали без нея. Те не я искаха, не им пукаше за нея, не я желаеха със себе си! Сякаш беше единственото дете в класа, което не е поканено на рождения ден на съученичката си, само дето сега усещането беше хиляди пъти по-непоносимо. Болката я изкара от релси, пресуши всичките й съпротивителни сили.

Никога досега не й беше минавало през ум, че всички ще се наговорят да я изолират.

Приседна на ръба на леглото, опитвайки се да се овладее достатъчно, за да продължи разговора.

— И къде сте отседнали? — попита накрая с престорена веселост.

— Мама откри една специална, намалена оферта в „Брейкърс“ — отговори шепнешком Шейн. Незнайно защо прозвуча тъжно.

— О, да, „Брейкърс“! Чувала съм, че там е много хубаво.

— Ами, да. Имат три басейна — отвърна безпомощно той. Тя си пое дълбоко дъх, а носът й се изпълни с влагата на неизбежните сълзи. Стисна очи и уста, като че ли да се опита да задържи мъката вътре в себе си. — Уенди — обади се Шейн, — ти… ами… получи ли…

Няма да му позволи да я занимава с този въпрос — не и когато се чувстваше напълно сразена! Затова побърза да попита:

— Магда там ли е? Мога ли да говоря с нея? — И веднага си помисли колко е отвратително да молиш съпруга си да ти разреши да говориш с децата си.

— Вероятно вече е заспала… — започна той и тя се отпусна отчаяно на леглото. — Но ще отида да проверя — добави той, като че ли изпълнен със съжаление към нея.

— Ало? — достигна след малко до ушите й гласът на Магда, кадифен от съня и въпреки това удивително пораснал.

— Здравей, скъпа! Как си? — запита Уенди, като се постара да демонстрира най-добрия си майчински глас.

— Добре съм. Днес видяхме едно страхотно пони. Дълго е четиринадесет лакти и е тъмносиво. — Всичко това беше изречено с гордостта на новоизлюпения експерт.

— А ти добре ли си? Как са Тайлър и Клоуи?

— Тайлър непрекъснато повтаря, че също искал пони, но той е твърде малък, нали така, мамо? Би трябвало да почака да стане най-малко на десет. Като мен.

— Не знам, Магда…

— Дядо и баба също са тук.

— А къде е Клоуи?

— Спи в моето легло, а Тайлър спи с татко. А ти къде си, мамо? Вкъщи ли си?

— Аз съм в Ню Йорк — отговори Уенди, поколеба се, но после продължи: — Намирам се в един хотел. Татко ти е сменил бравата на апартамента, така че не успях да се прибера у дома.

— Ясно — изрече единствено Магда. И в тона на тази единствена думичка се съдържаше всичко. В нея беше тъгата, разбирането, съчувствието, страхът, безпомощността и едновременно с това отдалечеността от ситуацията. Очевидно дъщеря й знаеше всичко. Знаеше какво става и нямаше абсолютно никаква представа какво би трябвало да направи.

— Е, нищо, всичко ще се нареди — изрече уверено Уенди, превъзмогвайки желанието си да се облегне емоционално на своята дванадесетгодишна дъщеря, да изстиска от нея някаква информация, да я превърне в свой съучастник в тази драма срещу баща й — или по-точно казано, срещу нея самата. Чувстваше се много слаба и уязвима, но това си беше неин проблем — едно дете не би трябвало да успокоява родителите си.

— Така ли мислиш, мамо? — обади се Магда.

— Да, скъпа, така мисля — изчурулика тя с фалшив оптимизъм. — Кога се прибирате у дома?

— Утре, мамо — отговори Магда. А после, сякаш наистина й бе повярвала, извика: — Нямам търпение да видиш понито ми!

От гърлото на Уенди се откъсна неволно звук — подобно на изненаданото писукане на мишка в мига, в който капанът е щракнал зад нея. Преглътна тежко и каза:

— В такъв случай до утре. Утре сутринта пак ще ти се обадя.

— Довиждане, мамо!

Уенди върна слушалката на мястото й върху телефона. Единственото, за което беше в състояние да мисли, бе как Магда й бе казала, че няма търпение да й покаже понито си — а не, че няма търпение да види нея!

Отпусна се бавно на леглото. Децата й бяха съвсем добре и я мразеха. Чудничко! Трябва веднага да се свърже с адвокат. Ръката й се придвижи бавно към телефона и вдигна обратно слушалката. Натисна бутона за включване и си представи, че набира… Но чий номер? Началникът на юридическия отдел, разбира се… Представи си как става и открива номера му в малката синя книжка, съдържаща важните телефонни номера на важните клечки в „Сплач-Върнър“… Но дали са дали и домашния му телефон? И тя набира номера, но не може да уцели правилните цифри и непрекъснато трябва да почва отново и отново…

Събуди се само час по-късно, скимтейки като пребито кученце. Шейн! Децата! Развод! Яростта се надигна бавно в нея и постепенно набра скорост като изпуснат от контрол влак.

После набра телефонния номер, но без да допусне грешка.

— Хотел „Брейкърс“, Палм Бит. Моля, натиснете 1, за допълнителна такса от шестдесет цента…

— Шейн Хийли, ако обичате!

— Ало? — Тонът му… като че ли бе очаквал това обаждане и се бе ужасявал от него.

— Как можа да смениш бравата на апартамента, Шейн?

— Налагаше се. — Вече бе подготвен.

— Защо?

— Тайлър спи! — Обвинително, като че ли тя съзнателно се опитва да нарани собственото си дете.

— И да ми връчиш документите по развода.

— Ще поговорим за това утре. Когато се върнем.

— Ще поговорим за това сега.

— Заспивай, Уенди!

— Не можеш да постъпиш така! Не става! Не е законно!

— Лягай си, моля те!

— Не ти ли пука, че не бях на себе си от страх? И че трябваше да отида на хотел? Изобщо ли не ти пука за мен?

— Ти не си първият човек, на когото се случва подобно нещо. — И какво, по дяволите, би трябвало да означава това? — И можеш да го преживееш.

— Не мога!

— Лягай си! — Щракване.

А после будуване чак до сутринта, по някое време болезнен сън, а след това позвъняването в пет и сега, и сега, и сега…

Уенди погледна през прозореца на таксито.

Магистрала, ширнала се под сутрешното бледооранжево небе. От другата страна на реката слънцето галеше върховете на небостъргачите на Манхатън, обливайки ги целите в злато. Тя потрепери. Очертаваше се хубав ден.