Кандис Бушнел
Триумфът на червилата (6)

6

Виктори разгъна салфетката си и огледа със задоволство ресторанта.

Макар пролетната й колекция да не бе особено успешна, все пак бе страхотно да си отново в Ню Йорк, където жените могат да бъдат такива, каквито са. Където могат да бъдат абсолютно прями, да заявят: „Искам това и това!“, и никой да не гледа на тях като на антихристи, нарушаващи някакъв железен закон — светая светих на женското поведение.

За разлика от нещата в Япония.

— Госпожице Виктори, вие в никакъв случай не казва „не“ на моето предложение! — бе изтъкнал на няколко пъти господин Икито, когато му бе звъннала по телефона. — Вие жена! Вие трябва слушате онова, което казват мъжете! Мъжете винаги знаят най-добре!

И ето, че накрая бе принудена да се предаде — да се съгласи да отложи решението си за някой друг ден. Което беше адски вбесяващо.

— Скъпа, просто трябва да принудиш магазините да приемат моделите ти! — бе изтъкнал приятелят й Брайън Бръмли, когато й се бе обадил, за да я успокои заради унищожителните критики по медиите. — Не им позволявай да те командват! Ти си тази, която трябва да командва! Просто им заповядай какво да правят, за бога!

Е, да, на Брайън му беше лесно да дава съвети. Самият той беше много търсен моден дизайнер, но освен това притежаваше два огромни плюса — беше мъж, при това гей. И известен със своята необузданост. Хората се страхуваха от него. Докато от нея като че ли никой не го беше страх.

По-добре да не мисли повече по този въпрос. Не и точно сега, когато се канеше да обядва с двете си най-добри приятелки в „Майкълс“. Въпреки всички приливи и отливи на съдбата Виктори никога не бе съжалявала за живота си в Ню Йорк и все още бе в състояние да изпита наслада от факта, че се намира в този ресторант. Вярно е, че тук цените бяха абсурдно надути и мястото излъчваше същия снобизъм и интригантски дух като гимназиално кафене, ала когато една жена престане да оценява сладките, дребните глупости на живота, значи вече се е превърнала в износена дърта чанта. И няма защо да се чуди защо хората са престанали да отговарят на обажданията й.

Виктори бе пристигнала първа на уговорената им среща, затова сега реши да се възползва от възможността и да огледа добре сцената. „Майкълс“ изпълняваше ролята на скъпарска столова за градските представители на елита и за кандидатите за членство в него. Някои от тях дотолкова се бяха пристрастили към обществените бързеи и течения, че обядваха тук всеки ден, сякаш ресторантът бе някакъв ексклузивен кънтри клуб. Ако човек държеше да напомни на хората, че съществува, трябваше да се появи в „Майкълс“. Мълвата твърдеше, че клюкарските вестници плащат на определени сервитьори, за да им докладват кой с кого е обядвал и за какво са си говорили. А „най-горещите“ маси бяха удостоени с номера от едно до десет. Сега Виктори се намираше на маса номер две, вероятно защото щеше да обядва с Нико О’Нийли и Уенди Хийли (самата тя бе прекалено скромна относно собствената си значимост, за да добави и своето име към списъка).

Поставена на удобния метър и половина разстояние и отделена от всички останали, се намираше маса номер едно — най-мечтаната от всички посетители на ресторанта. Това беше не само прочутата „Маса на властта“, но и най-уединената от всички в заведението, защото бе отдалечена достатъчно от всички други маси и така блокираше всякакви опити на присъстващите за подслушване. Днес на тази велика маса се бяха разположили три жени, които Виктори тайничко наричаше „Пчелите майки“. По-възрастни, по-мъдри от нея и прочути със своите инцидентни истерични пристъпи, те представляваха истинско олицетворение на жените с кариера — размахваха дамоклевия си меч на града вече години наред. Твърдеше се, че точно те са хората, които тайно управляват Ню Йорк. Всяка една от тях не само бе достигнала върховете в своята област, но и след петдесетте и повече години по тази земя бе успяла да създаде близки връзки с всички, които имат някакво значение. Една от тях, Сюзан Ароу, се бе прочула със следното изказване: „Всеки е бил никой на някакъв етап от своя живот, в това число и кметът.“

Сюзан Ароу вероятно вече наближаваше седемдесет, но външният й вид правеше възрастта й напълно неразгадаема. Когато една преуспяла жена стане на четиридесет, с нея по правило се случва нещо много странно — сякаш времето тръгва на заден ход и по някакъв необясним начин тя започва да изглежда все по-красива и по-млада и още по-привлекателна, отколкото е била даже на тридесет. Вярно е, че повечето подобни дами си инжектират в лицата ботокс и силикон, правят си лифтинг на очите, а понякога дори и на цялото лице, ала общият ефект далеч надвишава резултата от онова, което би могъл да постигне само хирургичният скалпел. Защото факторите, които придават истинското сияние и блясък на една жена, са успехът и личностната реализация — тогава те се превръщат в олицетворение на пълноценния живот. Сюзан Ароу се бе преборила с рака, имаше два лифтинга на лицето, а може би и импланти на гърдите, но кой се интересуваше от това? Тя все още изглеждаше секси със своя кремав кашмирен пуловер с остро деколте (което разкриваше леко неестествено млада кожа) и кремави вълнени панталони. Виктори и Нико винаги си казваха, че когато станат на нейната възраст, биха били доволни да изглеждат и наполовина толкова добре, колкото нея.

Сюзан беше основател и президент на прочутата преуспяваща компания за връзки с обществеността „Ей Ди Ел“. С нея на масата седяха Карла Андрюз — известната журналистка от водещите новини, както и Мъфи Уилямс, която, в края на петдесетте, се явяваше най-млада от трите. Мъфи беше президент на американския клон на конгломерата за луксозни стоки „Би & Си“, което пък я превръщаше в най-влиятелната жена в модната индустрия на Съединените щати. Външният й вид обаче беше в ярък контраст с пухкаво звучащото й име, подсказващо за произход от първите американски англосаксонски заселници. Тя действително беше наследница на такова (от Бостън), но приличаше на типична недостъпна французойка. Тъмната коса беше сресана прилежно по главата й, опъната и вдигната на малко стегнато кокче. На носа й неизменно почиваха характерните й очила на „Картие“ със синкави стъкла, за чиито рамки се твърдеше, че са от осемнадесеткаратово злато. Мъфи бе безмилостна бизнес дама, която не проявяваше абсолютно никаква търпимост към глупаците. Само една нейна дума бе достатъчна, за да запрати някой дизайнер на дъното или на върха.

Когато днес Виктори пристъпи прага на ресторанта, сърцето й се разтуптя при вида на Мъфи — не толкова от страх, колкото от възхищение. За нея Мъфи бе еквивалентът на Мик Джагър. Вкусът й беше безупречен, а стандартите й — почти недосегаеми. Виктори даваше мило и драго само за една мила дума от страна на тази жена и въпреки че за някои хора би се сторило детинско, малкото коментари, които Мъфи бе направила по неин адрес през годините, се бяха превърнали в едни от най-безценните й спомени. След първото й голямо модно шоу преди шест години Мъфи се бе появила зад кулисите, бе я потупала царствено по рамото и бе изрекла със своя изтънчен, аристократичен акцент: „Беше много добре, скъпа! Много, много добре! Имаш огромен потенциал!“

При нормални обстоятелства Виктори би отишла до масата им, за да ги поздрави. Но тъй като предполагаше, че Мъфи вероятно е на едно и също мнение с критиците относно нейното последно модно шоу, а като се имаше предвид, че когато не харесваше нещо, тя обикновено не коментираше, точно сега мълчанието й би било непоносимо. Защо сама да се поставя в потенциално неловко положение?! Все пак Мъфи улови погледа й, докато сядаше на масата си, но Виктори реши да ограничи поздрава си до неутрално, учтиво кимване.

Но сега, докато Виктори оглеждаше масата на Пчелите майки, Мъфи неочаквано вдигна поглед и я забеляза, че ги наблюдава. Виктори се усмихна сконфузено, но по-възрастната жена като че ли не се обиди. Вместо това се изправи, остави салфетката си на стола и се насочи към нея.

„Господи!“ — препоти се Виктори. Чак толкова лошо ли е било шоуто й, че да принуди Мъфи да положи допълнителни усилия и да наруши традицията си? Само след две секунди идолът на Виктори вече стоеше до масата й, като извиси финото си тяло над нея.

— Скъпа, отдавна се канех да ти се обадя! — пошепна заговорнически Мъфи.

Виктори вдигна изумено глава. Досега Мъфи никога не й бе оказвала честта да я търси по телефона. Но преди да успее да отвърне каквото и да било, по-възрастната жена продължи:

— Държа да знаеш, че шоуто ти беше превъзходно! Критиците просто не знаят какво приказват! Понякога са прави, наистина, но доста често и грешат! Продължавай да правиш онова, което си започнала, скъпа, и не се съмнявай, че накрая светът ще успее да те настигне!

И след като обяви присъдата си, Мъфи потупа Виктори по рамото два пъти (почти както кралица потупва рицар с меча си) и се върна на своята маса.

В продължение на няколко секунди Виктори не успя да реагира по никакъв начин. Седеше си, вторачена невиждащо право напред, неспособна да асимилира този неочакван комплимент. А накрая усети, че ще експлодира от щастие. Подобни моменти в живота й бяха изключително редки, затова, независимо какво щеше да стане в бъдеще, тя си знаеше, че ще съхранява коментара на Мъфи в сърцето си като ценно семейно бижу — от време на време, когато се чувства потисната, ще го изважда и ще оглежда, за да си възвръща силите.

Около вратата на ресторанта настъпи раздвижване и ето че на прага се появи Нико О’Нийли. Профуча покрай управителя като фурия, без да му обръща внимание, и се насочи право към своята маса. Когато зърна Виктори, лицето й засия. Традиционно тя излъчваше хладина, а често и студ, но за приятелките си никога не беше такава.

— Е, как е Япония? — попита Нико, като я прегърна.

— Ужасна — отговори Виктори. — Но току-що Мъфи Уилямс ме уведоми, че шоуто ми е било превъзходно! Надявам се, че този коментар ще ми държи влага поне три години!

— Няма да ти се наложи, Вик! — усмихна се Нико. — Ти си гений! — О, Ник…

— Говоря съвсем сериозно — отбеляза Нико и разгъна рязко салфетката си. После вдигна глава към сервитьора, който кръжеше наблизо в очакване на подходящия момент да й подаде менюто, и отсече: — Вода, ако обичате! Газирана!

Виктори погледна щастливо приятелката си. Даваше си сметка, че отношенията й с нейните приятелки са безценни, защото само с жени можеш да си позволиш да издаваш уязвимостта си — можеш да си изпросиш потупване по гърба, без да се притесняваш, че ще те сметнат за безнадеждно неуверена. Но точно с Нико връзката й беше още по-дълбока. Преди години, когато преминаваше през труден период и не разполагаше с достатъчно пари, за да произведе следващата си колекция, Нико й бе дала назаем четиридесет хиляди долара. Виктори нито я беше молила, нито си го бе и помисляла. Ала ето че една вечер Нико се бе появила в студиото й като добрата фея кръстница.

— Аз разполагам с тези пари, а на тебе ти трябват! — бе отсякла, докато пишеше чека й. — И не се тревожи, че няма да можеш да ми ги върнеш! Защото знам, че ще го направиш!

Виктори често си казваше, че най-интересното при хората е скритата им страна — дълбините на душите им, особено при хора като Нико О’Нийли. Когато се бе запознала с Нико, изобщо не бе допускала, че ще получи най-безценните си уроци по приятелство точно от тази жена — защото зад надменната си маска Нико бе изключително лоялен човек. „Де да можеше този нещастен сервитьор да знае каква жена е тя всъщност!“ — помисли си Виктори, докато наблюдаваше развеселено изплашената му физиономия, докато й подаваше менюто. Тя обаче само махна с ръка и отсече:

— Няма нужда! Вече съм решила какво да си поръчам!

Коментарът й беше напълно невинен, обаче сервитьорът позеленя така, сякаш му бяха зашлевили шамар. Подобно на повече мъже, сблъскващи се с жена, която отказва да си губи времето с традиционните светски превземки, сервитьорът вероятно също бе помислил Нико за кучка.

Но както винаги, самата Нико тънеше в блажено неведение относно мнението на хората за нея. Сега се приведе напред към Виктори с неочакван за нея ентусиазъм. Срещата в „Хъкабийс“ беше минала забележително добре, особено като се има предвид, че Питър Борш почти не обърна внимание на Майк Харнес. А после, окрилена от победата си, Нико бе направила нещо, което никога не бе допускала за себе си — бе се обадила на Кърби Атууд и си бе уговорила с него среща след обяда.

— Току-що направих нещо много ужасно! — изтъкна гордо тя, но бе очевидно, че не го счита за ужасно. — Тази сутрин толкова се вбесих на Майк Харнес, че…

— Убедена съм, че си го е заслужил!

— Всъщност, това няма нищо общо с работата — отбеляза Нико, сведе поглед към скута си и започна да оправя салфетката. — Дадох си сметка, че в последно време съм се затворила в някаква кула. Че съм станала недосегаема. Освен това направих нещо много ужасно…

— Миличка — засмя се Виктори, — ти никога не би направила каквото и да било ужасно нещо! Особено в социален план. Ти си безупречна!

— Нищо подобно! Или най-малкото, невинаги искам да бъда такава. Та ето какво стана… — започна, но първо се огледа, за да се убеди, че никой не ги подслушва.

Точно в този момент обаче Сюзан Ароу ги забеляза и се приведе от масата си.

— Здравейте, момичета! — изграчи тя като стара гарга.

Нико автоматично си сложи професионалната физиономия.

— Скъпа, бихме ли могли да поговорим за един твой клиент. Танър Коул? — попита тя.

Филмовата звезда Танър Коул беше лицето от корицата на ноемврийското издание на списание „Бонфайър“, но беше настоял лично да одобри снимките. За да му угодят, се бяха принудили да направят три фотосесии и като че ли това не бе достатъчно, а и бе заявил пред една от асистентите, че ще й окаже честта да й позволи да му направи свирка в тоалетната по време на почивката.

— Миличка, този човек е израснал в обор! В най-буквалния смисъл на думата. Няма никакви маниери! — махна небрежно с ръка Сюзан.

— Кой по-точно? — намеси се с подозрение Карла Андрюз, като постави ръка на ухото си. Тя седеше от другата страна на масата, а много мразеше да я изолират — една от причините, поради която, както твърдеше мълвата, вероятно бе успяла да се задържи на поста си толкова дълго време, макар че за мястото й чакаха купища по-млади жени.

— Танър Коул. Някаква филмова звезда — махна пренебрежително с ръка Мъфи Уилямс. Въпреки че модната индустрия открай време имаше любовна връзка с Холивуд, Мъфи упорито отказваше да приеме съвременната гледна точка към актьорите и продължаваше да гледа на тях по старомодния начин, който ги определяше като разглезени деца е незаслужено високи доходи.

— Да, знам, че е филмова звезда — изгледа я презрително Карла. — Лично аз съм го интервюирала девет пъти. Първото интервю от него взех още в бебешката му възраст!

— Убедена ли си, че държиш да споделиш с нас подобна информация? — просъска Мъфи и попи устни със салфетката си.

— Въобще не ми пука кой ще ме чуе! Не се страхувам от нищо! — сряза я Карла.

— Виктори — обади се Сюзан, загърбвайки Карла и Мъфи, — Лин Бенет успя ли да се свърже с теб?

Значи ето как се е сдобил с телефонния й номер. Виктори кимна и отговори:

— Звънна ми тази сутрин.

— Надявам се, че нямаш нищо против — отбеляза Сюзан. — Обикновено не давам лесно номерата на познатите си, но Лин не ме остави на мира цели три седмици! Още откакто ходил на твоето шоу. Непрекъснато му повтарях, че първо трябва да се допитам до теб, но Лин си е такъв — изпада в разни мании. Обади ми се пет пъти, настоявайки, че на всяка цена трябвало да те види!

„Господи! — помисли си Виктори. — Сега целият ресторант ще разбере, че Лин Бенет ме кани на среща!“ От друга страна, имаше ли някакво значение? В мига, в който ги зърнат заедно на публично място, всички ще знаят.

— Но нали вече сме се запознавали! — изтъкна крайно озадачена на глас тя. — Най-малко десет пъти!

— И сто пъти да се бяхте виждали, той пак няма да си спомни! — изсумтя Сюзан. — Мозъкът му е като сито! Преди две години, по време на едно събитие, се засече с първия си бизнес партньор и не го позна! Представяш ли си?!

— Е, не е чак толкова глупав, де! — вметна Карла. — Все пак е милиардер!

— Както и да е. Иначе е безобиден — съгласи се Сюзан.

— Направо си е котенце — добави журналистката. — Жените непрекъснато го използват. Особено умните.

— Защо се изненадваш? Та той е мъж! Няма абсолютно никаква представа какво иска! — пошепна Мъфи.

— Съвсем случайно обаче е мой добър приятел — отбеляза наперено Сюзан. — Може и да не е идеален, но има ли идеален човек на тази земя? Непрекъснато си напомням, че независимо колко ме вбесява моят съпруг Уолтър, аз вероятно съм по-лоша…

— Ето я и Уенди! — извика Нико, като вдигна глава.

— Здравейте! Извинявайте, че закъснях! — изрече задъхано Уенди Хийли, изправяйки се до масата. Очилата й бяха запотени, а дрехите й леко капеха.

— Скъпа, да не би да си вървяла пеша? — изграчи Сюзан. — Там, в „Сплач“, да не би да не се грижат за вас?

Уенди се смръщи. Да, наистина беше вървяла пеша чак от офиса си — асистентът й Джош съвсем небрежно я бе информирал, че не може да й осигури кола.

— Имам за асистент мъж — отговори тя, сякаш това обясняваше всичко.

— О, и аз имах веднъж асистент мъж — намеси се Виктори. — Носеше розови пуловери, които си купуваше от магазинчета втора употреба, и всеки следобед подремваше. На дивана. Същинско дете! Понякога се чудех дали да не започна да го храня с мляко и бисквитки!

— Абе, всички мъже в този град ли са толкова побъркани? — попита Уенди.

— Като говорим за мъже, виждала ли си наскоро Виктор Матрик? — обади се небрежно Сюзан.

— Предполага се, че ще се видя с него този следобед — отговори Уенди.

— Нали ще му предадеш поздравите ми, а?

— Няма проблеми — кимна Уенди.

— Приятен обед! — учтиво прекрати разговорите през масите Нико.

— Нямах представа, че Сюзан познава Виктор Матрик — изрече шепнешком Уенди, докато се настаняваше при приятелките си.

— Едно време му е била гадже — отбеляза Виктори. — Все още ходят заедно на почивки в Сейнт Бартс. Със съответните си половинки, разбира се.

— Никога няма да престана да се удивлявам откъде научаваш всичките тези неща! — отбеляза Нико.

— Просто обикалям — отговори Виктори. — Миналата година съвсем случайно попаднах на тях в Сейнт Бартс.

— И как ти се стори Виктор? — пошепна Уенди.

— Странен — отговори също така шепнешком Виктори. — Разхождаше се, пъхнал стик за голф отзад в панталоните си, а в Сейнт Бартс няма никакви игрища за голф!

— Съвсем сериозно се тревожа за Виктор! — изтъкна Уенди. — Тази сутрин например ми се стори напълно откачил. Ако превърти, с мен е свършено!

— Ничия кариера не би трябвало да зависи от присъствието или отсъствието на някой друг! — отбеляза назидателно Виктори. — Това трябва да зависи изцяло от самия човек!

— Лесно ти е да го кажеш! Нали не работиш за корпорация!

— И никога няма да работя — точно поради тази причина! Но пък „Парадор“ прави много пари! И всички са наясно, че това се дължи изцяло на теб!

— О, фасулска работа! — сви рамене Уенди. — Просто трябва да спечеля поне един „Оскар“, това е всичко! Например с „Парцаливите пилигрими“. Или пък Нико да получи работата на Виктор.

— За това ще ми трябват най-малко две години — намеси се делово Нико, сякаш това бе напълно в сферата на възможното. — А междувременно не бих се тревожила чак толкова много за Виктор. С него човек може да се оправи много лесно. Стига да знае как, разбира се.

И след тези думи направи знак на сервитьора.

— Да? — сведе предпазливо глава към нея той.

— Бихме искали да поръчаме.

— За мен една пържола „Хангер“, ако обичате! Средно запечена — обади се със сладък глас Виктори.

— За мен пъстърва — отсече Нико.

— А за мен салата с риба тон. Без картофи — каза Уенди.

— Картофите отстрани ли да бъдат? — поиска да знае сервитьорът.

— Без никакви картофи! — повиши глас Уенди. — Всъщност няма да направите никак зле да премахнете всички картофи от този ресторант!

Сервитьорът я изгледа недоумяващо.

— Трябва да сваля някой и друг килограм — обясни тя на приятелките си. — Циците ми са увиснали до пъпа. Забелязах го едва тази сутрин и едва не излязох от кожата си! Нищо чудно, че през последните шест месеца Шейн нито веднъж не ми е предлагал секс! Все аз трябва да си искам!

— Как е Шейн? — пое веднага темата Нико.

— О, изобщо нямам представа! Почти не го виждам. Сигурно и с ресторанта му нищо не става, както и с всичко друго, затова непрекъснато се цупи. Добър е единствено с децата. Честно да ви кажа, понякога си мисля, че е трябвало да се роди жена! Както и да е. Виждаме се само в леглото, и, може и да ви звучи ужасно, вече не ми пука особено. Знам, че на някакъв етап и аз ще спра да ходя на работа и тогава ще бъдем принудени да прекарваме всяка минута заедно и да си лазим по нервите!

— Късметлийка си ти! — намеси се Виктори. — Шейн е божествен! А пред мен единствената перспектива е Лин Бенет. И мога спокойно да ви уверя, че нямам намерение да прекарвам целия си живот с него!

— Човек никога не знае! — отбеляза Нико с твърде нехарактерна за нея мечтателност. — Понякога любовта изниква оттам, откъдето най-малко я очакваш.

— Аз все още вярвам в истинската любов — кимна Уенди. — Но не задължително с мъж, който е чукнал петдесетте и който никога не се е женил. Така де, нали за това става въпрос?

— Нямам представа — отговори Виктори. — Както и да е. И без това не вярвам в истинската любов. Според мен всичко е една голяма измама.

— Всеки човек вярва в истинската любов! — изтъкна Уенди. — Така че, ако не е тя, за какво друго да живеем?

— За работата си! — отговори Виктори. — Заради стремежа да сториш нещо значимо в този свят! Да не забравяме и такива дребни, но съществени неща като храна, облекло и покрив над главата си.

— Но подобен подход е прекалено прозаичен! Ако хората не вярваха в истинската любов, никой нямаше да стъпи на кино!

— Точно това искам да кажа! Любовта е понятие от рекламата! Предназначено е да продава определени стоки!

— Изобщо не я слушай! — намеси се най-сетне Нико, като погледна ласкаво Виктори. — Нарочно се опитва да ти противоречи!

— О, знам го! — махна с ръка Уенди. — Някой ден и тя ще се влюби.

Виктори въздъхна и отбеляза:

— Вече съм прекалено стара за това. Отдавна съм приела факта, че до края на живота си — или най-малко още десетина години, докато мъжете престанат да ми обръщат внимание — ще имам хладни, единствено цивилизовани връзки с тях. Никой от нас няма да повишава глас, но и на никого няма да му пука особено за другия.

„Дали пък не е точно така? — запита се Нико. — Възможно ли е човек да стане прекалено стар за любов и страст?“ От тази мисъл я побиха тръпки, затова й се прииска да смени темата. Още преди много години бе решила, че вече не е в състояние да преживее романтична любов.

— Във всеки случай — продължи Виктори — изобщо не мога да си представя защо Лин Бенет настоява да се срещне с мен! Аз въобще не съм негов тип жена!

Нико и Уенди си размениха многозначителни погледи. Уенди въздъхна и отбеляза:

— Вик, ти си тип жена за всеки мъж, още ли не го знаеш?! Ти си красива, умна, забавна…

— Да бе, както и всички останали хубави думички, които жените си казват една на друга, когато не могат да си намерят мъж! — махна с ръка Виктори. — Няма значение. И без това всичко е пълна глупост. Мъжете винаги се оказват пълно разочарование просто защото ние имаме прекалено големи очаквания за тях! А после за пореден път си даваме сметка, че сме щели да си бъдем къде-къде по-добре, ако всичкото онова време, което сме прахосали за тях, сме го посветили на работата си. Много съжалявам, но според мен нищо не може да се сравни с удовлетворението, което те изпълва, когато си създала нещо с ръцете или ума си! И това е нещо, което, както и да се стекат обстоятелствата, никой на този свят не може да ти отнеме!

Тук не можеше да не се сети отново за господин Икито.

— Но на мен все още ми харесва да се гушкам с Шейн — пошепна мечтателно Уенди, като се сети, че не го беше правила доста дълго време. — Та аз все още го обичам! Той е баща на децата ми! Нали двамата сме ги създали! Връзката ни е прекалено дълбока!

— И ти ли гледаш по този начин на Сеймор? — обърна се Виктори към Нико.

Споменаването на името на Сеймор внезапно изпълни Нико с чувство за вина заради онова, което се канеше да му причини. Дали да сподели с приятелките си за Кърби? Отначало бе започнала да разказва на Виктори, но после бе размислила. Пък и засега нямаше кой знае какво за казване. Освен това си даваше сметка, че Виктори ще бъде ужасена. Със сигурност ще се разочарова от нея. Приятелката й никога досега не се беше омъжвала и подобно на повечето хора, които не се бяха сблъсквали с този кошмар, продължаваше да идеализира семейната институция. Схващанията й относно поведението на женените хора бяха изключително строги и праволинейни. Не че се опитваше да я съди — просто ако Виктори й се ядосаше, Нико нямаше представа как да се държи. Освен това защо да прави Уенди и Виктори съучастнички в престъплението си?!

Вече беше крайно време да смени темата.

— Що се отнася до Виктор — изрече на глас тя, — той е способен на всичко. Но не мисля, че би представлявал проблем. Според мен проблемът е Майк Харнес.

И започна да им разказва как шефът й се е опитал да си припише заслугите за срещата в „Хъкабийс“.