Карън Лийбо
Неземни наслади (9)

Девета глава

Докато наблюдаваше как Дом навлича джинсите върху мокрото си тяло, Алиша почувства, че я обзема тъга. Искаше й се да каже нещо, което да облекчи прехода от невероятната им близост към реалния свят, но той грабна ризата си и хукна навън, преди да е намерила подходящите думи…

Току-що се бе обула, когато чу познат, самоуверен глас:

— Алиша, добре ли си?

Хубаво, че бе успяла да се облече, защото, без да дочака отговор, Скип мушна русата си глава през отвора на заслона!

Тя го посрещна с усмивка въпреки моментното си раздразнение.

— Скип! Толкова се радвам да те видя!

Изпълзя навън и го прегърна несръчно. Двамата не умееха да изразяват привързаността си един към друг. Погледна към брега и видя Реналдо, който разговаряше с Дом.

— Как ни открихте?

— Реналдо беше в Пунта Бланка тази нощ. Някакво хлапе на кея му казало, че видяло как тръгвате малко преди да връхлети бурята и той се притеснил, че сте попаднали в беда. Дойде рано сутринта на Кокосовия риф и щом Джини му каза, че не сте се върнали, тръгнахме да ви търсим. Какво се случи?

— Моторът ни се намокри — обясни Алиша. Не й се искаше да навлиза в подробности.

— Много добре изработено — кимна Скип към заслона. — Ти ли го направи?

— Да — отвърна тя не без гордост.

— И двамата ли спахте вътре? Май е тесничко.

Алиша настръхна. Очевидно го вълнуваше мисълта, че е възможно двамата с Дом да са споделили нещо повече от сполетелия ги ужас…

— Оправихме се някак — смотолеви тя. — Би ли взел бирата и шоколада? Хайде да се махаме оттук. Умирам от глад, жажда и копнея да се преоблека!

Той я послуша, макар че лицето му придоби замислено изражение. „Накрая ще се досети“ — разсъждаваше Алиша, докато оставяше провизиите в лодката на Дом.

— Това ли всичко е? — попита той.

Във въпроса му като че ли имаше скрит смисъл… Или тя си въобразяваше?

— Мисля, че да — отвърна му и преглътна буцата, заседнала в гърлото й.

— Да тръгваме тогава. Аз ще остана на моята лодка за тежест. Ти можеш да се качиш отпред при Реналдо. О, Алиша! — извика Дом подире й.

Тя спря и го погледна. В очите й се четеше безкрайна тъга, че приключението им е свършило.

— Седни с лице напред и гледай към хоризонта. Днес водата е спокойна, така че пътуването ще мине гладко.

Загрижеността му стопли цялото й същество.

Пристигнаха за по-малко от час. Алиша си отдъхна, когато зърна познатия й, покрит с мангрови дървета, остров и разнебитената къща. Започваше да я чувства като свой дом.

Джини ги посрещна на брега.

— Какво стана, Дом, загубихте ли се? — извика тя, но Алиша долови в гласа й облекчение, че ги вижда.

— Това е дълга история — отвърна сухо Дом. — Ще ти разкажа всичко веднага, щом получа чаша горещо кафе.

Алиша пое бирата от него и точно се канеше да тръгне към къщата, когато усети силно ужилване в рамото и изпусна кашона.

— Ох! — извика тя, като разтриваше ръката си. — Какво беше това?

— Що за въпрос? — учуди се Скип и взе бирата. — Пясъчна муха. Днес наистина гъмжи от тях. Да не би да искаш да кажеш, че са те ухапали за пръв път?

Алиша кимна и отново изохка — беше почувствала ново ужилване, този път в крака.

— Ами ароматизатора? — попита Джини.

— Не го нося със себе си — отговори Алиша. — Съвсем бях забравила за него.

Пое към палатката си. Когато се върна измита и преоблечена, останалите се бяха събрали в къщата и пиеха кафе. Подхвърли на Скип ароматизатора и също си наля.

— Не зная дали ще го ползвам — промърмори братовчед й. — Мирише на цветя.

Джини го грабна от ръката му.

— На мен не ми пречи и мисля да опитам. Само и само проклетите насекоми да ме оставят на мира!

В крайна сметка всички се напръскаха, дори и Реналдо, но Алиша отдавна бе престанала да им обръща внимание. Бе съзряла гърнето край огъня. Повдигна капака, сипа си огромна порция и седна на масата.

След няколко хапки вдигна очи и видя, че Дом я гледа с огромна изненада.

— Алиша, ти ядеш риба на закуска!

Тя кимна.

— М-м-м. А също така боб и ориз, всичко смесено заедно. Искаш ли?

— О, не, благодаря. Предпочитам хляб и конфитюр.

— И от това ще хапна.

— Мислех, че мразиш риба.

— Никой не мрази риба — заяви самоуверено Реналдо.

— Острият глад има способността да променя вкуса на човек — рече Алиша, като дояждаше последните залчета. — Е, какво ще правим днес? — попита, като гледаше ту Дом, ту Джини.

Той се изкашля.

— Мислех, че ще пожелаеш да си починеш.

— Тая няма да я бъде — оплака се Скип. — Щом аз трябва да работя, и тя ще работи! И без това вчера я нямаше.

— Вчера Алиша се труди за трима мъже — отвърна разгорещено Дом.

Светкавичната му реакция изненада Алиша.

— Както и да е — намеси се тя, — нямам намерение да седя тук и да се мотая без работа. Готова съм за разкопките.

— Можеш да останеш в лабораторията — съгласи се компромисно Дом.

— По-добре да дойде с мен на Кучешкия зъб — възрази Джини. — Няма да ни е трудно. А вие със Скип идете да поровичкате в калта.

Очевидно Дом не хареса предложението й, но той не можа да измисли основателна причина, за да възрази.

Денят беше приятен — топъл, без дъжд и леко ветровит. Докато работеше, Алиша си тананикаше тихо. Дом й липсваше — през последните дни бе свикнала суровата му мъжественост да я предизвиква. Тя предполагаше, че засиява като коледна елха винаги, когато той бе близо край нея. И несъмнено това не бе убягнало от погледа на Скип… Но вече не я беше грижа!

* * *

Следобед Реналдо им донесе разни продукти — консервирано говеждо, чушки и някакъв странен вид пъпеш за десерт. Зарадвана, че вижда за ядене нещо друго, освен риба, Алиша предложи да сготви вечерята.

Скоро до огъня приближи Дом — все още влажен и свежо ухаещ след плуването, и надникна в гърнето. Вдъхна дълбоко и се усмихна.

— Мирише чудесно — отбеляза и одобрението му я зарадва изключително.

Но неговата близост й доставяше още по-голямо удоволствие. Той остана край огъня, като ровеше безцелно с пръчка в него.

На Алиша й се искаше да го докосне. „Дали вече съжалява за страстта, разгоряла се помежду ни?“ — запита се. Ала след малко Дом извърна поглед към нея, дяволито усмихнат.

— Видях как изглеждаш на лунна светлина и на слънце — промълви Дом. — Не бих имал нищо против да те видя и на отблясъците на огъня… — И бавно се отдалечи.

Изведнъж й стана горещо. Не биваше да й говори такива неща и Алиша възнамеряваше да му го каже. Би трябвало да са благодарни за кратката, но изпълнена с красота нощ, подарена им от съдбата.

Храната като че ли се хареса на всички, дори на Реналдо, който толкова възхваляваше любимата си риба.

— Вечерята беше превъзходна, Алиша — похвали я Джини, докато разрязваше пъпеша.

Плодът беше сладък, сочен и Алиша се наслаждаваше на всяко парченце. Но когато установи, че Дом я наблюдава с очевиден интерес, тя стана с намерение да си върви. Искаше й се да избяга в палатката и да се свие в спалния чувал. Ако не го направеше, изкушението да приеме онова, което той така открито й предлагаше, бе твърде силно. Изпитваше някакъв особен трепет дори само като го гледаше как прибира остатъците от вечерята в хладилната чанта.

— Толкова рано ли смяташ да си лягаш? — попита Джини, забелязала, че Алиша събира нещата си.

— Стига да няма някаква работа за вършене.

— Можеш да ми помогнеш да направя нещо дребно — рече Дом. — Трябва да се почисти измерителната лента.

Тя представляваше стоманена лента с изключително точно разграфяване, която се използваше за проучвания. Подложена на действието на соления въздух тя би ръждясала бързо, ако не се измива с прясна вода след всяка употреба. За това бяха необходими двама.

— Разбира се — отвърна ведро тя, макар да бе доловила в думите му скрит мотив. През деня не бяха останали насаме нито за минута.

Заловиха се за работа и Дом бе изключително делови. Беше тъмно, но нямаха нужда от светлина. Алиша хвана края на лентата и се отдалечи на тридесетина метра. После той започна да я навива, като изтриваше всеки сантиметър от нея, и тя тръгна бавно към него.

Когато от лентата бе останал по-малко от половин метър, Алиша я пусна.

— Готово. Това ли е всичко?

— Не съвсем. — Дом хвърли лентата до дървото край него и бързо хвана ръката на Алиша, преди да прозре намеренията му. — Мислех за теб цял ден…

Гласът му беше приятно дрезгав, ръката — топла и мазолеста. Мислите й се объркаха. Той се облегна на дървото и я привлече към себе си така, че тя възседна крака му, но не я целуна.

— Кажи ми нещо, Алиша.

Тя погледна притеснено към къщата, където все още се размотаваше Джини.

— Те вече знаят — рече тихо Дом.

— Наистина ли? Мисля, че Скип подозира, но…

— Скип ме гледа така, като че ли би се радвал да ме види набоден на шиш и опечен на огън.

— Тогава си прав, вече е разбрал — съгласи се мрачно тя. — Но Джини? Каза ли нещо?

— Достатъчно — отвърна той без повече подробности.

Известно време мълчаха. Дом я притискаше леко, но властно и Алиша почувства как я заливат топли вълни на възбуда. Той беше прав, когато бе казал, че една нощ, изпълнена със страст, никога не би била достатъчна…

Тя въздъхна отчаяно.

— Толкова ли е лошо, че знаят? — попита кротко Дом и погали лицето й. Жестът бе съвсем обикновен, но я накара да потръпне. — Открихме нещо прекрасно. Нима може да ни упрекне някой, че решихме да му се насладим на това… диво място?

— Все пак се притеснявам — отвърна откровено Алиша. — Вече ти казах, че не обичам да излагам на показ личния си живот.

— Но не си свенлива — подразни я той и отново я погали.

— Дом, моля те… — опита да възрази тя не особено твърдо.

— Алиша, моля те! — повтори Дом, влагайки в думите си съвсем различен смисъл. — Остава малко повече от седмица да бъдеш тук. Ще полудея, ако през това време не мога да те докосвам.

— Само осем кратки дни — отвърна мрачно тя. — И какво предлагаш? Да се промъкваш всяка нощ в палатката ми? Или да се изнизваме през обедната почивка и да се виждаме някъде из джунглата? — Алиша тръсна глава. — Невъзможно е.

— Съвсем не предлагам подобно нещо — каза той. — Мисля, че няма защо да се крием. Пренеси нещата си в моята палатка и по дяволите какво ще помислят другите! — Хвана я за раменете, като я стискаше все по-здраво с всяка произнесена от него дума. — Нямаш представа какво направи с мен, когато поиска да те любя миналата нощ. Не мога да се преструвам, че нищо не е станало. Зная, че ни остават малко дни — нека ги направим незабравими!

— А когато те свършат?

— Не беше ли точно ти, която не искаше да мислим за бъдещето? — попита тъжно Дом.

— Но то ще дойде, независимо дали мислим за него, или не.

— Да, ще дойде, независимо дали ще последваме инстинктите си, или ще решим да им се съпротивляваме — възрази той. — И в двата случая ще ни бъде еднакво трудно да си кажем сбогом.

— Не ми приличаш много на човека, който се ужасяваше от една целувка през онази първа нощ — отбеляза Алиша.

— Не се ужасявах — възрази разпалено Дом, ала после продължи леко оклюмал: — Е, сигурно беше така. Почти от първия миг, в който те видях, знаех, че можеш да ме накараш да почувствам неща, които не бих желал да изпитам. И именно от това се страхувах…

— А сега не се ли боиш?

Последва дълга тишина, преди той да отговори.

— Не се заблуждавай. Все още се страхувам. Но то е като… Скачала ли си някога с парашут? — попита изведнъж.

— Не. А ти?

— Веднъж. Бях парализиран от страх и сигурен, че ще умра. И тогава скочих. Продължавах да мисля, че ще умра, но някак си вече не се притеснявах толкова. Защото се носех във въздуха и бих могъл да се закълна, че в този ден докоснах слънцето. Не бях изживявал подобно нещо… до миналата нощ. До миналата нощ, прекарана с теб, Алиша.

Нищо друго не можеше да я трогне по-силно от тези негови думи, изречени с плам. Тя се притисна към гърдите му и обви ръце около неговия врата. Устните им бяха съвсем близо.

— Трябва да взема някои неща — прошепна му.

Той разбра какво иска да каже.

— Ще те чакам. — Целуна я леко и я пусна.

В палатката си Алиша събра постелката, спалния чувал, малко дрехи за следващия ден и някои необходими принадлежности. Изми зъбите си, грабна всичко и пое в тъмното към палатката на Дом.

— Имаш ли нужда от помощ?

Тя се стресна така, че изпусна всичко.

— Скип! Аз…

— Алиша, какво става с теб? Не приличаш на себе си! — възкликна той.

Тя прехапа долната си устна и преброи до десет.

— Това не те засяга — отвърна му невъзмутимо.

— Разбира се, че ме засяга. Та ние сме от едно семейство!

— Въпросът не касае семейството — изсъска Алиша. — Възнамерявам да спя в палатката на Дом тази нощ… Както и всички останали нощи, докато сме тук — добави, току-що взела решение.

— А после?

Въпросът си го биваше.

— После всичко ще свърши. И нещата ще бъдат наред — отвърна тя, макар да знаеше, че няма да е така, и то за дълго време.

— Е, това е друго нещо. Щом не възнамеряваш да го повлечеш със себе си и да се омъжиш за него или… нещо подобно. Всъщност Дом ми харесва, но не си го представям като…

— О, Скип, защо не млъкнеш?!

— Добре. — Той й помогна да събере разпиляния багаж. — Само че внимавай.

„Я стига!“ — искаше й се да отвърне, но се въздържа. Въпреки надменността на братовчед й, той наистина бе загрижен за нея.

— Ще се видим утре сутринта — рече тя и продължи по пътеката.

Дом я очакваше в тъмната палатка.

— Бях започнал да се чудя защо се бавиш. — Включи фенерчето и огледа багажа й. — А, ясно. Може би трябваше да наемем каравана за пренасяне?

— Много смешно! Не съм тръгнала да лагерувам като първобитен човек. Вчерашният ден ми стига!

Алиша подреди нещата си, свали ботушите и пропълзя вътре. Чувстваше се неловко и изобщо не беше настроена любовно.

Дом дръпна ципа и затвори входа.

— Нямам нищо против. Има достатъчно място за всичко, което ти хрумне да донесеш.

— Това е добре, тъй като утре ще домъкна и останалия си багаж. Оставам тук до края.

— Наистина ли?

В гласа му прозвуча изненада и, надяваше се тя, задоволство.

— Вече го казах на Скип.

— А, ето защо си толкова възбудена. Сблъскала си се с добрия стар Скип.

— Да. Държа се като истинска мижитурка… О, Дом, много ми е трудно! Не съм от хората, на които не им пука от нищо.

Той се усмихна лукаво.

— Можеш да се научиш.

Изключи фенерчето и постави ръце на раменете й. Започна да я разтрива и изведнъж страстта в нея, която бе утихнала, но не и угаснала, се събуди. Сблъсъкът със Скип започна да избледнява.

— Предполагам, че се държах глупаво — рече тя.

— Предпазлива си и това е съвсем нормално. Практична си като монахиня, силна като дива котка и можеш да бъдеш твърда като кокосов орех… Всичко това ми харесва.

— Колко ласкателно! — прекъсна го Алиша иронично. — Това е най-неромантичното описание…

— Остави ме да довърша. Отгоре на всичко си нежна като цвете, деликатна и женствена… Достатъчно е да те погледна и гърлото ми пресъхва. Преди да те срещна, не вярвах, че ще открия всички тези качества в една жена. — Наведе се към нея и тя усети дъха му. — И се съмнявам, че бих ги намерил в друга…

Искреността на кадифения му глас я милваше така, както ръцете галеха тялото й. Внезапно се почувства изпълнена с топлота към Дом, към мъжа, който не се вълнуваше от обичайните уловки на цивилизованите мъже. Ако той изпитваше нещо към нея, то не беше свързано с изтънчеността и успеха й, нито с нейния произход и богатство, както често се бе оказвало във връзките с други мъже.

Тя се обърна и изведнъж краката й се оказаха преплетени с неговите. Дом бе гол-голеничък! Отначало това я изненада, но не й стана неприятно. Огънят, разпален от него, гореше силно и Алиша почувства почти влудяваща нужда да съедини плътта си с неговата, да изрази с любов силните чувства, за които не намираше думи.

— Приготвях се за сън, спя гол — обясни той.

— Някак си не мога да си те представя в пижама…

— О? И как си ме представяш? — попита Дом и започна да разкопчава блузата й, притаил дъх.

— Точно сега си представям как ме любиш с необуздана страст…

Думите й го възпламениха. Свали блузата й, а после разкопча сутиена и освободи малките й гърди от дантелата. Те бяха изтръпнали в болезнено очакване на неговия допир и тя изстена леко, когато той ги обхвана. Този път в милувката му почти нямаше нежност, а само първична нужда, и Алиша бе готова да я задоволи.

Устните им — топли и жадни — се срещнаха. Целувката бе силна, почти болезнена, но Алиша не се отдръпна, защото подклаждаше страстта им. Обхвана лицето му с длани и смело посрещна езика му със своя.

Той продължи да я разсъблича, без да отделя устни от нейните. Желанието й се разгаряше все по-силно, докато накрая тя помисли, че ще полудее.

Останала съвсем гола, Алиша почувства внезапно въодушевление. Зарови пръсти в буйната му коса и го възседна. На Дом му се стори, че обезумява от възбуда.

В гърлото му се надигна стенание, но той сподави вика на удоволствие. Палатката му не бе далече от останалите, а в тишината на нощта всеки звук се чуваше надалеч.

Тя се усмихна на усилията му.

— Мислиш, че е смешно да ме подлудяваш ли? — попита Дом.

Не бе видял усмивката й — беше твърде тъмно, но сигурно я бе усетил по някакъв начин. Тонът му бе предизвикателен.

Алиша се канеше да му обясни, но той я сграбчи за хълбоците, повдигна я и я спусна върху твърдото копие на мъжествеността си. Тя прехапа устни, за да потисне собствения си вик на удоволствие.

— М-мисля, че сега е точно обратното — прошепна накъсано, когато той се раздвижи в нея.

Тя обви ръце около врата и потърси опора в гърдите му. Дом започна да я повдига и спуска, като всеки път проникваше все по-дълбоко в нея.

— Алиша, скъпа — прошепна той в ухото й. — Отново всичко става толкова бързо.

— Искам да бъде точно така — увери го тя. — Искам го сега, веднага, толкова силно и бързо, колкото е възможно!

Никога не бе имала по-еротично усещане. Скоро ръцете му стиснаха здраво хълбоците й. С един последен, мощен тласък Дом достигна върха в момента, в който удоволствието се взриви в нея и Алиша изви гръб от невероятната му сила. После отпусна глава на рамото му, уверена, че се е разтопила от екстаз.

Когато се върна към действителността. Дом бе леко объркан. Беше сигурен, че за миг душата му се е отделила от тялото — толкова силно бе изживяването. Ако съществуваше рай на земята, бе сигурен, че току-що е бил в него…

Постепенно до слуха му достигна неравното дишане на Алиша. Потърка буза в нейната и установи, че е влажна. Изведнъж го обзе страх. Изглежда в безпаметството си я беше наранил.

— Алиша, съжалявам!

— Съжаляваш? — Тя се изсмя гърлено. — За Бога, за какво?

— Не… Не те ли нараних?

— Какво? О, това ли било! — Тя смутено изтри сълзите си. — Не си. Току-що изпитах най-голямото удоволствие в живота си. Господи, Дом, нима не усети? Помислих, че е станало земетресение!

— Страхувам се, че бях твърде зает със собственото си „земетресение“ — засмя се смутено той.

И двата пъти, когато се любиха, бе пропускал едно събитие, което много желаеше да види. Искаше да наблюдава лицето й, когато тя достигнеше висините на екстаза, да я почувства трепереща в прегръдките си…

— Някой ден, съвсем скоро, ще те любя така, както заслужаваш…

— Но ти току-що го направи. — Алиша го прегърна силно.

— Исках да кажа, че ще те любя бавно… Ще целувам всяко кътче от тялото ти и ще го правим… часове.

— М-м-м… Звучи фантастично — рече тя. — Какво ще кажеш за тази нощ?

Ала гласът й бе станал сънлив и клепачите й се притваряха.

— Може би — отговори Дом и я целуна по челото.

Алиша не възрази, когато той я свали от себе си, положи я на спалните чували с гръб към него и я прегърна. Заспаха така, сгушени един в друг…

* * *

На следващата сутрин валеше, което им позволи да спят до късно. Дом се събуди пръв, изпълнен с удоволствие от вида на спящата по корем жена. Повдигна косата й, наведе се и я целуна по врата. Тя му отвърна с лека въздишка, после бавно се преобърна. Погледна го съблазнително с морско сините си очи.

— Вали ли?

— А-ха.

Той погали разсеяно стегнатия й корем.

— Значи ли това, че можем да останем тук цял ден?

„Каква прекрасна идея“ — помисли с копнеж Дом.

— Страхувам се, че не. Винаги има какво да се прави, независимо дали вали, или грее слънце.

— Сигурен ли си?

Тя прекара длан надолу по гърдите му. Ефектът от допира й бе незабавен.

Той хвана китката й и с огромно съжаление сложи край на немирството й.

— Сигурен съм. Не бива любовта да пречи на работата.

— Няма спасение от тази кал! — измърмори Алиша и се надигна. Но преди да вземе дрехите си, смекчи хапливите си думи с лека целувка.

— Какво е това? — попита Дом и посочи малкия златен медальон, който висеше на врата й.

Тя се усмихна, после го отвори и му го показа.

— От едната страна е мама, от другата — дядо.

— Майка ми също е носела подобен. Все още го пазя… някъде.

Последва дълго мълчание.

— Тя не е жива, така ли? — попита накрая Алиша.

Той кимна.

— Бил съм на две години и изобщо не я помня. Починала е внезапно след спонтанен аборт.

— Съжалявам — изрече автоматично тя.

Дом сви рамене.

— Смъртта й се отрази много тежко на баща ми. Той мислеше, че е несломима и че нищо не може да я победи. Дълго време дори не опита да намери друга съпруга, защото бе сигурен, че няма жена, равна на нея. После срещна Ейми…

— И какво стана? — подкани го Алиша.

— И двамата мислехме, че тя има достатъчно сили и желание, за да следва трескавия начин на живот, който водехме. Трябва да призная, че Ейми опита — наистина искаше да достави удоволствие на татко. Но тогава я ужили скорпионът…

— Толкова ужасно ли е онова, което е направила мащеха ти?

— Какво искаш да кажеш? — попита предпазливо Дом.

— И двата пъти, когато споменаваш този скорпион, лицето ти добива изражение като че ли… Като че ли Ейми е направила нещо непростимо. Да не би да е наранила баща ти?

Той отмести поглед.

— Всъщност той сам се нарани. Изборът да зареже археологията беше негов. Но и досега ме боли от онова, което направиха с мен.

— И какво беше то?

— Накараха ме да оставя археологията.

Тя го изчака да продължи, но Дом мълчеше.

— Очевидно не си я изоставил завинаги — изтъкна Алиша. — Не мислиш ли, че е време да им простиш?

— Простил съм им — увери я той. — Сега знам, че са направили единственото възможно, за да спасят брака си. Но аз не можах да се приспособя към условията. Проблемът обаче беше мой, а не техен.

— И какъв е бил той? — попита озадачена Алиша.

— Наистина ли искаш да говорим сега за това? — попита Дом, за да печели време.

Знаеше, че трябва да й разкаже. Събитията от детството бяха оставили трайни следи в съзнанието му. Ала как да й обясни объркването и отчуждението?

— Не исках да любопитствам — увери го тя и в този момент той изпита дълбока признателност за отзивчивостта и състраданието й. — Само се опитвам да те разбера малко по-добре.

— Ти ме разбираш много по-добре, отколкото предполагаш — рече Дом, като галеше разсеяно ръката й.

— Нека оставим въпроса засега — предложи Алиша. — Но скоро ще трябва да поговорим отново…

Дом кимна.

Когато двамата отидоха в къщата, дъждът вече беше спрял и Джини се бе заловила с кафето. Закуската бе изпълнена с напрежение, тъй като всички се стараеха да избягват темата за новите отношения между Дом и Алиша. Тя се зарадва, когато дочу лодката на Реналдо, защото това отвлече вниманието им.

— Реналдо е — каза Дом, смръщил озадачено вежди. — Защо ли се връща толкова рано?

— Може би е наловил достатъчно риба — предположи Джини.

Алиша усети как стомахът й се свива. Никога нямаше да заобича риба, макар че вече поне я понасяше.

Когато наближи лагера, Реналдо тръгна право към нея.

— Страхувам се, че нося лоши новини, госпожо — рече той.

Тя не разбираше какво й говори и защо се насочи към нея, а не към Дом или Джини.

— Бях изминал половината разстояние към Пунта Бланка, когато получих съобщение по радиото. Беше Дел.

— Дел ли?!

— Каза, че дядо ти е тежко болен. Трябва да заминете веднага със Скип…