Карън Лийбо
Неземни наслади (5)

Пета глава

— Сигурен ли си, че ще намериш пътя до лагера? — попита Алиша, след като приключиха с обяда.

Дел се усмихна успокояващо.

— Разбира се. Ще вървя по следите, оставени от нас на идване.

И той пое, като се подпираше на здравата тояга, издялана от клон.

Тя не бе сигурна защо Дом е решил да отпрати Дел вместо нея. Навярно е забелязал умората на възрастния мъж, макар че едва ли от безчувствен негодник като него можеше да очаква подобна човечност. Дори не бе изразил съчувствие — макар и престорено, към нейната умора!

Известно време двамата не пророниха дума, но Алиша нямаше нищо против да помълчат. Извади от хладилната чанта един портокал и започна да го бели.

— Наистина ли ще ти бъде интересно да открием някое погребение? — попита накрая той. — На някои хора им се повдига от подобна гледка.

— Не и на мен — отвърна тя. — Не мисля, че древните маи биха имали нещо против, че разбутваме кокалите им с познавателна цел. Все пак те са били учен народ.

— Мислех, че за теб археологията е празно губене на време.

Алиша сведе поглед. Припомни си колко неласкаво се бе отзовала за професията на Дом.

— Нямах предвид това. Постигането на нови знания никога не е загуба на време. Мислех, че е глупаво човек като мен да се влачи из калта…

— Все още ли смяташ така? — Гледаше я напрегнато, като че ли отговорът имаше огромно значение за него.

— Макар че е мръсна и изтощителна, все пак в работата ти има нещо завладяващо — отвърна предпазливо Алиша. — Вече разбирам защо някои хора й се посвещават.

— „Посвещавам“ е точната дума. Защото работата става част от теб. — Дом замълча. — Алиша, трудно ми е да повярвам, но се налага отново да ти се извиня.

— Колко пъти станаха вече? Три?

— Поне… Както и да е, бях груб с теб и проявих нетърпимост, за което съжалявам. Вече зная, че си се опитвала да помогнеш на Дел…

— Не го издавай! — прекъсна го тя, разтревожена, че Дом е прозрял хитрината й. — Той толкова се притеснява другите да не разберат, че не може да се справи с работата тук…

— Самият Дел ми го каза — прекъсна я меко Дом.

— О! — Алиша въздъхна. — Не е трябвало.

— Не можеше да понесе, че стоварвам върху теб вината за неговата слабост. Май му се искаше да ми удари един, задето се държах така с теб.

Тя го погледна подозрително.

— Самата аз изпитвах подобно желание.

— По дяволите, Алиша! Не зная каква е причината да се държа така. Рано или късно на всеки му писва от мен. Зная как да разпределям работата, но щом се стигне до лични отношения… — Сви безпомощно рамене. — Тогава нямам представа как да се оправям.

Тя не можеше да отрече, че в известна степен Дом е прав. Омагьоса я не с остроумие, духовитост или умение да общува, а с искреността и добрината си.

— Вероятно причината е в това, че прекарваш голяма част от времето си в подобни, откъснати от света места.

— Несъмнено. Но не умея да върша нищо друго.

Алиша не отвърна. Изядоха портокала в мълчание. Когато свърши, тя въздъхна дълбоко от удоволствие — плодът й се стори изключително вкусен.

— Време ли е да се залавяме за работа?

— Веднага, щом си готова — отговори Дом.

Сега се редуваха в копаенето и претърсването на калта, но въпреки това работата бе ужасно скучна. Не намериха нищо съществено, освен няколко парчета от глинени съдове. Когато пое за пореден път със ситото към водата, Алиша забеляза, че е започнал отлив. Коренът, на който бе седяла преди, вече беше останал на сушата. Наложи се да навлезе по-навътре. Намери няколко късчета от съдове, но те не бяха нищо особено. Тръгна обратно, ала след няколко крачки разбра, че е поела в грешна посока.

— Страхотно, няма що! — промърмори тя. Само това й липсваше — да се изгуби. Поспря, опита да се ориентира и скоро разбра накъде трябва да върви. Пое отново и почти бе стигнала сушата, когато кракът й се закачи в нещо под повърхността на водата. Ситото изхвърча от ръцете й заедно с малките парчета, намерени от нея. Алиша обаче успя да се хване за клона на някакво дърво и не падна.

— По дяволите! — изкрещя вбесена.

— Алиша? — достигна до нея гласът на Дом. — Добре ли си?

— Да, всичко е наред — извика тя.

Питаше се в какво ли се е спънала — беше усетила, че е нещо по-голямо от корен на мангрово дърво.

Затърси с крак във водата, докато намери онова, което я бе препънало. Свали ръкавиците и потопи ръце в мътната вода. Сърцето й подскочи в гърдите от радост. Предметът бе гладък и освен това имаше дръжки.

— Дом! — извика Алиша възбудено. И понеже не й отговори, тя се затича към него.

— Най-сетне! — въздъхна с облекчение Дом, когато я видя. — Намери ли нещо?

— Да! — Едва сдържаше радостта и смеха, напиращи в нея.

Дом спря да копае и я погледна внимателно.

— Е? И какво е?

— Трябва да дойдеш с мен, за да го видиш. Хайде, ела! — настоя тя, защото той очевидно се колебаеше.

Нещо в държанието й накара сърцето му да забие по-бързо. Страните й бяха поруменели от възбуда, а в очите искряха дяволити пламъчета.

Доминик изскочи заинтригуван от изкопа и я последва. Гледаше джинсите й, плътно прилепнали към бедрата и хълбоците. Реши, че му харесва да върви след нея. Забеляза, че по белия плат все още няма нито едно петънце!

Когато стигнаха до мястото, Алиша се наведе и му кимна да направи същото.

— Дай ми ръката си — каза тя и Дом се подчини с готовност.

Потопи я със своята и притисна дланта му към нещо твърдо.

— О, Господи! — възкликна той, разбрал най-сетне за какво става дума.

Опипа внимателно предмета с две ръце и опитните му пръсти разкриха онова, което очите не виждаха. Находката не беше съд за всекидневна употреба. Беше майсторско изделие, изящно и с гладка като сатен повърхност. Голяма част от него бе заровена в калта, но нещо подсказваше на Дом, че съдът е цял.

— Е? — попита нетърпеливо Алиша. — Нали е чудесен? Мислиш ли, че е цял? Можем ли да го изкопаем? Какво ще правим сега?

В отговор той се усмихна лукаво — знаеше много добре какво ще направи. Загреба кал с пълни шепи и се изправи.

— Е? — попита отново тя и също се изправи.

— Находката е прекрасна, Алиша! — отговори Дом, като се мъчеше да бъде сериозен. — Може да се окаже от голямо значение. Но преди да я извадим, трябва да направим снимки, да измерим координатите и…

Тя се намръщи.

— Звучи толкова отегчително! Иска ми се да го изкопаем и да го занесем в лагера, за да го видят всички. Е, зная, че първо трябва да се изследва местонахождението на всяка находка… Затова те питам: какво ще правим сега?

— Ще почакаме отливът да открие съда. А през това време… — Той огледа замислено дрехите й без нито едно петънце. — Прекалено чиста си, за да повярва някой, че ти си открила предмета.

Алиша видя калта в ръцете му и веднага проумя неговото намерение.

— Дом, недей! Не е честно! — възрази и заотстъпва назад. — Толкова се старах да се опазя чиста! Така ли ми се отблагодаряваш?

Намерението й да избяга обаче бе осуетено от няколко преплетени корена. Спря и го погледна предизвикателно — знаеше, че се намира в капан.

Някак си видът й напомняше едновременно изплашена сърна и свирепа дива котка. Изведнъж желанието на Дом да накаля дрехите й изчезна. Играта, започната от него, получи опасен обрат. Той се наведе заплашително напред с протегнати ръце, но първо я докоснаха устните му…

Алиша отвърна на целувката му и радостта, обхванала я при намирането на съдината, се превърна във възбуда. И макар Дом да бе изгубил желание да съсипе дрехите й, тя се притисна към него, без да я е грижа за тях. Той се поддаде на момента и обви ръце около нея, като знаеше много добре, че оставя мръсни отпечатъци по гърба й.

Това бе и последната му мисъл, защото се отдаде изцяло на целувката.

През тези безценни мигове той усети някаква особена връзка с Алиша — сякаш мислите, чувствата и душите им бяха слети. И внезапно осъзна какво означава да обича и да бъде обичан… от нея…

Никога, дори и в най-смелите си мечти, не бе подозирал, че е възможно подобно изживяване.

Алиша чувстваше калта по гърба си там, където Дом я притискаше с ръце, но усещането не бе неприятно, особено в съчетание с топлината на устните му. Здравият разум й казваше, че би трябвало да се засегне от начина, по който той промъкна единия си крак между бедрата й, като притисна възбуденото си тяло към нейното. Никога досега не бе търпяла подобно поведение. Но тази дързост му подхождаше и Алиша установи, че дори я възбужда още повече.

Бе готова да легнат в калта и знаеше, че това само ще усили удоволствието от целувката на Дом. Изведнъж направи нещо, което би я потресло, ако можеше да разсъждава нормално — взе ръката му и — както преди я бе насочила към потопения в калната вода глинен съд — я постави върху едната си гърда. Дом тихо изстена.

— Алиша, какво правиш? — попита с дрезгав глас, едва отлепил устни от нейните. Плъзна длан по очертанията на меката й плът.

— Не… Не знам — прошепна тя. — Предполагам, че това е моята импулсивна реакция…

„Да, определено е така“ — добави мислено Алиша. Устните му се плъзнаха по врата й и тя притвори очи, като отметна глава, отдала се напълно на изпълнилите я прекрасни усещания. Дантелата на сутиена й докосваше втвърдените й зърна и пораждаше в нея див копнеж да почувства дланта на Дом върху голата си кожа.

— Мисля, че аз започнах всичко това — промълви той. — Но не можеш да ме виниш. Причината е… — Гласът му затихна и Дом обсипа с целувки лицето, шията и ключицата й. Това я накара да потръпне. — Причината е във възбудата от…

— … намирането на съдината — довърши тя вместо него.

Прокара пръсти през неговата гъста непокорна коса и притегли лицето му към своето, нетърпелива да почувства отново устните му. Той се подчини с желание.

— Не трябва ли… — прошепна Алиша, която едва намери сили да се отдръпне. Изпитваше такава възбуда, че цялата трепереше. Тази лудост обаче трябваше да спре!

— Какво?

— Да се заемем с… находката. Денят преваля.

Дом въздъхна и целуна за последен път първо ушенцето, после — устните й.

— Напълно си права — каза с глас, изпълнен със съжаление, докато оправяше блузата й. Погледна през рамото й към водата, без да пуска Алиша. — Ще изчакаме още десетина минути. А през това време…

Погледна я, като че ли се канеше да я целуне отново — нещо, на което тя се надяваше. Но в последния момент я сграбчи за раменете, изпъна ръце и огледа развеселен и изненадан окаляните й дрехи.

— Божичко, Алиша, та ти цялата си мръсна!

Тя се усмихна, наведе се и загреба пълна шепа кал.

— Май съм ти длъжница — рече му и огледа спокойно неговите дрехи, като се чудеше откъде да започне. Но където и да попаднеше погледът й, навсякъде имаше кал. Това я отказа от намерението й и калта цопна във водата. — Ще отида да взема фотоапарата — предложи Алиша.

— В раницата ми е — каза той, а тя закрачи бързо към могилата.

Когато се върна, съдът се бе показал изцяло и блестеше на слънцето.

— Красив е, нали? — изрече Дом с благоговение, каквото досега не бе долавяла в гласа му.

— Да, много — съгласи се Алиша, извади фотоапарата от раницата, която бе донесла, и му го подаде.

Докато го наблюдаваше как снима находката им от всеки възможен ъгъл, тя започна да разбира страстното му влечение към археологията. Почти не отместваше поглед от съда и изглеждаше изцяло погълнат от него.

— Можем ли вече да го изкопаем? — попита, когато Дом най-сетне приключи със снимките.

— Първо ще направим някои измервания — отвърна той.

Извади рулетка, молив и хартия от раницата си. Нанесе местоположението на находката им на милиметрова хартия и нахвърли основните й контури. Най-сетне — убеден, че е приключил с предварителната работа, бръкна още веднъж в раницата. Извади оттам най-малката лопатка, която Алиша бе виждала, и й я протегна.

— Ти намери съда, затова ти ще го изкопаеш.

— Наистина ли? — възкликна тя. — Няма да мога… Ами ако направя нещо не както трябва?

— Ще се справиш. Аз ще бъда до теб и ще ти помагам.

Работата се оказа деликатна и бавна. Но с последните лъчи на залязващото слънце находката се показа напълно. Беше цяла, както се надяваха, и имаше само една малка пукнатина.

— Да вървим — настоя Дом, след като й се порадваха. — Дано батериите на фенерчето да издържат.

Поеха към лагера, като често се спъваха в корени и клони. Алиша се притисна към него не толкова за опора, колкото за увереност, и при всеки странен шум стискаше здраво ръката му. Пусна го едва когато мангровата горичка свърши и започнаха да се редят палмите.

— Вече бях решила — въздъхна облекчено тя, — че никога няма да стъпим отново на равна и суха земя.

— Алиша… — Дом я накара да спре. — Преди да сме се върнали при другите… Искам да знаеш, че не мога да преодолея чувствата си към теб, колкото и объркани да са те. Опитите ми да се преструвам, че те не съществуват, направо ме влудяват.

— И какво предлагаш? Реално погледнато, наистина не можем да продължаваме така.

— Никога не съм бил реалист — възрази той.

— И все пак е невъзможно да продължаваме така — настоя тя, като затвори очи и стисна ръцете си в юмруци. — Няма да променя решението си.

— Кого се опитваш да убедиш? Себе си или мен?

— И двама ни. Виж какво, Дом, нещата вече са извън контрол. Трябва да спрем, докато все още е възможно. За теб всичко това може да е само развлечение, но аз нямам намерение да се върна вкъщи с разбито сърце… — Обърна се и продължи да върви.

— Алиша! — извика Дом. Тя спря. — Не е честно от твоя страна. Знаеш още от самото начало, че изпитвам към теб нещо много повече от физическо привличане. Самата ти го изтъкна!

— Да, вярно е.

— Тогава защо…

— Защото ми се иска да не е така. Ще ми бъде много по-лесно да ти обърна гръб, ако повярвам, че не ме харесваш кой знае колко…

— Но аз те харесвам! И мисля, че ти изпитваш същото към мен! Твърде късно е да се преструваш, че не е вярно. Каквото и да се случи, зная, че ще ми липсваш, когато си заминеш. Мислите ми вече са напълно объркани, а сърцето… Не съм сигурен какво става в него…

— Ще помисля върху думите ти — отговори Алиша след кратко мълчание. — Не мога да ти обещая нищо повече.

— И това е достатъчно.

Луната беше изгряла и осветяваше пътеката достатъчно ярко. Затова Алиша вървеше напред сама.

Дом я следваше, като се чудеше дали и баща му е преживял същото, преди да се ожени за Ейми. Знаеше, че мястото на Алиша е в Хюстън, а той самият никога не би могъл да изостави работата си. Преди години се бе зарекъл да не допусне никой да го принуди да заживее отново в настоящето и да го върне към трескавия ритъм на реалния свят…

* * *

В лагера ги очакваше притеснената Джини, която бе ядосана от закъснението им. И дори впечатляващият вид на находката не подобри настроението й.

След вечеря Алиша изми съдовете, извини се, че я боли глава и си легна рано.

Малко преди зазоряване ракът задраска по палатката й и отново събуди Алиша. Досадната животинка бе изкопала цяла мрежа от тунели наоколо. Мисълта да я хване и изяде й се струваше все по-привлекателна.

Макар до съмване да оставаше поне час, тя знаеше, че няма да успее да заспи отново. Помисли, че не би било зле да се изкъпе. Джини й беше разказала за някакво усамотено заливче недалеч от лагера и Алиша реши да опита да го намери.

Облече бански костюм и излезе от палатката.

Лесно откри залива и поспря за малко да му се полюбува. Леките морски вълни миеха тясната пясъчна ивица. Водата бе тъмна и спокойна и в нея едва се виждаха отраженията на високите палми покрай брега.

Остави хавлиената кърпа на едно паднало дърво и навлезе нетърпеливо в приятната вода. Потопи развеселена глава, после се насапуниса цялата и се ми, докато се почувства съвсем чиста.

Неизвестно защо мислите й се насочиха към Дом — може би причината бе в допира на собствените й ръце по тялото… Прииска й се и той да е тук. Познаваше го съвсем отскоро, но за нея вече бе толкова естествено да мисли за него, колкото и да диша. И почти толкова съществено. Знаеше, че Дом е в състояние да накара тялото й да изпита неописуемо удоволствие. Но физическото изживяване не беше единственото, което я привличаше у него.

Може би никога вече нямаше да изпита подобни чувства към друг мъж. От друга страна, не можеше да позволи връзката с Доминик Сийгър да се задълбочи. Ако се поддадеше на желанието си, раздялата им щеше да бъде много мъчителна. Ако пък продължеше да се бори с природата, вероятно цял живот щеше да се пита каква ли неземна наслада е пропуснала…

Отпусна се по гръб и се загледа в изсветляващото небе, като все още търсеше изход от личната си дилема.

Дом я откри така — плуваща спокойно по гръб, като че ли поддържана от невидими ръце.

— Алиша! — извика той.

Когато й махна припряно с ръка да излезе на брега, тя извърна рязко глава и заплува към него. Стъпи на пясъка и видя, че държи кърпата. Но вместо да й я подаде, той я уви около треперещото й тяло и я притисна за миг към себе си.

— Какво има? — попита притеснена Алиша.

— Дел не е добре. Има болки в гърдите. Ще го откарам до клиниката и трябва да дойдеш с нас…