Карън Лийбо
Неземни наслади (7)

Седма глава

Спасителната жилетка изхвърли веднага Алиша на повърхността, но все пак бе успяла да нагълта вода. Опита да плува към преобърната лодка, намираща се отчайващо далече от нея, като кашляше и плюеше вода. Всеки път обаче вълните я помитаха обратно и разстоянието до лодката оставаше същото.

— Дом? — извика тя, като се оглеждаше наоколо.

Но не го видя никъде. И тогава почувства как я обзема паника.

— О, Господи, не! — изхлипа Алиша и отново опита да стигне до лодката.

Вълните я захвърлиха към една скала, подаваща се от водата. Хвана се за нея и затърси с обезумял поглед Дом. Отново безрезултатно. Господи, ами ако се бе удавил?

Постара се да се овладее — трябваше да пести силите си. Отблъсна се от скалата и заплува с всички сили към лодката, заседнала върху един коралов риф. Този път по някакво чудо морето я повлече в нужната посока. Посегна и се хвана за ръба на лодката.

— Дръж се здраво! — чу се глас зад нея.

Алиша извърна глава и видя с неописуемо облекчение Дом от дясната си страна. Искаше й се да се хвърли и да го прегърне, за да се завери, че е жив и невредим, но той не й даде такава възможност.

— Трябва да обърнем лодката и да я отдалечим от коралите — каза й, — иначе вълните ще я направят на трески.

Алиша го послуша и започна да изпълнява нарежданията му. Надигна лодката от едната страна, а Дом я натисна от другата и скоро успяха да я обърнат. Той се прехвърли в нея, но Алиша бе останала без капка сила.

— Качвай се! — извика Дом.

Тя изстена, но той не я чу — вече бе отишъл на другия край и се опитваше да издърпа нещо. Разбрала, че Дом няма намерение да й помогне, тя прехвърли крак и лека — полека изпълзя вътре.

— Алиша — извика той, — имам нужда от помощта ти!

„А аз имам нужда от нови дробове!“ — искаше й се да изкрещи, но нямаше сили дори за това. Отпусна се на дъното, като дишаше тежко.

— Алиша! — извика отново Дом. — Побързай, това тежи цял тон!

— Идвам…

Не смееше да се изправи в силно люлеещата се лодка, затова запълзя към него. Видя, че той се мъчи да измъкне мотора от водата. Помогна му и когато успяха да го прехвърлят на борда, Алиша отново се строполи на дъното. Страхуваше се, че вече не би могла да помръдне и малкия си пръст. Оказа се обаче, че се лъже.

— Хващай греблото! — нареди й Дом, който очевидно не бе трогнат от състоянието й.

— Не можем ли да използваме мотора? — възрази Алиша, въпреки че междувременно вече се бе захванала с греблото, прикрепено към едната страна на лодката.

— Невъзможно е, след като е бил потопен в солена вода. А сега греби! Насочваме се към най-близкия остров. Може би все пак ще успеем да изпреварим бурята!

Тя се подчини. Бе вбесена от безчувственото му отношение и гневът й придаваше нови сили. След няколко минути имаше чувството, че ръцете й ще се откъснат от раменете, а проклетият остров като че ли въобще не се беше приближил! Небето вече бе почерняло заплашително и се беше извил силен вятър. Опита да вложи повече енергия в усилията си, макар че вече не чувстваше ръцете си.

— Добре, можеш да спреш! — извика Дом.

Той скочи във водата, дълбока малко над коленете, и затегли лодката към брега. Когато тя докосна дъното, Алиша се прехвърли във водата, като помогна да я извлекат на суша. И мигновено рухна на земята, хлипайки беззвучно. Бе проявила достатъчно сила и твърдост. Сега искаше някой да се погрижи за всичко, включително и за нея!

Но когато на лицето й падна първата дъждовна капка, стана ясно, че с Дом ще трябва да намерят заслон, и то бързо.

Стегна се отново и се изправи. Видя, че той проверява какво е останало от багажа им на лодката.

— Изгубили сме радиопредавателя, водата за пиене, леда… И въдицата. По дяволите! — изруга Дом. — Поне имаме бира и шоколад.

Алиша огледа бегло оскъдните продукти, с които разполагаха, като обърна внимание на ръждивото мачете, мушама — дъждобран и въжето.

— Ще имаме нужда от заслон, не мислиш ли?

— Да, права си. Избери си някоя палма, сладката ми, защото това е единственото, което предлага този къс земя.

— Така смяташ ти! — възрази Алиша. Бе неин ред да издаде някоя и друга заповед. Взе мачетето и му го подаде. — Нарежи палмови листа — толкова, колкото можеш да носиш. Другото остави на мен. И не ме наричай „сладката ми“.

— Смяташ да направиш заслон? Ти, която допреди три дни не бе спала в палатка?

— Нарежи ми листа!

Алиша грабна мушамата и въжето и закрачи решително да търси подходящи дървета за навеса, който възнамеряваше да направи.

Дом я послуша. Беше се успокоил — Алиша поне се движеше, мислеше и говореше. Бе го изплашила преди малко, когато приличаше по-скоро на бездушна кукла, отколкото на познатата му решителна и неуморима Алиша. Бяха му необходими огромни усилия да не зареже всичко и да я приласкае. Едва не се бяха удавили и вината бе негова.

Злополуката показа колко глупаво е да храни каквито и да е илюзии, че тя би могла да остане тук, с него…

След като наряза огромен куп листа, той се върна и я намери сред група дървета — опъваше въжето между и около тях със силните си умели ръце. Поспря за момент, за да й се полюбува. За малко не я бе загубил и при мисълта за това остра болка прониза гърдите му. Кога ли му бе станала толкова скъпа? Мокрите дрехи бяха прилепнали към тялото й. Осъзнаваше ли тя, че блузата й подчертава всяка извивка на малките й прекрасни гърди и че зърната им са изпъкнали, втвърдени от студения вятър?

— Не стой там като някой мухльо, а ела да ми помогнеш! — подвикна Алиша.

„Ето, това е Алиша, която познавам“ — помисли той и продължи към нея, като едва сдържаше усмивката си.

Промушиха листата между въжето и така направиха три стени и покрив, който се спускаше към земята. Покриха ги с мушамата и я привързаха здраво с дълги ивици трева, която Алиша бе открила.

— Не ми вдъхва особено доверие — отбеляза скептично Дом.

— Ако не ти харесва, можеш да стоиш отвън на дъжда! — отвърна тя и пропълзя под навеса.

Малкото й задниче представляваше страхотна гледка и той не пропусна възможността да му се полюбува. Беше готов да се присъедини към нея, но не и без някои провизии. Отиде до лодката за шоколада и бирата, а разходката дотам и обратно му даде възможност да овладее обхваналата го възбуда. Едва се скри под навеса, когато небето сякаш се разцепи и заваля проливен дъжд.

Налагаше се да признае, че заслонът е станал уютен. Отвън бурята вилнееше и Дом бе доволен, че е скрит тук, седнал върху един пън до Алиша.

— Земята под краката ни ще се намокри — отбеляза той.

— Е, не може да имаме всички удобства. Мисля, че навесът не е лош.

— Да, така е — засмя се Дом. — Искаш ли бира?

Тя видимо се отпусна.

— Няма да откажа. Устата ми още е пълна с пясък.

Отпиха в мълчание. Скоро под краката им потече вода, ала заслонът бе здрав и ги пазеше.

— Май бурята стихва — рече Алиша, след като допи бирата си.

Той пропълзя до отвора на навеса и подаде глава навън.

— Права си. На изток небето се изчиства.

— Ще можем ли в такъв случай да потеглим скоро за Кокосовия риф? — попита тя настойчиво със сериозно изражение, което го разстрои.

— Хм, Алиша… — започна Дом, като се чудеше как да й съобщи истината.

— Няма мърдане оттук, така ли?

Той кимна мрачно.

— Поне за тази нощ. Дори времето да се оправи, без мотор не можем да стигнем острова до вечерта. Но ще опитаме утре.

— Ще „опитаме“?

— Не съм сигурен за теченията. Може да се окаже невъзможно да гребем.

— В такъв случай наистина положението е безнадеждно, нали? — попита тя, а в гласа й се прокраднаха нотки на истерия.

— Разполагаме с кокосови орехи и млякото им. Не забравяй бирата и шоколада. Във всеки случай, няма да останем тук задълго. Ако утре не се появим, Джини ще изпрати Реналдо да ни търси. Щом разбере, че сме напуснали Пунта Бланка, той ще започне да обикаля островите.

— А ако Реналдо не се появи?

— Все някой ще ни намери. От време на време наблизо минават лодки и корабчета. — И тъй като Алиша не изглеждаше успокоена, той добави: — Всичко ще бъде наред, обещавам ти. Гледай на случката като на приключение, което един ден ще разказваш на децата си…

Изведнъж Дом си я представи с тяло, натежало от бременността. Никога нямаше да види това… Мисълта му причини силна пронизваща болка. Никога преди не бе изпитвал съжаление, че едва ли ще има деца. Но сега го бе почувствал с пълна сила. Тя взе друга бира и бавно я отвори.

— Дом, ужасно ме е страх! — Гласът й потрепери.

Той хвана ръката й и започна да я гали, като се чудеше как да я успокои.

— Няма защо да се страхуваш. Ще напалим огън и ще опечем кокосови орехи за вечеря. После ще се наспим…

— И къде ще легнем? — прекъсна го тя.

— На палмови клони, разбира се. А утре ще пуснем лодката и…

— Няма! — Алиша издърпа ръката си.

— Моля?

— Ти ще сечеш палмови листа, ще пускаш проклетата лодка и ще гребеш, ако искаш, чак до Китай! „Аз“ обаче не мърдам никъде!

Тя заплака и цялото й тяло се разтърси от ридания. Дом бе напълно объркан. Какво ли бе сбъркал?

— Прилошава ми от цялата тази история! — продължи Алиша. — Ръцете ми са целите в мехури и всяко мускулче ме боли! Нали знаеш колко много мразя риба? Е, добре, мразя кокосови орехи сто пъти повече от рибата! Няма да ги ям! Чуваш ли? По-добре да умра от глад!

— Алиша…

— Мразя да спя в палатка и влажен спален чувал. Мразя калта, тарантулите, стоножките и раците! Има един противен с размерите на фолксваген, който ме буди всяка нощ! А само като помисля за ужасната ти лодка, ме хваща морска болест. Ще остана на този проклет остров до края на живота си, но няма да се кача отново в нея!

Тя бе съвсем близо до истерията. Той помисли дали да не я зашлеви, но не намери сили да го направи.

Продължи да я наблюдава и слуша, като чакаше да мине пристъпът. Ала всяка нейна дума го пронизваше право в сърцето. Вече знаеше със сигурност, че не би могла да остане в неговия свят…

Най-сетне риданията й спряха, ала сълзите продължаваха да се стичат по страните й. Дом не успя да измисли какво друго да направи, освен да я притисне към себе си. Отначало Алиша се възпротиви на прегръдката му, което не го изненада. В списъка на нещата, предизвикали оплакванията й, фигурираше и той — заради начина, по който й заповядваше, заради очакванията му тя да работи като товарно магаре, без да я възнагради нито веднъж с похвала или благодарност. Но Дом я задържа и накрая Алиша се отпусна. Продължи да плаче на рамото му, докато се успокои.

— Извинявай, Дом — промълви, заровила лице на гърдите му. — Просто съм страшно изплашена, това е всичко. Още сутринта ме обзе ужас, че животът на Дел е в опасност. После дойде тази буря, лодката се преобърна и аз помислих, че си се удавил и скоро ще те последвам…

— Ш-ш-шт! — каза тихо той и я погали по косата.

Алиша потрепери и Дом я притисна още по-силно, опитвайки да я сгрее с тялото си.

— Нямам сили дори да помръдна. Не бих могла да направя каквото и да е.

— Не е и необходимо. Аз ще се погрижа за теб — утеши я той.

Бе длъжен да го направи. Беше се държал доста грубо с нея. Вероятно е искал да я провери с надеждата тя да се окаже достатъчно силна и способна да живее в тази сурова среда. Е, сега вече знаеше истината. Макар да бе изключителна жена, той я беше подложил на изпитание, надхвърлящо възможностите й. Ако сега Алиша ненавиждаше това място, вината беше негова.

И Дом се зарече, че вече всичко ще бъде различно. През краткото време, което им оставаше да бъдат заедно, щеше да се държи с нея като с изтънчена дама, каквато всъщност беше…

— Мога ли да направя нещо, за да се почувстваш по-добре? — попита той, като я галеше нежно по гърба. — Искаш ли бира или шоколад?

— Какво ще кажеш за един топъл душ, чаша студено „Шабли“ и пухено легло с чисти завивки? — смънка тя и вдигна лице нагоре. Топлият й дъх погали шията му.

— М-м-м — успя единствено да отвърне той.

Бе очевидно, че не може да осигури тези неща. Всъщност нямаше нищо против лукса, пожелан от нея. Обичаше работата си, но все пак усещаше липсата на някои от удобствата на цивилизацията.

Никак не му се искаше да се отдели от Алиша, ала трябваше да го направи. Тя го изпълваше с желание, а устните й бяха твърде близо до неговите…

— Дъждът спря — рече и се надигна. — Ще отида да запаля огън.

— Ще ти помогна — скочи веднага Алиша.

— В никакъв случай — отсече твърдо Дом. — Ще стоиш тук и ще си почиваш. Ако искаш, можеш да дойдеш отвън, но няма да вършиш нищо.

— Дом — възрази тя, — не ставай глупав. Не исках да кажа…

— Няма да мръднеш и малкия си пръст.

— Е, добре — съгласи се тя. Чувстваше се твърде изтощена, за да спори с него. — Но ще дойда с теб.

Той й помогна да излезе от заслона и я настани на дънера на едно паднало дърво. Нима това беше същият мъж, заповядал й да гребе на лодката? Същият, който бе очаквал от нея да носи цял тон на гърба си и да се бъхти в мочурището? Изглежда наистина избухването й го беше разстроило, щом го накара да бъде толкова внимателен.

Алиша съжаляваше, че стовари върху Дом гнева си. Не бе заслужил с нищо обидите, които бе изрекла, но той се беше случил под ръка…

Досега не си бе позволявала подобно нещо с никой друг, освен с дядо си. Еди Джей я познаваше достатъчно добре, за да знае, че така тя се освобождава от натрупалото се в нея напрежение.

И точно както природната стихия бе утихнала, оставяйки след себе си спокойно море и свеж ветрец, бурята, бушувала в Алиша, й бе донесла вътрешен покой и нов прилив на сили.

Наблюдаваше как Дом стъкмява огъня. Клоните бяха мокри, но с помощта на малко бензин от лодката скоро се разгоряха весели пламъци. Известно време Алиша се наслаждаваше на възможността да седи, без да върши нищо, и да наблюдава залеза. Наистина тук животът не беше лесен, но имаше и моменти на неземни наслади…

Дом също представляваше прекрасна гледка, която не би могла да види никъде другаде. Любуваше му се, докато той крачеше насам-натам, навеждаше се и се изправяше. Виждаше как се очертават мускулите на тялото му под мекия плат на джинсите. Погледна с интерес загорелите му гърди, показващи се под ризата, на която липсваха няколко копчета.

Скоро започна да не я свърта на едно място. Можеше да стои така с часове и да не й омръзне да наблюдава Дом. Но вече изпитваше нужда да направи нещо. Изправи се решително и отиде да вземе мачетето.

Той се обърна, очевидно изненадан, че тя се движи насам-натам.

— Какво правиш? — попита настойчиво. — Трябва да си почиваш.

— Ще направя легло за двама ни — отвърна тя, усмихната стеснително. Дом застина на място и тя поясни: — След като ще прекараме тук нощта, смятам поне да ни бъде… удобно.

Алиша наблегна нарочно на последната дума. „Нека има над какво да мисли“ — рече си, докато се отдалечаваше. Вече не разбираше как е могла да се паникьоса от перспективата да бъде корабокрушенка с Доминик Сийгър на този пуст остров. Сега не можеше да си представи нищо по-прекрасно!

Насече палмови листа и ги подреди на пода в заслона. Някои стебла бяха твърде дебели и щяха да им убиват, затова ги оряза и остави само листата. После опита леглото, представяйки си, че Дом лежи край нея. Дори не се постара да възпре въображението си, защото бе направила това ложе с цялото старание на жена, решила да съблазни един мъж…

Разсмя се на глас, загреба с шепи меки зелени листа и ги подхвърли високо. Те се изсипаха отгоре й. Чувстваше се великолепно!

— Алиша?

Тя се стресна. Дом бе застанал на едно коляно и надзърташе озадачено през мушамата, закриваща входа на заслона.

— Добре ли си? — попита той.

— Никога не съм се чувствала по-добре — отговори весело Алиша. — Искаш ли бира?

— Да, може.

Тя отвори по една бутилка за него и себе си, макар че първите две бяха замаяли главата й.

— Направила си чудесно легло. Сигурен съм, че ще ти бъде много удобно.

— А на теб няма ли да ти бъде удобно?

— О, предполагам, че ще намеря някое достатъчно меко местенце, където да подремна — отвърна предпазливо той. — Хм, колко бири изпи вече?

— Леглото е за двама ни! — възрази разгорещено тя, без да обръща внимание на въпроса му. — Ще бъде глупаво да спиш навън. Трябва да възстановим силите си в случай, че утре се наложи да гребем до Кокосовия риф.

— Разумен довод — съгласи се Дом. — Но няма да го бъде, Алиша. Сигурно ти е ясно, че ако легна до теб, няма да успея дори да мигна.

Той стана и се върна намръщен при огъня. Тя го последва.

— Искам да спя с теб — заяви му кратко и ясно, като го гледаше внимателно, за да види ефекта от думите си. — Искам да знам, че съм в безопасност и да усещам топлината на прегръдките ти.

Дом притвори очи за момент.

— Скъпа, в никакъв случай няма да си в безопасност в прегръдките ми — изрече с дрезгав глас.

— Не ми е необходима „такава“ безопасност.

Той я гледаше напрегнато, като че ли бе сигурен, че има някаква грешка.

— Желая те — каза тя, така че да няма място за недоразумения.

— Аз също те желая — отговори Дом без колебание. — Но ти би трябвало да знаеш, че е невъзможно.

— Онова, което знам, е, че тази нощ е наша и не бива да я пропускаме.

— А онова, което знам аз, е, че не бих могъл да се задоволя само с една нощ. Че желая повече… — Внезапно млъкна.

— От какво се страхуваш? — попита меко Алиша, този път твърдо решена да получи отговор.

— Страхувам се, че се влюбвам в теб, по дяволите! — отвърна той след кратко колебание. — И мисля, че това вече е факт!

Неочакваното му признание я накара да потръпне от щастие, но тонът му я изплаши.

— Толкова ли ужасно би било това за теб? — изрече тихо тя.

— Да! Би било най-лошото нещо, което може да ми се случи! Сигурно ти е ясно защо.

— Не е.

— Алиша, остават ни още само няколко дни заедно. Ако размислиш за момент…

— Не искам да мисля! — прекъсна го тя.

Знаеше, че думите й звучат безотговорно, но днес нещо в нея се промени и я застави да забрави за предпазливостта и последствията. Може би преживяното днес й бе напомнило колко кратък е животът. Искаше да изживее сегашния миг, без да се тревожи за бъдещето.

— Искам да се любим. Защо да мислим за после?

— Налага се. Ако се сближим още повече, ще се наложи да направя избор, с който едва ли ще мога да се примиря.

— Какво… Какво искаш да кажеш? — попита Алиша с натежало сърце. Той я отхвърляше!

— Ти направо ме омагьоса. Накара ме да желая неща, които никога… Алиша, бих могъл да зарежа всичко заради теб. Бих ти позволил да ме отделиш от археологията и разкопките, точно както Ейми направи с баща ми. Той се примири с това, но не мисля, че аз бих могъл. Това ще ме съсипе…