Карън Лийбо
Неземни наслади (2)

Втора глава

Алиша едва не падна по стъпалата, докато бързаше да се махне от къщата и от Доминик Сийгър. Озовала се под поройния дъжд, веднага се намокри до кости и едва тогава се сети, че си е забравила пончото.

Най-сетне осъзна истинската причина, поради която се бе притеснила. Жестът на Дом бе достатъчно обезпокоителен сам по себе си, но реакцията й беше направо ужасяваща! Би трябвало да се почувства отвратена от допира му, а вместо това тялото й като че ли бе оживяло в отговор на милувката му! Беше истинско чудо, че тя успя да прояви такова хладнокръвие, макар породено от отчаяние и смут!

Облегна се на ствола на едно дърво, притвори очи и си припомни момента. Изпита удоволствие и смътна тревога. За един кратък, изпълнен с лудост, миг Алиша всъщност се бе колебала дали да го целуне — да обхване лицето му с дланите си и да се отдаде на онази едва сдържана негова сила… „Какво ли щеше да помисли той — запита се Алиша, — ако бе разбрал, че в действителност допирът му не ме изплаши, а ме възбуди?“ Бе стресната повече от себе си, отколкото от Дом.

Същевременно обаче я безпокоеше още един въпрос. Вероятно Доминик желаеше горещо тя да се махне от острова, след като бе използвал такава допотопна тактика. Но защо?

След като се успокои достатъчно, Алиша тръгна да търси колегите си. Намери ги лесно — бяха се скупчили в приземие, оградено от подпорите на къщата. Някой бе запалил огън, който сега пращеше весело.

— Ето те и теб — посрещна я братовчед й Скип. — Вече се готвим за „срещата за запознанство“. Ти също трябва да присъстваш.

Отегченият вид на останалите трима съответстваше напълно на собственото й отношение към въпроса.

— Какво по-точно ще правим? Ще се опитаме да определим нашите чувства в момента ли? — попита тя и застана край огъня, като се надяваше, че ще успее да изсуши мокрите си дрехи.

Обръщаше се насам-натам, за да стопли различни части от тялото си и огледа скришом своите колеги, с които работеше от доста време. Скип, който бе на тридесет години и по възраст беше най-близо до нейните двадесет и девет, потропваше нетърпеливо с крак. Въпреки постоянното съперничество помежду им, изпитваше привързаност към него, но понякога не можеше да се въздържи да не го подразни.

Питър Евънс отговаряше за продажбите. По лицето му се виждаше, че би желал да се намира другаде, вместо да седи тук и да чака дъждът да спре. Робърт Аксел — шеф на маркетинга, поглеждаше неспокойно ту един, ту друг, като че ли очакваше всеки момент да стане някакво чудо, което да ги избави от този кошмар. До него беше Дел Глийсън — милият стар Дел! Бе почти на пенсионна възраст, но Алиша бе сигурна, че той никога нямаше да напусне компанията. Двамата се познаваха отдавна и Дел винаги се държеше изключително коректно с нея. Въпреки възрастта си беше настоял да дойде с останалите, макар че Еди Джей изяви готовност да го освободи.

— И така, каква е темата на разискванията? — попита накрая Алиша.

— Целите, които стоят пред нас — отговори Скип. — Ясно е какво иска Еди Джей. Какво обаче желаем самите ние да постигнем тук, на този остров?

Всички изстенаха на глас.

— Да оцелеем и да се върнем вкъщи! — каза Робърт.

— Точно така — подкрепи го Дел.

— Няма да е зле да сваля някой и друг килограм — рече Питър.

Всички погледнаха Алиша в очакване на отговора й.

— Бих желала да поработя добре — заяви тя и за своя, и за тяхна изненада.

— Мисля, че е интересно да разберем какви са мотивите на Еди Джей да ни изпрати тук — намеси се Робърт. — Знаете, че го уважавам, но какво да се прави — той остарява. Затова смятам, че си търси заместник.

— Допускаш, че Еди иска да види кой е най-издръжливият сред нас ли? — попита Питър, очевидно заинтригуван.

— Това е глупаво — отсече Алиша. — Откъде ще разбере как сме се представили тук?

— Ами ти? — рече Питър. — Не си ли ти неговите очи и уши?

— Мислиш, че съм тук, за да ви следя ли? — възкликна възмутено тя. — Чудесно! Тогава ще наковладя всички ви в доклада си, за да избере мен! — За своя изненада осъзна, че те приемат думите й на сериозно. — Хей, вие да не сте луди? Еди Джей никога не би избрал мен за свой наследник? Твърде млада съм и съм вицепрезидент едва от две години!

— О, така ли? — подхвърли язвително Питър. — Затова ли се развяваш из компанията, като че ли вече е твоя? — Настъпи неловка тишина. — Е, какво пък, все някой трябваше да ти го каже — смотолеви той в свое оправдание.

— Хайде да се върнем към нашите цели — помоли Скип.

— Вижте, дъждът е спрял — отклони темата Алиша, макар и все още потресена от несправедливите думи на Питър. — Може ли някой да ми каже къде е банята?

Дел я упъти и тя пое по пътеката, забелязвайки за първи път невероятното разнообразие от буйната растителност. Бе така потънала в съзерцание на пищната зеленина, че видя постройката, когато едва не се блъсна в нея. И за малко не извика от разочарование. „Банята“ нямаше нито стени, нито врата…

— О, Господи! Би могло да се направи нещо по-свястно!

Знаеше, че е безсмислено да се оплаква. Затова реши да помоли Реналдо да докара някои материали, с които да подобри положението.

На връщане към къщата се отби до палатката си и видя ужасена, че временното й жилище е наводнено. Очевидно дъждът се бе просмукал отдолу. От постелката и раницата й капеше вода. Въздъхна с досада и започна да изнася вещите си навън.

— Имаш ли нужда от помощ?

Макар че се стресна, Алиша устоя на порива да се обърне и да погледне Доминик.

— Ще се оправя сама. Благодаря, Дом — отвърна спокойно.

— Трябвало е да изкопаеш улей около палатката, за да се оттича водата.

— Колко мило от твоя страна! — отвърна Алиша. — Можеше да ми го кажеш и по-рано, преди дъждът да завали. — Не се въздържа и докато простираше спалния чувал, погледна Дом с крайчеца на окото си.

Беше преоблечен, сресан и като се изключеше неколкодневната брада, имаше почти цивилизован вид.

— Няма да изсъхне до утре — предупреди я той.

— Все ще се оправя.

— Не можеш да спиш върху мокра постелка.

Тя се обърна към него, поставила ръце на хълбоците си.

— И какво предлагаш? Да отида в местния „Холидей Ин“ ли?

— Всъщност смятах да ти предложа да дойдеш в моята палатка…

Алиша го погледна с широко разтворени очи. Очакваше нови закачки от него, но не толкова скоро! За момент загуби дар слово. И когато най-сетне бе готова да отвърне хапливо. Дом заговори отново:

— Чакай, май не ме разбра. Искам да кажа, че предлагам да спиш в палатката ми, а аз имам хамак, който мога да използвам.

Тя скръсти ръце, загледана в него. Все още не можеше да разбере какво всъщност има предвид той.

— Да смятам ли, че това е искрено предложение за помощ? Или е някакъв нов замисъл да се избавиш от мен? — попита направо.

— Зная, че поведението ми бе неуместно — отвърна Дом след кратко колебание. — Би ли могла да забравиш случилото се?

Той се шегуваше! Да забрави усещането за неговия допир и чувствата, избухнали в тях през онзи миг? Вероятността за това бе малка. Но не можеше да не забележи нотката на разкаяние в гласа му.

— Аз съм разумен човек и съм готова да забравя миналото — отвърна тя. — Но първо трябва да ми отговориш на един въпрос. Защо присъствието ми тук е нежелателно за теб? Мислиш, че не съм достатъчно издръжлива ли? Или се страхуваш, че ще бъда в тежест и няма да се справям със своя дял от работата?

Дом въздъхна обезсърчено. Как да й отговори, след като не разбираше самия себе си?

— Имаш ли лопатка? — попита той. — Ще се опитам да ти отговоря, но трябва да помисля и ще ми е по-лесно, ако върша нещо.

Алиша бръкна в раницата си и извади малка остра лопатка, каквато се изискваше за археологически разкопки. Подаде му я, като го гледаше с подозрение.

— Благодаря — измърмори Дом. После клекна и започна да копае плитък улей около палатката. — Ти си съвсем права. Наистина се опитвах да те убедя да заминеш. Първоначално смятах, че няма да се справиш с условията тук…

— Първоначално ли?

— Уверих се, че не е така. Поне досега не мога да се оплача от теб. Но има друга причина, поради която присъствието ти на острова е нежелателно за мен. Ти ме привличаш, и то твърде силно. Зная, че ще се разсейвам постоянно с мисли за теб, а това е недопустимо. Колкото и маловажна да ти се струва работата ми…

— За Бога, нима нямаш воля? — прекъсна го нетърпеливо тя. — Въпреки дивата природа, която ни заобикаля, ние сме разумни цивилизовани хора и не бива да се поддаваме на всеки порив.

— Нямах никакво намерение да се поддавам… — Погледна я, почувствал непреодолима нужда да види лицето й. Стана му ясно, че Алиша не го разбира. Продължи да работи с удвоени сили. — Трябва да ми помогнеш. Моля те!

— Какво искаш да направя? И без това се съмнявам, че ще се сторя привлекателна някому след няколко дни, прекарани тук.

— Единственото, от което се нуждая, е да получа твоето уверение, че чувството не е взаимно. Кажи ми, че не би се любила с мен, дори ако бях последният мъж на Земята! Или че имаш приятел в…

— Хюстън.

— Добре, в Хюстън. Само ми кажи, че не те привличам. Това ще ми се отрази като кофа студена вода и всичко ще е наред. Поне така мисля…

Той чакаше отговора й… И чакаше… И чакаше. Когато мълчанието се проточи толкова, че започна да се чувства глупаво, Дом бе принуден да приеме, че няма да получи нужното му уверение. Дори не смееше да помисли защо!

Не вдигна глава, докато не завърши улея. И когато погледна нагоре, видя, че е сам…

* * *

„Трябваше да го излъжа“ — рече си Алиша, щом се отдалечи достатъчно. Така нещата щяха да бъдат много по-лесни и за двамата. Но й беше невъзможно да гледа широките му рамене, мускулите, които се очертаваха под ризата му, докато копаеше, и да заяви, че не го намира дори за… интересен. Даже това щеше да е твърде далеч от истината. Този мъж я вълнуваше и възбуждаше! И нямаше как да го отрече. Той беше необикновен и досега не бе срещала друг като него.

Не можеше да даде уверението, което Дом искаше, затова тя се махна.

Пое към къщата, тъй като нямаше какво да прави. Там бяха колегите й и спореха как да стъкмят огъня за приготвянето на вечерята. Джини също беше в приземието и се пазареше весело с Реналдо за рибата, която беше уловил.

— Колко?! Колко искаш?! — извиси глас тя, като се преструваше на възмутена. — За тези мършави рибки?

— Не са мършави — възрази обидено Реналдо. — Изгубих цял следобед, за да ги хвана!

Алиша гледаше рибата с отвращение, което опита да потисне. Мразеше всякаква морска храна и съвсем не бе очарована от перспективата за подобна диета. Постара се да си намери работа, така че да бъде по-далеч от огъня и миризмата на пържена риба, но избавлението й се оказа временно.

Когато Джини удари камбанката за вечеря, Алиша се върна край огъня с неохота. Взе съвсем малко ориз и боб, после прибави хрупкаво парченце риба. Изкушаваше се да го метне небрежно в огъня, докато никой не я гледаше, но знаеше, че щяха да я линчуват, ако я хванеха. На острова храната беше ценна и не биваше да се разхищава.

Удобното място за сядане също беше лукс. Колегите й се бяха настанили на нестабилните пейки и на нея не й оставаше нищо друго, освен да избира между две кофи. Взе едната, обърна я с дъното нагоре и седна върху нея край огъня.

Дом взе другата и се настани до нея.

— Не ми отговори — каза нехайно той.

— Забравих какъв беше въпросът ти — излъга тя.

— Ще използваш ли палатката ми? — попита Дом, сякаш това бе единственото неизяснено нещо. — Мога да окача хамака където поискам.

— Много великодушно от твоя страна.

— А по другия въпрос? — продължи той толкова равнодушно, като че ли питаше какво е времето.

„По дяволите, защо просто не зареже тази тема?“ — помисли Алиша.

— Доколкото си спомням, ти искаше от мен определени уверения — започна предпазливо тя. После отсече кратко и ясно: — Не мога да ти ги дам!

— Означава ли това, че ако направя опит, няма да ми откажеш?

Прямотата на въпроса я изненада. Изглежда играта му се състоеше от равни части лукавство и пряка атака на противника.

— Предполагам, че искаш честен отговор. Е, добре, не зная как бих постъпила. Но искрено се надявам, че няма да направиш подобен опит заради доброто и на двама ни. Както вече казах, ние сме разумни цивилизовани хора и не бива да се поддаваме на всеки порив…

Дом се опита да я огледа безпристрастно. Би трябвало да има нещо, което да не му харесва в нея. Плъзна поглед от лъскавата й черна коса, която блестеше на огъня, до върха на ботушите. Отбеляза дългите мигли, извивката на скулите и закръглените гърди, очертаващи се под блузата. Но нищо не подразни погледа му. Никога не бе срещал по-изискана и деликатна жена от Алиша Бърнард. Същевременно обаче започваше да разбира, че под изтънчената й външност се крие твърд като стомана характер.

Алиша вдигна очи и улови погледа му. Двамата извърнаха веднага глави. Прииска му се да не беше сядал до нея. Вече усещаше как се възбужда…

Дом не беше помагал в приготвянето на вечерята, затова Джини го накара да измие съдовете. През това време тя събра доброволците и им обясни каква работа ги чака на другия ден. Доминик се абстрахира от думите й и продължи да се самоизмъчва, като наблюдава Алиша скришом. Далеч от него тя му се струваше по-спокойна и се смееше безгрижно заедно с останалите. Почуди се какво ли би трябвало да направи, за да бъде така открита с него… Тази мисъл го стресна.

Веднага, щом свърши със задължението си, той отиде до палатката си за хамака и раницата. До него долиташе веселият смях на останалите. Всички доброволци бяха в твърде приповдигнато настроение първата вечер и обикновено оставаха до късно през нощта.

Избра по-отдалечено място, за да може да заспи, и бързо окачи хамака между две дървета. После се излегна предпазливо. Старите въжета изскърцаха успокоително, но той знаеше, че в момента, в който направи рязко движение, люлката щеше буквално да го изхвърли на земята. Настани се бавно и внимателно, като отпускаше мускулите си един по един.

Вече се бе унесъл, когато нещо връхлетя върху него и той падна по очи на земята.

По тихото: „Ооо!“, разбра, че това е Алиша. Беше се проснала край него и по лицето й се четеше безкрайна изненада.

— Дом, ти ли си?!

— Че кой друг? Никога ли не си чувала за фенерче? — попита сухо той и стана.

— Оставих го в палатката. Минах толкова пъти по тази пътека и мислех, че я познавам добре. Не очаквах, че на пътя ми има препятствие!

Дом се бе съвзел достатъчно, за да погледне на случилото се откъм смешната му страна.

— Надявам се, че не си се ударила.

Щом тя го увери, че й няма нищо, той не успя да се въздържи и се разсмя. След малко прихна и Алиша. Смехът разсея част от напрежението помежду им.

— Неудобно ми е, че ти отнех палатката. Защо не оставиш аз да спя в хамака? — попита тя. — Май не се справяш особено добре с него…

— Много е коварен — поясни Дом. — Но съм свикнал. Необходима е практика, за да може човек да спи удобно в него.

— Какво му е коварното? Позволи ми поне да опитам.

— Заповядай — каза любезно той, сигурен, че Алиша ще се озове моментално на земята.

Тя огледа внимателно хамака, докато опитваше да определи как да подходи към него.

— Не е зле — отбеляза, след като се излегна.

— По дяволите, как се справи? — възкликна Дом, като се питаше дали Алиша успява във всичко от първия опит. — Беше ми необходима цяла вечност, за да се науча как да го укротявам!

— Надявам се не си забравил, че съм инженер.

Тя постави ръце под главата си и се отпусна напълно. Той я гледаше и мислеше, че прилича на някакво митично създание — на нимфа, обсипана със звезден прах, или на омагьосана принцеса, очакваща целувката на Прекрасния принц. Илюзията бе толкова завладяваща, че му се наложи да тръсне глава, за да се освободи от нея.

Алиша не би трябвало да е тук! Приятната свежа вечер, настъпила след проливния дъжд, придаваше романтична обстановка. Дом нямаше никаква вяра в себе си сега, останал насаме с Алиша — не и когато бяха обгърнати от кадифената мантия на нощта!

Извади един шоколад от раницата си, за да отвлече мислите си, и го разви.

— Искаш ли шоколад? — Протегна го към нея.

— Моля?

— Искаш ли шоколад? — повтори той.

— В знак на примирие ли? — Изгледа го подозрително, ала после си отчупи парченце.

Почти мигновено на лицето й се изписа безкрайно блаженство. Той я гледаше запленен, като се питаше дали тя изглежда така и когато се люби…

— Прекрасно — въздъхна тя. — Е, какво, мога ли да спя тук?

— О, Алиша, не! Няма да е безопасно да бъдеш сама навън през нощта. Понякога имаме посетители — бракониери, които се опитват да крадат храна, инструменти и дори — находки.

— Е, добре — примири се тя. — Ще спя в палатката ти. — Не помръдна обаче.

— Още шоколад? — предложи Дом и й го протегна.

Тя кимна, отчупи малко и отново притвори очи в наслада.

Изкушението бе прекалено силно за него. Без да мисли за последствията, той се наведе и докосна устните й със своите.

Допирът бе лек като дъждовна капка и продължи само секунди, ала Дом усети, че Алиша потрепери. Погали с длан лицето й, а тя вдигна брадичка и открехна леко устни в недвусмислена покана.

Този път Дом я целуна продължително, като вложи цялата си дълго сдържана страст. Отговорът й бе тъй горещ и неудържим, че дъхът му секна. Алиша имаше вкус на шоколад и на хиляди забранени удоволствия. Прииска му се да я почувства по-близо до себе си, да привлече крехкото й топло тяло към своето и да изгори в огъня на желанието… Не си спомняше да е изпитвал подобни чувства с друга жена. Бе жадувал за физическа близост и понякога я беше намирал — често с жени, които знаеше, че няма да види никога вече. Но тази необходимост да се люби с Алиша го свари неподготвен и го зашемети със силата на собствените му усещания.

Отърси се от мислите, отпусна се в хамака край нея и плъзна ръка под раменете й. Привлече я към себе си и за миг двамата се озоваха във въздуха. Паднаха на мократа земя и Алиша се озова върху него.

Вероятно падането го отрезви. По дяволите, какво правеше? Точно онова, което бе обещал и на нея, и на себе си, че няма да допусне. Знаеше, че трябва да спрат веднага! Но как? Накрая избра най-лошия, ала и най-сигурен начин.

— В палатката ми има място и за двама ни — подхвърли, като се надяваше отчаяно тя да откаже. — Искаш ли да се позабавляваме?

Алиша се отдръпна рязко от него. Очевидно беше успял.

— Защо го каза? — попита тя и се изправи.

Дом седна и сви колене. Знаеше прекрасно какво трябва да направи — за свое и нейно добро.

— А ти как мислиш? Искам да спя с теб.

— О, Доминик, престани! Ако беше наистина така, нямаше да се опитваш толкова упорито да ме изплашиш.

— Само поисках да дойдеш с мен в палатката ми. Нима ти звучи като опит да те изплаша?

— По начина, по който го каза — да!

Дом изруга тихо. Тя се оказа доста проницателна. Ако се вгледаше достатъчно добре в него, щеше да открие една тъжна истина — че беше съвсем сам в този свят и щеше да остане сам завинаги. Ако допуснеше да се сближи с нея, това щеше да е първата стъпка към влюбването — нещо, което би съсипало кариерата му и би разрушило основите на неговия живот. Вече бе видял как това се бе случило с баща му. И макар че Реймънд Сийгър се беше примирил, Дом знаеше, че не би могъл да постъпи като него.

— Дом?

— Върви си, Алиша, Не искам да обсъждаме този въпрос…