Карън Лийбо
Неземни наслади (4)

Четвърта глава

Алиша се събуди призори от някакво драскане по найлона на палатката, близо до главата й. Скочи, готова за битка. Драскането спря, после започна отново.

— Хей, има ли някой? — попита тя с несигурен глас. Но звуците, които издаваше „нещото“, съвсем не приличаха на човешки.

Тя стана, напръска палатката с ароматизатора, за да не влизат мухите, после облече бели джинси и блуза. Приготви се психически да се сблъска с каквото и да е, разтвори ципа на палатката и надзърна навън. Край ъгъла съзря най-огромния морски рак, който бе виждала някога — колкото чиния за супа. Гледката бе потресаваща, но все пак нямаше от какво да се притеснява. Докато обуваше ботушите си, се почуди дали този вид раци стават за ядене. Как ли би могла да го хване?

Като че ли прочела мислите й, животинката се скри в дупката си на около метър-два от палатката.

Намръщена, Алиша излезе и дръпна ципа. Преди два дни дори не би помислила да убие нещо, за да го изяде. Островът обаче й въздействаше странно.

Пое към къщата и видя с изненада, че почти всички вече бяха там. Реналдо се бе върнал от Пунта Бланка и бе донесъл някои провизии. Потърси го с очи, но погледът й попадна на Доминик. Алиша се препъна и едва не падна.

Седнал гол до кръста на слънце близо до къщата, Дом правеше ново сито. Бе виждала тялото му и преди, но въпреки това почувства тръпка на желание при вида на тези мощни рамене, чиято мургава кожа блестеше на слънчевата светлина.

Той вдигна очи и я погледна спокойно, като че ли със съжаление, а после продължи работата си.

Тя побърза да се захване с нещо и взе каната с кафе. Вчера бе помислила, че нещата между тях двамата са уредени веднъж завинаги. Но всеки път, когато той вдигнеше изпълнен с желание поглед към нея или я заговаряше съвсем невинно, Алиша усещаше, как решителността я напуска. В Хюстън едва ли би го удостоила с особено внимание. Не можеше да си представи да отиде с него на опера или на вечеря в някой луксозен ресторант. Но тук, където Дом сякаш бе част от дивата природа, Алиша изпитваше непреодолимо влечение към възбудата и силата, които излъчваше. Това място я плашеше, а той я караше да се чувства в безопасност.

— Нещо не е наред ли? — стресна я гласът на братовчед й.

Тя подскочи.

— О, Скип, здравей. Май още не съм се събудила — излъга го. Огледа набързо колегите си и забеляза, че един липсва. — Къде е Робърт?

— Цяла нощ не е мигнал, само скимтеше.

— Защо?

Всички я изгледаха учудено.

— Заради пясъчните мухи — обясни Дел. — Да не би да искаш да кажеш, че не те тормозят?

Алиша сви рамене. Отвърна, че е забелязала няколко от тези досадни насекоми около палатката си, но досега не е имала проблеми с тях.

— Шегуваш се! — възкликна Джини. — Какво средство против насекоми използваш?

— Никакво — отвърна откровено Алиша. От тях получавам обриви. Пръскам дрехите си и в палатката само с ароматизатор за въздуха.

Към тях се бе приближил Дом и сега слушаше внимателно разговора.

— Може би причината е тъкмо в него — намеси се той. — Алиша, ще можем ли да опитаме и ние?

Тя се усмихна при мисълта, че всички мъже наоколо ще ухаят на „диви планински цветя“, но нямаше нищо против да им услужи, след като искаха да опитат.

— В палатката ми е — отговори тя. — Ще отида да го донеса.

Прекоси усмихната лагера, като изпитваше безпричинна веселост. В сравнение с вчера се чувстваше по-отпочинала и почти нямаше търпение да започнат работа.

Ведрото й настроение обаче бе нарушено от тихо стенание. Поспря, наострила уши, и отново дочу стон. Идваше от палатката на Робърт.

— Робърт?

— Алиша, ти ли си? — Гласът му звучеше съвсем тихо.

Тя разтвори бързо ципа и надникна вътре. Робърт лежеше в спалния чувал и трепереше въпреки горещината навън. Лицето му приличаше на надут розов балон, а дишането бе тежко и хриптящо.

— Ще потърся помощ — каза. Алиша. За нея нямаше съмнение, че колегата й е болен, и то — сериозно.

Пое направо към Дом. В бързината се спъна в някаква празна кофа, полетя и се озова право в прегръдките му.

— Какво те гони така? — попита усмихнат той.

— Робърт е болен. Подул се е и го тресе.

Усмивката му се стопи.

— Изглежда е алергичен към ухапванията на мухите. Джини, намери антиалергичното лекарство — нареди кратко той и притисна успокоително Алиша към себе си. — Реналдо, приготви лодката за връщане. Скип, ела с мен.

Всички се раздвижиха и Алиша остана безпомощна сама край огъня.

Скоро видя успокоена, че Робърт излиза от палатката, подкрепян от Скип. След секунди чу боботенето на мотора на лодката.

Когато забеляза, че Дом се връща, тя скочи на крака.

— Мислиш ли, че ще се оправи?

— Всичко ще бъде наред — увери я той и седна срещу нея. — Антиалергичните таблетки ще подействат веднага.

— Слава богу — въздъхна Алиша и отново седна. — Сблъсквал ли си се с подобно нещо и преди?

— Неведнъж. Но първия път се уплаших много. — Замълча, намаза си филия с фъстъчено масло и продължи колебливо: — Бях тринадесетгодишен, когато с татко и мащехата ми заминахме на разкопки в Тунис. Ужили я скорпион и организмът й реагира ужасно на отровата. Едва след шест часа успяхме да се доберем до лекар. Тя едва не умря…

— Преживяването сигурно е било доста тежко за теб.

— Баща ми го понесе много по-зле. Бяха женени едва от няколко месеца и Ейми не искаше да идва с нас. Но баща ми бе длъжен да замине и успя да я склони. През цялото време, докато пътувахме към болницата, татко казваше, че ако тя умре, вината ще е негова.

— Все пак се е оправила, нали?

Дом кимна.

— За нея обаче това беше последната й археологическа експедиция.

„А също и за татко“ — добави мислено той. След онзи случай с ужилването на скорпиона баща му сложи край на единствения начин на живот, който познаваше дотогава. След Тунис семейството им се установи в родното градче на Ейми и не помръдна оттам…

Последвалите години бяха най-тежките в живота на Дом. Никога не бе контактувал с деца на неговата възраст и не умееше да завързва приятелства. Изолацията, в която се озова, усили неговото негодувание срещу Ейми и баща му. Ядът му намаля чак когато замина да учи в колеж и започна обучението си по археология…

— Едва ли можеш да упрекваш мащехата си за желанието й да остане вкъщи — рече Алиша. — Ако подобно нещо се случеше с мен, съмнявам се, че бих пожелала да участвам в друга експедиция.

„Точно там е работата“ — помисли тъжно Дом. Мястото на жени като Ейми и Алиша — хубави, изящни и нежни — не беше в Тунис или на остров, подобен на този, с нецивилизовани мъже като него. Наистина Алиша се бе оказала по-издръжлива, отколкото изглеждаше… Само че… Отначало и Ейми му се бе сторила издръжлива.

— Смяташ ли подобна ситуация за обичайна на острова? — прекъсна Алиша мислите му. — Вече сме с двама по-малко.

— Ще се справим — отвърна сухо Дом. — Днес Скип ще работи с Джини на Кучешкия зъб, а ти и Дел ще дойдете с мен на Калната могила в южния край на острова.

Огледа внимателно белите джинси, обгърнали стройните й бедра, и плътно прилепналата блуза с дълбоко деколте, което разкриваше извивките и нежната кожа на раменете и шията. Нямаше търпение да види блестящите й от чистота дрехи покрити с кал. Досега никой доброволец не бе успявал да се опази чист!

След като закусиха, той подготви малката група за прехода до Калната могила. За да стигнат до неотдавна откритото място, се налагаше да газят във вода до колене, да прескачат или да се провират под корени и клони на мангрови дървета, а после — да се влачат през локви кал до глезените. Задачата не бе лека, особено когато човек носи значителен товар на гърба си. Но въпреки че раницата на Дом беше най-тежка, на няколко пъти му се наложи да изчаква останалите.

— Идваме! — извика Алиша, когато той спря отново. — Трудно ми е да прескачам корените — нямам толкова дълги крака като теб и Дел.

Дом помисли, че краката й съвсем не са по-къси, макар и не много висока, тя имаше идеални пропорции на тялото.

— Дом, може ли да поспрем? — извика Алиша след няколко минути. — Искам да си почина малко.

— Стегни се, Алиша. Доколкото си спомням, ти каза, че можеш да се справиш с работата.

— Така е, но нали знаеш, че вторият ден е по-труден от първия!

Нещо в думите й го озадачи, ала не бе сигурен какво. Като че ли тя не бе съвсем искрена. Нима нарочно се бавеше, за да го дразни? Не му се вярваше. Алиша не бе нито мекушава, нито опърничава. Може би се налагаше да приеме факта, че не е толкова силна, колкото бе започнал да вярва. Би трябвало да е благодарен, че му показва недостатъците си. Нейната слабост го караше да се чувства някак по-безопасно. Може би така се усещаше по-неподатлив на обаянието й.

Бе истински щастлив, че Алиша има задръжки, които обосновава с желанието си да не излага на показ своя личен живот. Доминик не би могъл да я люби просто ей — така, както го бе правил с други жени. По някакъв необясним начин Алиша бе завладяла душата му. Знаеше, че ако я допусне по-близо до себе си, после няма да й позволи да си замине…

— Пристигнахме — обяви той и спря на едно малко възвишение.

Алиша пусна хладилната чанта, която носеше, и седна върху нея.

— Слава богу! — Огледа изсъхналите мангрови издънки, стотици клонки, подаващи се от калта. Дори гледката на живите дървета, покрити с малки сухоземни рачета, беше неприятна. — Това място като че ли е от някой филм на ужасите. Къде е могилата?

Той посочи един правоъгълен изкоп в калта с размерите на гроб. Бе пълен почти догоре с вода.

— Голяма част от местността е под морското равнище — обясни Дом. — Водата се е стекла през нощта и за да продължим да копаем, се налага да я изгребем.

— Готова съм — рече Алиша, ала погледна загрижено Дел.

— Аз също.

Направиха верига. Дом влезе в изкопа, потопен до бедра във водата, и започна да подава на Алиша една след друга кофи, пълни с кална вода. Тя ги предаваше на Дел, който ги изливаше достатъчно далече.

Дом я гледаше с раздразнение — струваше му се, че се движи бавно като охлюв.

— Не можеш ли да ускориш малко темпото, Алиша?

— Може би, ако пълниш кофите наполовина — отвърна весело тя, без да се дразни от забележката му.

— Една верига е толкова здрава, колкото е най-слабата й брънка — промърмори той, но изпълни желанието й и започна да пълни кофата наполовина.

Съществуваше реална опасност да изостанат от графика на разкопките, както и да изгубят благосклонността на дарителите — потокът от парични средства имаше странното свойство да намалява, когато липсваха съществени резултати.

— Достатъчно — каза Дом, когато на дъното останаха само десетина сантиметра вода. — Алиша, започвай да копаеш.

— Искаш да кажеш, че трябва да сляза долу? Но как?

— Ще ти помогна. Просто скачай вътре. — Изсмя се, когато тя се поколеба. — Надявам се, че нямаш намерение да останеш така безукорно чиста.

— Не си познал.

Тя пое внимателно ръката му, затвори очи и се хвърли. Във всички посоки се разхвърчаха вода и кал, но върху нея не падна нито едно петънце! Той се облещи — тази жена опровергаваше природните закони!

Дел остана отвън и наблюдаваше работата им.

— Доста голямо парче — каза след малко със задоволство Алиша, когато откри първата си находка. — Вчера не намерихме нищо с подобни размери, а, Дел? Виж, май е част от гърло на делва.

— Много добре — рече Дом. — Бързо схващаш.

— Дали ще намерим някои погребални предмети? — попита възбудено тя.

— Не и тук — отвърна той с усмивка.

Погледна купчината кал, която се бе събрала в ситото, и реши, че стига. С плавност, която говореше за години натрупан опит, Дом изскочи от ямата с лекота.

— Хвани единия край на ситото — каза той на Дел и двамата поеха към водата. Намериха по един мангров корен и потопиха ситото за дребни находки.

Дел пое дълбоко дъх.

— Дом, трябва да ти кажа нещо — започна той. — Не Алиша, а аз съм слабата брънка във веригата.

Дом го погледна остро.

— Какво?

— Аз бях бавният. Всъщност тя изпълняваше своя дял от работата и половината от моя.

— Но защо?

— Вчера й казах, че възнамерявам да си замина. Имам артрит, а освен това се страхувах да не стана за смях редом с вас, младите. Но Алиша не искаше да ме пусне. Обеща да ми помага, ако остана, и точно това правеше днес сутринта и цял ден вчера, без никой да забележи.

— Разбирам. — Ето защо оплакванията й му се бяха сторили така фалшиви! — Трябваше да ми кажеш за артрита. И няма проблем да позабавим темпото…

Изведнъж очите на Дел проблеснаха сурово.

— Но ти не пожела да проявиш подобно разбиране към Алиша.

Дом се изкашля смутено, като не смееше да погледне възрастния човек. Не искаше да види неодобрението в очите му.

— Бях малко несправедлив — призна той. — Очаквах повече от нея и затова бях разочарован.

— Тя може да не харесва това място — каза Дел, — но след като вече е тук, ще положи максимум усилия да си върши работата добре.

Дом се изправи.

— Добре, ще й се извиня. Признавам, че се държах като магаре.

Дел не отвърна нищо, но погледът му омекна.

— Ще отида за още пръст — рече Дом, стана и пое бавно към Алиша.

Поспря, за да я погледа отдалече. Тя продължаваше да работи съсредоточено и той почувства как в гърлото му засяда буца. Сега я виждаше в съвсем друга светлина. Алиша бе горда жена, но беше пожертвала гордостта си заради един възрастен човек! Изключително!

Изведнъж осъзна с кристална яснота, че опасността не е преминала. Дори да не се докоснеха, той знаеше, че сърцето му щеше да бие лудо винаги, когато я видеше или чуеше гласа й…

Искаше да наложи по-голяма дистанция помежду им. Но едва ли начинът бе да се държи с нея като грубиян и негодник.

По дяволите, вече се бе привързал толкова силно към нея! Кога ли е станало? Години наред успяваше да държи хората на разстояние от себе си, за да се предпази от емоционално обвързване и непредсказуемите последствия от него. Но дори без да се старае, тази чернокоса сирена успя да намери път към сърцето му!