Карън Лийбо
Неземни наслади (10)

Десета глава

Алиша нахвърля нещата си в торбата, като плачеше от безсилие.

Всичко беше съвсем несправедливо! Трябваше да се раздели с Дом без каквато и да е психическа подготовка!

Във връзката им бе настъпил драматичен обрат и тя не можеше да не се пита какво ли би станало през следващата седмица, ако отношенията им бяха имали възможност да се развият естествено. Никога нямаше да узнае…

В допълнение към болката от раздялата с Дом идваше и страхът, че може би Еди Джей е на смъртно легло. Ами ако не успееше да пристигне навреме? Ударът щеше да е непоносим за нея, ако в един ден изгубеше двамата мъже, които обичаше най-силно.

Вече знаеше, че обича Дом. Беше се борила с чувството, но повече нямаше смисъл да отрича. И въпреки това трябваше да го напусне. Ако дядо й беше зле, той щеше да има нужда от нея повече от всякога.

Излезе от палатката, извика едно сбогом в дупката на гигантския рак и промърмори:

— Само да можех да те хвана, щях да те сготвя някой път за вечеря!

Оставаше й да вземе нещата, които бе пренесла при Дом.

Установи с изненада и благодарност, че той вече е събрал багажа й.

— Благодаря ти, но нямаше нужда — промълви Алиша.

— Знам — смънка той. — Бог ми е свидетел, че не се опитвам да те отпратя по-бързо. Но ми е ясно, че трябва да бързаш.

Алиша не смееше да го погледне. Изведнъж се оказа, че повече няма какво да прави. Плъзна очи по краката му в джинси, по тесните хълбоци, плоския корем, гърдите, по невероятно широките рамене и накрая спря на лицето му. В лешниковите му очи съзря повече болка, отколкото бе очаквала.

Разпери безпомощно ръце.

— Не трябваше всичко да свърши така.

За миг на лицето му се изписа гняв.

— А можеш ли да ми кажеш „как“ трябваше да свърши? — попита с дрезгав глас. — Щеше ли да бъде по-лесно след седмица?

— Поне щяхме да сме подготвени…

— Нищо не би могло да ме подготви за подобно нещо. Иска ми се да си беше тръгнала още първия ден!

Нямаше да я заболи по-силно, дори ако я беше зашлевил през лицето. В очите й напираха сълзи, а в гърлото й бе заседнала буца. Канеше се да му отвърне остро, но се въздържа. Имаше нещо познато в това, което току-що беше изрекъл…

И тогава си спомни.

Той отново използваше същата стратегия, както в първата нощ, когато бе опитал да я вбеси, вместо да се изправи лице в лице с чувствата си.

Погледна го смело в очите.

— Не искаше да го кажеш, нали, Дом?

Той сведе поглед и въздъхна дълбоко.

— Права си, не исках. Извинявай, беше ужасно от моя страна… Не съжалявам за онова, което се случи между нас, макар точно сега да се чувствам… Всъщност не знам. Не мога да го опиша…

— По-добре да тръгвам.

— Ако нямаш нищо против, ще ти кажа сбогом тук.

Той разтвори ръце и Алиша се хвърли в обятията му. Обви ръце около врата му и го прегърна с всичка сила. Но това не беше достатъчно.

Устните й се впиха в неговите и тя остана така, докато се почувства замаяна и целувката заличи цялата тъга, разочарование и съвсем реалния страх, че няма да преживее следващите няколко часа, дни и години без него…

Усещаше колко са възбудени и двамата. И макар че желанията им щяха да останат завинаги незадоволени, Алиша вложи цялата си страст в тази целувка. И когато щяха да са на стотици километри един от друг, тя щеше да си спомня устните, топлината на тялото му, притиснато към нейното… Надяваше се и той да я запомни така…

До замъгленото й съзнание достигна шумът от моторната лодка на Реналдо.

— Трябва да вървя. — Алиша се отдръпна от Дом.

— Знам…

Тя метна на рамо дръжките на двете чанти и взе спасителната жилетка и дъждобрана. Обгърна Дом с поглед за последен път. Странно, но устните му бяха леко извити в усмивка!

Алиша се обърна, готова да тръгне.

— Алиша? — повика я той.

Тя спря, но нямаше сили да го погледне. Сърцето й биеше бясно, а кръвта пулсираше в ушите.

— Да?

— Приятно пътуване.

— Благодаря.

Закрачи колкото можеше по-бързо, опитвайки да убеди себе си, че не е изпитала никакво разочарование. Какво бе очаквала да каже той? „Време е да пораснеш!“ — смъмри се тя.

Преди да се качи на лодката, прегърна Джини. Искаше да й каже толкова много неща, а нямаше време! Но изведнъж се сети нещо, отвори раницата и извади ароматизатора.

— Един прощален подарък, Джини.

Възрастната жена се усмихна.

— По-ценен е дори от злато!

* * *

— Лимузината ще бъде тук след около десет минути — осведоми я Скип. — Господи, Алиша, изглеждаш ужасно!

— А се чувствам още по-ужасно — изстена тя.

Беше се свлякла на един стол в чакалнята на летище „Хюстън“, все още измъчвана от морската болест, съпътствала я цял ден. Братовчед й се бе обадил в болницата, за да провери какво е състоянието на дядо им. Научиха с ужас, че Еди Джей е получил инсулт, но състоянието му вече било по-добро.

— Защо трябва да чакаме лимузината? — попита Алиша. — Защо не хванем такси?

— Защото малко лукс и самоугаждане ще ми помогнат да премахна вкуса на калта в устата си. Ужасно ми е мъчно за Еди Джей, но определено съм доволен, че вече не сме на онова противно място!

— О, стига, Скип! Не беше чак толкова лошо!

— По дяволите, Алиша, това беше най-ужасното преживяване през живота ми!

Не му отвърна, вглъбена в мислите си. За една седмица целият й живот се бе променил и сега не знаеше как ще се справи с промяната.

— Искаш ли нещо за ядене? — попита братовчед й.

— Не, благодаря. — Повдигаше й се дори при мисълта за храна. — Само ме отведи до лимузината, когато пристигне.

Няколко минути по-късно шофьорът ги оглеждаше внимателно, докато товареше мръсния им багаж. Отвори вратата на безупречно чистата кола. Алиша разбра за пръв път колко ужасно изглеждат. И двамата бяха все още с калните си гумени ботуши, а дрехите им не бяха в по-добро състояние.

В автомобила беше прохладно — шофьорът бе пуснал климатичната инсталация. Пътуването мина приятно и най-сетне стомахът й се успокои. И когато пристигнаха в малката частна клиника, Алиша вече бе готова за срещата с дядо си.

За нейна изненада в чакалнята бяха Робърт, Дел и Питър.

— Как е той? — попита веднага Алиша. — Парализиран ли е?

— Не, само му се вие свят и усеща слабост в лявата половина на тялото — отговори Дел. — Трябва да остане тук за известно време.

— Тогава може да приема посетители?

Дел кимна.

— Всъщност още не сме били при него — обясни Питър. — Иска да ни види всички заедно. Чакахме ви да пристигнете.

— Да вървим тогава — размърда се нетърпеливо Скип.

— Е, крайно време беше! — посрещна ги изненадващо остър глас, когато влязоха в стаята. — Старият генерал е прикован на смъртния си одър, а войската му пристига чак след ден и половина! Не желаете ли да чуете последната ми воля?

— Как ли пък не! „Последна воля“! — възкликна възмутено Алиша. — Ти, стари негоднико, както те гледам, си готов за маратон!

Тя смекчи острите си думи с целувка, успокоена, че дядо й наистина изглежда добре.

— Съжалявам, че прекъснах престоя ви — каза весело той.

— Но не и ние — промърмори Скип и Еди Джей го погледна изпитателно.

После огледа всички един по един — бинтованата ръка на Питър, белезите от ухапванията по лицето на Робърт, загорелия Скип, разрошената Алиша, и очите му се разшириха от изненада.

— Всемогъщи Боже, какво се е случило с вас? Ако искате, можете да останете при мен. Ще уредя да внесат още няколко легла.

— Кокосовият риф е отвратително място — започна Питър. — Няма прясна вода, електричество…

— Нито пък свястно легло — прекъсна го Дел.

— И свястна храна — добави Робърт. — Пясъчните мухи ме изядоха жив!

И всички заговориха вкупом:

— Изгорих си ръката с кафеварката!

— От тежката работа получих мускулни схващания и помислих, че имам сърдечна криза, а артритът ми…

— Не можеш да си представиш калта, скорпионите…

— Змиите — допълни някой, което, разбира се, беше безсрамна лъжа.

— Господи, какви страхливци! — каза Еди Джей, свил присмехулно устни. После погледна Алиша, останала единствена мълчалива. — Е, момичето ми, няма ли да прибавиш и ти някое оплакване към списъка?

Тя сви рамене.

— На мен ми хареса.

— Хареса й археологът — промърмори Скип така, че да чуе само Алиша.

Тя го настъпи по крака и чу със задоволство вика му от болка.

— Постигнахте ли нещо? — попита Еди Джей.

Скип пристъпи напред.

— Е, сър, бяхме твърде заети със собственото си оцеляване и се страхувам, че не успяхме да изпълним нито една от поставените ни цели.

— Това не е съвсем вярно — възрази Алиша. — Стана ми ясно откъде идва проблемът в работата ни. Причината е в мен.

Всички я изгледаха изненадани.

— Разбрах някои неща за себе си — поясни тя. — С разрастването на компанията започнах да се чувствам все по-обезсърчена. Бюрокрацията се увеличаваше. За всичко вече бе необходимо повече време и не можех да видя толкова бързо резултатите от работата си, както преди. Пренасях обзелото ме раздразнение върху отношенията си с вас. Намесвах се във вашите области и с мен беше трудно да се работи. Дължа ви извинение.

Всички я гледаха зяпнали с широко отворени очи.

— Как така калта и насекомите ти помогнаха да го проумееш? — попита накрая Скип.

— Работата ми доставяше удоволствие, каквото не бях изпитвала от дълго време в компанията. — Алиша сви рамене. — Както и да е, ще се постарая да се променя.

В този момент в стаята се появи медицинската сестра. Спря и загледа втрещена посетителите, до един в окаяно състояние.

— Не можете всички да останете тук — заяви остро тя. — Позволено е само по един посетител. Останалите да излязат!

— О, Джоузи, успокой се — рече кротко Еди Джей. — Провеждам съвещание на ръководителите, която е много важно. — И понеже сестрата повдигна със съмнение едната си вежда, той помоли: — Дай ни само пет минути!

Тя кимна с неохота, записа нещо в картона му и ги остави.

Еди Джей се изкашля многозначително.

— Е, добре, да преминем към деловите въпроси. Лекарят ме информира, че ударът е лек. Така че наистина не умирам. Обаче ми беше заявено категорично, че трябва да намаля темпото. Може би думите ми ще ви шокират, но искам да ви кажа, че подавам оставка, и то незабавно. И сега трябва да определя кой от вас ще ме замести. Разбира се, той трябва да бъде утвърден от Управителния съвет.

— Значи все пак си ни изпитвал… — рече Скип.

Еди Джей свъси объркан рунтавите си вежди.

— За какво говориш, синко?

— Ами бях помислил, че ще избереш новия директор въз основа на представянето ни в Белийз — смънка Скип.

Дядо му вдигна очи към тавана.

— Взел съм решение още преди месеци, глупако! И то би трябвало да е очевидно за вас. Дел работи редом с мен повече от двадесет години. Той знае всичко за компанията.

Алиша се усмихна успокоена, ала всички останали бяха твърде изненадани, за да реагират по някакъв начин.

Сестрата отново надникна в стаята.

— Вън — изкомандва тя. — Ако доктор Клинтън ви намери тук, жива ще ме одере!

— По-добре я послушайте — засмя се Еди Джей. — Много е страшна. Но ти, Алиша, можеш да останеш няколко минути. Искам да поговорим насаме.

Молбата му я изпълни с мрачни предчувствия.

— Е — започна дядо й, когато останаха само двамата. — Значи компанията е станала твърде голяма за теб?

— Не исках да кажа точно това — заобяснява припряно тя. — Трябва да се пренастроя, това е всичко.

— Ти не си щастлива — изрече спокойно Еди Джей.

— Разбира се, че съм! — Думите й прозвучаха фалшиво, дори в собствените й уши.

— Алиша — започна той след дълго мълчание, — можеш да бъдеш откровена с мен. Знаех от доста време, че не изпитваш удовлетворение от работата си. Имах право да стоваря вината за много от проблемите върху твоята глава, обаче не исках да го направя. Желаех ти сама да проумееш, че причиняваш търкания и мисля, че това стана. — Алиша кимна и той продължи: — Надявах се нещата да се оправят, ако се откъснеш малко от всекидневието, но всичко е постарому. Какво би те накарало да се усмихнеш отново?

— Искам… Искам да върша повече физическа работа — отвърна колебливо тя. — Да виждам резултатите от труда си и да си лягам всяка вечер със съзнанието, че съм постигнала нещо. За мен беше толкова вълнуващо, когато знаех, че компанията се развива и става все по-силна като пряк резултат от моите усилия… Но сега всичко е толкова…

— Отегчително ли, Алиша? — Тя не отговори, ала дядо й беше познал. — Тогава напусни. За Бога, махни се от „Бърнард Офис“! Промени професията си, пътувай! Пари имаш…

Алиша клатеше отрицателно глава.

— Не, никога не бих могла да напусна компанията. С нея са свързани всички мои мечти, целият ми живот!

— „Бърнард Офис“ беше „моята“ мечта, скъпо момиче. А ти бе завладяна от ентусиазма ми. Сега трябва да последваш „своите“ мечти. Дел няма нужда от заместник, когото вече не го е грижа какво става в компанията.

Тя преглътна с мъка. Както обикновено, дядо й проявяваше проницателност и реши въпроса със замах.

— Напусни, момичето ми. Ако не го направиш, ще се погрижа да бъдеш уволнена…

* * *

Дом седеше на дънера на едно паднало дърво, загледан в морскосините води на Хондураския залив в посока към сушата. През последната седмица това му се случваше често — в тази посока бе зърнал за последен път Алиша. Тя не се бе обърнала нито веднъж назад…

Спомняше си нежната й кожа, лъскавата коса, мелодичния глас и невероятните наситеносини очи, способни в един момент да заискрят от гняв, а в следващия — да потъмнеят от страст… Вече се боеше, че тези спомени ще го преследват до края на живота му.

Удари пясъчната муха, която го ухапа по рамото.

— Проклета напаст! — промърмори. Понякога островът беше доста недружелюбен.

Ако съдбата му бе дала нужното време, той щеше да помоли Алиша да остане тук с него. И може би тя щеше да се съгласи, тъй като винаги го бе изненадвала… Но сега Дом разбираше, че това нямаше да е честно. Жена като нея заслужаваше по-добър живот на по-приятно място.

— Искаш ли? — попита Джини.

Бе дошла тихо зад него и той подскочи при звука на гласа й. Протягаше към него ароматизатора на Алиша.

— Не го искам! — отвърна остро Дом. — И бих желал ти също да не го ползваш.

— Какво? Да не си полудял, Доминик? Това е единственото нещо, което може да ни спаси от пясъчните мухи! Защо…

— Защото този аромат ми напомня за нея! — отряза той.

Не бе го осъзнавал, докато Алиша не си замина. Сега сърцето му се свиваше дори при най-лекия намек за този препарат.

— О! — възкликна тя.

Седна край него, макар че Дом не я беше поканил.

— Джини, на теб ти харесва тук, нали? — попита изведнъж той.

— Ами… Работата ми харесва, но остава доста да се желае по отношение на удобствата. Има моменти, в които съм готова на всичко, само и само да мога да скоча в колата и да се понеса по магистралата, да се гримирам, да отида някъде на вечеря и танци. Но през повечето време тук ми харесва.

— А какво ще кажеш за Алиша? Мислиш ли, че би могла да свикне с такъв начин живот?

— Господи, Дом, здравата си хлътнал по това момиче! — И тъй като той не възрази, Джини продължи безцеремонно: — Мислех, че е само физическо привличане. И че всичко ще свърши, когато тя си замине. Докога възнамеряваш да се мотаеш като муха без глава? Предстои ни да свършим толкова много работа!

— Няма да е задълго.

— Е, слава богу!

— Ще отида при нея.

— Какво?! — От изненада Джини едва не падна от дървото.

— Ще отида в Хюстън, ще я намеря и ще я убедя, че трябва да бъдем заедно. Ако не тук, тогава — там.

— В Хюстън? Но ти не би могъл да живееш в…

— Ако се налага, ще живея.

И щеше да направи онова, което се бе заклел никога да не върши! Най-сетне бе разбрал какво беше накарало баща му да зареже разкопките. Той обичаше Ейми повече от всичко. За такава любов един мъж е готов на всякакви жертви.

— Но как ще се откажеш всичко? — попита Джини.

— Някога смятах, че не бих могъл — отговори той. — Но вече мисълта да остана заровен в работата си, откъснат от целия свят, не ми се струва чак толкова привлекателна.

— Кога ще заминеш?

— Утре.

— Утре?! — Изписка тя. — Но тогава пристига цяла дузина доброволци! Какво ще ги правя?

— О, по дяволите, Джини, познаваш този остров, както и проекта не по-зле от мен. Сред тях има двама студенти, които вече завършват археология. Те ще ти помагат. Просто… Продължавай.

— Кога ще се върнеш?

— Вероятно никога!