Карън Лийбо
Неземни наслади (1)

Първа глава

Морска болест измъчваше Алиша Бърнард и лицето й бе станало жълто-зелено. Вече почти два часа тя и четиримата й колеги — хора, които се чувстваха идеално в съвещателните зали, се носеха по вълните на Хондураския залив в малка моторна лодка. Алиша седеше отпред и вълните, разбиващи се в носа на лодката, я обливаха постоянно, което я принуди да затвори и стисне очи.

Пончото дъждобран почти не я предпазваше от солената вода, стичаща се по врата й. Цялата бе мокра. Дори гумените й ботуши бяха подгизнали.

— Ето там е Кокосовия риф — дочу се резкият глас на водача — креол, който управляваше моторницата с лекота.

Насърчена от факта, че вече наближават крайната си цел, Алиша отвори очи. Преди парещата солена вода да я накара да ги затвори отново, успя да зърне ивица земя, покрита с палми.

Лодката продължи да подскача неумолимо към острова подобно на влакче в увеселителен парк. Люлеенето, съчетано с палещото слънце и бръмченето на мотора, усилваше неразположението на младата жена. Най-сетне навлязоха в по-спокойни води и движението на моторницата стана по-плавно. Но на Алиша продължаваше да й е лошо. Опита се да погледне отново. Видя успокоена, че вече са по-близо до острова и се насочват към спокойна лагуна. Очите й пареха, но тя забеляза на брега две фигури. Едната бе висока и с широки рамене — без съмнение на мъж. Другата очевидно беше на жена — ниска и с побелели коси.

Алиша скочи от лодката в момента, в който дъното й опря в пясъка, и загази към брега, без да обръща внимание на отправените към нея въпроси. Не желаеше никой да я гледа в окаяното й състояние.

Стъпила на твърда земя, тя потърси укритие сред гъстата зеленина, покрила целия остров. Увери се, че никой не я вижда, и се облегна с облекчение на грубия ствол на една палма, като дълбоко вдишваше влажния и топъл тропически въздух. Свали спасителната жилетка, пончото и изтръска солената вода от черната си къса коса. Може би ако се преоблечеше и пийнеше нещо студено, щеше отново да се почувства добре.

Алиша продължаваше да се удивлява на поредицата от събития, довели я тук. Всичко бе започнало с едно заседание, на което не бе постигнато почти нищо, тъй като вицепрезидентите на „Бърнард Офис Продъктс“ не престанаха да се препират. Не успяха да свършат никаква работа. Тогава братовчед й Скип Бърнард — вицепрезидент по личния състав и администрацията, бе предположил, че може би ръководителите на компанията трябва да отидат някъде, за да си починат и да изгладят търканията, развалили напоследък деловите им отношения.

Еди Джей — Едуард Джей Бърнард III, главен изпълнителен директор на компанията и дядо на Алиша и Скип, бе възприел идеята с изненадващо въодушевление. Скип беше имал предвид нещо като семинар в някой курорт, но за жалост Еди Джей бе видял осъществяването й по друг начин. И бе решил да изпрати вицепрезидентите на една от експедициите, организирани от „Глоуб Ровърс“.

— Трябва да научите какво представлява сътрудничеството — беше им казал, когато всички го бяха изгледали втрещени. — Толкова сте затънали във всекидневната работа, че сте забравили кое е най-важното.

И така ги беше изпратил на място, където взаимопомощта бе от съществено значение за оцеляването им, а животът се свеждаше до грижа за храната, водата и подслона, както и до тежка физическа работа.

Тъй като Еди Джей бе един от основните благодетели на „Глоуб Ровърс“, която осигуряваше доброволци за различни научни експедиции по цял свят, организацията бе поласкана, че има възможността да изпълни молбата му и да препоръча на коя експедиция да бъдат изпратени вицепрезидентите.

Макар че обичаше и уважаваше дядо си, още от самото начало планът му се стори ужасен на Алиша. А сега вече идеята й се струваше направо отвратителна! Съвсем не се чувстваше в стихията си сред дивата природа.

* * *

Доминик Сийгър гледаше невярващо отдалечаващата се дребна фигура.

— По дяволите, какво й става? — обърна се към Реналдо, водача креол, който бе управлявал лодката.

— Морска болест — отговори той. — Сложих момичето да седи на носа, тъй като бе най-дребно, а днес и морето беше бурно.

— Страхотно!

Не стига, че от „Глоуб Ровърс“ му бяха натресли цяла група неопитни доброволци заради някаква важна личност, ами да му изпратят и невръстно дете! Как ли щеше се оправи с него?

Даваше му най-много два дни, преди то да започне да се моли да се махне оттук, щом горещината, насекомите и ужасната почва свършеха своето.

Вирджиния Флийт — негова помощничка, вече се запознаваше с другите четирима доброволци. Почти шестдесетгодишна, с побеляла на кичури коса и глас на военноморски строеви сержант, Джини спечели мигновено уважението на новодошлите с кротките си, но нетърпящи възражение нареждания.

Доминик признаваше, че е по-добра от него в работата с доброволците. Имаше повече търпение и умееше да обяснява сложните техники на тяхната професия.

Все пак той имаше определени задължения като главен археолог на разкопките. Понечи да отиде на брега и да се представи, но Реналдо го хвана леко за ръката.

— Момичето е хубавица. След колко ли дни ще се пренесе в палатката ти?

Дом се изсмя горчиво. През последната година бе прекарал тук три месеца в проучване останките на селище на маите от периода след разцвета им, което се е намирало някога на този малък, покрит с мангрови дървета, остров. През цялото време се бе държал настрана от жените, с които се беше сблъсквал, независимо дали бяха доброволки от Щатите, или местни жителки от Пунта Бланка. Въпреки това Реналдо си бе втълпил, че Дом е голям Дон Жуан. Вероятно в тази работа пръст имаше Вирджиния. И тя работеше в Аризонския университет. Познаваше Дом от години и твърдеше, че половината студентки по археология са въздишали по него.

— Първо, е прекалено млада — отвърна той на Реналдо. — Второ, ако дори си позволя да я закача, Джини ще ме одере жив и ще опъне кожата ми да се суши на най-близкото дърво.

— Не е чак толкова млада — възрази водачът. — Освен това има много красиви сини очи. Мъж като теб има нужда от жена. Можеш да си ровиш земята колкото искаш, но старите гърнета и кости, които намираш, няма да те топлят нощем…

— Та кой ли тук има нужда от топлина? — попита кисело Дом и посочи мократа си от пот тениска. — Мислех, че дъждовният сезон е през януари. Къде, по дяволите, е дъждът? Искам го!

Реналдо поклати глава.

— Внимавай, човече, какво искаш, че може и да го получиш.

Археологът се канеше да отвърне нещо духовито, но с ъгълчето на окото си долови някакво движение, което привлече вниманието му. Жената тъкмо се измъкваше от гъстата растителност. Изглеждаше бледа, но явно иначе се чувстваше добре, тъй като започна спокойно да наблюдава как колегите й разтоварват лодката.

„Горката!“, помисли Дом. Тя нямаше никаква представа какво я чака! И понеже другите не й обърнаха никакво внимание, той тръгна към нея. Може би щеше да успее да я убеди да се върне с Реналдо още днес следобед. Това определено щеше да му спести ролята на бавачка.

— Здравейте! — извика Дом с престорено приятелски глас. — Добре дошли на Кокосовия риф!

Алиша обърна рязко глава и отначало прикова в него стреснатите си морскосини очи, но после на лицето й се появи приятна усмивка. Протегна ръка с безупречен маникюр.

— Приятно ми е, казвам се Алиша Бърнард. Вие сигурно сте доктор Сийгър, археологът.

— Името ми е Доминик, можете да ме наричате Дом — отвърна той, изведнъж осъзнал колко груба е ръката му в сравнение с нейната. — Реналдо ми каза, че не се чувствате добре.

Бледото й лице се покри с лека руменина.

— Пътуването от Пунта Бланка приличаше на возене с атракционно влакче, само дето беше по-мокро — отговори и погледна дрехите си. — Мисля, че вече съм добре, но дали ще се намери място, където да се преоблека?

Дом се надяваше да не се намери, защото Алиша му харесваше така — с мократа блуза, прилепнала към тялото й. Реналдо беше прав — тя не беше дете. Макар и дребна на ръст, бе по-скоро около тридесетте, отколкото около двадесетте, и имаше изтънчен вид.

Лъскавата й черна коса в стил „Клеопатра“ го накара да се запита дали не е наполовина италианка като самия него. Кожата й беше млечнобяла, почти прозрачна. Светлата бейзболна шапка на главата й съвсем не можеше да я предпази от безмилостните слънчеви лъчи. Погледна пак ръцете й и отново отбеляза безукорния й маникюр. Изглеждаше, че тази екзотична нежна орхидея не е в състояние да повдигне нещо по-тежко от шишенце лак за нокти.

— Няма смисъл да се преобличате — рече й и погледна застрашителните облаци, започнали да се събират на югоизток. — До вечерта трябва да свършим доста работа, а нямаме навика да спираме заради някакъв си дъждец.

Алиша изстена мислено, че ще й се наложи да се влачи с тези дрехи, но не възрази. Нямаше да е благоразумно да намокри още някои от малкото дрехи, които бе взела. Това обаче не означаваше, че хареса начина, по който археологът й отговори. Макар думите му да прозвучаха сърдечно, в тях се долавяше леко предизвикателство — май очакваше тя да възрази и да заяви, че не желае да работи.

Изгледа го от долу до горе, като започна от загорелите мускулести крака. Личеше, че е свикнал с тежки натоварвания. Бе облечен с раздърпана тениска и отрязани до коленете джинси и имаше широки рамене. По мускулите на ръцете му личеше, че ако пожелае, би могъл да я вдигне без усилие. Суровата сила, която той излъчваше, събуди у Алиша някакво смътно чувство на безпокойство.

Лицето му — сурово и непреклонно като природните стихии, не бе особено красиво. Въпреки това тя бе запленена от мъжествения му вид. Гъстата тъмна коса и неколкодневната червеникава брада бяха в рязък контраст с гладко обръснатите мъже, с които работеше и с които понякога излизаше на срещи.

Зеленикаво лешниковите му очи бяха определено най-красивата част от лицето му — големи, изразителни и очертани от необичайни за мъж дълги и гъсти мигли. Тъкмо очите го издаваха. Той не я харесваше, а присъствието й не му допадаше. Защо, след като не знаеше нищо за нея?

Алиша пое дълбоко дъх.

— Щом ни чака работа, да вървим — рече тя и пое към брега, където ниска белокоса жена даваше нареждания на колегите й.

Когато видя Алиша, суровият израз на Джини се смекчи.

— Вече започвах да се безпокоя за теб, мила. Реналдо ми каза, че ти е прилошало.

— Сега, след като съм стъпила на земя, се чувствам чудесно — увери я Алиша и се подпря на лодката, за да излее водата от ботушите си.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Вие сигурно сте Вирджиния Флийт.

Възрастната жена протегна ръка.

— Наричай ме Джини. Ти трябва да си Алиша. Май ще се наложи да си помагаме с теб през следващите две седмици, ако искаме да оцелеем в присъствието на толкова ергени.

— Ергени ли?

Джини се изсмя.

— Така казвам, когато пристигне екип само от мъже. Тук, в отсъствието на техните съпруги, дори и най-цивилизованите мъже се превръщат в истински неандерталци. Сигурно причината е в спането в палатки и големите количества прясна риба. Не можеш да си представиш какъв проблем е да се намери някое уединено местенце за къпане, когато островът гъмжи от мъже с излишък от хормони.

— Това едва ли се отнася за моите колеги — възрази Алиша.

— Ще видиш — каза Джини и поклати сериозно глава. — Сигурна ли си, че вече си добре?

Алиша кимна. По-скоро усети, отколкото видя, че Дом се приближава зад нея.

— В такъв случай с Дом можете да започнете да пренасяте дървения материал към къщата.

„Къщата ли?“, помисли Алиша и подхвана една дълга дъска. Нима можеше да се надява да види на този остров нещо толкова цивилизовано като истинска дървена къща? По време на инструктажа Скип бе подчертал, че доброволците ще живеят в палатки.

Очакваше Дом да хване задния край на дъската, но той взе друга, метна я на рамо и пое по пътеката. Вирджиния поклати глава.

— Мъже… — промърмори тихо и помогна на Алиша.

Двете поеха след Дом.

„Къщата“ се оказа паянтова постройка на подпори с три стаи, хлътнала веранда, проядена от термити дървесина и покрив, който приличаше на решето.

— Страхотна квартирка, нали? — отбеляза Джини, когато оставиха дъската върху увеличаващата се купчина дървен материал. — Реналдо ще постегне пода, за да можем да ползваме стаите като лаборатория. За съжаление сградата не е подходяща за спане. Не и когато вали.

— Като говорим за дъжд… — прозвуча гласът на Дом зад гърба на Алиша.

Тя подскочи стресната. По дяволите, този мъж умееше да се движи съвсем безшумно!

— Изглежда, че най-сетне ще завали — продължи Джини и огледа притъмняващото небе. — Добре ще е да разпънем палатките незабавно.

Алиша взе спасителната си жилетка и пончото и последва двамата археолози към мястото, където беше разположен лагерът. Поспря и погледна четиримата си колеги, които спореха кой с кого ще спи в малките двуместни палатки. В това отношение тя имаше късмет. Като единствена жена сред доброволците щеше да бъде самостоятелна.

— Алиша, ела да ти помогна да разпънеш палатката си — предложи Джини. — Мисля, че Реналдо те е настанил ето… там. — Тя посочи към едно място на леко възвишение, недалече от местата, определени за другите палатки. — Така ще имаш поне известно уединение.

Жената понечи да тръгне, но Алиша я спря.

— Ще се справя сама, Джини. По-добре оправи онази бъркотия — рече й и кимна към четиримата спорещи мъже.

Досега никога не бе опъвала палатка, но не изглеждаше кой знае колко сложно. Разтвори найлоновата торба, която й беше дала Джини, разгледа инструкциите, чертежите и се залови за работа.

През цялото време подсъзнателно усещаше къде се намира Доминик Сийгър — дори тогава, когато не го виждаше. В него имаше някаква сурова мъжественост, която едновременно я привличаше и плашеше. Бе успявала да се справи с всякакви страшни на вид, властни мъже от деловия свят. Беше играла по правилата, ала понякога ги беше променяла или нарушавала, за да заслужи вицепрезидентското място в компанията. Но тук, на този остров, правилата се определяха от Доминик, а в момента дори не бе сигурна дали той иска тя да участва в „играта“…

Първата й реакция бе да отвърне на неодобрението му с враждебност, да покаже, че няма да допусне да бъде подценявана. Сега се чудеше дали не трябва да отстъпи. Майка й винаги беше казвала, че ще хване много повече пчели с мед, отколкото с оцет. Не че възнамеряваше да „хване“ Дом, но желаеше да го убеди, че не са противници. Иначе следващите две седмици щяха да се превърнат в кошмар.

Когато забиваше последното колче, почувства, че той се приближава към нея.

— Сигурно сте ходили на къмпинг — каза Дом, като наблюдаваше как опъва палатката.

— Никога — отвърна тя. — За мен е чиста загуба на време човек да се влачи из горите с палатки и спални чували.

Замълча, осъзнала че разкрива негодуванието си пред един непознат. Сега, след като бе пристигнала тук, възнамеряваше да се труди толкова, колкото позволяваха възможностите й. Нямаше смисъл да се оплаква от лошите условия — това едва ли щеше да й помогне.

Доминик я изгледа, като че ли не й вярваше.

— Справихте се доста добре.

— Аз съм инженер — отвърна му весело и внесе в палатката раницата и спалния си чувал.

— Инженер ли?

Беше свикнала с нотката на изненада, която винаги съпровождаше това възклицание. Жени-инженери се срещаха рядко.

— Нима не сте прочели автобиографията ми, която изпратих заедно с молбата до „Глоуб Ровърс“?

— Не — призна той.

— Проектирам офис обзавеждане — устройства за подаване на принтерна хартия и ленти, перфоратори, телбодове, настолни лампи… Май сте разочарован.

Дом сви рамене.

— Може би се надявах, че проектирате мостове или сгради. Това би било много по-полезно тук. За жалост нямаме особена нужда от лампи и перфоратори.

Не можеше да не забележи грубата му откровеност. Поради някаква причина Доминик бе решил твърдо, че не я харесва. Помъчи се да измисли някакъв хаплив отговор, но преди да успее, той си тръгна.

Разнесе се заплашителен тътен, който й напомни за приближаващата буря. Постара се да забрави за Дом, доколкото това бе възможно, влезе в палатката и подреди вещите си. Когато беше готова, надникна през отвора и съвсем не се изненада, когато видя, че колегите й още се мъчеха да разпънат палатките. Реши да отиде и да види дали Джини не се нуждае от помощ.

Облече отново червеното пончо — дъждобран. Тъкмо когато излезе, започнаха да се ръсят първите дъждовни капки. Джини я помоли да прибере хранителните запаси и съдове в едната стая, в която подът беше сух, макар да липсваше половин стена.

Когато Алиша свърши, дъждът вече се лееше като из ведро. Реши да остане под заслона на къщата, макар и ненадежден, докато дъждът намалее. Намери сухо местенце в ъгъла, свали пончото, простря го на мръсния под и седна върху него.

Не след дълго чу стъпки на верандата. На вратата се появи Доминик, едва успял да се спаси от пороя. Отначало не я забеляза и когато изтръска водата от косата си, Алиша отново остана поразена от уверените му властни движения. Само ако се подстрижеше, обръснеше и облечеше костюм, би могъл да затъмни всеки друг мъж от деловия свят, и то без дори да се старае!

— Какво правите тук? — попита той, когато я забеляза.

Тя реши да опита още веднъж да спечели благоразположението му. Ако пожелаеше, можеше да бъде доста очарователна.

— Прибирах хранителните запаси — отвърна му, като се насили да се усмихне. — А сега се опитвам да остана суха. Колко време обикновено траят подобни порои?

— От около двадесет минути до цяло денонощие. Понякога не спира да вали с дни. Може да се случи да работим, спим и готвим в дъжд. Надявам се, че можете да търпите мокри дрехи.

— Като всички останали — отговори тя с нотка на веселие в гласа.

От много места на покрива се стичаха струйки. Алиша бе успяла да ги избегне, но не и Доминик.

— Страхувам се, че тук е единственото сухо местенце — каза тя и потупа пончото до себе си. — Можете да седнете до мен.

Дом изгледа първо нея, после червената мушама, която му бе посочила, и поклати глава. Искаше му се да се спаси от хладните струйки, които се стичаха във врата му, ала не можеше да си позволи да седне толкова близо до Алиша Бърнард. Прекалено дълго не бе имал жена край себе си, а тази тук беше нежна, хубава и ухаеше като окъпано от дъжда цвете. Ако й позволеше, можеше да хвърли в пълен хаос чувствеността му, потискана от дълго време.

Дъждът бе добре дошъл. Макар когато грееше слънце и пасатът поклащаше нежно листата на палмите, островът да приличаше на кътче от рая, продължителните валежи можеха да го превърнат в истински ад. В място, което съвсем нямаше да се хареса на изтънчено създание като тази жена. Може би тя все пак щеше да реши да си замине, особено ако я подтикнеше към това тактично.

— Май островът не е точно онова, което сте имала предвид, когато сте се записали за това пътуване — подхвърли той нехайно.

Алиша сви рамене.

— Не знаех какво да очаквам. Казаха ни, че трябва да имаме готовност за приспособяване, макар да не виждам защо.

— Човек никога не знае с какво ще се сблъска в следващия момент — изтъкна Дом. — Вчера намерих стоножка в палатката си. Но това не бива да ви притеснява — допълни, щом тя повдигна въпросително вежди. — Всъщност те са безопасни. Е, може би не съвсем, но не са агресивни.

— Искате да кажете, че биха избягали, ако имат такава възможност?

— Толкова бързо, колкото им позволяват стоте крачета. Стоножките са саможиви създания.

— Колко успокоително! — рече сухо тя.

— Поне са за предпочитане пред пясъчните мухи.

— Четох за тях — каза Алиша с гримаса на отвращение. — Не са ли нещо от рода на комарите?

— По-дребни са. Всъщност човек едва може да ги забележи. Днес не ни тормозеха, понеже имаше силен вятър. Но щом утихне бризът, стават истинска напаст. Все пак са поносими, стига да не сте алергична към ухапванията им.

— И какво става, ако човек е алергичен?

— Ухапаните места се зачервяват и подуват. В такива случаи помага ментов лосион. Не е особено приятен, но отокът спада.

Тя обви ръце около коленете си, подпря брадичка на тях и известно време мълча.

— Работата тук трябва да е много увлекателна за вас, след като се примирявате с подобни изтезания месеци наред.

Дом съвсем не се беше надявал на подобна реакция.

— Не всеки намира такива разкопки за интересни. Всъщност, в сравнение с огромните центрове за церемонии на маите, това място изглежда направо скучно. Все пак тук няма никакви пирамиди.

— Тогава защо продължавате да работите толкова упорито? — попита Алиша заинтригувана.

Често самият той се питаше същото. Определено интересът на неговия баща към крайбрежните общества на маите му бе оказал известно влияние. В действителност именно Реймънд Сийгър бе повел пръв преговори със собственика на Кокосовия риф за разрешение за разкопки преди повече от двадесет години. Но неизвестно защо допреди да дойде Дом миналата година, работа така и не бе подхваната. И може би ако той не го бе направил, никой друг нямаше да се заеме. Чувстваше се задължен да завърши започнатото от баща му. Нямаше обаче никакво желание да обяснява всичко това на Алиша Бърнард.

— Не искам да подценявам значението на професията ви — продължи тя, след като не получи отговор, — но каква ще е ползата за обществото, ако то научи с какви дрънкулки е търгувала преди хиляда години някаква изчезнала цивилизация?

— А каква ще е ползата за обществото от един подобрен перфоратор? — попита той на свой ред.

— Имате право.

— Върша тази работа, защото ми харесва — заяви съвсем искрено Дом. — И я предпочитам пред големите разкопки. Не е лесно, обаче няма по-голямо предизвикателство или възнаграждение от това да намираш малки фрагменти от миналото и да ги подреждаш като мозайка… — Той замълча. Ако не внимаваше, щеше да започне да я убеждава да остане, вместо да замине! — Налага се човек да свикне с някои неща.

— Имате предвид климата ли?

— Климатът, храната, работата… Но съм сигурен, че ще се справите — добави Дом, като се стараеше да не е прекалено прозрачен. — Едва ли обаче ще ви се разминат мускулната треска и пришките по ръцете. Надявам се, че обичате ориз, боб и риба.

— Звучи здравословно.

— На някои хора средата им се отразява доста добре — съгласи се той. — Но други… Определен процент от доброволците се връщат към цивилизацията, преди да са изтекли двете седмици.

— Разбирам. Вие смятате, че аз също ще избягам — заключи тя настръхнала.

Дом опита да се престори на изненадан от думите й.

— Последното нещо, което би ми минало през ума, е да ви плаша. Разбира се, с Джини не можем да ви принудим да останете, ако решите да поемете с Реналдо обратно към Пунта Бланка. Макар че искам да разчитам на колкото се може повече доброволци… — „Но не и на такива, които не виждат никакъв смисъл в археологията“ — едва не добави той.

— Не бих си позволила дори да мечтая да съкратя престоя си тук! — отговори Алиша толкова разпалено, че го накара да се почуди кой кого убеждава. — Смятам за свое задължение да свърша това, за което съм дошла. И съм убедена, че чувството на задоволство от добре свършената работа, с която съм се ангажирала, ще надделее над малките неудобства.

Дом призна наум, че я беше подценил — тя изобщо не се поддаваше на психическата му атака!

Нова студена капка се плъзна по врата му и мястото до Алиша стана още по-привлекателно. След моментно колебание той седна до нея на разстланото пончо — дъждобран. Потърси някакви подходящи думи, които да запълнят пропастта между тях, която сам бе издълбал. Но нещо, което пълзеше по шапката на Алиша, обърка мислите му.

— Не мърдайте! — нареди тихо, ала твърдо.

— Моля?

— Казах да не мърдате!

Сграбчи шапката на Алиша за козирката, дръпна я от главата й и я хвърли към другия край на стаята.

— Вижте!

— Какво си позволявате… — започна тя, но погледна натам, накъдето сочеше Дом.

Когато най-сетне нейният поглед се спря на огромната тарантула, все още пълзяща по шапката, лицето й пребледня. Пресегна се и инстинктивно стисна ръката на мъжа до нея.

— „Това“ лазеше по мен?! — едва изрече пребледняла.

Той бе искрено трогнат и почувства непреодолим порив да я защитава, вместо да я кара да си замине. Искаше да я поуплаши, но не чак толкова.

— Забравих да ви предупредя за тарантулите, но те не нападат. Сигурно сте нарушили спокойствието й, защото известно време в тази къща не е имало никой…

Думите му заглъхнаха. Пресегна се и прекара ръка по косата й, която беше като черна коприна, гъста и лъскава като крило на врана и леко ухаеше на нещо загадъчно. Почуди се какво ли ще бъде усещането, ако зарови лице в нея…

За кратък, изпълнен с безумие миг, Алиша изглежда бе готова да отвърне на твърде фамилиарния му жест. Морскосините й очи потъмняха и тя открехна меките си розови устни от изненада. Дом се наведе по-близо, загледан в тях.

Изведнъж мигът отмина. Алиша се намръщи, внезапно прозряла намеренията му.

— Ако кръвожадният паяк не ме прогони от острова, нима смятате, че сексуалната заплаха ще успее да го направи?

— Но аз… Не исках…

Тя се пресегна и го погали насмешливо по косата по начина, по който го бе направил той.

— Следващия път внимавайте какво предлагате, защото може да получите повече, отколкото очаквате. — Моментът беше съвсем удобен да се махне и Алиша се възползва от него, въпреки че дъждът продължаваше да се лее като из ведро.

Дом остана неподвижен за неопределено време. Бе ужасен от постъпката си, както и от впечатлението, което остави у Алиша. Поривът да я докосне нямаше нищо общо с опитите му да я стресне — когато я видя толкова уплашена и уязвима, всичките му мисли да се освободи от нея се изпариха.

Не бе вложил нищо лошо в жеста си, ала той се оказа съвсем ненавременен. Само минути преди това се стараеше да я разстрои с приказките си за насекоми и ухапвания, ала тя прозря намеренията му. Беше съвсем естествено да възприеме неговата милувка като още една стъпка към изпълнение на замисъла му да я накара да си събере багажа и да избяга. Трябваше да му удари плесница и така всичко да приключи. Вместо това обаче Алиша бе разменила ролите им…

Сега той трепереше. Алиша Бърнард дори не предполагаше каква заплаха представлява за неговото спокойствие. А той, като пълен идиот, бе отворил кутията на Пандора…