Карън Лийбо
Неземни наслади (3)

Трета глава

Алиша не помнеше някога да се е чувствала толкова огорчена. Целувката на Дом извираше от дълбините на душата му. Да, в нея имаше страст, но също нежност и някаква приятна несигурност. Никой друг мъж не я бе целувал така завладяващо и не бе успявал да я накара да се почувства тъй красива и желана. Още малко и щеше да се поддаде напълно на неговото очарование!

И точно тогава той бе изтърсил грубото си предложение. Какво го караше да бъде толкова противоречив? И дали това изобщо трябваше да я засяга?

Рече си, че още не е късно да си придаде негодуващ вид и да се махне. В края на краищата след две седмици Дом щеше да изчезне от живота й. Тогава причините за странното му поведение нямаше да имат никакво значение.

— Добре, Дом. Лека нощ — каза тя с престорено високомерие.

Нека той мисли, че най-сетне е успял да я изплаши. А и това отчасти беше истина, защото бе събудил у нея желание, каквото не беше изпитвала досега.

Тя отиде в палатката си и взе вещите, които щяха да й бъдат необходими. Запита се дали не си въобразява някои неща. Та как би могла да разбере толкова много за чувствата на Дом само от една целувка? Но каквито и да бяха те — истински или въображаеми, Алиша отвърна на тях. Никога не се бе целувала толкова страстно с друг мъж, а и винаги чувстваше някаква „безопасност“ във връзките си, като не им се отдаваше докрай. А с Дом не можеше дори да мисли! Защото бе готова да му се отдаде без всякакви задръжки!

Оставаше й единствено да се надява, че на сутринта ярката дневна светлина ще сложи край на тази лудост. И тогава случилото се щеше да й изглежда незначително…

Не намери спокойствие обаче и в палатката му. Тя й напомняше за него. Лежеше върху спалния му чувал и мислеше, че Дом също е спал тук.

Най-сетне сънят надделя. На зазоряване заваля и при първите капки Алиша помисли за Дом, който спеше навън в хамака. После се сети за вещите си, които вече сигурно бяха почти изсъхнали. Нахлузи гумените ботуши, без да я е грижа как изглежда, и се втурна навън да спаси постелката и спалния чувал.

Очевидно Дом също се бе сетил за тях. Когато тя стигна при своята палатка, той вече беше там и прибираше нещата й.

— Благодаря ти — каза Алиша.

Дом се извърна изненадан. Огледа ботушите и голите й крака, подаващи се изпод късата нощница.

— Чудесна премяна имаш — подхвърли закачливо. Но Алиша остана сериозна и усмивката му се стопи. — Не исках да бъда толкова груб тази вечер. Просто…

Тя вдигна ръка и го прекъсна:

— Моля те, нека не говорим за това. След няколко минути ще освободя палатката ти и ще можеш да се върнеш в нея. — Обърна се и закрачи бързо. Усещаше погледа му, впит в гърба й като свредел, ала устоя на изкушението и не се обърна.

Когато тръгна за закуска, дъждът бе спрял. Беше последна. Дом и Джини проверяваха оборудването. Колегите й се мотаеха насам-натам. Всички изглеждаха невероятно рошави, небръснати и имаха умърлушен вид.

— Май усещам аромат на кафе — каза тя.

— Каната е до огъня — посочи Дел. — Внимавай, горещо е. Вече стана една злополука тази заран. Питър си изгори ръката.

— Надявам се, че не си много зле — обърна се Алиша към Питър.

— Напротив. — Той протегна обгорената си ръка. — Дом каза, че трябва да отида на лекар в Пунта Бланка. Май експедицията ще се лиши от моето присъствие.

Тя си наля кафе и надникна в голямото гърне върху въглените, като се надяваше да намери вътре нещо вкусно. Но видя снощната риба и захлупи ужасена капака.

— Това ли е закуската? — изсъска на Скип.

— Не можем да си позволим лукса да я изхвърлим — отвърна весело той. — Кажи ми, къде беше тази нощ?

Тя замръзна.

— Какво искаш да кажеш?

— Наминах към палатката ти около полунощ, за да се уверя, че си добре. Нямаше те.

— О, за Бога, бях в палатката на Дом! Е, какво? Доволен ли си от отговора? — Първо се наслади на шокираната физиономия на братовчед си, после добави: — Моята беше мокра и Дом ми предложи неговата. Той спа навън в един хамак. И, моля те, затвори си устата, преди някоя муха да е влязла в нея.

— Не споменавай тази дума! — каза той с гримаса.

— Коя?

— Муха. Гъмжи от пясъчни мухи. Би трябвало да си с дълъг ръкав.

— В тази горещина? — възкликна Алиша, ала видя, че всички останали са с дълги ръкави. Не обърна обаче особено внимание на думите на братовчед си, тъй като досега насекомите не я бяха безпокоили.

Намаза си филия с фъстъчено масло и погледна Дел, който седеше с наведена глава, сякаш обмисляше нещо. Тя изяде филийката, която й се стори необичайно вкусна, наля си още кафе и отиде при него.

— Добре ли си? — попита го.

— Не съвсем — отвърна тихо той, без да се усмихва, както обикновено. — Не можеш да си представиш колко се влоши артритът ми след една нощ на влагата. Направо не виждам как ще се справя с работата. Чудя се дали да не си тръгна с Реналдо и Питър, когато поемат към Пунта Бланка. Това място е за млади хора. Не трябваше да настоявам да идвам тук.

— Дел, не заминавай. Сигурна съм, че след ден-два ще се почувстваш по-добре.

— Ще стана за смях!

— Няма. Аз ще ти помагам в работата — заубеждава го енергично тя. — Ще бъдем винаги заедно и така ще ни бъде по-лесно. Моля те, остани поне още един ден и опитай.

Той мълча дълго. Накрая кимна с неохота и й се усмихна заговорнически. Някога, когато започваше работа в компанията на дядо си, Дел неведнъж бе прикривал нейните грешки. Сега бе дошло време да му се отплати…

* * *

Алиша постла плажната си кърпа на гладка, плоска скала, която се подаваше от водата. Легна изтощена на нея с въздишка на облекчение, че най-сетне първият й работен ден на острова е свършил. Всичко я болеше. Как ли щеше да издържи още почти две седмици?

Скип, Робърт и Дом бяха погълнати от играта на фризби в плитката лагуна. Тримата работиха през деня в мочурливата южна част на острова, далеч от основните разкопки.

Тя наблюдава известно време играта им, но дори това бе непосилно за нея. Особено тежко й беше да гледа Дом. Докато се движеше във водата, видът на стройното му силно тяло й напомняше за възбудата, изпитана от тях предишната вечер, макар и за миг. Неусетно за себе си Алиша започна да си припомня случилото се отново и отново. Знаеше, че е постъпила както трябва, обаче не можеше да не помисли какво би могло да се случи… Накрая изстена и се застави да насочи мислите и погледа си към по-безопасни неща.

Работата, макар и доста тежка, й донесе удовлетворение. Разчистиха място за нови разкопки, а после го разчертаха. Изготвиха мрежа с колчета и канап, което се оказа по-малко уморително, макар и твърде досадно.

— Не мисля, че Индиана Джоунс някога е мерил каквото и да е — бе изкоментирала тя и думите й бяха предизвикали лека усмивка на лицето на Дел.

След като свършиха с тази задача, им позволиха да започнат да копаят и Алиша бе изпитала истинско удоволствие. Могилата, където се провеждаха основните разкопки, се наричаше Кучешкия зъб и бе невероятно богата на находки. В почти всяка шепа земя намираха късове от глинени съдове и лъскави черни остриета от обсидиан, остри като бръснач.

Тя се постара да щади Дел. Само чакаше Джини да се обърне с гръб към тях и хукваше с пълна кофа към огромното сито, окачено на рамка с три крака. С него се пресяваше пръстта, за да не пропуснат някоя дребна находка.

— И тук работиш по същия начин, както в офиса — бе отбелязал Дел.

— Какво имаш предвид?

— Непрекъснато си в движение и вършиш онова, което трябва или смяташ, че трябва да бъде свършено, независимо дали влиза в задълженията ти, или не. Тук поне усилията ти са оценени.

Алиша знаеше, че в думите му няма скрит смисъл, но въпреки това бе размишлявала цял ден над тях. Съзнаваше, че постепенно е започнала да губи търпение от бавния начин, по който се придвижваха нещата в компанията. Това бе свързано отчасти и с бързото й разрастване напоследък. Затова Алиша не мислеше, че върши нещо нередно с нарушаването на бюрократичния порядък винаги, когато имаше възможност. Смяташе, че целта оправдава средствата… И така неизбежно се бе намесвала в работата на другите отдели…

Но след като Дел вероятно смяташе, че тя греши, се налагаше да се позамисли. Не бе изключено колегите й да имат основание да се дразнят от начина й на работа.

Изводът, до който стигна, беше доста неприятен, макар да бе предприела това пътуване с убеждението, че няма вина за търканията между ръководителите на компанията.

Изведнъж лицето й бе опръскано от вода и тя се върна към действителността. Фризбито бе цопнало вдясно от скалата, върху която Алиша лежеше. Пресегна се да го хване с намерението да го върне на играчите, ала в този момент една загоряла ръка също посегна към него.

Алиша пусна фризбито веднага, щом разбра чия е другата ръка. Плъзна бавно поглед нагоре по изваяното мъжко тяло. Дом бе облечен само с късо отрязаните джинси. Прилепналият съвсем плътно мокър плат се бе смъкнал надолу по хълбоците му.

Очите й се спряха на лицето му. Онова, което съзря в тях, съвсем не бе успокоително, защото то отразяваше внезапното желание, изгарящо тялото й в момента.

Изведнъж тя се почувства твърде разголена и оправи припряно презрамката на банския си.

Дом хвърли фризбито към другите двама, без да откъсва поглед от Алиша. Седна мълчаливо на единия край на скалата, забравил напълно за играта.

— Е, как мина първият ти работен ден? — попита той.

Тя извърна очи — беше й по-лесно да говори с него, ако не го гледа.

— Изтощителен. Поучителен. — Нямаше сили да каже нищо повече.

Той хвана едната й ръка и нежно разтвори пръстите й, несъзнателно свити в юмрук.

— Очевидно не се боиш от тежка работа — каза и погали с палец мехурите, надигнали се по дланта й. — Не бях прав, като мислех, че няма да се справиш.

Алиша потисна надигналата се в нея тръпка от удоволствие.

— Не смятам да поема към къщи, ако това имаш предвид.

— Имаме си антибиотичен крем…

— Знам, Джини ми показа къде го държите.

Последва продължително мълчание. Тя се надяваше Дом да разбере и да я остави на мира. Разбира се, те не можеха да се отбягват дълго време на такъв малък остров. Но сега не се чувстваше готова за разговор с Доминик. Беше уморена и гладна, а мислите й бяха объркани. Но той не си тръгна.

— Знаеш ли какво си помислих, когато те видях да лежиш на скалата? — попита я, без да пуска ръката й.

Алиша въздъхна.

— Нямам представа.

— Че приличаш на сирена, която се кани да омае нищо неподозиращите моряци с песните си…

— Не мога да пея — отвърна бързо тя, като опита да прикрие изненадата си от сравнението. — Знаеш ли, някак си твоите старания да ме убедиш, че си развратен нахалник изобщо не се свързват с тези поетични думи.

— Не притежавам никаква поетична нагласа.

— Защо отричаш? Нима би избрал археологията, ако в душата ти нямаше и капка романтика?

— Охо, само да знаеш какви романтици сме в нашето семейство! Особено баща ми. — В гласа му се долавяше сарказъм. Пое дълбоко дъх. — Всичко това няма значение. Важното е, че отново се налага да ти се извиня.

— За какво? О, за снощи! Необходимо ли е? Предложението ти постигна целта си. Ти успя да ме ядосаш дотолкова, че да ме накараш да си отида. Нали точно това искаше?

— Да. В онзи момент го желаех. Но трябва да знаеш, че не съм такъв човек.

— Какъв? Негодник ли? Как да ти повярвам?

— Чакай, нали преди малко каза, че имам поетична нагласа и съм романтик по душа?

— Предполагам, че има и романтични негодници с поетични наклонности! — парира тя, макар да знаеше, че е загубила почва под краката си.

Разговорът губеше смисъл и Алиша разбра, че е готова да се засмее.

— Сигурна ли си, че няма да си заминеш? — попита Дом. — Знаеш, че ти си ябълката в моята „Райска градина“.

— Трудно бих нарекла това кално, гъмжащо от насекоми място „Райска градина“. Но действително няма да замина, преди да са изтекли двете седмици.

— Предполагам, не искаш да разочароваш дядо си. Сигурно мислиш, че ще избере теб за негов заместник.

— Ясно. Слушал си разговора между колегите ми. — Тя отново стана сериозна. — Еди Джей няма намерение да се оттегля. А дори и да го направи, никога не би избрал мен за свой заместник. Въпреки това не ми се иска да го разочаровам. Освен това смятам да изпълня задълженията си тук и за собствено удовлетворение. Намирам работата за… предизвикателна. Съжалявам, ако присъствието ми те кара да се чувстваш неудобно.

— „Неудобно“ не е точната дума — отвърна напрегнато той. — Алиша, искам те! Опитах да овладея чувствата си, но не успях. Желая те и ще те имам, ако не направиш нещо, което да ме спре!

Сърцето й подскочи, а дланите й овлажняха. Не се беше изразил с изтънчени слова, но зад думите му прозираше искреност, която й оказа по-силно въздействие, отколкото ако се бе изразил в най-изящни стихове.

До този момент Алиша старателно избягваше погледа му. Сега обаче очите им се срещнаха и тя веднага съжали. Както миналата нощ, когато се целуваха, долови почти осезаемо чувствата, бушуващи в него. Те се четяха съвсем ясно в лешниковите му очи. В тях се таеше и копнеж — толкова силен, че засенчваше всичко останало, освен странния страх.

Защо ли мисълта за интимна близост между тях го измъчваше? Алиша почувства безразсъден порив да го отвлече в джунглата и да го люби, докато взривилото се в тях желание бъде най-сетне утолено. Може би тогава той щеше да спре да я гледа по този начин. Но имаше неясното предчувствие, че ако го направят, измъчващите Дом демони щяха да станат още повече…

Алиша издърпа ръка от неговата и седна.

— Поласкана съм — каза и отмести поглед. — Дори нещо повече. Направо съм очарована. Но вероятно разбираш колко абсурдно е положението. Някоя и друга открадната целувка е едно, а това, което предлагаш…

— … е нещо, за което не си мислила — довърши Дом и погали с пръст долната й устна.

Допирът му я обърка и се наложи да напрегне цялата си воля, за да подреди мислите си.

— На този остров човек никога не е сам — изтъкна тя най-силния си довод. — Тук съм с всички ръководители от компанията на дядо и нямам желание личният ми живот да стане тяхно достояние. Виждаш ли Скип и Робърт? — Алиша посочи към колегите си. — Вече се чудят какво ли става.

— В такъв случай… Това означава, че ми отказваш, нали?

Тя кимна, макар че сърцето й се сви. Но щом видя как на лицето му се изписа смесица от успокоение и разочарование, разбра, че е постъпила правилно.

Изведнъж той се разсмя и я опръска. Тя се пресегна и си върна. Дом я грабна, пусна я в плитката вода и затича с всичка сила, преди Алиша да е успяла да си отмъсти.

Тя само поклати учудено глава, докато го гледаше как се смее и се отдалечава към брега. Държеше се като човек, току-що спасен от гилотина.

Той бе най-привлекателният мъж, когото познаваше! Мъжествеността му изглеждаше неустоима. Ако бе използвал съвсем малко от убедителната си настойчивост, Алиша нямаше да може да отговори с „не“…