Антъни Капела
Ако искаш да си легнеш с мен… сготви ми! (9)

Осем

На другата сутрин Бруно влезе в банята и застина на място. Лаура се беше навела над ваната, увита в хавлия, и миеше косата си. Не беше го чула. Пяната беше превърнала косата й в бял сапунен меренг. За миг остана като хипнотизиран. След това излезе и затвори вратата с разтуптяно сърце.

По-късно, когато тя си тръгна, влезе в стаята на Томазо. Приятелят му принтираше снимки на Лаура на компютъра си.

— Бруно, вечерята беше върхът!

— Радвам се — каза Бруно и хвърли един поглед към снимките. Нещо се раздвижи в сърцето му като триещи се една в друга тектонични плочи.

— Тиха вода — сподели Томазо. — Но след като я подгрееш, става истинска хала. — Той отвори вратата на гардероба си и закачи снимката на Лаура до другите снимки. Отдръпна се, за да й се полюбува. — Ти как мислиш?

— Ценна придобивка — подкрепи го Бруно. — Всъщност май е най-красивата в гардероба ти.

— Нали? — ентусиазирано се съгласи Томазо, оглеждайки десетките снимки. Посочи една. — Освен може би тази. Медхен, така се казваше. Германка. Но тя беше манекенка. — Томазо въздъхна. — Бруно, знаеш ли къде е трагедията? На света има толкова много жени и само един Томазо.

* * *

Лаура звънна на Карлота, за да си поговорят ссриозно.

— Карлота — започна предпазливо, — случвало ли ти се е да си мислиш за нещо, докато правиш секс?

— Естествено. Понякога си мисля за обувки, друг път за гривни. Общо взето, все за разни аксесоари.

— Значи никога не си си представяла, че яздиш гола огромен черен кон и преследваш малко пухкаво животинче с помощта на глутница вълци?

Кратка тишина.

— Ъ, ъ.

— Или че го разкъсваш със зъби и поглъщаш вътрешностите му на лунна светлина.

— Щях да го запомня.

— Само питам.

— Трябва да е било от ястията, дето ти ги е сготвил.

— О, cara, менюто беше изумително.

Докато Лаура изброяваше ястията, Карлота цъкаше с език и възхитено мърмореше „Ай, ай, ай“. След като Лаура свърши, каза:

— И тези еротични фантазии? Другата събота и неделя направо идвам в Рим. И можеш да си сигурна, че ще взема и Андреа. И без това му е време да се запознае с нашите.

 

 

Бруно остана неприятно изненадан, когато разбра, че Юго Кас ще работи заедно с него като pâtissier. Още по-тревожен и напълно в разрез с целия нормален етикет на тризвездната кухня беше фактът, че не беше ясно кой от двамата е началникът, формалният повод бе разработеният от Ален нов dolci, но Бруно беше наясно, че шефът му върти някакви интриги, за да го накаже за провала от миналата седмица.

Не му отне много да забележи, че Юго възнамерява да използва всяка възможност за демонстрация на собственото си превъзходство. Обичаят бе, когато поръчката се обявеше високо, подчиненият, който я взимаше, да обяви отсечено „Oui, chef“. Бруно откри, че Юго си присвояваше поръчките още преди Карл да ги беше изрекъл. Вземаше дори поръчки, заради които се налагаше да работи над две ястия едновременно, докато в това време Бруно беснееше наум и въртеше палци.

На път за кухнята, с поднос мръсни чинии Томазо видя какво става.

— Защо не направиш нещо? — изсъска му.

— Нищо не мога да направя — изсъска Бруно в отговор, наблюдавайки как Юго реди засукан сладкиш от плодове и блатове, напоен с алкохол пандишпан.

— И сега какво? Ти си по-добър от него.

— Не съм много сигурен — отвърна Бруно, докато пръстите на Юго танцуваха над продуктите.

— Искаш ли да работиш тук или не?

— Да, ама…

— Тогава ти се налага да levati questo camello dai coglioni^[1]. Проблемът ти, Бруно, е, че си свестен тип. Прекалено свестен. Ако искаш нещо, трябва да се пребориш за него.

— Добре. Добре. Разбрах ти мисълта.

Следващия път, когато Карл обяви поръчка, Бруно изстреля едно „Oui, chef“, още преди Юго да си отвори устата. Поръчката беше papillote de banane. Дори в усъвършенствания си вариант в „Темпли“ — в купичка, с ивици от пръчка ванилия и coulis от пасионфрут — това беше десерт, който Бруно можеше да приготви и насън. Юго се отдръпна с каменна физиономия, докато Бруно мажеше с белтък формата от оризова хартия.

— Маса четиринадесет, една tarte fine aux pommes — извика Карл.

— Oui, chef — обади се моментално Бруно и се обърна към масата си.

— Един gratin de fruits…

— Oui, chef — отсече Бруно. Още преди Карл да свърши, беше посегнал към яйцата.

Следващият сервитьор подаде поредната поръчка на Карл, който я огледа и добави:

— Маса осем, още един gratin.

Бруно тъкмо отвори уста, но този път Юго го изпревари.

— Oui, chef — каза бързо и също посегна към яйцата.

И сега двамата приготвяха едновременно един и същи десерт, gratin de fruits. Рецептата беше измамно проста: пресни плодове в сос sabayon, леко карамелизиран. Sabayon е малко по-изтънченият братовчед на италианския zabaione. Трудността на десерта идваше от начина му на приготвяне, който изискваше съвършен разчет на времето. Жълтъците се разбиват на най-висока скорост с електрически миксер, докато обемът им се утрои. Междувременно се приготвя сироп от ревен, захар и лимонов сок, който се прецежда през ситна цедка. Миксерът се намалява на най-ниската скорост и горещият сироп се налива капка по капка в sabayon-a. Именно горещата смес едновременно сварява жълтъците и ги стабилизира. Ако капката сироп попадне върху студените стени на съда, се втвърдява в плътна буца. Ако попадне върху остриетата на миксера, цялото лице на готвача бива опръскано с горещ сироп.

Като танцов дует двамата готвачи посегнаха едновременно към лимоните и ги разрязаха на две. Ножовете, които кълцаха ревена, тропаха в идеален синхрон като палки на барабанист. И двамата с мрачна решителност безуспешно се опитваха да се изпреварят един друг. И двамата изстискаха лимоните с по две сръчни завъртания на китката. И двамата хвърлиха изцедените половини в кофата, където плодовете се удариха във въздуха. И двамата запалиха огромните газови котлони в една и съща секунда и двата сини пламъка изригнаха в един и същи миг.

Другите готвачи вече осъзнаваха, че нещо става. Отначало наблюдаваха скришом, а след това с неприкрито изумление битката между двамата млади мъже. Докато разбиваше жълтъците, Бруно подреди bananes en papillote с лявата ръка в чинията и я плъзна по плота към стажанта, за да я отнесе за проверка. Юго обаче беше зарязал своята tarte. Изруга и се откъсна от sabayon-а, за да намали огъня, преди ябълките да прегорят.

Бруно беше спечелил няколко скъпоценни секунди. Спокойно намали скоростта на миксера и се подготви да прибави сиропа, капка по капка.

— Souffle aux fruits de la passion — извика Карл.

И двамата готвачи не отговориха. И двамата не желаеха допълнителното натоварване на още едно ястие, докато не свършеше битката за sabayon-а. Настъпи продължителна тишина, нарушавана единствено от бръмченето и дисканта на двата електрически миксера.

— Souffle aux fruits — повтори главният готвач.

Бруно се разкъсваше вътрешно. От една страна, не искаше да приеме поръчката. От друга, това беше неговото отделение. Негова беше отговорността да няма забавяне в поръчките на клиентите.

— Oui, chef — измърмори.

Срещу него Юго се усмихна гадно.

Бруно посегна с лявата си ръка за друга купа. Сипа вътре равни количества пюре от пасионфрут и сметана за суфлето и включи втория миксер. За щастие му бяха останали белтъци от sabayon-а. Все още с лявата ръка започна да ги разбива, докато с дясната продължаваше да добавя гънка струйка сироп към sabayon-а.

— A faccia d’o cazzo!^[2] — прошепна един от другите готвачи. — И диджей нямаше да се справи по-добре.

Бруно подреди плодовете в чиния, покри ги със sabayon-а и посегна към саламандъра. Продължи да разбърква с лявата ръка разбитите белтъци в сместа за суфлето, а с дясната започна да глазира повърхността на sabayon-а на открития пламък.

Както се беше съсредоточил изцяло в храната, единствено дълбокото колективно вдишване на насъбралите се зяпачи го предупреди. Отскочи тъкмо навреме, за да се размине на милиметри с пламъка от саламандъра на Юго.

— Извинявай, Бруно — спокойно изрече Юго и нагласи дюзата.

Бруно не каза нищо. Повърхността на sabayon-а му вече беше покрита с мрежа от тънки кафяви карамелени нишки. Беше готов. Внимателно избърса периферията на чинията с края на престилката си и извика стажанта да го отнесе за проверка. Неколцина от другите готвачи изръкопляскаха.

— Тихо — процеди Ален. Бруно осъзна, че през цялото време ги беше наблюдавал безмълвно от другия край на кухнята. — Всички да се върнат по местата си.

На Юго му отне още една минута, за да довърши десерта си. Бруно спокойно се зае с приготвянето на суфлето. С крайчеца на очите си видя как Ален отива до контролата и се навежда да огледа двата sabayon-а. След това дойде при двамата младежи.

— Ако още веднъж видя подобно нещо, ще ви изхвърля и двамата. Ясно ли е? — каза тихо.

— Oui, chef — измънкаха и двамата.

— Това не е писта. Това е кухня — и се отдалечи да огледа едно плато със зеленчуци.

Бруно се върна при фурната, извади суфлето и изруга. Горната му част беше прегоряла. Тогава видя защо. Беше сложил фурната на 190 градуса. Сега беше на 210 градуса. Някой беше използвал разсейването му, за да я увеличи. Погледна към Юго, но французинът се беше навел над масата си и изражението на лицето му не се виждаше. Бруно изхвърли суфлето в кофата и започна наново. Може да беше спечелил битката, но беше готов да се обзаложи, че войната тепърва започваше.

 

 

— Стигнахме до различните представи за хармония — казва д-р Фелоус. — За великите мъже на Ренесанса хармонията не е просто естетичен идеал, а и духовен такъв. Тя е точката, в която се преплитат всички концепции и творби; талантът на твореца отразява и празнува много по-великата хармония на Божественото. — Той бръсва косъмче от ризата си, която днес е с цвят, чисто най-приблизително описание е черно грозде.

Лаура му се усмихва замечтано. Днес тя се усмихва на всички. Той се прокашля и продължава:

— Грацията на човешката фигура, деликатността на формите, прецизната символика на цветовете и разположението — всичко това са елементи на хармонията.

Докато Лаура свежда глава над тетрадката си, д-р Фелоус се възхищава на quantrocentro профила на шията й, едновременно деликатен и хармоничен. За момент заеква. Мисли си колко е удивително, че Италия е способна на това, способна е да извади наяве красотата и на най-обикновените хора.

Междувременно мислите на Лаура са толкова неприлични, че се чуди как не се изчервява. Всъщност става точно обратното. Тя хладнокръвно поглежда преподавателя си и си се представя в леглото с Томазо. А, да — онова отива тук, а това отива там и няма ли да е приятна изненада, ако и онова отиде там…

— Хармония — повтаря Ким и възнаграждава Лаура с усмивка.

 

 

— Значи ще готвим за най-добрата приятелка на Лаура. И за приятеля на най-добрата й приятелка.

— Така ли?

Седяха при Дженаро и поглъщаха първите ristretti за деня. Бруно почувства леко замайване. Не знаеше дали защото е влюбен, или заради турбо гаджията на Дженаро, който я беше снабдил с помпа от промишлена пароструйка. Налягането беше отхвръкнало право до максимума в червената зона и дори на най-закоравелите посетители от време на време им се налагаше залитайки, да поседнат на някоя маса.

— Да. Но трябва да ти кажа, че възникна малко усложнение.

— Едва ли може да се мери с вече възникналото — отбеляза Бруно.

— Усложнение може би не е най-точната дума. Малка промяна в плана. Не, не е и в плана. Мястото на действието, само това.

— Какво искаш да кажеш?

— Разбираш ли, тази приятелка на Лаура разказала на родителите си за мен. Тези родители живеят тук, в Рим и поради това те пожелали да отида и да сготвя за всички в техния дом, където са отседнали тази Карлота и приятелят й. Аз, естествено, трябваше да отговоря, че няма проблем.

Бруно го изгледа изумено.

— Ти луд ли си?

Томазо сви рамене.

— Отивам, поемам командването на кухнята, изхвърлям майката и само остава да намерим начин да те вкараме вътре.

— Да разбирам ли, че всъщност не съм поканен?

— Ами, не си.

— Дай да се разберем, Томазо. Очакваш от мен да вляза в тази къща с взлом…

— Апартамент.

— В този апартамент. Още по-зле. Сигурно е на шестнайсетия стаж?

— Ъ-ъ. Май беше на втория.

— Да вляза с взлом в този апартамент, който е на втория етаж, да се промъкна някак в кухнята и без никой да ме забележи, да сготвя вечеря от няколко ястия?

— Точно така. Бруно, погледът ти върху ситуацията е експертен и показва, че ти си човекът, който ще измисли спасителния план.

— Томазо, рано или късно ще ни разкрият. Мислил ли си по този въпрос?

— Разбира се. И тогава ще бягаме като подпалени, но преди това ще се позабавляваме. Meglio un giomo da leone che cento da pecora^[3], както казваше баща ми, мир на праха му.

В ресторанта Ален беше застанал така, че да вижда всичко, което се случваше в pâtissier отделението. Беше очевидно, че търси причина да издигне едно от двете си протежета за сметка на другото.

Докато Бруно оформяше крем и претриваше кайсии през сито за сироп, забеляза, че от ситото падат бучки. Изненада се, върна ги обратно в сместа и започна да ги претрива отново. Отново в пюрето се появиха парчета плод и дори парчета от костилката. Той вдигна ситото и го огледа внимателно.

Някой беше пробил е остър предмет десетина дупки във фината метална мрежа.

Бруно смени ситото, без да каже и дума, и огледа работното си място. Работното място на готвача се нарича mise-en-place и всеки готвач се заобикаля със собствена комбинация от инструменти, предварително подготвени съставки, ножове, подправки и любими свои джаджи. Когато си под напрежение, посягаш към нужните неща автоматично, без дори да ги поглеждаш. Приемаш например за дадено, че купата с крем е същата купа с крем, която преди няколко часа си извадил от хладилника и си проверил, че оцетът е от същия вид, който обикновено използваш, че захарта наистина е захар…

Бруно топна пръст в купата със захар и го облиза. Заедно със захарта имаше и друг вкус. Сол.

В пристъп на внезапен ужас вкуси оцета. Вместо оцет в бутилката имаше сироп от лакрица.

Прилоша му. Колко ли чинии вече беше изпратил с погрешните съставки? Слава богу не бяха постъпили оплаквания, което пък говореше много странно за клиентите на „Темпли“, които не бяха посмели да се оплачат от пресолените десерти и поръсените с анасон плодове.

Отправи се решително към заобиколения от група подмазвачи Юго Кас, хвана го за рамото и го обърна грубо към себе си.

— Ти ли си ми пипал mise-то?

— Естествено, че не — сопна се Юго.

Един от свитата му се изкикоти. Това вече препълни чашата. За миг гневът на Бруно прерасна в опустошителна ярост. Сви юмрук, цапардоса французина право в ченето и го запрати върху купчина щайги със зеленчуци. Почувства се прекрасно, въпреки че Карл видя всичко от другия край на кухнята и моментално изпрати Бруно при Ален за конско и незабавно понижение. Отсега нататък Бруно трябваше да докладва на Юго, ледено го уведоми Ален и ако Юго не останел доволен от работата му, да си хващал пътя.

 

 

В общежитието портиерът се обажда на Лаура, за да й каже, че е пристигнала пратка за нея. Тя слиза и с изненада поема букет със странен изглед.

Едва при по-близкия оглед става ясно, че това всъщност е китка от захаросани цветя — бледи портокалови цветове, яркосини цветчета на пореч, дори нежни млади розови пъпки, до едни покрити с прозрачна захарна черупка, като захаросани ябълчици.

Бележка няма, но тя знае, че един-единствен човек на света може да й направи такъв подарък. Ляга си да спи със сладостта на бонбоните на устните си и сънищата за любовника й римлянин с лудите, страстни очи.

 

 

Бруно стои в малката си кухня, гледа към спящия град и докосва устните си с парче карамел. Докато сладостта се разлива в устата му, си мисли: „Ето такъв е вкусът на устата й точно в този момент, докато яде подаръка ми.“ Сърцето му се изпълва с радост, докато си я представя, усещаща същия вкус като него, в същия момент, като целувка, прелетяла над покривите.