Антъни Капела
Ако искаш да си легнеш с мен… сготви ми! (8)

Седем

Докато крачеха към първата лекция за деня, Джудит разказа на Лаура за странното поведение на Бруно на плажа.

— Общо взето, ми обясни, че бил прекалено влюбен в тази мистериозна жена, за да й изневери с мен.

— Ах, това е много романтично.

— Да си имам късмета. Аз си мислех, че италианците са непостоянни и неверни разгонени псета и точно на мен да се падне единственият, който не е.

— Не знаех, че толкова ти е харесал.

— След такава разкошна вечеря бих го направила и с папата — малко замечтано отвърна Джудит.

Неприличният смях на Лаура стресна една котка, заспала на припек върху седалката на нечий скутер. След това котката видя, че това са просто две момичета, които оживено обсъждат момче, и отново се намести да спи.

 

 

Бруно стоеше къщичка от карти. Или поне така се чувстваше. Всъщност приготвяше плодов millefeulle — деликатно многолистно тесто, пълнено с плодове и крем. Но тъй като това беше „Темпли“, десертът беше преработен от Ален по такъв начин, че представляваше помпозна витрина на сладкарската виртуозност. Първо, многолистното тесто се изпичаше, затиснато между тежести, за да стане пръхкаво и хрупкаво. След това се поръсваше с пудра захар и се карамелизираше със саламандър. Между всеки от трите пласта имаше пълнеж от най-лекото, най-деликатното плодово суфле. Тъй като напълно приличаше на крем, клиентът осъзнаваше, че това е суфле едва когато го сложеше в уста. Но с тази смес можеше да се случат много ужасни неща. Всяко суфле трябваше да се надигне с плавно хидравлично движение, повдигайки деликатния си покрив от карамелизирано тесто, без да го накриви така, че основата за следващия пласт да е равна. И най-малкото залепване или тръскане накланяше целия ансамбъл като кулата в Пиза. Още нещо, всяко следващо суфле трябваше да е малко по-малко от това под него, за да не смаже най-горния пласт под тежестта си тези отдолу. И накрая, най-горният пласт трябваше да приеме лъжица coulis, без десертът да рухне или спадне.

Винаги имаше брак и Бруно обикновено приготвяше повече такива десерти, отколкото бяха поръчани, в случай че някой не се получи. Такива ястия не можеха да се приготвят предварително. Всяко суфле прекарваше във фурната точно седем минути и се сервираше до три или четири минути от излизането, тъй като след това спадаше. Координацията на всичко това при цяла маса клиенти, някои от които можеше да са си поръчали ястия, изискващи продължителна обработка, като например tartes fines aux pommes, беше логистичен кошмар.

Бруно беше приел поръчка за два millefeuille и, както обикновено, за всеки случай беше приготвил три. Мислите му обаче не бяха при десерта. Една част от съзнанието му мислеше за карантия — за тъмните лепкави сосове на задушен телешки дроб; за комбинации от гъби и бъбреци, далак и артишок; прехвърляше отново и отново различните възможности за следващото меню на Лаура. В реалния свят действията му изоставаха от разписанието. Две от суфлетата спаднаха и се наложи да спре доставката на десертите за тази маса и да почне отначало. За да спести време, не направи резервен десерт. Ръката му изтръпна от непрестанното разбъркване на плодовото пюре и разбитите белтъци, което означаваше, че няма да успее да усети кога е достигната леката, въздушна консистенция, изисквана от Ален. Нямаше време да чака и да проверява. Сложи втората партида суфлета във фурната и веднага започна да приготвя coulis.

След малко откъм фурната се чу лекото пукане на въздушните мехурчета в недобре разбърканото суфле, което пръсна полутечна яйчена смес във всички посоки.

— Un се pozzo credere — изруга Бруно. В другия край на кухнята Ален вдигна глава. Като знаеше, че вече го наблюдават, на Бруно му стана още по-трудно. Освен това знаеше, че Ален няма да позволи единственото неексплодирало суфле да излезе от кухнята — щеше вече да е спаднало, докато останалите излезеха от фурната. За пореден път започна отначало с двете суфлета. По гърба му се стичаше пот, а той разбиваше, бъркаше и претриваше през сито. В крайна сметка новата порция беше готова и този път имаше късмет. Не бяха най-добрите millefeuille в практиката му, но бяха приемливи — или поне той така си мислеше. Когато ги отнесе с треперещи ръце за проверка, изживя унижението помощник-готвачът да ги оглежда продължително, без да каже и дума, като че ли Бруно беше някой вчерашен стажант. Още по-неприятното беше, че самият Ален дойде да ги огледа. Няколко мъчителни секунди chef de cuisine и sous-ът пронизваха десерта с поглед като доктори, оглеждащи отворена рана. След това Ален хвърли поглед към часовника и Бруно се изчерви от срам. Ален съобщаваше на цялата кухня така ясно, все едно го беше изрекъл на глас, че би желал десертите да се приготвят отново, но Бруно е похабил толкова много време, че е невъзможно. Накрая кимна с нежелание и сервитьорът бързо понесе недостойните десерти върху таблата.

В строгата йерархия на кухнята беше настъпило леко разместване. Бруно го усети. Досега си мислеше, че не го вълнува фактът, че е любимец на Ален, но осъзна, че беше така, защото беше свикнал с него. В действителност видя, че одобрението на Ален бе преходно като температурата на плоча за затопляне на ядене и че повечето млади готвачи се конкурираха отчаяно всеки за своя дял. Имаше една-единствена личност, от чиято работа Ален изглеждаше неизменно доволен: новоназначеният saucier Юго Кас. Преди да дойде в „Темпли“, красивият млад французин Юго с лъскавата небрежна черна грива беше работил при Дюкас в Париж и при Бек в Италия. Беше само двайсет и една годишен, но хората вече говореха за него като за бъдещ носител на „Мишлен“. Ален се отнасяше с Юго почти като с равен и този следобед дори беше поискал съвета му относно някаква марината и беше подал лъжица на младежа да я опита. Бруно не беше толкова наблизо, че да чуе отговора на Юго, но беше видял енергичното одобрително кимане на Ален.

Бруно забеляза и какви усилия полагаше младият французин, за да задържи благоразположението на Ален. Като новоназначен chef de partie, например, Юго имаше пълен картбланш да опитва ястията на chef de cuisine за ястията — но по всяка вероятност не и да прави толкова ласкателни забележки.

— Ей, Бруно. Как върви? — Това беше Томазо, който беше приключил работата си за следобеда.

— Ужасно — измърмори Бруно. Томазо проследи погледа му към Юго Кас, който възхитено опитваше поредното ястие на маестрото.

— Наврял се е толкова дълбоко в culo на шефа, че се учудвам, че вкусва нещо друго, освен сасса — беше коментарът на Томазо. Бруно се засмя. Колкото и зле да вървяха нещата, винаги можеше да разчита на приятеля си за подходяща забележка.

 

 

Лаура седеше в залата за лекции на д-р Фелоус и си тананикаше, докато си водеше бележки за torsione и contraposto. На белия екран светеше огромна проекция на рисунка на Микеланджело на гол мъж. Елегантните му задни части минаваха през също толкова елегантното лице на д-р Фелоус, докато il dottore крачеше напред-назад и с ясни, сложно построени изречения обясняваше благородството на идеалите зад тях.

Лаура скицираше задници в тетрадката си. Тананикането й взе да се чува и по някое време съседът й я сръга леко.

 

 

Внезапен силен шум на нещо паднало смути монотонното жужене на кухнята. Всички в кухнята подскочиха. Откъм залата се дочуха крясъци. Вратата на кухнята се отвори рязко и един сервитьор влетя с вик „Елате бързо!“.

Кухнята се изпразни, защото персоналът излезе да види какво става. Явно някакъв доставчик беше докарал кашон със змиорки, чието дъно се беше отворило при минаването му през фоайето. Десетина змиорки щъкаха като сребърни светкавици из дебелия килим на залата в отчаяното си бягство към свободата.

Францискус закърши пръсти и започна да крещи заповеди:

— Пиетер, Стефани: закарайте клиентите на бара. Останалите, хванете ги. — Лесно да се каже. Змиорките бяха римски блатни змиорки — дребни, чевръсти и целеустремени — и целият персонал започна да лази по килима, за да ги залови. От време на време се дочуваше победоносен вик, последван от ругатня, когато хлъзгавата anguilii се изплъзваше от нечии пръсти. Изтласканите към бара клиенти, с внимание първоначално отвлечено от чаши безплатно шампанско „Дом Периньон“, вече се връщаха в залата с чаши в ръка; предлагащи съвети, аплодиращи успешен арест и стенещи разочаровано, когато поредната змиорка се изплъзнеше от хватката на преследвача си. За залавянето на първите две змиорки отидоха пет минути, след още пет други две се озоваха в кашона. Изтощеният персонал реши да си даде малко почивка.

Томазо побутна Бруно.

— А къде отиде доставчикът? — измърмори под нос.

Бруно се огледа. Онзи, който беше предизвикал суматохата, наистина беше изчезнал.

— И от къде на къде не ги внесе през вратата на кухнята? — продължи Томазо. — Всеки доставчик на „Темпли“ знае, че трябва да използва входа на кухнята. Тука има нещо гнило.

— Вие двамата — заповяда Францискус, — разговорите после, като ги хванете всичките.

Томазо се подчини и посегна да измъкне една змиорка изпод масата, където се беше укрила, но тя се шмугна под най-близкия стол, преди да успее да я докопа.

Безплатното шампанско си вършеше работата и симпатиите на клиентите започнаха да се преориентират към бегълците. Започнаха да аплодират иронично всеки път, когато поредната змиорка се изплъзнеше от ръцете на похитителя си. Ален наблюдаваше отстрани с физиономия като гръмоносен облак.

Юго беше този, който реши патовото положение. Завъртя се на пета, отиде в кухнята и след секунди излезе оттам с по един огромен нож във всяка ръка. Това бяха стоманени „Сабатиер“, продълговати като ледени висулки, завършващи със смъртоносно остри върхове. Юго издебна една змиорка, но вместо да се опита да я хване, прободе главата й с върха на ножа и я наниза на острието.

Кибиците притихнаха. Без да маха anguilla-та от ножа, където тя се гърчеше като нота от сложен акорд, Юго продължи напред. Върхът на ножа нанесе още един удар. Сега на окървавеното острие се гърчеха и мятаха две змиорки. Трета се спасяваше скоростно към вратата. Юго направи три хладнокръвни крачки към нея, приклекна като умел боец и я прониза зад хрилете с втория нож. Подгони следващата и след миг четвъртата и последна змиорка се присъедини към останалите на ножа му. Без да каже дума, Юго се върна в кухнята. Вратите се затвориха и се чу тънък удар на острие в острие, последвано от тупването на парчета змиорки на пода.

— Всички обратно по местата — изкомандва Ален. — И слава Богу, че поне един тук има малко здрав разум.

Когато персоналът се завърна по местата си, змиорките вече ги нямаше и Юго спокойно бъркаше сосове.

Именно Томазо, който разчистваше останките от разпадналия се кашон, намери изписаните отвътре думи:

„Внимавай кого изхвърляш от ресторанта. Това може да са нечии хлъзгави приятели.“

 

 

Накрая дойде свободният ден на Бруно и той отиде да търси продукти за следващото си кулинарно празненство. Mattatoio, старата общинска кланица в „Тестачио“ беше затворена отдавна, превърната в конюшня за конете, които развеждаха туристи из града в малки файтони, но наоколо бяха останали няколко месарници, които разфасоваха добитъка на място и, както се казваше, не изхвърляха нищо, освен жлъчката. Една от тях беше „Еоди“, в помещение издълбано в подножието на хълма Монте Тестачио — който сам по себе си не беше никакъв хълм, а тридесет и пет метрова планина от строителни отпадъци още от римско време, образувала се от парчета счупени амфори, глинените съдове, в които древните римляни пренасяли зехтин. В основата на това древно сметище много автоработилници, месарници и дори ресторанти бяха прокопали дълги пещери с кръгли покриви без прозорци. В „Еоди“ беше тъмно и дървените стърготини по пода бяха осеяни с петна от кръв, но качеството на месото не можеше да се сравнява с никое друго.

Бруно разговаря цели двайсет минути със собственика Яко. При карантията задължително трябваше да има доверие и последствията от закупуването на съмнителна стока бяха далеч по-трагични, отколкото при обикновеното месо. Даде на продавача да разбере, че е професионален готвач и обсъди множество рецепти с него, докато Яко се въодушеви почти колкото самия Бруно за менюто, което Бруно щеше да приготвя. Продавачът отиде в задната част на магазина и се върна с окървавени ръце пълни със съкровища — чревца от теленце, агнешки мозък, свински език и цяла волска опашка, все още неодрана, наподобяваща камшик на ездач. Измежду тях бе направен окончателният избор. Възрастният мъж настоя Бруно да не прави ястията прекалено сложни.

— Придържай се към простите рецепти и няма да сбъркаш — настоя. — Не се изкушавай да си измисляш свои. Знам ви вас младите готвачи, все нещо бъзикате манджите.

С тези думи в главата си Бруно взе грижливо запънатите във вестник продукти и се прибра от другата страна на реката в „Трастевере“.

Менюто следваше строго съвета на възрастния мъж. Antipasto-то представляваше класически римски fritto misto — хапки смесена карантия, включително резени сварен мозък и черен дроб, кълцани охлюви, артишок, ябълка, круша и накиснати в мляко хапки хляб, всичко това изпържено до зачервяване в панировка от яйца и галета. То беше последвано от primo от ragatoni alla pajata — паста, гарнирана с чревца от теле сукалче, толкова младо, че все още бяха пълни с млякото на кравата, задушени с лук, бяло вино, домати, карамфил и чесън. За seconda имаше milza in umido — задушен агнешки далак, със салвия, аншоа и черен пипер. Горчивата салата от puntarelle al’ acciuga — стръкове цикория с аншоа, щеше да прочисти небцето за простото dolce от fragole in aceto — горски ягоди в оцет. За да довърши менюто с артистичен замах, беше намерил малко kopi luwak, рядък сорт индонезийско кафе. Въпреки съвета на стареца обаче не можа да се въздържи от някое друго своеволие, замествайки съставка тук или там, разчупвайки един или друг сос на съставните му аромати, намалявайки всичко, което не беше абсолютно необходимо.

В този момент щастието и тъгата бяха неразривно свързани в сърцето му, също като белтъка и жълтъка на яйцата, разбивани за омлет. Болката от това, че Лаура не е негова, противопоставена на удоволствието, което изпитваше да готви за нея, докато вече не знаеше къде свършва тъгата и къде започва щастието.

Още преди да стигне до апартамента на Томазо, Лаура долови наситената тежка миризма, която се носеше из тясната улица. Тя спря, притвори очи и вдъхна дълбоко. Миризмата беше сложна и люта като на старо пристанище, но несъмнено всеядна. Лаура потръпна за миг. В този аромат имаше нещо тъмно, нещо почти разложено — мускусно, диво изобилие, спуснало се над улицата, примамващо с остри нотки на карамфил и чесън. Ноздрите й се разшириха и устата й се изпълни със слюнка. Тя бутна вратата на дворчето и се затича нагоре по стълбите.

Вратата на апартамента й отвори съквартирантът на Томазо.

— Здрасти. Томазо тук ли е? — усмихна се тя на Бруно, който й беше симпатичен.

— Тъкмо довършва вечерята. Влизай.

Вратата на кухнята беше затворена и отвътре долитаха най-разнообразни римски клетви и ругатни. — На твое място не бих влязъл вътре — плахо я посъветва Бруно. — Малко се вманиачава, като готви — нали знаеш как става: обича всичко да е идеално. — Трясък, последван от изсипване на чекмедже с прибори потвърди думите му.

— Сигурно не е лесно това да готвиш по рецепта.

— Общо взето, да, но да си готвач не означава просто да комбинираш продуктите.

— Така ли? А какво означава?

Бруно се поколеба.

— То е като разликата между един пианист и един композитор — отвърна замислено. — Пианистът определено е творец, но е само говорител на личността, която е дала живот на мелодията. За да си обикновен готвач, е достатъчно да си пианист — изпълнител на чужди идеи. Но за да си главен готвач, трябва да си и композитор. Например рецептите, които ще опиташ тази вечер, са традиционни ястия от древен Рим — но ако просто възстановяваме миналото, без да добавяме нищо към него, традицията вече няма да е жива и ще се превърне в история, в нещо мъртво. Тези ястия са усъвършенствани през вековете, но това е ставало, когато хората са опитвали нещо ново, различни комбинации, отхвърляли са несполучливите и са предавали на поколенията сполучливите. Затова, дори когато става въпрос за най-свещени традиции, ние сме задължени пред готвачите от миналото да правим онова, което са правили и те, и да експериментираме.

Лаура кимна като хипнотизирана и той се развихри.

— Да вземем едно от ястията, които ще опиташ тази вечер: fritto misto. Възрастният месар, който ми продаде продуктите, настояваше те да бъдат сготвени по традиционния начин — мозъкът например винаги се вари заедно със зеленчуци, след което се оставя да изстине, нарязва се и се панира до зачервяване. Но след това се сещаш, че панировката не се различава много от японската темпура, а темпурата може да се поднесе със соев сос със сладък пипер и защо да не направим италиански вариант на това ястие, може би вместо със соев сос с малко балсамов оцет от Модена и да видим какво ще стане… — Той млъкна, внезапно осъзнал, че е отишъл твърде далеч. Не само размахваше развълнувано ръце, но и беше забравил, че се предполага Томазо да е готвачът. Замисли се трескаво. Дали не беше казал нещо излишно?

Но Лаура имаше други тревоги.

— Томазо ми готви мозък? — и сбърчи нос.

— Едно от нещата, които не си опитвала досега — нежно каза Бруно. — Мозък, черен дроб, черва. Просто ще трябва… — щеше да каже „да ми имаш доверие“, но го преглътна с усилие — да имаш доверие на Томазо. Той знае какво прави и след като опиташ, ще видиш, че всичко ще ти хареса.

— Като в пословицата „Не съм го опитвал, защото не ми харесва“ ли?

— Точно. Мисля, че ти, Лаура, ще изненадаш и себе си с онова, което харесваш.

— Може би — Лаура се почувства малко неудобно. Бруно я гледаше странно и този разговор беше наситен с неловки паузи, през които той я поглеждаше, след което отново плахо отклоняваше погледа си.

Забеляза обаче, че когато говореше за храната, изобщо не се стесняваше. Тогава я гледаше право в очите с блеснал от страст поглед. Тя се опита да го върне към темата:

— Значи ти купуваш продуктите, а не Томазо?

— Моля?

— Каза, че старецът ти бил продал продуктите.

— Така ли съм казал?

Лаура се предаде. След минута Бруно измърмори, че излиза, стана и излетя през вратата.

Откъм кухнята се дочу победен вик.

— Ей, Бруно! Кой каза, че петелът не можел да се научи да снася яйца!^[1] Вратата се отвори и се появи Томазо, понесъл купа за салата над главата си като шампион с футболна купа.

— Puntarelle al’ acciuga а ла Томазо — и замръзна на място. — О, Лаура, не съм те чул да влизаш.

— Бруно ме пусна.

— Той тук ли е?

— Излезе.

— О! Добре. — Томазо осъзна, че продължава да стиска купата. — Много трудна салата — обясни. — Първо трябва да се нареже цикорията ето така. И аншоата — аншоата също трябва да се нареже. Сол, пипер, зехтин… сложно е да я направиш както трябва.

— На мен не ми звучи чак толкова сложно. Не и в сравнение с другите неща, с които ме гощаваш.

Лицето на Томазо придоби сериозно изражение.

— Да, но в готвенето най-простите неща са най-сложни. Това е зен.

— Сега звучиш точно като Бруно.

— Бруно? Е, да. Аз му викам философ на храната. Не че разбира кой знае колко де — побърза да добави. — Но е подочул по нещичко от тук и там. Трошици от масата на учителя.

— Учителят ще ме целуне ли? — невинно попита Лаура.

Томазо остави купата и целуна вдигнатите към него устни, след това шията, брадичката, очите и останалото от лицето й. — Ей, я забрави тази вечеря — прошепна настойчиво, докато душеше и хапеше долната част на ухото й. — Дай да отиваме направо в леглото, а?

— Сигурно се шегуваш. Ухае фантастично.

— Можем да хапнем по-късно.

— Ама аз искам да видя какво си ми сготвил.

— Ще почака.

Ръцете на Томазо вещо разкопчаха копчетата по цялото й тяло. Лаура усети панталонът й да се разхлабва, когато и неговото копче излезе от илика. Почти едновременно с него падна и сутиенът й. За миг се подвоуми, но след това се отдръпна.

— И аз ще почакам. Моля те, Томазо.

Той прие неизбежното със свиване на рамене.

— Добре. Първо вечерята, след това в леглото.

Лаура изведнъж се подразни. Не че не й се любеше с него, просто не искаше той да си мисли, че му е непрекъснато навита и че вечерята е просто дреболия. Отвори уста да обясни, но се отказа. Колкото и да беше чаровен, Томазо едва ли щеше да схване сложния й противоречив начин, по който реагираше тялото й. Самата тя не беше сигурна, че го разбира.

 

 

След като седнаха да вечерят обаче, се наложи да преразгледа мнението си. Всеки, който можеше да сготви такова antipasto — който беше вложил навярно часове в няколкото деликатни хапки лека, хрускава панировка, обгърнала парченце крехко месо или сладък хрупкав плод, с индивидуални вкусове прецизни и решителни като звуците на отделните инструменти в оркестъра, — сигурно притежаваше дълбочина и сложност на чувствата, дори да ги криеше много добре.

— Като игра на късмета е — щастливо въздъхна Лаура. — Нямам никаква представа какво ще е следващото, което ще лапна.

— По-късно ще ти кажа какво е.

Тя се нацупи.

— Бруно вече ми каза, че е мозък.

— Досега не си ли яла мозък?

— Веднъж. В един италиански ресторант у дома. Беше ужасно и изобщо нямаше нищо общо с това. — Тя забоде на вилицата си поредното парче fritto misto. — Ами това? Какво е?

— Това е щитовидна жлеза.

— А какво е щитовидна жлеза?

Томазо нямаше ни най-малка представа.

— Част от душата, която е вътре в животното, ето тук — той посочи с две ръце донякъде неопределено областта на гръдния си кош.

— А. Е, вкусно е. Ами това?

— Това, мисля, е testiculo d’abbacchio. На агнето… ами тестиса.

— Тестис ли? Я да опитам. — Тя го сложи в уста. Томазо чуваше как острите й зъби се впиват в месото. — М-м-м. По-хрупкаво е, отколкото очаквах.

— Да — скромно отвърна Томазо. — Всъщност не бях много сигурен дали ще ти хареса.

— Прекрасно е — увери го тя. — Едновременно жилаво и стегнато. Има ли още? — Тя разрови купата fritto misto с вилицата си.

Томазо остави своята вилица. Гладът му изведнъж премина.

— Сигурен съм, че има. Ти хапни, а аз ще донеса пастата.

Като повечето римляни Томазо от малък ядеше вътрешности, но точно поради същата причина никога не се беше замислял за това. То просто си беше там, нещо, което майка ти е сложила в чинията, нещо вкусно, което ядеш, докато разговаряш шумно с всички на масата. Никога не се беше замислял за произхода на различните ястия, които му се поднасяха. Сега в светлината на любопитството на Лаура се замисли и малко му стана гнусно.

Лаура изяде всичко, което й сипа. Нещо повече, настояваше да разбере всяко нещо какво е, от коя част на животното е, каква функция е изпълнявало в тялото и как е било приготвено.

— Толкова е нелогично — казваше тя. — Защо хората ядат с удоволствие агнешки котлет, но не и тестис или бъбрек? За агнето едва ли има някакво значение. Всъщност самото агне сигурно предпочита да му изядеш тестиса или бъбрека — имам предвид, че без бъбрек или без тестиси се живее, но когато разрежеш гръдния му кош, за да вземеш оттам котлет, край. — Тя пъхна поредната вилица rigatoni alla pajata в устата си. — Ти защо не ядеш? Тези pajate са толкова сочни, все едно сучеш направо от кравата.

Томазо се утешаваше с мисълта, че Бруно поне е успял да й премахне всякакви задръжки. Ако изтърпеше вечерята, онова, което щеше да я последва, щеше да надмине и най-вихрените му фантазии.

Накрая стигнаха до ягодите. Сладостта на плодовете се сблъска с острия дъх на оцета в едно експлозивно съчетание на вкусовете. Лаура възкликваше тихо от удоволствие всеки път, когато Томазо пъхаше ягода в устата й.

— О, о, о, толкова е хубаво.

Томазо се усмихваше скромно и свиваше рамене. „Още не е издавала тези звуци с мен — мислеше си малко ревниво, — а само с манджите на Бруно.“ След това се спря. Той — Томазо, щеше да си легне с нея. Какво значение имаше, че тя иска първо да сложи в устата си манджите на Бруно?

— Ще направя кафето — каза той.

Когато се върна от кухнята с малката осмоъгълна кафеварка и две миниатюрни чаши, Лаура беше загасила лампата и лежеше на пода, облегната на дивана. Беше си събула обувките и му се усмихваше подканящо. „Така е по-добре“ — помисли си той. Сипа кафе в чашите и седна до нея. Тя подуши възхитено.

— Интересно. Какво е това кафе?

— Kopi luwak. — Опита се да си спомни какво му беше казал Бруно за него. — От Индонезия. — Опита една глътка. Имаше леко мухлясал, опушен вкус.

— Kopi luwak — о — Лаура отпи предпазливо. — Чувала съм го, но не смятах, че някога ще го опитам.

— Така ли? Защо?

Тя го погледна в очите.

— Знаеш как се получава, нали? — След като той не каза нищо, тя обясни: — В кафеената плантация живее вид гризач, наречен luwak, който се храни с кафе — и тъй като те са много, избира само най-узрелите, най-червените кафеени чушкоплоди. Зърното кафе, което е в средата на чушката, минава през корема на luwak и излиза с изпражненията му. Смята се за голям деликатес и младежите, които работят в плантациите, го подаряват на любимите си и затова обикновено не се продава в чужбина. Аз съм любител на кафето, но досега не съм намирала такова.

Томазо незабелязано беше оставил чашата си. Не можеше да повярва. Бруно му беше дал кафе от плъши говна.

— Какво ще кажеш за едно distillato? — предложи. Каквото и да е, само да отмие вкуса на това кафе.

— Действай.

Той си наля една sambuca и постави ръка на раменете й. Така беше по-добре. Тя се обърна към него, приближи се и очите й се затвориха, когато притисна устни в неговите.

Проклетото кафе. Вкусът му не изчезваше от устата му, както и призраците на всички ястия, които бяха изяли тази вечер. В ума му изскочи думата „щитовиден“. Докато езикът й изследваше устата му и зъбите й хапеха леко долната му устна, Томазо се чудеше къде ли точно се намира в тялото щитовидната жлеза. Доколкото знаеше, беше нещо като простатата, а простата беше… Той също затвори очи и се опита да си мисли за приятни и прости неща — пица, кюфтета, spaghetti alla carbonara…

Усети ръката на Лаура в слиповете си и затаи дъх. Това вече му харесваше. Правеше с дългите си изящни пръсти неща, които определено не беше очаквал от нея. Никакво съмнение, беше тиха вода. Пъхна ръка под тениската й и умело разкопча сутиена й. Тя хвана ръката му за момент и изхлузи тениската си, преди да продължи онова, което вършеше.

Съблече и останалите й дрехи, целувайки всеки сантиметър от голата й кожа. След това тя направи същото с него. Не беше сгрешил: менюто беше премахнало всичките й задръжки. Той взе една ягода и я прокара по гърдите й, след което облиза пътечката от оцетна сладост.

След няколко минути Томазо изпъшка:

— Ох!

— Не ти ли е приятно?

— М-м… Просто не знаех, че и хетеросексуалните го правят.

Лаура се засмя с плътен гърлен смях.

— Значи не знаеш много неща.

— Ох — изстена отново Томазо и се напрегна. — Внимавай и там — каза тревожно.

Чувстваше се странна и дива. Тялото й представляваше сбор от органи. Цялата беше кръв и тръбопроводи, като всяко друго живо същество и нямаше нищо забранено в нито една област.

Нахвърли се лакомо на Томазо като хищник, разкъсващ труп, и когато получи достатъчно, преметна крак през него като ездач, мятащ се на седлото, и се впусна в галоп.

Яздеше гола огромен кон сред глутница ловуващи вълци и беше нощ. Хълбоците на коня бяха хлъзгави от пяна. Долавяше отпред в далечината малкото животинче, което се опитваше да избяга от глутницата, но тя скъсяваше разстоянието с всяка изминала секунда. Вълците също го усещаха и ускоряваха бяг. Галопираше все по-бързо, пришпорваше жребеца си с тихи крясъци и натиск на бедрата. Приближаваха плячката все по-близо и по-близо. Скок, и срещу нея се понесе огромна стена, но беше твърде късно да спре. Тя заби нокти и се вкопчи на живот и смърт. Когато накрая полетя във въздуха, изви глава и изкрещя. Животното също пищеше и вълците го хванаха и го разкъсаха, забили зъби в крехкото му pajate, поглъщащи caratella-та и кървавото яркочервено сърце…

— Добре ли си? — попита Томазо.

— Уф! — простена тя.

— Може ли да… — той потупа едната от ръцете й, които продължаваха да стискат гръдния му кош.

Пръстите й се бяха схванали и когато ги отлепи, забеляза дълбоките драскотини, които беше оставила по кожата му.

— О, Томазо, толкова съжалявам. Увлякох се.

Тя слезе от таза му, сгуши се до него и се опита да му разкаже удивителното си преживяване, да обясни странните си фантазии, изпълнили съзнанието й малко преди да свърши, невероятното усещане за полет. Но изтощеният Томазо вече спеше.