Антъни Капела
Ако искаш да си легнеш с мен… сготви ми! (12)

Единадесет

В кухнята на „Темпли“ властваше тишината. Първите вечерни клиенти бяха направили избора си, Карл извикваше всяка поръчка и из цялото помещение готвачите тихо осмисляха ястията си, след което започваха изпълнението на поставената задача. Ален Дюфре огледа сцената и си позволи леко доволно кимване.

В ъгъла за pâtissier Бруно също се чувстваше по-добре. Недостигът на персонал в garde manger означаваше, че Юго Кас бе временно отстранен от десертите и Бруно можеше необезпокояван да се заеме с приготовленията.

Изведнъж чу някакво „Пс-ст“. Огледа се, но отначало не можа да локализира източника. След това видя клекналия зад печката Томазо.

— Ей, Томазо, какво става?

— Ще трябва да си сменим местата. Дойдоха родителите на Карлота. Нали ги знаеш — доктор Ферара и жена му.

— Защо? — озадачено попита Бруно.

— Не знам. Сигурно защото си мислят, че съм готвач тук. Може пак да му се е дощяло жена му да го чука.

— Имах предвид защо да си сменяме местата?

— Защото ако ме видят, ще разберат, че съм само сервитьор. А ако просто се покрия, няма кой да им сервира. Затова ще се скрия тук, а ти ще облечеш моята униформа и ще обслужваш масата им.

Бруно въздъхна. За миг се изкуши да каже на Томазо да забрави цялата история. Но споменът за онези откраднати целувки продължаваше да измъчва съвестта му.

— Добре. Но трябва да се върна, преди да са дошли първите поръчки за десертите.

 

 

В същия момент четирима мъже влязоха, без да бързат в ресторанта. Въпреки че бяха облечени в скъпи костюми, нещо в решителните им и целеустремени крачки внушаваше, че нямат нищо общо с редовните посетители на „Темпли“. Предводителят им беше дребен мъж, не по-висок от метър и половина, чийто скъп поръчков костюм очевидно беше ушит така, че да отива на миниатюрната му фигура.

Един сервитьор побърза към тях. Още преди да си беше отворил устата, дребосъкът каза:

— Имаме резервация. За четирима. На името на Норка.

Сервитьорът погледна в списъка. Повече от ясно беше, че въпросната резервация фигурираше там. Тъй като нямаше как да знае, че истинският синьор Норка, бизнесменът, който беше направил резервацията, същата сутрин е бил разубеден да се откаже от нея в полза на някои много добри приятели на приятели. Отначало той се беше възпротивил — в крайна сметка беше чакал цели три месеца, за да яде в „Темпли“, и предвкусваше въпросното събитие с огромно нетърпение — но едно малко грубо обаждане от шефа му в Палермо, последвано само след минути от друго от най-важния му клиент в Неапол, го убедиха, че ще е далеч по-полезно за нервите му да прекара обедната си почивка в малката винарна близо до офиса си, където дори в този момент продължаваше да пие grappa за успокояване на нервите.

— Резервацията ви изглежда наред — бавно каза сервитьорът.

— Много добре — отвърна Теодоро и го потупа по ръката — В такъв случай можеш да ни заведеш до масата ни.

Докато крачеха през бара, единият от компанията си присвои бутилка уиски. Сервитьорът се направи, че не забелязва.

 

 

Новината, че в ресторанта има група mafiosi обиколи сервитьорите със скоростта на горски пожар, а оттам подпали и кухнята. Ален Дюфре се изопна и посегна за шапката си. Докато маршируваше сковано към вратата на залата обаче, го пресрещна метр д’отелът. Францискус беше италианец и разбираше от тези работи. Той напрегнато прошепна нещо в ухото на шефа.

За момент изглеждаше, че Ален няма да му обърне внимание. Лицето му се сгърчи. След това с огромно усилие на волята се обърна и влезе отново в кухнята.

 

 

Бруно отдавна не се беше подвизавал като сервитьор. Нещо повече, на всяка маса в „Темпли“ присъстваше удивително множество от съдове и прибори и беше задължение на сервитьора да налее виното в правилната чаша и да се увери, че до всяка чиния е поставен правилният прибор. Много скоро Бруно изпадна в тотално объркване. За щастие доктор Ферара и жена му си гукаха като двойка влюбени тийнейджъри и нищо не забелязваха; поне докато не дойде време да поръчват. Тогава доктор Ферара го повика.

— Прав ли съм да смятам, че имате тук един готвач на име Томазо Маси?

— Да. Разбира се.

— Можете ли да ми кажете кои от ястията в менюто са негово дело?

— Десертите — отвърна Бруно.

— В такъв случай — доктор Ферара се обърна към жена си — ще вземем само primo, а след това някой от десертите на Томазо.

Бруно се измъкна, преди метр д’отелът да го забележи. Имаше късмет, че сервитьорите в „Темпли“ бяха толкова многобройни, че един повече или по-малко нямаха никакво значение.

 

 

Самият Францискус обслужваше масата на Теодоро. Започна с това, че, естествено, обедът бил за сметка на ресторанта. Освен това добави под нос, че специалитетът на шефа confit of lamb en persillade бил особено добър днес.

— Аз ще ям pasta carbonaro и пържола — непоколебимо заяви първият мафиот.

— И аз — каза съседът му.

— Ние всъщност… — започна Францискус, но млъкна.

— А аз ще ям gnocchi и picata Milanese, а за десерт tiramisù — благосклонно рече Теодоро и върна на Францискус менютата, които никой дори не беше отворил. — Избора на виното оставям на вас, тъй като вие плащате.

— Разбира се. — Францискус се поклони леко, надявайки се, че „Шато Петрю“ още е в избата и е в добро състояние.

 

 

— Две pasta carbonara. Две gnocchi. Две пържоли, добре опечени. Едно picata Milanese. — Карл извика поръчката с отвратен шепот, сякаш като снижаваше гласа си, думите нямаше да омърсят толкова възвишения въздух в кухнята на мосю Дюфре. Със също толкова приглушени гласове неколцина готвачи потвърдиха, че са чули.

След като Карл обяви тирамисуто, настъпи кратка пауза. Ако в отговора на patissier-a, който отговори, имаше нещо странно, то никой не го забеляза. Бяха прекалено заети да се чудят, как по дяволите, ще приготвят непознатите римски ястия от поръчката.

Томазо се взираше в съдържанието на фризера. Доколкото знаеше, тирамисуто беше просто бишкоти, накиснати в еспресо и бренди, покрити с разбито яйце и маскарпоне. Но в какви пропорции? Какво трябваше да направи първо? Защо нямаше наблизо някоя готварска книга?

Понякога казват за римляните, че са ужасни в организацията, но царе на импровизацията. Томазо отчаяно извади някакви продукти от фризера и се приготви да импровизира.

 

 

Както отваряше петрюто, Францискус изведнъж замръзна. Беше сигурен, че току-що е видял един от готвачите, преоблечен като сервитьор, да налива вино в чаши за вода. Вдъхна мириса на корковата тапа на петрюто и плътният аромат на отлежалото с години вино го успокои моментално. Преля малко вино от една чаша в друга, за да провери качеството, което беше съвършено, и тогава си позволи малка възстановяваща глътка.

 

 

Бруно се върна в отделението на pâtissier-а тъкмо навреме, за да възпре изпращането от страна на Томазо към контролата на смес с толкова долнопробен вид, че той, Бруно, не би я дал дори на куче. За щастие вниманието на главния готвач беше насочено другаде.

— Има ли тук някой, който да знае как се готвят тези селски ястия? — изрева той. — За бога, все някой от вас, италиански варвари, все трябва да има някакво понятие.

— Говори за gnocchi — прошепна Томазо, сваляйки бялата престилка и грабвайки собственото си сако от Бруно. — И picata Milanese.

— Аз знам — обади се Бруно. За миг настъпи тишина, след което с колективна въздишка на облекчение цялата кухня се обърна към pâtissier-а.

Римските gnocchi са съвършено различно ястие от леките пухкави gnocchi в цяла останала Италия. Причината е една, те не се приготвят от картофи, а от семолина, едро смляното брашно от твърда пшеница. В крайна сметка са нещо като палачинка.

— Смесваш млякото и семолината в тиган — обясняваше Бруно, докато готвеше. — Разбиваш вътре едно яйце и оставяш за няколко минути на хладно. След това просто го нарязваш на кръгчета, поръсваш ги със сиренето и ги изпичаш на фурна. — Докато говореше, приготовляваше и още едно тирамису. Вече беше обяснил на Карл как да приготви picata Milanese и главният готвач енергично кълцаше магданоз и ивици пармска шунка.

— Добави и малко свинска кожичка, ако има — извика му Бруно.

Междувременно друг готвач забъркваше соса за пастата. Другите поръчки бяха забравени, докато цялата кухня беше мобилизирана за приготвянето на непознатото меню.

 

 

След като приготви секондото, Бруно прехвърли вниманието си към зеленчуците. Carciofini, zucchini, артишок и treviso бяха намерени и подготвени. Едновременно започна да организира поръчките за другите клиенти. Изтегли почти всички помощник-готвачи от италианското меню и все пак намери време да надзирава приготвянето на месото.

— Знаеш ли, във Франция имаме почти същото ястие — говореше Карл, докато готвеше picata-та. — Но слагаме черни маслини и малко бренди. — Той се усмихна носталгично. — Не съм го ял, откакто напуснах Прованса и този аромат ми го припомня.

Бруно сви рамене.

— Черните маслини не си отиват с магданоза, но малко бренди няма да навреди. Давай.

 

 

За изненада на всички мафиотите притихнаха от неочаквано вкусните ястия и атмосферата в „Темпли“ бавно придоби нормалния си вид.

— Доста странно място — изкоментира доктор Ферара и се огледа. — Метр д’отелът е направо пиян, да знаеш.

— Хората се забавляват — каза жена му. — Как беше примото?

— Фантастично. А твоето?

Вместо отговор Констанца стисна бедрото на мъжа си под масата.

След като се нахраниха, Теодоро и двама от компанията му изпратиха по Францискус бележка, с която призоваваха шефа на масата си.

Ален може да беше всякакъв, но не и страхливец. Той погледна часовника и рязко каза на метр д’отела да информира маса четири, че ще излезе след четвърт час, когато обслужването приключи.

Францискус, който беше страхливец, си позволи известна свобода при превода на посланието.

— Мосю Дюфре излезе за малко и ще се присъедини към вас веднага щом се прибере — каза той на Теодоро.

Когато накрая благоволи да посети залата, Ален преднамерено посети всички маси по обичайния си маршрут по посока на часовниковата стрелка, оставяйки масата на италианците сред последните. Но умилостивените от дебелите пури и стогодишния коняк мафиоти бяха твърде благоразположени, за да ги е грижа.

— Ресторантът ти е малко префърцунен за вкуса ми, приятелю — каза Теодоро на Ален, — но храната е превъзходна. Само бъди по-гостоприемен към колегите ми и няма да имаш никакъв проблем.

— И откъде ще знам кои са колегите ви? — хладно попита Ален.

Теодоро се замисли.

— Няма как да знаеш. По-добре се дръж възпитано с всички римляни, просто за да не сбъркаш.

Спътниците му се изсмяха гръмко. Ален не се присъедини към тях.

— Благодаря за комплимента — изрече високомерно и премина към следващата маса.

Доктор Ферара се наклони към съседната маса.

— Да знаете, той не е този, който всъщност готви — сподели на Теодоро.

— Така ли?

— Да. В кухнята има един млад италианец. Гений на римската храна. Казва се Томазо Маси. Опитвам се да го убедя да отвори собствен ресторант в центъра.

— Томазо Маси — замислено изрече Теодоро и кимна на един от спътниците си, който записа името му на салфетка.

 

 

— Разкарай тези чинии от погледа ми — нареди Ален, след като се върна с маршова стъпка в кухнята. — Избърши всички плотове. И разкарай цялата тази селска храна. — Той помете остатъците от gnocchi в кофата за боклук и се втренчи в Бруно.

— Готвач, в отделението ти няма началник. И какво, за бога, си въобразяваш, че правиш? — Говореше на Томазо, който се криеше в току-що отворения от Ален шкаф.

— Търся резервно сако, шефе.

— Побързай тогава. И се облечи подходящо.

— Храната хареса ли им? — попита Бруно.

— Явно.

— Виж, мислех си. На местните ще им е приятно, ако в менюто има няколко такива ястия.

Ален го прониза с поглед. За миг на челото му запулсира вена.

— По моя последна информация chef de cuisine в този ресторант съм аз — каза ледено.

— Разбира се — тихо отвърна Бруно. — Извинявай, шефе.

 

 

— Искам го.

— Кое?

— Да отворя ресторант с доктор Ферара. Идеята ми харесва.

— Сериозно ли говориш?

— Съвсем. — Бруно сви рамене. — Не е чак толкова сложно, особено ако го сравниш с това, което вече правим. Аз ще готвя, а ти ще ми помагаш.

— Това има ли нещо общо с цялата дандания в „Темпли“? — тихо попита Томазо.

Бруно избягна погледа му.

— Може би.

— И ще позволиш на тези бездарни копелета да те прогонят?

— Не знам. Да, може би. Но има и още нещо. Другите ястия, които готвя напоследък, тези за Лаура — те не са нито на Ален, нито на Юго, нито на никой друг. Те са мои. И ако не напусна „Темпли“ и не създам собствена кухня, те просто ще се изгубят. Томазо, не разбираш ли? Трябва да им дам шанс за съществуване. Не мога да ти го обясня. То е като жената, която иска да има деца, нещо такова.

— Само че ти искаш децата ти да бъдат изядени.

— Казах ти, че ми е трудно да ти го обясня — безпомощно отвърна Бруно.

— Нали не си забравил, че ще трябва да лъжем всички. Имам предвид всички. Клиенти, критици, доставчици, персонал — това е сериозна работа, Бруно. Не е дребен майтап, за да вкараш едно момиче в леглото. И ако ни хванат — като ни хванат, — ще платим с главите си. Повече никога няма да си намерим работа в този бранш.

— Meglio un giorno da leone che cento da pecora, както казваше баща ти, мир на праха му.

— О, Бруно, не съм ли ти казвал как умря баща ми?

— Не, май не си. А аз не обичам да разпитвам.

— Не спря на знак „Стоп“ и излезе право пред един камион. Решил, че камионът ще намали, вместо него. Е, не намалил.

— А!

— Понякога лъвовете ги убиват. Особено когато изскачат на пътя на камиони.

— Значи е много добре, дето ще отваряме ресторант, а не транспортна фирма.

Томазо въздъхна. Нещо в разговора му подсказваше, че Бруно всъщност не го слуша. От опит знаеше, че приятелят му, който иначе беше най-разбраният човек на света, ставаше невероятен инат, стигнеше ли се до въпроса за храната.

— Не те ли притеснява, че доктор Ферара ще мисли не теб, а мен за главния готвач?

— Ни най-малко. Всъщност това ще е едно страхотно съдружие. Ти ще се занимаваш с всички глупости, които шефовете се налага да вършат напоследък — ще говориш с клиентите, ще се подмазваш на вестникарите, ще се разправяш с доктор Ферара и така нататък, — а аз ще се занимавам с онова, което най обичам.