Антъни Капела
Ако искаш да си легнеш с мен… сготви ми! (25)

Двадесет и четири

Настроението на Ким се оправи бързо, когато таксито ги остави пред входа на „Темпли“. Заведението на Ален не беше изгубило и искрица от аристократичността си и когато мъжът, чиято единствена задача беше да отваря вратата, им отвори вратата, Ким се почувства като в рая. Настойчивостта, с която „Темпли“ глезеше посетителите си обаче, не беше единственото успокояващо въздействие. Ким беше отпуснал всички юзди. Докато се поздравяваха с приятелите си на бара, мъжки квартет за канцонети във фракове пееше арии на Пучини и медните им гласове се преплитаха с тихото жужене на разговорите.

— Ким — предпазливо започна Лаура, — искам да ти кажа нещо.

— Какво, cara?

— Онова, което ще ме попиташ по-късно — ако е това, което смятам, че ще ме попиташ, — много съм поласкана и доволна, ти наистина си ми много скъп, но… ами, нужно ми е доста повече време, за да се реша на такава стъпка…

Погледът на Ким проблесна, но тонът му беше мек.

— Лаура, много пъти съм ти казвал, че трябва да се научиш на повече спонтанност. Не бъди такава американка. Следвай сърцето си.

— Да, но…

— Това е последната ти нощ във Вечния град. Какво по-добро място за вричане във вечна любов? А, ето и цветята, които поръчах.

Един сервитьор носеше най-огромния букет от рози, който Лаура беше виждала някога. Освен това забеляза, че са в абсолютно същия оттенък като роклята й. Сътрапезниците им вече бяха осъзнали, че някакво специално събитие се случва тази вечер и започнаха да се подбутват един друг и да поглеждат с очакване. Лаура, която беше станала червена като розите, се опита да приеме цветята едновременно с признателност, но без да изглежда ангажирана. Определено неангажирана.

Трудно е едновременно да се носят тридесет и шест рози с дълги стъбла и да се поддържа разговор. След като студентите и преподавателите се настаниха на масата, Лаура се почувства като статуята на Дафне във Вила Боргезе, уловена в момента, когато се е превърнала в дърво. Накрая успя да убеди един приятелски настроен сервитьор да отнесе цветята под предлог да ги сложи във вода. Ким и някои от сътрапезниците им вече обсъждаха разгорещено какво вино да изберат, така че тя успя да огледа обстановката.

— Предполагам, че това е голяма вечер за вас — заговорнически прошепна съседът й отдясно. — Ким е голям късметлия.

Лаура осъзна, че Ким вече е споделил намеренията си с някои колеги. Трябва да го беше планирал от дни, дори от седмици насам, без да й казва нищо. Ако му откажеше пред всички тези хора, суетата му — безграничната — щеше да пострада ужасно. Всъщност, унижението му щеше да е пълно. Наистина ли искаше да му причини това? Или имаше и някакво трето решение, като например да му каже, че ще помисли, или да му каже „да“, но след няколко дни да си промени мнението.

Седна, цялата кълбо от нерви, и се замисли за начин да се измъкне от ситуацията. Вследствие бе единствената, която не хапна от платото amuse-dueules, което всички похвалиха гръмогласно.

 

 

В кухнята второто плато amuse-gueules чакаше на контролата, когато Ален изведнъж влезе и се приближи да го огледа отблизо.

— Какво е това? — попита гневно. Никой не му отговори.

Той се наведе и опита една хапка. За миг, докато дъвчеше, лицето му придоби отнесения израз на човек, прекрачил отвъд смъртния свят и видял серафим. Обърна се към Бруно. Не беше нужно, който и да е от двамата да казва нещо. В кухнята имаше само една личност, която можеше да е виновна за съдържанието на чинията.

Ален го изгледа. След това взе чинията и я обърна в кофата за отпадъци.

— Направи го отново — каза тихо. — Не, не ти — побърза да добави, когато Бруно посегна към ножа за тесто. — Ти — и кимна на Юго, който сви рамене и започна да изпълнява нареждането.

— Поръчка за маса дванадесет — извика Карл. — Една сьомга…

Маса дванадесет. Масата на американците.

— … едни миди, едно veloute, един хайвер…

— Oui, chef, oui, chef, oui, chef — викаше Бруно, борейки се да запази всички поръчки за себе си.

С две дълги крачки Ален застана точно пред него.

— Какво, за Бога, си въобразяваш, че правиш? — процеди през зъби.

— Готвя — отвърна Бруно, за когото отговорът беше очевиден.

— Само че не и в моята кухня. Вън.

— Но ти каза…

— … нищо, което да позволява да дойдеш тук и да съсипеш дисциплината на бригадата ми. Вън, преди да съм пратил някой да те изгони.

Зашеметеният Бруно взе ножовете си и излезе. Не можеше да повярва. Точно когато най-после беше организирал всичко. И всичко се беше провалило по най-ужасен начин.

Излезе като слепец през задната врата и налетя право на един сервитьор.

— Scusi — измърмори, без да вдига глава.

— Какво става, Бруно?

Погледна. Беше Томазо, преоблечен в старата си униформа от „Темпли“. — Я виж, още ми става — каза приятелят му подръпвайки ръкавите на сакото. — Ама нейната й стои по-добре. — Той посочи Мари, която тъкмо излизаше от стаята за преобличане и се опитваше да накара униформата, в която се беше навряла, да изглежда като шита за нея, а не за ниския и с няколко размера по-слаб италианец.

— Какво правите тук?

— Донесохме ти пица. Решихме, че може да си гладен. — Тогава Томазо видя, че приятелят му не е в настроение за шеги и добави: — Всъщност решихме, че може да ти дотрябва помощ.

Бруно въздъхна.

— Благодаря ви, но няма смисъл. Изхвърлиха ме от кухнята. — И им обясни накратко какво се беше случило с Ален.

— И къде го главния хуйо сега?

— В кухнята, наблюдава готвенето.

— Някакъв начин да го изкараме оттам?

— Абсолютно никакъв. Никога не напуска кухнята, докато има клиенти. За нищо на света. — Една мисъл хрумна на Бруно. — Освен, когато изхвърля клиенти от ресторанта, де.

— Отлично. — Томазо порови в джоба на сервитьорското си сако, измъкна сервитьорски бележник и надраска нещо на листа. — Вие ме изчакайте тук и се пригответе да го заключите в гардероба веднага щом влезе.

Томазо отиде до контролата и подаде листчето на Карл, който го погледна и застина на място.

— Какво става? — процеди Ален.

— Маса дванадесет. Един от американците е поискал… — Карл снижи глас — стек с кетчуп.

— Така ли? — Гласът на Ален беше самият мраз. — Юго, ела с мен. Останалите, продължавайте да работите. Ей сега се връщам. И отменете всички поръчки за маса дванадесет — извика през рамо, докато крачеше към вратата.

 

 

Секунди по-късно Ален и Юго се оказаха здраво заключени в гардероба.

— Сега какво? — попита Томазо.

— Сега ще поговоря с останалите. — Бруно се върна в кухнята. — Чуйте ме, всички — извика.

Мигновено получи вниманието на аудиторията. Но сега, когато всички бяха приковали очи в него, не знаеше какво да каже.

— Положението е следното — започна: — Тази вечер на дванадесета маса има едно момиче, за което искам да приготвя най-вкусното ястие в живота й. Това означава да променя менюто, защото ястията, която тя обича, съвсем не са тези на Ален, колкото и да са добри. Тя обича римски ястия, ястията, които аз обичам да готвя. Но аз не мога да го направя сам, не и на това ниво. Ще се наложи да подготвим цяло меню от край до край, и то веднага, а това означава, че трябва всички да пожелаете да ми помогнете.

Настъпи продължително мълчание. Тогава Карл попита:

— Къде е шефът?

— Заключен в гардероба.

Настъпи още едно продължително мълчание.

— Ще ни уволни до един — нервно се обади някой.

Бруно поклати глава.

— Няма да ви уволни. Ако до един се съгласите да ми помогнете, няма да може да нарочи никого. И освен това, ако ви уволни всичките, няма да може да отвори утре, както и аз няма да мога да се справя без вас. Истината е, че той има по-голяма нужда от вас, отколкото вие от него.

Карл се обади:

— Хареса ми онази римска манджа, която ми показа, когато дойдоха мафиотите. И освен това ми омръзна да крещя поръчките на онзи идиот. Време е да се позабавляваме. Аз ще ти помогна.

— А останалите? — Бруно огледа персонала. Един по един, кой по-ентусиазирано, кой не толкова, хората от бригадата кимнаха.

— Браво — каза Бруно. — Да се залавяме за работа. Ти — той посочи най-близкия стажант, — донеси ми малко белтъци.

— Да, шефе.

— Останалите, слушайте внимателно.

 

 

— Здрасти — усмихна се лъчезарно Мари на маса дванадесет. — Някой каза ли ви специалитетите, приятели?

— Вече поръчахме — отбеляза някой.

— Боя се, че това, което сте поръчали, свърши.

— Всичкото ли?

— Почти. Но имаме, ъ-ъ, carpaccio от carpettо на тиган със сос „Сънлива маргарита“ и ловени на връв radacchio — изброи тя много бързо съставките, тъй като нямаше никаква представа какво възнамерява да сготви Бруно.

— Звучи ми добре — каза младежът най-близо до бюста на Мари.

— И на мен — обади се момичето до него, което и без това не си спомняше какво беше поръчало.

— Добре. Специалитетът на главния готвач за всички. И още от това вино — побърза да каже Мари, навеждайки се ниско над масата, за да налее последната течност от бутилката в чашата на Ким Фелоус.

— Специалитетът на главния готвач съдържа ли въглехидрати? — подозрително попита той.

— Абсолютно никакви — увери го тя. — Той е сто процента екологично чист. — И си отиде, преди той да й поиска обяснение. На съседната маса Томазо също беше зает да обяснява, че съжалява, но менюто е било променено в последната минута.

 

 

Кухненският персонал на „Темпли“ никога не беше работил толкова усилено под диктаторството на Ален, колкото работеха сега за Бруно. Ястия, чието приготвяне отнемаше часове, сега излизаха готови за минути.

— Върви много добре — потвърди Томазо, когато се върна за още поръчки. — Само подавай храна.

— Правя каквото мога — измърмори Бруно.

— Прави каквото можеш, но по-бързо. В залата има хора, които до десет минути ще прегладнеят.

Бруно готвеше по-бързо. Скоро към залата пое река от чинии, но време за почивка нямаше. Веднага даде нареждания на персонала за секонди.

 

 

В залата се случваше нещо необичайно. Кухненският персонал си даде сметка за непознатия шум иззад двойните врати, наподобяващ жуженето на рояк пчели. Неколцина, които бяха присъствали на инцидента със змиорките, разтревожено вдигнаха глави. В този момент един сервитьор влезе през летящите врати и дотогава приглушеният шум изведнъж се чу ясно. Това беше жуженето на оживени разговори. Не просто разговори. Заедно с тях се дочуваше смях, всякакъв смях — весел, неприличен, дрезгав, радостен и дори този на някаква дама, която крякаше като гъска.

На маса дванадесет само двама души останаха незасегнати от приповдигнатото настроение. Лаура, на която й се гадеше от нерви, не беше докоснала храната си. И Ким, придържащ се стриктно към диетата си, изглеждаше все по-озадачен, докато сътрапезниците му ставаха все по и по-весели.

 

 

Квартетът за канцонети на Ким изпълваше паузите между ястията със собствени сладникави аранжименти на теми от Росини. Но на Томазо тия не минаваха и той извади от джоба си един компактдиск и само след секунди из залата се разнесоха началните акорди на „Рокинг ол овър дъ уърлд“. Певците скоро се предадоха неохотно.

Томазо се огледа и забеляза все още прекалено много хора на празни маси. Засега всичко беше наред, но рано или късно щяха да се зачудят къде им е следващото ястие.

 

 

— Някой да провери какво става с Ален — прошепна Бруно на Томазо. — Виж да не е получил инфаркт.

— Изобщо не се притеснявай за него. Ще му дам допълнително от твоите amuse-gueules.

Той отде при гардероба, отключи и открехна вратата, за да надникне. Готварската шапка на Ален беше паднала и той беше притиснал страстно устни в тези на Юго Кас.

Томазо се усмихна, тихо затвори вратата и я заключи.

 

 

Най-накрая бяха приготвени и секондите и надзираващият потока от ястия между кухнята и залата Томазо си отдъхна малко.

— Вече можеш да се посветиш на яденето на Лаура — информира той Бруно.

Бруно побърза да отмести ястието, което приготвяше, и посегна за други съставки.

 

 

Сътрапезниците на Ким изглеждаха като опиянени. За свой ужас той забеляза, че дори не седяха по местата си: разхождаха се наоколо, разговаряха с напълно непознати хора, смееха се и се шегуваха. Ким взе решение. По-добре да го направи сега, преди тези шумни италианци да са съсипали съвършената атмосфера, върху която се беше трудил толкова усилено.

— Спрете тази музика, ако обичате — каза на враждебно изглеждащия сервитьор. В един момент „Стейтъс Куо“ млъкнаха. Ким се изправи. Един след друг сътрапезниците му изоставиха заниманията си и се обърнаха да видят какво става. Ким кимна на квартета, който запя. Смехът притихна, заменен от тихите тържествени грели на Алегриевото „Miserere“.

— Лаура, скъпа — подхвана Ким на италиански. — Именно в този град Петрарка написа някои от най-прекрасните си поеми за девойката на име Лаура. Сега, пет столетия по-късно аз също се влюбих в нея…

„Това е — помисли си Лаура, докато четиридесет и осем чифта очи се обръщаха да я погледнат. — Какво, по дяволите, ще правя?“

— Пълен провал — изкрещя Томазо на Бруно, връхлитайки в кухнята. — Американецът й прави предложение.

— Моля?

— Si. По-добре се размърдай.

Бруно погледна хаоса от продукти на масата си.

— Ама аз не съм готов.

— Много жалко. Докато станеш готов, ще е много късно.

 

 

Ким вече довършваше речта си. Беше извисена и благородна, и дълбоко затрогваща: и мъжете, и жените започнаха да бършат сълзи, когато Ким накрая подгъна коляно, извади кутийката и я отвори. Колективна въздишка се разнесе, когато пръстенът проблесна в лъчите на залеза.

— Лаура — bellissima — ще станеш ли моя съпруга? — изрече той в мига, в който певците допяваха последните извивки.

Из цялата зала хората вдигнаха ръце в очакване да започнат да ръкопляскат. Оставаше дребната подробност с отговора на Лаура — който несъмнено щеше да бъде също толкова красив и също толкова затрогващ — и тогава всички щяха да изпаднат в бурно веселие.

Лаура си пое въздух.

— Ким, ти ми зададе този въпрос пред всички тези хора, затова пред всички тези хора се налага да ти отговоря. Ти си прекрасен, интелигентен и чувствителен човек и наистина ми беше приятно да сме заедно. Но отговорът е „не“. Имаш право веднага да ми поискаш обяснение, а може да ти обясня и по-късно, но съжалявам, това е окончателното ми решение.

Тишината можеше да се реже с нож. Ким побърза да каже:

— Лаура, разбирам, че има какво да се обмисля. Да, нека поговорим. Естествено, че трябва да поговорим. Ти пийна малко вино, хапна добре — знаеш как притъпяват мисленето тези въглехидрати — затова ще го приема като „може би“, а ти разполагаш с колкото си време искаш…

— Ти не слушаш какво ти казвам — прекъсна го тя. — Отговорът ми не подлежи на преговори. Ти ме научи на много неща, но беше само моят рикошет от… от нещо минало, което свърши ужасно. Не желая цял живот да ми се заповядва какво да правя и не искам да ми се заповядва да се омъжа за теб.

В дъното на залата Томазо побутна Бруно напред.

— Сега или никога, приятелю — прошепна.

Бруно държеше чиния с няколко парчета круша с малко сос забайоне в нея — всичко, което беше успял да приготви. Докато крачеше към Лаура, останалите посетители усетиха, че забавлението изобщо не е приключило и извърнаха глави към него. Някой се изкиска. Бруно усети, че бузите му пламват.

Накрая се озова пред нея. Не можа да разтълкува нищо в погледа й, никакво изражение, в което да намери утеха или отчаяние.

— Това е за теб — каза и остави чинията пред нея.

Лаура погледна крушата в миниатюрния й остров от zabaione. Бруно внезапно осъзна, че това не е достатъчно. Настъпи дълго, ужасно мълчание.

— Исках да ти кажа, че то изразява чувствата ми към теб по-добре, отколкото бих го изказал с думи — изрече безпомощно. — Но не е вярно, нали? Не изразява нищо. Понякога храната е просто… храна. — Той погледна към Ким, който го гледаше с изпепеляващо презрение. — Той поне има куража да ти каже какво иска. Докато аз винаги мислех, че мълчанието ми, готвенето ми по някакъв начин ще бъдат достатъчни.

Лаура кимна бавно.

— Когато си мисля за всички ястия, които ти сготвих, ястия, които трябваше да те заслепят, да те въодушевят, да те приласкаят, дори да те прелъстят. Но няма измислено ястие, нито рецепта, които да ти кажат простата истина.

Тя не каза нищо.

— Истината е — започна той и спря, давайки си сметка, че всички в залата го гледат с изражения, вариращи от веселост до неразбиране. Мълчанието се проточи цяла вечност. Вкусваше го. Изпълваше устата му като сурово тесто, лепкаво и засищащо, отнемащо му способността да говори…

— Истината е, че те обичам — каза тихо. — Винаги съм те обичал. Винаги ще те обичам. И нещото, което искам повече от всичко на света, е да продължа да те обичам.

— Утре си заминавам — каза Лаура.

— Знам — простичко отвърна той. — Но имаме тази нощ.

Докато се изправяше, тя пъхна едно парче круша в устата си.

— В такъв случай, дай да не я прекарваме тук.

 

 

В един малък бар в една пресечка на Виале Глориозо Дженаро най-после беше привършил с усъвършенстването на гаджията. Беше създал някакъв първобитен турбостартер, сглобен от частите от трактор, които беше открил на микробуса, от външна нагнетателна помпа, пригодена от охлаждащата система на двигателя, както от множество други приспособления, за които беше убеден, че ще свършат работа. Вече натъпкал цедките с мляно кафе, включи запалването и се отдръпна.

В първия момент не се случи нищо. След това с мощно пулсиращо дрънчене огромният двигател поде и започна да набира налягане.

През улицата, на последния етаж Бруно и Лаура не чуха дрънченето на Дженаровата кафемашина. Двамата най-после се бяха отдали на сладкия, дълго чакан вкус на тялото на другия.

Когато стрелката на датчика за налягане се вдигна до максимума, Дженаро изпусна една доволна въздишка. Работеше. Беше постигнал целта на живота си — съвършената чаша кафе. Посегна към клапана, който трябваше да пропусне затворената в нищожно пространство вода през смляното кафе. Но посегна със секунда закъснение.

Експлозията се чу чак на другия бряг на Тибър и небето над „Трастевере“ се озари за миг.

— Какво беше това? — спря за миг Бруно. И тъй като Лаура не му отговори, продължи онова, което беше прекъснал.