Антъни Капела
Ако искаш да си легнеш с мен… сготви ми! (19)

Осемнадесет

Инсалата

„L’insalata се поднася неизменно след второто ястие, за да обозначи наближаващия край на храненето. Тя освобождава небцето от хватката на творенията на готвача и го повежда към хладни, нови усещания…“

Марчела Хазан, „Основи на класическата италианска кухня“

Младата жена на маса дванадесет в другия край на залата ни е позната. Когато тълпата от услужливи сервитьори най-после се отдръпва и оставя двойката да се наслаждава на своите persillades от кълцана сьомга, пюре от целина, жасминов сос и препечено резене, да не говорим за чашите изстудено „Пулини-Монтраше“, виждаме, че това наистина е Лаура, макар и една Лаура малко по-различна от онази, която оставихме в „Трастевере“ преди три месеца. Причината е една, тя изглежда фантастично. Няма ги излишните килограми, които беше по-натрупала, докато се угощаваше с екстравагантната паста и пищните десерти на Бруно. Елегантното й и почти мускулесто тяло е резултат от многото часове във фитнес залата, както и от четирите километра, които пробягва всеки ден. Прическата й също е различна: по-къса и хваната на чаровна опашчица. Не виждаме очите й, защото са скрити зад елегантни тъмни очила, кои го отразяват образа на спътника й, който е също толкова елегантно облечен, тъй като поводът е специален.

— Картофи, мадам? — пита сервитьорът, вдигнал лъжицата над сребърната купа със зеленчуци.

— Не, благодаря.

— Сър?

— Само един, ако обичате. — Ким Фелоус добавя за Лаура като реплика, насочена встрани от сцената: — Най-великото на тази храна е, че порциите не са много големи. Остават ми още двадесет грама въглехидрати.

— И днес ли ще пазиш диета?

— Естествено. Най-вече днес. Диетата не е никаква диета, ако я изоставяш всеки път, когато влезеш в хубав ресторант. Именно ресторанти като този са разделителната линия между хората със самоконтрол и останалите. — Той посяга към бутилката вино в сребърната ледарка и ръката на сервитьора незабавно довършва движението вместо него, като допълва чатите точно наполовина. — Наздраве — казва Ким и вдига чашата към устните си. — За нас.

Лаура отпива.

— За нас. — Попива устните си с колосана снежнобяла салфетка и добавя: — Знаеш ли, това място си го представях като малко по-различно.

— Защо?

— Момчето, с което… — Тя млъква, сякаш нещо е заседнало в гърлото й, след което продължава: — Момчето, с което излизах известно време, работеше тук. Мислех, че ще е по… ами по като нещата, които готвеше. Нали разбираш, италианска кухня.

— Не си ли доволна, че не е? — Той опитва кълцаната си сьомга, която е един от специалитетите на „Темпли“. — Честно казано, по някое време пастата омръзва. Как върви есето ти?

Тя забелязва, че той сменя темата; нещо, което прави често, когато тя се опитва да му говори за Томазо. Все едно времето, което беше прекарала с него, изглеждаше в очите на Ким като някакво краткотрайно умопобъркване; нещо като лудория на местна почва, която е по-добре да се забрави.

— Доста добре, поне така мисля — прилежно отвръща тя. — Стигнала съм до барока.

— Значи си започнала с Тициан? Това е добре. Той е от истинските майстори на колорита, не мислиш ли?

 

 

В един друг ресторант, само няколко километра по-надолу, Томазо готви. Ястието е просто, но присъствието на няколко готварски книги със страници, омазани със засъхнали сосове и втвърден жълтък, говори, че му е трудно. Докато се консултира с книгите за пореден път, един тиган на котлона зад него пламва и той се обръща с ругатня, за да се справи с него.

— Две saltimbocche, една tagliatelle, една insalata — казва влязлата в кухнята Мари с поръчка в ръка.

Томазо не отговаря.

— Чу ли? Казах…

— Me ne sbatto il cazzo — изфучава Томазо. — Не виждаш ли, че съм зает да ебавам майката на предишните поръчки? Остави я там. Ще й еба майката и на нея, ей сега. Dio cane! — Докато говори, е издърпал тигана от котлона и междувременно е олял с прегоряло олио всички готови ястия. — Видя ли сега какво направи?

Мари знае кога да се оттегли. Връща се в залата, където са заети само три маси. Вестта за упадъка на „Ил Куоко“ се е разнесла бързо.

 

 

Междувременно Бруно е спрял на банкета на празното шосе в Льо Марш и се опитва да съживи двигателя на стария си бус. На лицето му с изписан съсредоточен унес, доста подобен на този, който го обземаше някога, когато готвеше. Въпреки че ръцете му са черни от масло, а не бели от брашно или хлъзгави от суров белтък, процесът на интуитивно догаждане с помощта на пръстите каква нова болест е споходила античния полуогризан двигател не се различава много от методите, които някога използваше, за да изважда на бял свят нови дълбочини на уханието от рецептите си, въпреки че те обикновено се увенчаваха с повече успех.

След като напусна Рим, просто подкара на север. Бързо му писна от autostrada-та и тъй като по никакъв начин не успяваше да изцеди повече от шестдесет или седемдесет километра в час от рахитичното возило, беше кривнал по второстепенните пътища. Близо до Флоренция пренощува на палатка в някаква маслинена горичка, до ствола на едно петстотингодишно дърво, дебело и набито като тосканска бабичка. На сутринта откри поточе, в което улови една дребна пъстърва, която опече на огън от ароматно лаврово дърво. Пъстървата сигурно беше много вкусна, знаеше, че е така, но със същия успех можеше да е направена и от картон. Беше изгубил вкуса си напълно.

На следващата вечер спря пред крайпътен павилион, предлагащ котлети alla brace, на жар от дървени въглища. И пак не усети нищо. Даже, когато собственикът поръси котлетите със зехтин собствено производство, толкова пресен и свеж, с бляскави зелени оттенъци, Бруно почти не усети вкуса му. Оваля пържолата си в сол, изяде я набързо и се качи в буса, мърморейки благодарности към оскърбения собственик.

Бусът непрекъснато спираше, явно изтощен от безкрайната върволица от хълмове и долини, и се налагаше да бъде кърпен и глезен с резервни части от крайпътни гаражи. В един такъв гараж продаваха mandolini, сирене от биволско мляко. Бруно купи няколко, за да ги яде в буса и да не спира всеки път, когато огладнее. Предполагаше, че се е вмирисал от тях, но изобщо не го беше грижа.

От Тоскана пак продължи на север и стигна по Лигурийското крайбрежие чак до Генуа. Там яде minestrone con pesto, супа е пресен босилек, и farinata, продаваната на пазара на пристанището храна: катма, приготвена от брашно от нахут, екстрадевствен зехтин, вода и сол, разсипана върху тавички с диаметър шестдесет сантиметра и изпечена бързо в пещ на дървени въглища. Беше точно както трябва — croccante sopra е morbida sotto — с хрускава коричка и мека отдолу, — но не му достави никакво удоволствие.

Шосето на север напусна крайбрежието и навлезе в съвсем различния пейзаж на Пиемонт. Тук дълги прави пътища, построени по заповед на римските цезари, прекосяваха еднообразни равнини, засети с наводнени площи ориз, защото тази част от Италия беше най-големият производител на ориз в Западния свят. Всяка вечер, когато слънцето потънеше зад наводнените полета, той паркираше микробуса и се приготвяше за сън, а хилядите комари налитаха като обезумели върху прозорците. Когато се хранеше, това обикновено беше с просто, воднисто като супа risotto от някоя крайпътна osteria, същото, което ядяха и самите оризопроизводители: ориз, приготвен с пиле или е характерните за областта жабешки бутчета, подправен с канела и втечнен с тежкото местно вино. Накрая обаче оризовите полета свършиха и пред него се издигнаха настръхналите зъбери на Алпите. Сега, когато спираше буса, местните хора говореха по-твърд диалект, речта им представляваше странна смесица от италиански, немски и френски и в крайпътните кафенета се сервираха варено месо, sauerkraut30 и австрийски сладкиши. Бруно си даваше сметка, че микробусът по никакъв начин няма да оцелее тук, в снега й планинския въздух, и затова неохотно се насочи на изток към Адриатическото крайбрежие. Оттук пое по друг древен римски път — Виа Емилия — познат в наши дни под по-прозаичното име № 90, но все така минаваш стотици километри право през Емилия-Романя чак до морето.

Това беше гастрономическото сърце на Италия, където всеки квадратен сантиметър от плодородната почва се обработваше. В Парма посети магазини, окичени с бутове шунка, всеки белязан с печатите на десетина различни инспектори — отделните италиански региони ревностно защитават собствената си продукция и само на шепа градове между реките Енца и Стироне е позволено да се титулуват като истинските производители на proscuitto di Parma. Тъй като огромните плевници, в които зрее шунката, винаги са открити за вятъра, докато Бруно минаваше през селата в долината на Енца, неизменно долавяше сладникавия аромат на зреещо месо. В една долина на север от Парма опита culatello di zibello, вероятно най-великия от всички свински месни продукти на Парма, който именно поради тази причина почти никога не стигаше до износ, дори в останалите части на И талия: свински бут, маринован в сол и подправки, зашит в свински пикочен мехур и подложен на зреене в продължение на осемнадесет месеца във влажния въздух на равнинния речен басейн. Процесът е толкова деликатен, че почти половината шунка се разваля, преди да стане готова, но вкусът на онази, която оцелява, е несравним. Имаше време, когато почти кремообразната консистенция и сладкият наситен аромат щяха да накарат Бруно да се смее на глас от чиста радост. Сега, въпреки че го намираше за любопитен, приличаше на човек, който се опитва да усети вкуса на снимка, или на човек със сериозна настинка. Небцето му, обикновено точно като измервателен уред, сякаш бе станало нечувствително, колкото това на обикновения човек.

Въпреки това му беше интересно да види процеса на производство на aceto balsamico tradizionale в Модена, само на двайсет километра южно от Парма, но толкова различна от Парма, колкото е оцетът от месото. В традиционната acetaia му позволиха да надзърне за кратко през вратата на тавана, където десетки варели с най-различни размери безкрайно бавно отцеждаха скъпоценното си съдържание в съдове, облицовани с груба хартия. Въздухът тежеше от мириса на гроздовата шира и дори пойните птици, скупчени пред отворения прозорец, замлъкваха от наситения, плътен аромат. Срещу една прекомерна такса на Бруно му дадоха да опита една чаена лъжичка от петдесетгодишния оцет. Богат като стар коняк, идеално балансиран между сладкото и горчивото, вкусът беше толкова мощен, че се разливаше към гърдите като лекарство. Но той не му достави удоволствие и тъй като дори миниатюрна бутилка от 100 милилитра струваше неколкостотин евро, той си отиде, без да закупи оцет.

Спря в друго село, за да купи сирене, и дълго гледа как двамата собственици на мандрата разбиват суровината в резервоара, съдържащ стотици литри суроватка със spino, а бъркалката им беше с размерите на метла. Работата беше тежка и в края на деня добивът възлизаше едва на две големи пити сирене, на които щяха да са нужни още три години зреене, докато станат годни за продажба. В същата мандра обаче произвеждаха и slattato, меко прясно сирене от биволско мляко, с което той закуси, увито в piadina — плосък безквасен хляб.

Докато Бруно наближаваше морето, пътят се задръсти от туристи, слезли от магистралата на път за модните курорти около Римини. Отново беше време да смени посоката. Този път Бруно насочи носа на микробуса на югоизток и пак навлезе във вътрешността на страната.

Обикаляше от седмици, но досега не беше попадал на толкова безлюден и селски пейзаж като този, в който се озова. Това беше Льо Марш, Блатата. Големите градове тук бяха малко. Километър след километър единствените признаци за живот бяха малките махали и селата, пръснати из варовиковите клисури, където дребните стопанства чегъртаха реколтата си от скалите, както го бяха правили векове наред, отглеждащи по няколко прасета, няколко крави и няколко овце върху оскъдните стръмни поляни. Пътищата криволичеха, следвайки контурите на релефа и виещите се реки, и Бруно напредваше бавно. Това обаче не го тревожеше. Ако не спреше някъде и не се хванеше на работа, явно щеше да се озове отново в Рим, накъдето водеха всички пътища, а това беше последното място на земята, където желаеше да бъде. Сякаш доловил настроението на притежателя си, микробусът забави скорост дотолкова, че дори когато на пътя се появеше дълъг прав участък, возилото не успяваше да вдигне и петдесет километра в час, без да изкара облаци черен дим от кърпените си вътрешности.

Бруно избра друг древен римски път, Виа Фламиния, който го прекара през страховитата клисура Фурло. Високи скали притискаха пътя към реката, по същия начин като при построяването му през 220 г. пр.н.е и макар движението да не беше натоварено, след микробуса скоро се повлече колона от нетърпеливи шофьори. След трикилометровия мрак на тунела Фурло, построен също от древните римляни, Бруно сви по първия второстепенен път и пое нагоре из планината. Тук нямаше абсолютно никакво движение. Орли се рееха мързеливо в небето и веднъж дори чу далечния вой на вълк.

Докато се изкачваше високо над Акваланя, микробусът първо се задъха тежко, забавяйки ход все повече и повече, след което с кашлица, достойна за пушач на две кутии дневно, спря окончателно.

Бруно излезе и огледа безмълвния двигател. Намираше се на около сто метра над дъното на долината, някъде между градчетата Кагли и Чита ди Кастело. Не виждаше обаче нито една къща или ферма. Цареше мъртвешка тишина. Звънът на чановете на пасящи кози по далечните поляни обаче показваше, че наблизо има някакво селище. Макар и малки, нивите също бяха грижливо обработени. Под всяко дърво беше струпана спретната купчина дърва, оставени да съхнат за зимата, а редиците асми в лозята с размер на носна кърпичка бяха отрупани с грозде.

Опита се да съживи двигателя, но напразно. В един момент си помисли, че е успял, но микробусът се изхрачи извинително и отново изпадна в кома. Бруно въздъхна, взе раницата си от задната седалка и се подготви да ходи. Тъй като знаеше, че в посоката, от която беше дошъл, в продължение на километри нямаше нищо, пое нагоре с надеждата, че гората, която препречваше погледа му, все пак крие и някое село.

 

 

Вечерта на Томазо беше истински провал. След като и последните посетители си отидоха, умилостивени само донякъде от няколкото безплатни digestivi, той едва се държеше на краката си. Оставаше обаче счетоводната книга. С намръщена физиономия изпразни кутия намачкани фактури на една от масите.

— Работата е в това — обясни Мари, — че продължаваме да получаваме храна от нашите доставчици, които продължават да очакват да им платим, а на всичкото отгоре дължим и четирите процента на мафията. Но пари не влизат. Да не говорим за безплатните питиета, които ни струват цяло състояние. И тъй като сервитьорите не получават никакви бакшиши, гледат да ни крадат. Всяка вечер, която работим, само задлъжняваме още повече. Налага се да затворим сега, преди да сме натрупали още повече загуби на доктор Ферара.

Томазо въздъхна.

— Щом сервитьорите ни крадат, дай да се отървем от тях. И без това нямат кой знае колко работа.

— Ами стажант-готвачите?

Томазо се поколеба. Двамата стажанти бяха младоци, току-що завършили училището по готварство, но за разлика от него поне имаха някаква представа какво правят. — Ще задържим единия — предложи като компромис.

Мари сметна нещо на калкулатора си.

— Пак ще сме на загуба — каза мрачно. — Няма да можем дори да платим на доктор Ферара следващата вноска от капитала.

— Ще му платя от спестяванията си.

— Я не се втелявай.

— Не искам да затварям ресторанта, Мари.

— Изпадаш в сантименталност — отбеляза тя. — В бизнеса това е опасно.

— Ти също не е нужно да стоиш, ако нямаш желание.

— Това е друга работа — сопна му се тя.

Когато тя си тръгна, Томазо дълго време рови сметките в напразен опит да намери начин да съкрати разходите и да изкара „Ил Куоко“ на печалба. Но дори той виждаше, че начинанието е безсмислено. Просто харчеха прекалено много и изкарваха прекалено малко.

След като Бруно беше напуснал Рим, гневът на Томазо се беше изпарил също толкова бързо, колкото беше пламнал. Всъщност Томазо много скоро се почувства малко виновен. Онова, което беше казал на Бруно, определено беше вярно — Бруно беше целувал приятелката му зад гърба му, — но като се имаше предвид, че самият той беше изневерил на същата тази приятелка с хубавата руса туристка от Мюнхен, подозираше, че претенциите му за по-висок морал едва ли са основателни. Освен това Томазо обичаше Бруно и тежките думи, които му беше наговорил, бяха породени колкото от болката, че не му е казал всичко, толкова и от истински наранената гордост.

Когато в крайна сметка проумя, че Бруно няма да се върне, Томазо потъна в униние, задълбочавано и от неуспехите на „Ил Куоко“. Ако ресторантът не дължеше пари на всички — от доктор Ферара, та до мафията, можеше да се опита да се отърве от него. Но постепенно осъзна, че причината да не го стори, е друга. Тя имаше нещо общо с изражението на Мари, когато разбра, че не той е истинският готвач. Беше твърдо решен да й покаже, на нея, а и на цял Рим, че е също толкова способен да върти ресторант, колкото беше и Бруно. Но истината, поне засега, беше, че не е.

 

 

Най-лоши бяха нощите. Именно тогава на Лаура й се струваше, че няма да издържи на болката; че би направила всичко, всичко, само и само Томазо да я вземе обратно; че би го делила с всички туристки в Рим, само и само пак да е с него. В такива нощи седеше вцепенена в леглото си, облегната на стената, и чакаше утрото е лице пламнало от унижението и очи парещи от тъгата.

Непрекъснато плачеше. Плачеше по цял ден на Джудит и на Карлота по телефона. Беше стигнала на ръба да напусне курса и да се върне в Америка. Беше плакала пред психолога на студентите, който я беше пратил на лекар, а той от своя страна й беше предписал антидепресанти. Беше плакала пред Ким Фелоус, Той й беше съчувствал и й беше уредил да идва при него индивидуално, за да навакса с материала, при която добрина, естествено, тя беше плакала още повече. Той изобщо не се дразнеше от сълзите й, напротив, колкото повече тя плачеше, толкова по-внимателно се държеше с нея и много скоро Лаура свикна с уютния аромат на одеколона на елегантните му ленени носни кърпички. Постепенно болката затихна и когато в крайна сметка той я заведе в леглото си, тя осъзна какъв късмет има най-после да я обича някой, който искрено се интересува от нея.

 

 

Бруно вървя нагоре по хълма повече от час. Въпреки че слънцето залязваше, още беше много горещо и го крепяха само упоритата решителност и мисълта, че ако не намери къде да се подслони, ще трябва да нощува на открито.

Накрая видя къщи в далечината. Иззад тях се издигаше стълб от дим, прав като растящите тук-там кипариси по хълмовете. След като се изкачи още по-нависоко, видя, че това всъщност е селце от десетина каменни къщи. На една от къщите имаше реклама на ликьорите „Ферне Бранка“, нарисувана направо върху разпадащата се мазилка. Това беше добър знак: сигурно имаше някаква osteria.

Като влезе в селото, няколко вързани кучета залаяха по него, но иначе не се виждаше жива душа. Долавяше обаче някаква миризма откъм посоката, където се издигаше димът. Веднага позна аромата на горящо буково дърво, а уханието на печено свинско изпълни устата му със слюнка и го накара да ускори крачка. Някой печеше прасе и Бруно внезапно осъзна, че не е ял от няколко дни.

Наближи края на площада — който едва ли можеше да се нарече площад, а по-скоро открито място, около което се бяха събрали къщите и църквата. Не беше павиран и имаше само няколко дървета и огромен паметник от фашистката епоха, изобразяващ Победата като гола жена, вдигната нависоко от петима войници. Там обаче се намираше и източникът на чудесната миризма. Пред една малка кръчма някой беше спретнал импровизиран шиш, около който няколко души се въртяха и наглеждаха златистокафявото прасенце, което бавно се въртеше над жаравата. Под лъчите на залязващото слънце бяха изнесени маси и столове, някой натискаше клавишите на акордеон и една-две възрастни двойки танцуваха. Десетина чифта очи се извърнаха към Бруно, но никой не го заговори.

Бруно почти не забеляза. „Помирисвам го — мислеше си. — Наистина го помирисвам, както трябва.“

Веднъж като малък беше плувал и в ухото му беше влязла рода. В продължение на дни чуваше приглушено и колкото и да тръскаше ухото си и да бъркаше в него, нищо не помагаше. И един ден топла струйка от тъпанчето възвести завръщането на слуха му — и след като почти беше свикнал без него, всеки звук му се струваше нов и свеж. Така се получи сега и с небцето му. По някакъв начин ароматът на тази porcetta свърши онова, което не беше успяла цялата качествена продукция на Емилия-Романя. Почти изчезналите му екстрасензорни възприятия на вкуса и мириса се завръщаха към живот. Porcetta… Кожата на прасенцето беше придобила цвят на тъмен мед, по гърба му имаше мехури, там, където беше втрита солта, а ушите, зурлата и опашчицата бяха покрити с фолио, за да не прегарят тези деликатеси на силния огън. Дори сега около прасенцето продължаваха да се суетят няколко души: единият го обръщаше, другият го мажеше с буца мас, а една слабовата фигура с престилка и забрадка мушкаше месото с остър нож, за да провери дали се е изпекло.

Пълненото прасенце-сукалче е празнично лакомство из цяла Италия, въпреки че във всеки регион го приготвят по различен начин. В Рим пълнят прасенцето със собствените му вътрешности; в Сардиния — със смес от лимони и кайма. Тук очевидно плънката се правеше от хляб и подправки. Бруно долавяше всяка съставка на сместа: finocchio selvatico — диво резене — чесън, розмарин и маслини, преплитащи се с мириса на топящата се над огъня сланина, която избухваше в зелени пламъци, докато се стичаше по крачката и капеше в огъня.

— Здравейте — обърна се любезно Бруно към най-близкия човек. — Микробусът ми се счупи и търся къде да пренощувам.

Мъжът почеса древния си кафяв костюм, докато размишляваше над чутото. Престори се, че прогонва някакви мухи от челото си, въпреки че наоколо нямаше мухи.

— Ueh, Густа — извика накрая.

Една от фигурите край огъня се обърна. Беше жена с почерняло и загрубяло от слънцето лице. Бруно предположи, че това е собственичката на кръчмата и повтори молбата си.

Жената го изгледа.

— Обикновено не предлагаме нощувки. Ако искате, можете да се обадите по телефона, за да извикате хора да ви поправят микробуса. Закъде сте тръгнали?

Закъде беше тръгнал? Въпросът беше основателен, но Бруно нямаше отговор и беше изоставил картата още преди няколко седмици. Сви рамене.

От групичката край огъня се обади някой друг. Това беше фигурата, която клечеше край огъня, онази с престилката. Въпреки че фигурата не се обърна, Бруно чу женски глас, който измърмори нещо.

Густа сви рамене.

— Дъщеря ми казва, че било твърде късно да се вика някой от Акваланя, а Хани, който обикновено се разправя с ремонтите, бил отишъл до Белзаро да помогне на брат си да строят покрив. Ако наистина искате да останете, можем да ви подготвим стая, въпреки че, както виждате, печем porchetta, така че не очаквайте кой знае какъв голям избор за вечеря.

Бруно я увери, че щял да бъде щастлив да вечеря porchetta и че нямало да причинява никакви затруднения, тъй като виждал, че са заети. Седна на една от масите, сложи раницата в краката си и се опита да стане възможно най-незабележим. От своя страна селяните също се правеха, че не го забелязват. Единствената, която поглеждаше към него, беше дъщерята на Густа. Тя ставаше и се отдръпваше от огъня, изтриваше челото си с ръкав и му хвърляше погледи с тъмните си непроницаеми очи. Бруно й се усмихна любезно, но очевидно беше прекалено фамилиарен, тъй като тя се намръщи и отвърна поглед.

Някой остави пред него чаша вино и чиния с няколко парченца хрускава свинска кожичка. Той ги изяде признателно, тъй като вече наистина изпитваше невероятен глад. Накрая след множество дискусии прасенцето беше обявено за готово и свалено от огъня. Но първо, естествено, идваше пастата — огромни чинии с пресни зелени tagliatelle, приготвени със спанак и щипка индийско орехче, поднесени с fagiole — зелен боб — и гъши бульон. Не, все пак не беше спанак, реши Бруно, след като вкуси още веднъж: зеленината в tagliatelle-те всъщност беше млада бодлива коприва. За негова изненада беше превъзходна.

Беше се озовал приклещен между две огромни жени, говорещи на такъв диалект, че почти не разбираше какво казват. Попита ги дали празнуват нещо и те се впуснаха в някакви пространни обяснения, чиято същност, изглежда, беше, че някой е взел назаем трактор от някого другиго, но спирачките му не работели и тракторът бил ударил това бедно трикрако прасенце и го бил убил, поради което то, естествено, трябвало да бъде изядено веднага. Бруно не бил ли забелязал, че прасенцето имало само три крака? Бруно призна, че не бил, коментар, който доста развесели сътрапезниците му. Попитаха го откъде е, от Рим, отговори той. Сътрапезниците му кимнаха многозначително, като че ли това обясняваше всичко. Всеки знаеше, че римляните не виждат по-далеч от носа си. Бруно се опита да се пошегува, като отбеляза, че в Рим всички прасета били трикраки, но забележката му бе предадена около масата съвсем сериозно, все едно беше казал, че е личен познат с папата. След тази случка Бруно се опита да държи устата си затворена, освен в моментите, когато ядеше.

Не му беше трудно, тъй като печеното прасенце беше много вкусно. Поднесоха го не в чинии, а увито в миртови листа, за да може горчивият аромат да се проникне в този на месото. Всички останали също бяха замлъкнали и единствените звуци бяха доволните въздишки на вечерящите и глозгането на кокали. Светлина идваше само от няколко малки свещи и от тъмночервената жарава. Накрая кокалите бяха оставени на мира или хвърлени на отряда чакащи кучета и бяха изнесени купи с нарязани праскови, киснати в десертно вино. Тогава акордеонът се включи отново. Огромната дама от лявата страна на Бруно, която сигурно беше изпила поне десетина чаши вино с яденето, побърза да го покани на танц за голямо забавление на съседите им и тъй като усещаше, че малко представление би било някаква отплата за тяхното гостоприемство, Бруно се съгласи. С удоволствие се съгласи да го правят на клоун няколко минути, след което се извини и седна.

Някой беше седнал на мястото на огромната дама и след като се обърна, Бруно установи, че това е дъщерята на Густа. Беше свалила готварските си дрехи непосредствено преди поднасянето на вечерята и сега беше с дълга тъмна рокля от коприна и други бляскави материи. В нея имаше нещо почти римско и сега, когато се замислеше, роклите на другите жени имаха нещо общо с нейната. Спомни си, че беше чел, че някои далечни села представляваха поселища на цигани, заселили се и преминали към земеделие преди стотици години. Косата й беше тъмна, тъмна като нощта зад нея.

— Оправих ти стаята — каза му тя. — Като се умориш, само кажи на майка ми или на мен и ще те заведем. Боя се обаче, че може и да не заспиш. Тия тук ще пият и ще танцуват цяла нощ — Бруно забеляза в гласа й мекота, която не съответстваше на строгия й говор.

— Благодаря. Но наистина ми е приятно. И яденето беше забележително.

Тя сви рамене.

— Обикновено печено прасе. Не се иска кой знае какво.

— И пастата — меко каза той. — Копривата и индийското орехче, фантастично. Кой я сготви?

— Майка ми. — Тя вдигна поглед. До масата беше застанал едър млад мъж с пясъчноруса коса и най-широките рамене, които Бруно беше виждал.

— Време е за танци, bella di casa — каза той. Въпреки че говореше на момичето, не помръдваше поглед от Бруно. — Аз съм Хавиер. Радвам се да се запознаем…

— Бруно. — Бруно протегна ръка, която биде смачкана в хватката на дланта му и след това отпусната. — Микробусът ми се счупи.

— Знам. — Хавиер се обърна към момичето. — Хайде.

Тя се изправи и гънките на роклята й проблеснаха. Обърна се към Бруно.

— Само че аз добавих копривата. И индийското орехче. То прави хората… щастливи.

Той продължи да я гледа, докато танцуваше, следящ проблясъците на роклята й с усилие на очите. След това осъзна какво прави. Да, Лаура беше права. Аз съм един guardone, помисли си уморено. Перверзник, винаги наблюдаващ, никога участващ. Стана от масата, за да намери Густа и указанията към стаята си.