Сюзън Кери
Ангелът на джаза (9)

Девета глава

Откакто се бяха върнали в града, Джейк и Ани прекарваха заедно почти цялото си свободно време. Макар че официално все още живееше у Сали и плащаше своята част от наема, Ани прекарваше всяка нощ в голямото легло на Джейк. Бе се привързала към него тъй силно телом и духом, че само мисълта някой ден да се разделят я изпълваше със страх. Искаше й се просто да прекарва топлите пролетни дни във водовъртежа от страст и удоволствие, да се разтваря в любовта му и в старите песни, които пееше в клуба пред все по-ентусиазираната публика.

И все пак, тя не забравяше задачата си да издирва факти за живота на Соланж. За нещастие не се появяваха никакви нови нишки. Въпреки старателните проучвания на Хари, не бяха успели да открият следите на Мари Арнон — дори още да беше жива. На Ани й бяха останали само спомените на Алфонс Троклер за Соланж като разглезено младо момиче, мечтаещо някой ден да стане певица. Както и разказът на Харолд Дорси за вятърничавата леконравна жена. Прибавени към ролята, която майка й бе изиграла в живота на Нед, тези свидетелства не вещаеха нищо добро за връзката й с Джейк. Ако наистина бе наследила неспокойния дух на Соланж и отдадеността й на кариерата, би било лудост да мечтае за бъдеще с него.

И все пак, усилията й да сдържи чувствата си бяха също тъй напразни, както ако бе опитала да спре вятъра. Засега все още нямаше защо да се тревожи за бъдещето. Обичаше Джейк и в момента не би могла да го изостави.

Междувременно той прекарваше все по-малко време в клуба. Отделяше всяка свободна минута за проекта, възложен му от Стивън Моуръл от Сейнт Питърсбърг. Ани се интересуваше от всичко, свързано с мъжа, когото обичаше. Бе до него, когато той работеше вкъщи, и наблюдаваше как се оформя завършеният вид на сградата, струваща милиони долари. Центърът „Флорида“ щеше да представлява огромен банково-търговски комплекс, разположен край залива Тампа.

Следващият петък в Ню Орлиънс пристигна самият Стивън Моуръл, за да види чертежите на сградата. По настояване на Джейк Ани помоли за свободен ден в ресторанта, за да присъства на представянето на проекта.

Макар че отначало се чувстваше неудобно, седнала мълчаливо във впечатляващата зала за конференции, Ани скоро забрави притеснението си, погълната от изложението на Джейк. Бе очарована от компетентността и способностите му, както и от безупречната му работа.

Моуръл, очевидно изтънчен и взискателен човек, с голямо богатство и връзки, не криеше одобрението и възхищението си.

— Свършил си дяволски добра работа, Сейнт Арнолд — забеляза той, когато Джейк свърши. — Ти преизпълни своята част от сделката. Да отворим шампанското.

Джон Джейкъбсън вдигна слушалката на телефона и след минута секретарката внесе голяма бутилка пенливо шампанско и четири изстудени чаши. На Джейк се падна честта да го отвори.

— Позволете ми да вдигна тост — любезно каза Моуръл. — За центъра „Флорида“… Нека издигне репутацията ни и ни донесе много пари. — Той вдигна чаша. — А също и за госпожица Ани Дюпре, която бе така мила да прояви интерес към нашия проект и която тази вечер ще ни достави наслада с прекрасния си глас. — С неприкрито възхищение насочи към нея пронизващия поглед на кафявите си очи.

У никого не остана и капка съмнение за намека му, макар Джейк да бе не само делови партньор, но и приятел на Моуръл. С крайчеца на окото си тя забеляза как Джон Джейкъбсън повдигна вежди.

— Аз… Не зная какво да кажа, господин Моуръл — отвърна Ани и хвърли поглед към Джейк. — Зная съвсем малко за архитектурата, но все пак бих желала да присъединя мнението си към вашето и да поздравя Джейк за изключителната работа.

Вуйчото на Джейк я погледна с благодарност.

— Като старши съдружник в нашата фирма, аз от все сърце се присъединявам към вашите поздравления — каза той.

Всички отпиха. Над ръба на чашата си Моуръл фиксираше Ани, сякаш преценяваше дълбочината на чувствата й към Джейк. А може би премисляше дали си струва да я постави на изпитание. Тя усещаше невъзмутимия му поглед през целия обяд в имението на Джейкъбсънови.

Дано да не отиде по-далеч, надяваше се Ани, докато той я наблюдаваше с израза на човек, свикнал да получава всичко, което пожелае.

— Клиентът ми май много си е паднал по теб — забеляза Джейк с лукава усмивка, докато я настаняваше в корвета си. Бе станало време да потеглят към клуба. — Надявам се, че чувствата ви не са взаимни.

Тя решително положи ръка на мускулестото му бедро.

— Съмнявам се, че се тревожиш истински за мен, Джейк Сейнт Арнолд.

Усмивката му се разшири.

— Права си, не се тревожа. Има няколко много силни аргумента, които са в моя полза.

Погледна го невинно, макар да бе развълнувана от мъжката му самоувереност.

— Ще се изясниш ли?

— С думи? Или би желала просто да ти демонстрирам? — Той се наведе към нея и леко целуна ъгълчетата на нейната уста, като прокара ръка по бедрото й. — Тази вечер, вкъщи, ще те накарам да го усетиш още по-добре. Но сега би ли приела думите ми на вяра?

Както винаги, страстта й се разгоря от докосването му.

— Да, Джейк — задъхано промълви тя и я обзе слабост само при мисълта за намека му. — О, да! Скъпи, знаеш, че не искам никой друг, освен теб!

Тази вечер Ани пя по-добре от всякога. Джейк седеше на една маса с Моуръл, Джон и Бетиа.

Отвъд светлините на прожекторите имаше публика, която някога й приличаше на море от безлични лица. Но сега всички присъстващи й се струваха приятели. Изпитваше единствено лека сценична треска и несигурност, които й помагаха да даде всичко от себе си.

Но тя знаеше, че съвършенството, с което пее тази вечер, се дължи на нещо друго. По някакъв недоловим начин изпълнението й се бе превърнало в част от любовта й към Джейк и готовността да му даде всичко. Съзнанието, че друг мъж й се възхищава и завижда на тяхната любов, увеличаваше гордостта й от това себеотдаване. Разказът за пламенната й любов се изливаше заедно с музиката.

След бързото темпераментно парче Ани запя романтична балада. Пееше единствено за Джейк, безсрамно го любеше с гласа, с погледа си, с всеки свой жест. Не се съмняваше, че той изпитва огромна наслада от изпълнението й. Сините му очи искряха, а малките бръчици, които обожаваше, се бяха появили около устата му. Той остави цигарата да догори в кристалния пепелник, без да откъсва поглед от Ани. Когато тя свърши сред буря от аплодисменти и отиде на масата му, Джейк се изправи и я притисна към себе си.

— Ти си ангелът на джаза! — Страстно я целуна. — Толкова те обичам!

Стивън Моуръл и Джон Джейкъбсън учтиво бяха станали на крака. Очите на Бетиа одобрително блестяха. Понеже не желаеше да се задоволи само с ръкостискане като чичото на Джейк, Моуръл леко я целуна по бузата и отново седна с израз на любезно търпение.

— Нека да обсъдим заедно едно предложение, Ани — подметна той няколко минути по-късно, докато Джейк и роднините му разговаряха с някакъв техен познат, който се бе отбил на масата им. Ани остана безмълвна. Богатият бизнесмен продължи, сякаш бе получил съгласието й: — Всяка година моята и още няколко фирми от Сейнт Питърсбърг организираме пикник и концерт на открито край езерото в Строуб Парк. Макар че ще свири симфоничен оркестър, в общи линии това е поп концерт. Тази година смятахме да включим музика от четирийсетте, макар че в края ще прозвучи традиционната увертюра „1812“, заедно с топовни гърмежи и фойерверки. Сега във Флорида е много красиво. За мен ще бъде чест, ако се съгласиш да вземеш отпуска и да пееш като солистка на концерта. Разбира се, всички разходи по престоя ти ще бъдат заплатени. Ще ти бъде предоставен някой от моите апартаменти. Сигурен съм, че няма нужда да го споменавам, но заплащането ще бъде твърде щедро.

Ани слушаше мълчаливо. Накрая бавно поклати глава и без колебание отвърна:

— Благодаря ви, но не мога да приема. Поласкана съм от предложението ви. Джейк ми каза, че сте почитател на джаза. Но имам договор… И освен това, в момента наистина няма причина да напускам.

Моуръл сви рамене и се усмихна със своята самоуверена, изчакваща усмивка.

— Естествено, виждам как стоят нещата между теб и Джейк Сейнт Арнолд. Обаче се надявам, че ще помислиш, Ани. Има още цяла седмица, преди да се наложи да сключим договор. Това би бил голям шанс за теб. Освен това имам големи връзки, които ще бъдат полезни за кариерата ти…

 

 

На следващия ден Джейк и Ани отведоха Оскар Уошингтън в болница. През нощта жлъчката отново го бе заболяла — този път изглежда щеше да се наложи хирургическа намеса. Но когато следобеда отново се върнаха в болницата, болките му бяха намалели и положението бе овладяно. Оскар се чувстваше твърде неудобно с иглата на интравенозната бутилка, прикрепена към вената на кокалестата му ръка.

— Защо си дошла на това ужасно място, Ани? — Той неодобрително раздвижи глава на възглавницата.

— Исках да те видя — чистосърдечно го увери тя. — Кога ще излезеш оттук? Можем ли да направим нещо за теб?

Оскар сърцераздирателно въздъхна.

— Изглежда ще поостана известно време. Ако действително желаете да ми помогнете, наглеждайте Дебни. Никога не е оставал сам.

— Уредих Джими Дарнъл да спи у вас няколко дни — рече Джейк и пристъпи към него. — Аз самият ще се грижа за Дебни. А ти престани да се тревожиш за него и се съсредоточи изцяло върху възстановяването си. „Изгубения рай“ наистина е изгубен без теб…

Два дни по-късно Ани видя Дебни Уошингтън да рисува с тебешир по тротоара. Беше следобед и той трябваше да е на училище.

— Много хубав портрет на Майкъл Джексън си нарисувал — заговори го тя колкото можеше по-нехайно и наклони глава на една страна, за да огледа по-добре тебеширеното творение. — Но не смятам, че някога ще станеш прочут художник. Жалко.

Дебни, който несъмнено очакваше нравоучителна лекция, любопитно я погледна.

— Как тъй, госпожице Ани? Дядо казва, че ще стана какъвто пожелая.

— Разбира се — сви рамене тя. — Но само ако си правиш труда да ходиш на училище, за да получиш образование.

Дебни се нацупи и скри ръце в джобовете на джинсите си.

— Знаех си, че ще изтърсите нещо такова. Ама аз ходя… през повечето време. Но днес не мога. Няма кого да заведа за Деня на професиите в класа на госпожица Етингтън.

След подробен разпит се оказа, че Дебни и съучениците му се редуваха да канят членове на семействата си, които да разказват на класа за своите професии. Днес бе негов ред и той бе поканил Оскар. Но дядо му беше в болницата.

— Ще кажа на госпожица Етингтън, че съм бил болен — обясни той. — Нямам други роднини… Само дядо…

— Е… Ти обаче имаш приятели — бавно каза Ани и замислено го изгледа.

— Като господин Джейк?

— Да. И…

— Значи ли това, че ще дойдете?! — Живите кафяви очи на Дебни проблеснаха с внезапен ентусиазъм. — Наистина ли ще говорите пред класа?

— Ще бъда поласкана, ако ме поканиш.

Училището на Дебни се намираше близо до клуба. Старата двуетажна сграда с керемиденочервена гипсова мазилка бе далеч от улицата, зад едно игрище, скрита в сянката на няколко огромни магнолии.

След няколко кратки приветствени думи, изречени от госпожица Етингтън, Ани се разположи зад учителското бюро и заразказва на тридесетте малчугани, зяпнали я с широко отворени очи какво е да си певица в нощен клуб. Дебни седеше на предния ред и сияеше.

Накрая госпожица Етингтън, червенокоса и луничава, приблизително на възрастта на Ани, даде тон за вълна от ръкопляскания. Ани се обърна към вратата, изненадана от нечии твърде силни аплодисменти. За нейно учудване там стоеше Джейк и се усмихваше одобрително. Точно тогава удари звънецът.

— Как разбра къде да ни откриеш? — попита Ани след няколко минути, докато вървяха към реката, за да купят обещания сладолед на Дебни.

— Джо, един от файтонджиите на Бърбън стрийт, ви е видял накъде отивате. — Сплете пръсти с нейните. Дебни бе избързал напред. — Ти направи нещо много хубаво за момчето, като се съгласи да отидеш в училището с него.

Ани сви рамене, леко смутена:

— О, това не беше нищо.

— И все пак, не всеки би го направил. Като те видях пред класа, успях да си те представя като учителка.

Тя не отвърна. Смяташе, че е оставила стария живот зад гърба си.

— Представих си и нещо друго — настоя Джейк. Бяха спрели за момент на ъгъла на Ройъл стрийт, за да изчакат уличното движение. — Няма ли да ме попиташ какво е то?

Толкова го обичам, помисли Ани и се взря в очите му. Силната му ръка, хванала нейната, я караше да се чувства желана и закриляна. С него светът бе по-хубав. Неговото присъствие и внимание я изпълваха с щастие, че живее. Въпреки това не бе сигурна, че иска да чуе онова, което щеше да й каже.

— Мога да си те представя като майка — продължи той. Опасенията й се оправдаха… — Ти ще обичаш детето си. Не само като безпомощно малко бебе, но и като палаво, буйно хлапе на възрастта на Дебни…

Или на Джейми, добави тя наум. Джейк не бе в състояние да престане да страда за сина си. Но макар че сърцето й се бе разтворило за Джейк след откровените му думи в градината на Джейкъбсънови, Ани започваше да се тревожи от посоката на мислите му.

— Никога не съм обмисляла дали да имам собствени деца — възрази тя.

— И аз също, преди да ми се случи. — Пресякоха улицата. — Но сега, ако всичко е наред, съвсем съзнателно ще се постарая да създам свой наследник.

Каквато си беше глупачка, думите му я накараха да се разтопи от копнеж. Във въображението й неволно проблесна картината на тяхната любов, окриляна от стремежа да създадат дете. Видя себе си с брачна халка на пръста, на ръце с неговото дете. Представи си дълбоката му обич към детето им, която щеше да облекчи неговото страдание от загубата на Джейми.

Чувствата и майчинският й инстинкт сякаш се бяха съюзили, за да я победят. Но ако се оставеше на мечтите, които той й внушаваше, щеше да извърши възможно най-несправедливото нещо. В края на краищата, тя бе дъщеря на майка си, а не ангел, както смяташе той.

Тримата с Дебни минаха покрай художниците, подпрели картините си на желязната ограда, опасваща парка Джексън Скуеър. Влязоха през портата и застанаха пред конната статуя на героя на Ню Орлиънс, който след толкова години все още гордо пазеше града от британците.

На подиума под дърветата свиреше джаз група, край която се бе събрала малка тълпа. Наоколо прелитаха гълъби с надежда да намерят някоя троха. От другата страна на парка народът се бе скупчил около един барабанист. Гърлената свирка на параход процепи въздуха.

— Господин Джейк, госпожице Ани — задърпа ги за ръцете Дебни. — Там заминава „Робърт Е. Лий“! Хайде да побързаме да го видим!

— Върви, Дебни — с усмивка отговори Джейк. — Ти тичаш по-бързо от нас. Ние идваме след теб.

— Добре! — С цялата бързина на малките си крака Дебни излетя от парка и се втурна към кея.

Джейк обгърна с ръка раменете на Ани.

— Просто ми се щеше да остана за минутка насаме с най-хубавото ми момиче. — Повдигна брадичката й така, че тя бе принудена да срещне погледа му. — Нетърпелив съм да го целуна и да разбера защо внезапно стана мълчаливо.

Ани не знаеше какво да отвърне. Стоеше неподвижно с впити в него очи. Бе обзета от противоречиви чувства.

— Значи не искаш да ми отговориш? — Сведе устни към нейните и ги обсипа с многобройни леки обезоръжаващи целувки. — Как да не се възползвам, когато ме гледаш по този начин, Ани? — каза Джейк накрая. — Тази вечер не сме на работа. Хайде да идем да погледаме парахода на Дебни, за да възвърнеш доброто си настроение. А след това ще ти докажа колко си неотразима…