Сюзън Кери
Ангелът на джаза (2)

Втора глава

Ани отправи бърз поглед към барабаниста, който хвърли цигарата си така, че тя описа малка дъга. Ще трябва да работя с него, ако искам да се кача на сцената, където е пяла майка ми, каза си тя. Тази мисъл й се видя привлекателна, макар че краткият им диалог я бе накарал да се почувства неудобно. Той бе човек, който знаеше какво иска, и го постигаше. Това я възхищаваше и същевременно я плашеше. Като се стараеше да изглежда равнодушна, тя отново се обърна към Оскар Уошингтън.

— Той ли? Мислех, че е само един от музикантите.

Възрастният човек се засмя и поклати глава.

— Никога не съм чувал някой да се изказва така за Джейк — призна той. — О, понякога сяда да посвири с нас. Но всъщност, той е съсобственик на заведението заедно с Хари Уилсън, журналист във вестника.

— Сигурно наистина е добър барабанист, щом може да си позволи собствен клуб!

— Така е, мила. Джейк обаче произхожда и от заможно семейство. Освен това, той има и друга работа. Прави проекти на сгради.

— Искаш да кажеш, че е архитект?

— Точно така. Няма ли да влезеш? Време е отново да посвирим.

Ани не можа да му откаже. Много й се искаше да чуе Джейк.

— Добре. Наистина бих желала да поговоря с приятеля ти, щом има свободно място за певица. Мислиш ли, че би ме наел?

Пианистът протегна ръце да поеме куфарите й.

— През следващата почивка ще го пратя при теб. Кажи на келнерката, че си ми приятелка, за да не ти вземе четири и петдесет за чаша газирана вода.

Членовете на квинтета вече се бяха качили на подиума. Ани си поръча джин с тоник и отпи, заслушана в музиката. Джейк очевидно беше водачът, но оставяше място за изява и на другите инструменталисти. Макар че беше добър — дори повече от добър — той се задоволяваше само да държи фона на солата им. Ритъмът и брейковете едва загатваха за възможностите му.

„Бих искала да чуя някое негово соло — помисли си Ани, забелязала удоволствието му от музиката и вниманието, с което следеше другите музиканти. — Обзалагам се, че наистина го бива.“ Тя неволно се опиваше от ритъма на движенията му, така съзвучни с музиката.

Другите музиканти също не бяха лишени от талант, дори според изискванията на този град, който се считаше за родно място на джаза. Тънкият черен младеж с тромпета притежаваше едновременно плам и сдържаност. Големите кокалести ръце на Оскар се плъзгаха по клавишите на пианото с такава лекота, сякаш бяха правили това стотици години. Саксофонистът, пълен и приятен мъж на средна възраст, излъчваше енергия и стил. А емоционалният басист с разпилени коси, почти момче, свиреше на очукания си инструмент с чувство и майсторство.

Още след първото парче квинтетът засвири коктейл от евъргрийни от трийсетте и четирийсетте години. Това бе тъкмо стилът, който допадаше на Ани. В края на серията пиеси се разнесоха аплодисменти, след което групата подхвана една от любимите й балади — бавна романтична мелодия, която бе видяла сред нотите в куфара на Соланж. Те изсвириха темата плавно и сантиментално. Ани откри, че безгласно си тананика думите на песента. Представи си как, застанала на подиума при тях, импровизира върху мелодията, люлеейки микрофона в ръцете си като малко дете.

Барабанистът я наблюдаваше. Очите му бяха присвити под тъмните вежди. Когато тя го забеляза, между тях сякаш припламна искра. Той задържа погледа й и краищата на устните му леко се извиха. Внезапно й хрумна щурата мисъл, че Джейк нарочно е избрал тази известна лирична песен като продължение на диалога им.

Ани се опомни от моментното замайване. Разбира се, това бе само игра, закачка с туристите, както бе казал Оскар. И все пак устните й неволно се разтвориха. Той й отправи своята влудяващо самоуверена усмивка, сякаш за да й покаже, че го е разбрала правилно. Като продължение на закачката музиката внезапно преля в буйна импровизация върху лиричната тема.

Ани усети, че отново се изчервява, но упорито не откъсваше поглед от него. Когато Джейк завърши краткото си стремително соло, тя заръкопляска най-силно от всички.

По време на следващата пауза той отиде при нея. Беше малко по-висок, отколкото изглеждаше на подиума. Усмихна й се с леко кривата си усмивка и запали цигара. Оскар бе с него. Ани усети, че способността й да общува леко и непринудено с мъжете изведнъж й изневерява.

— Ани Дюпре, Джейк Сейнт Арнолд — представи ги един на друг пианистът без излишна церемониалност.

— Здравей — рече тя.

— За мен е удоволствие. — Гласът на Джейк беше дълбок и приятно дрезгав. За неин ужас той хвана ръката й и изгледа Ани с израз на одобрение, примесено с леко съмнение. Морскосините му очи блестяха под тъмните мигли. Погледът му беше прям, сякаш никога не изпитваше нужда да крие мислите си. Отблизо изглеждаше още по-привлекателен. От него се излъчваше силен магнетизъм, на който бе невъзможно да се устои. Притежаваше отличителните белези на галската раса типични за наследниците на френските креоли, които екзотично се съчетаваха с английското му презиме. Излъчваше увереност и добро настроение, макар че явно не хранеше илюзии по отношение на живота.

— Оскар ми каза, че майка ти е пяла тук. — Той пусна ръката й, сякаш усетил, че я смущава твърде много.

— О! — възкликна тя. — Да. Името й е Соланж Дюпре. Нося със себе се статия от един вестник… — Бръкна в чантичката си и извади пожълтялата изрезка от „Таймс-Пикъюн“. Джейк Сейнт Арнолд я прегледа с интерес.

— Права си. — Подаде й изрезката, като докосна пръстите на Ани със загорялата си ръка. — Преди това клубът се е наричал „Червената врата“, макар че оттогава е било преименуван поне десет пъти. Името на майка ти ми звучи познато, но не мога да си спомня откъде точно. Хари може да знае. Той е музикален и театрален критик в „Таймс“.

— Оскар ми каза — кимна тя. — Бих била много благодарна, ако му споменеш името й.

— С удоволствие бих го направил. Но ти можеш да го попиташ и сама, ако искаш. Той ще дойде тук утре следобед. Тогава ще направим прослушване за джаз певица.

— Аз вече й казах — намеси се Оскар, преди Ани да успее да изрече и дума. — Тя също е певица — поясни той.

Джейк хвърли поглед към куфарите й и леко повдигна вежди.

— Работа ли търсиш? Изглежда най-напред трябва да намериш място, където да преспиш. — Думите му със сигурност не означаваха покана.

— Не се притеснявай — отвърна тя. — Смятам да си наема стая.

— Имаш ли опит като певица?

— Не съвсем. Аз… Преподавах музика в училище. Но в колежа съм пяла в джаз група. Ако ми дадете възможност, обещавам, че няма да ви разочаровам. — Още докато изричаше тези думи, тя осъзна, че Джейк вероятно ги е чували хиляди пъти. Но този посвоему красив, синеок мъж с нищо не издаде това.

— Ами добре, защо да не те прослушаме? — Сви рамене с привичен жест. — Ако си подходяща, ще е добре и за двама ни. Обаче трябва да те предупредя, че работата не е високо платена и е само три вечери седмично. Търсим певица с добър усет към суинга. Не искаме рок интерпретации.

— Разбирам.

— Тогава ще се видим утре в три. И се облечи подходящо.

Джейк и Оскар отново се качиха на сцената. Тя остана още малко, като наблюдаваше Джейк и се стараеше да не издава интереса си към него. Допи остатъка от питието си.

Макар че й се искаше да остане още, ставаше късно, а трябваше да намери подслон поне за тази нощ. Като се надяваше да се измъкне незабелязано, Ани стана, вдигна куфарите си и тръгна към изхода. Джейк обаче я видя и извика след нея, без да изпуска ритъма:

— Не забравяй, Ани Дюпре! Имаме среща!

 

 

Ани се озова на многолюдния тротоар и инстинктивно се насочи към пансиона, където бе живяла майка й. Повървя доста до Есплънейд стрийт, като мина през сравнително запусната жилищна част на Френския квартал. Когато най-сетне откри пансиона „Оуклийф“, куфарите й се струваха ужасно тежки. Тя изкачи стръмните стъпала и натисна звънеца. Отвори й пълна жена с посивели коси.

— Госпожа Арнон? — с надежда попита Ани.

— Съжалявам, мила — рече жената с акцент и поклати глава. — Тук не живее никой с това име. Аз съм управителката и се казвам Сабрина Джонсън. Ако искате, влезте да прегледате телефонния указател. Може би жената, която търсите, живее наблизо.

Ани се опита да прикрие разочарованието си. По-късно щеше да има достатъчно време да разпитва за бившата собственичка.

— Всъщност — каза тя — търся стая. Казаха ми, че тук трябва да попитам за Мари Арнон. Но в края на краищата, няма значение. Все трябва да се подслоня някъде.

Сабрина Джонсън я изгледа изпитателно. Очевидно Ани издържа преценката й, защото внезапно кръглото лице на жената се проясни. Тя каза по-любезно:

— Имаме свободни стаи. Мога да ви предложа спалня с хладилник, котлон и баня. Седемдесет и пет долара. Предплаща се за седмица.

— Добре. — Внезапно се почувства безкрайно изморена от събитията през изминалия ден. Не беше в настроение да се пазари.

Собственичката се оживи.

— Предполагам, че първо бихте желали да я видите, преди да решите, миличка — каза тя и я поведе към стълбите.

Стаята се намираше на третия етаж на старата къща и в общи линии отговаряше на очакванията на Ани. В ъгъла имаше боядисано в бяло желязно легло с дюшек на бучки. От прозореца се виждаха покривите на съседните сгради. Отвъд Бърбън стрийт и жилищната част на Френския квартал блестяха небостъргачите, извисяващи се в центъра на Ню Орлиънс.

— Наемам я — каза Ани, остави куфарите си на пода от чамови дъски и затършува в портфейла си.

След като Сабрина Джонсън излезе, Ани отвори прозореца и се надвеси над перваза. Не можеше да повярва, че наистина е тук, в града, където майка й бе дошла да опита късмета си. Дали и тя бе срещнала някой като Джейк Сейнт Арнолд? Дали някой тъмнокос мъж с усмихнати опасни очи не бе завладял и нейните мечти?

Тя се отдръпна от прозореца, съблече се и се изтегна на леглото. След няколко мига вече спеше.

 

 

Настъпи утрото, а с него у Ани назря твърдата решимост да получи мястото в „Изгубения рай“. Но за да бъде сигурна в успеха си, трябваше да изглежда възможно най-добре. Затова събра смелост и реши да изруси дългата си до раменете коса. Извади боята, която бе донесла в куфара си, и се отправи към банята. Бе помагала безброй пъти на съквартирантките си в колежа да се изрусяват, но за първи път се решаваше да го стори със своята коса. Светлият цвят щеше да подчертае сценичното й присъствие. Освен това се надяваше, че като блондинка ще й е по-лесно да се изправи пред Джейк Сейнт Арнолд.

Четиридесет минути по-късно тя застана пред запотеното напукано огледало в банята и се огледа. Косата, която обикновено носеше прибрана нагоре, падаше върху раменете й като златисто сияние. В допълнение към тази промяна бе сложила повече грим, отколкото обикновено.

Ефектът бе поразителен. „Приличам на Соланж повече от всякога!“ — помисли си Ани. Но изведнъж, както бе застанала пред огледалото, установи и нещо друго. „Божичко, та аз съм почти красива!“ — каза си тя и се взря с нарастващо удивление в собствените си сиви очи.

Оставаше само един проблем — какво да облече за срещата с Джейк и другия съсобственик. „Облечи се подходящо“ — й бе казал той. Но тя не бе сигурна дали в багажа й има дрехи, подходящи за сцената на джаз клуба. През последните няколко години гардеробът й се бе ограничил до няколко поли и блузи, каквито носеха повечето учителки в Хума. А малкото й по-официални дрехи бяха твърде скромни и не достатъчно изискани. Изведнъж я озари внезапно вдъхновение.

Отначало идеята да облече някой от костюмите на Соланж, престояли толкова време на тавана у семейство Троклер, й се видя твърде щура. И все пак, заслужаваше си да опита. Леко разтреперана, тя прегледа съдържанието на куфара. Соланж не бе притежавала много дрехи, подходящи за през деня. Но един от тоалетите й хареса — къса прилепнала рокля без презрамки от блестяща сребристосива изкуствена коприна, украсена по края на корсажа с дантела от бяло пике. Към нея имаше тясноскроен жакет, също украсен с пике, очевидно предназначен за тънка талия. Благодарение на няколкото килограма, свалени през изминалата напрегната седмица, роклята с лекота се плъзна по стройните й бедра и Ани без усилие затвори ципа. Макар че бе много стар, костюмът сякаш бе скроен за нея. Цветът му подчертаваше оттенъка на очите й и чудесно се съчетаваше с нейните високи остри обувки без пети, които чудно преобразяваха краката й. „Все пак, ще вдигна косата си — реши Ани. — Когато е пусната, изглеждам твърде млада…“

 

 

Макар и малко притеснена, тя пристигна в „Изгубения рай“, грижливо издокарана. Този ден клубът бе затворен за посетители, макар че една от стъклените врати беше отворена. Ани я бутна леко и влезе. На една от масичките седеше човек с прошарена коса, облечен в джинси и тениска, и преглеждаше някакви книжа.

— Здравейте — нерешително каза тя. — Аз съм Ани Дюпре…

Сивокосият мъж вдигна поглед и се усмихна:

— Вие сигурно сте певицата. — Той стана и й протегна ръка. — Аз съм Хари Уилсън. Джейк е горе, а Оскар пуши в двора. Извинете ме за малко, ще отида да ги доведа.

Ръкостискането му бе приятелско. Ани от пръв поглед го хареса, най-вече защото между тях не припламнаха опасните искри, които бе усетила в погледа на Джейк. След минута Хари се върна, придружен от сияещия Оскар Уошингтън.

— Джейк говори по телефона. Ще дойде след малко. — Хари изгаси централното осветление и запали няколко прожектора, след което се настани на един стол. Оскар седна пред пианото.

— Кажи ми, когато си готова — рече й той. Ани внимателно се качи на сцената и почука по микрофона. Беше включен.

— Какво ще изпееш? — попита Оскар с бащински, насърчителен тон. Тя избра една бавна чувствена балада. Оскар свиреше по слух и не се нуждаеше от ноти.

— Така добре ли е? — Той изсвири няколко такта в тоналност, която идеално подхождаше на гласа й. Ани кимна и опита да прогони страха си, а пианистът продължи бавната интродукция. Както винаги, напрежението й изчезна, щом се потопи в звуците на музиката.

Ани спонтанно направи импровизация на една фраза. Пианото веднага я последва. В репризата тя опита няколко скат вокала и усети, че гласът й звучи по-добре, отколкото смееше да се надява. Докато пееше, задълженията й и самотата в новия живот, който бе избрала, сякаш отлетяха надалеч.

С крайчеца на очите си Ани забеляза, че Джейк влиза. Стараеше се присъствието му да не я разсее и се потопи още по-дълбоко в музиката. С частица от съзнанието си долавяше, че наистина пее много добре. Гласът й бе копринено мек във високия регистър, а ниските тонове бяха сочни и леко дрезгави като кадифе, посипано с пясък.

Когато свърши, отпусна ръце край тялото си. Тишина изпълни залата. Дали я бяха харесали? Изведнъж Хари заръкопляска и разсея напрежението. Пианистът се присъедини към него. Само Джейк се въздържаше от преценка. Той пристъпи по-близо и застана на няколко метра от сцената. Носеше бели памучни шорти, които откриваха силните му крака, и светлокафява риза с разтворена яка. Между тях отново припламнаха магнетичните искри — също както миналата вечер — от които сякаш в залата стана по-светло.

— Много добре, ангелче — провлече той с мекия си, леко дрезгав глас. — Ти наистина си много талантлива. Но изпълнението ти някак не съответстваше на музиката.

— Не съответстваше? — Тази неочаквана критика я разстрои. — Какво… Какво искаш да кажеш?

— Джейк! — Хари бе скочил на крака, готов да я защити. Но тя можеше да се справи и сама.

— Не разбирам — по-твърдо настоя Ани. — Обясни ми, моля те.

— Не зная — сви рамене той. — Песента беше чудесна. Обаче цялостното ти изпълнение беше някак си… сковано, като че си позволяваше да се отпуснеш само в музиката. Съжалявам, но просто останах с такова впечатление. Може би заради жакета ти… И заради косата…

Преди тя да се опомни, той се качи при нея, сръчно свали жакета й и освободи косата й от фибите.

— Така е по-добре. — Джейк нагласи косите й да се спускат косо над челото. Устата му бе така близо до нейната, че усещаше топлината на дъха му. Какво ли щеше да е усещането, ако той притиснеше чувствената си уста към нейната? Тази мисъл я накара да се смути още повече.

Джейк леко се отдръпна. Типичната леко крива усмивка не слизаше от лицето му.

— Сега изглеждаш идеално — със задоволство отбеляза той. — Хайде да опитаме още веднъж.