Марк Клифтън
Звезда блестяща

Петък, 11 юни

Едно момиченце на три години не би трябвало да е толкова интелигентно, че само да изреже и слепи лентата на Мьобиус.

Или дори ако случайно стори това, не би трябвало да отиде толкова далеч в разсъжденията си, че да вземе една от боичките си и грижливо да прекара непрекъснатата линия, за да докаже, че тя има само една повърхност.

Или ако по някакво странно съвпадение момиченцето и това направи и ако „това“ наистина е само случайност, как тогава да си обясня защо тая моя палавница — а тя е невероятно палава! — седя половин час, цял половин час, подпряла брадичка на ръката си, с поглед, вперен в пространството пред нея, мислейки така съсредоточено, че ми бе направо болно да я гледам.

Бях седнал в креслото и преглеждах някои материали. Стар^[1] седеше на пода в кръга светлина, който хвърляше лампата, с изтъпени ножици и парченца хартия.

Продължителното мълчание ме накара да погледна към нея в момента, в който тя слепваше двата края на хартията. За миг реших, че случайно е превила наполовина хартиената ивица, преди да затвори кръга. Тя я повдигна с пухкавите си пръстчета, а аз се усмихнах вътрешно.

„Едно малко дете оформя загадката на времето“, размишлявах аз.

Но вместо да захвърли ивицата или да я разкъса, както би постъпило всяко друго дете, тя внимателно я превъртя и после я обърна, изучавайки я от всички страни.

След това взе една боичка и започна да прекарва линията. Правеше го, като че ли потвърждаваше вече достигнато заключение!

За мен това бе горчиво потвърждение. Дълго си затварях очите, но вече няма да мога да се правя, че не разбирам. Стар е свръхинтелигентна!

Половин час я наблюдавах, седнала на пода, едното коленце подвито под нея, брадичката — облегната върху ръката й, неподвижна. Удивлението бе разширило очите й, вглеждаше се в потенциалните възможности на явлението, което бе открила.

Трудно се гледаше това дете след смъртта на жена ми. Сега пък и този проблем. Да можеше Стар да бъде поне нормално глупава, като други деца!

Докато я наблюдавах, се реших. Щом едно дете е обременено, значи е обременено и толкова. Няма какво да се лъжем. Тогава родителят трябва да го научи да компенсира. Ако не друго, поне ще я подготвя за горчивините, които аз самият съм изпитал. Може отрано да се научи да не трепва пред тях. Ще използувам необходимите ми измервания, за да изчисля съответната степен на интелигентност, и по този начин да видя доколко сериозни ще са трудностите ни. Само 20 точки разлика в коефициента за интелигентност могат напълно да изменят същността на проблема. Дете с коефициент 140 живее в свят, който изобщо няма нищо общо със света на дете със 100 и свят, за който дете с коефициент 120 има само смътно понятие. Въпросите, които вълнуват или интригуват дете с коефициент 160, засягат едно дете със 140 толкова, колкото полетът на птицата може да засегне полската мишка. Не трябва да сгреша, разрешавайки проблеми на единия тип, ако тя е от друг. Междувременно не трябва да се тревожа прекалено.

— Това се нарича „лента на Мьобиус“, Стар — прекъснах мислите й аз.

Тя се стресна и изплава от унеса си. Не ми харесаха очите й, които ми хвърлиха бърз, почти крадлив поглед, сякаш я бях уловил да върши нещо некрасиво.

— Да не би вече някой да го е направил? — запита тя разочаровано.

Тя знаеше какво е открила! Скръб се разля в душата ми и ме обзе страх.

Продължих небрежно:

— Човек на име Мьобиус. Много отдавна. Ще ти разкажа някой път, когато пораснеш.

— Сега. Когато съм малка — заповяда тя, като се намръщи. — И не ми казвай. Чети ми.

Какво имаше предвид? Аха, сигурно перифразира мои думи в случаи, когато са ми били нужни факти, а не подбрани обобщения. Само това е!

— Великолепно, госпожице! — вдигнах вежди и я изгледах ужким страшно, с поглед, който друг път я караше щастливо да се киска. — Ще те отуча да бърбориш!

Тя остана съвършено сериозна.

Намерих разработка на въпроса в една физика. Езикът там в никакъв случай не бе лесен и освен това й четях колкото можех по-бързо. Намерението ми беше да я накарам да признае, че не разбира, за да й го преведа на по-прост език.

А тя какво?

— Много бавно четеш, бе татко! — оплака се тя, по детски раздразнителна. — Кажеш една дума. След това имам много време за мислене. Сетне — кажеш друга дума.

Знаех какво има предвид. Спомням си, когато бях дете, как мислите ми се стрелкаха насам-натам между бавно отронваните думи на възрастните около мен. В онези кратки моменти се появяваха и изчезваха цели вселени.

— Е, та? — запитах аз.

— Е, та? — имитира ме тя дяволито. — Научи ме да чета. Тогава ще мога да мисля толкова набързо, колкото искам.

— Бързо — поправих я аз със слаб глас. — Думата е „бързо“, наречие.

Погледът й изразяваше нетърпение, като че бе прозряла опита на един възрастен да покаже на младежа неговото невежество. Почувствувах се последен тъпак!

 

1 септември

Какво ли не се случи през последните няколко месеца! Няколко пъти се опитвах да заговоря със Стар за нейното нещастие. Но тя смайващо ловко извърта разговора, като че ли знае предварително какво се опитвам да кажа и то не я интересува. Може би въпреки блестящия си ум тя е твърде млада, за да разбере колко враждебно се отнася светът към интелигентността.

Някои от съседите, които ни посещават, се забавляват да я гледат как седи на пода, разгърнала енциклопедия, голяма колкото самата нея, и бързо прелиства страниците. Само Стар и аз знаем, че тя чете страниците със скоростта, с която ги обръща. Коментарите на съседите предотвратих с думите: „Обича да гледа картинките.“

Те й говорят по бебешки… и тя им отговаря по бебешки! Откъде се е научила, че трябва да го прави?

Месеци минаха, докато грижливо и подробно правех всички измервания и изчисления за коефициента на нейната интелигентност, за бързината й на ориентиране, на реакции — всички препоръчвани параметри за измерване на нещо, за което нямаме и понятие.

Или таблиците не струват, или Стар е извън всякакви параметри.

Добре, Пит Хоумз, как възнамеряваш да формулираш тези проблеми и да я защищаваш от тях, когато не ти е ясно какви са? Трябва да имам концепция. Трябва да съм в състояние да разбирам поне малко трудностите, пред които тя ще се изправи. Не мога да стоя със скръстени ръце!

Само спокойно. Никой не знае по-добре от тебе колко излишно е да се опитваш да се мериш с по-висша категория. Колко учени, работници и работодатели се бяха опитвали да се мерят с тебе? Ти ги гледаше, съжаляваше ги, сравняваше ги с магаре, излязло на конни надбягвания.

Я опитай сега себе си да поставиш на мястото на магарето? Винаги ги обвиняваше: как не разбират, че не трябва и да се опитват да се равняват по тебе!

Но сега става дума за собствената ми дъщеря! Трябва да разбера!

 

1 октомври

Стар е вече на четири години и според щатското законодателство умът й е достатъчно развит, за да посещава забавачка. Отново се опитвах да я подготвя за онова, което може би я очаква. Тя изслуша около две изречения и промени темата. Така че не можах да разбера — дали знае отговорите вече? Или изобщо не й идва наум, че е изправена пред проблем?

Изпотен от тревога, вчера сутринта я заведох в забавачката за първи път. Снощи седях на стола си и четях. След като поигра с куклите си, тя отиде към библиотеката и взе книга с приказки.

Това е друга нейна особеност. Схваща неизмеримо бързо, а притежава всички нормални реакции на момиченце. Обича куклите си, обича приказки, обича да играе на възрастна. Не, не е урод!

Тя ми донесе книгата с приказките.

— Тате, прочети ми една приказка — помоли ме съвсем сериозно. Погледнах я смаяно.

— Откога? Иди си прочети сама някоя приказка.

Тя вдигна вежди, подражавайки на любимия ми жест.

— Децата на моя възраст не могат да четат — поучи ме тя педантично. — Аз не мога да се науча да чета, докато не ида в първи клас. Четенето е трудна работа, а аз съм много малка.

Тя бе намерила лек за нещастието си — конформизъм! Вече се бе научила да прикрива интелигентността си. Колко от нас претърпяват крушение, докато го научат! Но не е необходимо да го криеш и от мене, Стар! Не и от мене!

Добре — можех да приема играта й, щом го желае!

— Хареса ли ти в забавачката? — зададох й стандартния въпрос.

— Ами да! — възкликна тя възторжено. — Много беше интересно.

— И какво научи днес, малката?

Тя веднага поде играта:

— Ами, че много. Опитвах се да изрязвам фигурки от хартия, но все изпущах ножицата. — Не криеше ли сериозното й изражение дяволитостта на малък горски дух?

— Виж какво — предупредих я аз. — Не прекалявай. Това е точно толкова опасно, колкото и да се покажеш необикновено умна. Смята се, че всички трябва да бъдете горе-долу еднакво развити. Единствено това се приема. Едно четиригодишно момиченце би трябвало да знае как да изрязва хартиени фигурки без да изпуща ножицата.

— Така ли? — запита тя и се замисли. — Май това е най-трудното нали, тате? Да знаеш колко трябва да знаеш?

— Да, това е най-трудното — отвърнах аз убедено.

— Всъщност всичко е наред — успокои ме тя. — Една от „глупавите“ ми показа как да ги режа, така че сега поне тя ме харесва. Тя просто ме взе под свое покровителство и каза на другите деца и те да ме харесват. И те слушат, защото тя е отговорничката. Мисля, че добре мина все пак.

„Не, не!“, викаше душата ми. Та тя вече знаеше да върти другите на пръста си! След това вихрушката на мислите ми се насочи другаде: за първи път тя гласно класира нормалните хора в категорията „глупави“, но думата се бе изплъзнала от устата й така естествено, че аз знаех: тя отдавна мисли по този начин. Вихърът от мисли се насочи към трета страна.

— Да, в случая може би си постъпила правилно — отстъпих аз. — Искам да кажа, що се отнася до онова момиченце. Но не забравяй, че те наблюдава и учителка. А тя е по-умна.

— Искаш да кажеш, тате, че е по-голяма — поправи ме Стар.

— И може би по-умна. Откъде да знаеш?

— Знам. Само дето е по-голяма — въздъхна тя.

Мисля, че преминах в отбрана поради разрастващия се в мен страх.

— Много добре — казах аз натъртено. — Мно-ого добре. В такъв случай от нея има какво да научиш. Доста усилия са необходими, за да се научиш как да бъдеш глупава. — Спомних си собствения си безпокоен живот на възрастен и помислих: „На мен самия понякога ми се струва, че няма да се науча.“

Кълна се, че не го казах на глас! Но Стар ме потупа утешително по рамото и ми отговори, сякаш бях изрекъл тези думи:

— Така е, тате, защото ти си само почти блестящ. Ти си „между“, а това е по-трудно, отколкото да бъдеш наистина блестящ.

— „Между“? Какво е „между“? — бърборех аз, за да прикрия объркването си.

— Ами нали именно това искам да ти обясня, бе тате! — отвърна тя отчаяно. — Не схващаш достатъчно бързо. „Между“, разбира се, значи „междинен“. Другите хора са глупави, аз съм блестяща, а ти си между нас. Аз си измислих тези имена още като малка.

Мили Боже! Не стига, че е неизмеримо умна, ами е и телепат! Но това е положението, Пит. Ти можеш да имаш предимство пред нея, когато се касае до логика. Но когато става дума за телепатия…

— Стар! — възкликнах аз. — Четеш ли мислите на други хора?

— Разбира се, тате — отвърна тя, като че ли бях задал въпрос за нещо най-естествено.

— Можеш ли да ме научиш как?

Тя ме погледна дяволито:

— Ти вече учиш по малко. Но си толкова бавен! Дори не разбираш, че вече учиш.

В гласа й прозвуча тъжен копнеж, нотка на самота.

— Искам… — каза тя и млъкна.

— Какво искаш?

— Сега разбираш ли какво имам предвид, тате? Опитваш се, но си бавен.

Но аз знаех. Знаех, че тя вече копнее за другар, чиито умствени способности да са равни на нейните.

Един баща, Стар, е готов да се раздели с дъщеря си… все някога…, но не толкова скоро.

Не толкова скоро…

 

Отново през юни

В съседната къща се нанесе едно семейство. Стар каза, че името им е Хауъл. Бил и Рут Хауъл. Имат син, Робърт, изглежда малко по-голям от Стар, която скоро ще навърши пет години. Стар явно веднага се е сприятелила с Робърт. Той е възпитано момче и подхождащо другарче за нея. Но аз съм неспокоен. Стар по някакъв начин е свързана с преместването им тук. Убедена съм. И съм убеден също, макар малко да съм го виждал, че Робърт също е „блестящ“ и също е телепат.

Възможно ли е, след като не намира у мен достатъчно бърза реакция, Стар да е потърсила и да е влязла в досег с друг телепат? Не, прекалено фантастично е. Дори да е вярно, как би могла тя да подреди обстоятелствата така, че да доведе Робърт в къщата до нас? Семейството е живяло в друг град. Чиста случайност е, че съседите ни се преместиха и къщата им бе обявена за продан.

Чиста случайност ли? Та колко често се срещат сред нас „блестящи“? Доколко е възможно единият случайно да се премести да живее до другия?

Знам, че Робърт е телепат, защото, докато пиша това, усещам как той го чете. Дори долавям мисълта му: „Ох, извинявайте, мистър Хоумз! Не исках да надничам. Наистина не исках!“

Въобразявам ли си? Или Стар вече ме учи на такива неща?

„Не е хубаво да четеш чужди мисли, освен ако те помолят, Робърт“, помислих си аз в отговор, и то доста строго. Просто направих експеримент.

„Знам, мистър Хоумз. Извинявайте.“ А той е в леглото си, в къщата отсреща, през шосето.

„Тате, той наистина не го направи нарочно!“ — А Стар е в своето легло, в тая къща.

Невъзможно ми е да опиша чувствата си. Идва време, когато думите са съдове без съдържание. Но към тревожното ми очакване се примесва слаба благодарност за това, че ме учат да бъда поне малко телепат.

 

Събота, 11 август

Реших да се пошегувам. Не съм виждал Джим Пиътър близо месец, фактически — откакто му отпуснаха средства за изследвания в музея. Не е лошо да го измъкна от дупката му и най-подходяща за целта ще е тая рекламна монетка, която Стар изпусна.

Много странна монетка. Без съмнение — ужасно таен талисман — на дружеството „Млади галактици“. Да, но по нея няма нито рисунки, нито разните му там завъртулки, които обикновено се виждат по такива реклами. Просто странна на вид монета, дори не съвсем кръгла, бронзова, ако се съди по външния й вид. Груба на пипане. Сигурно ги секат с милиони, без да променят матрицата. Но тъкмо случай да я пратя на Джим, за да го поразмърдам. Той знае как да оцени добрата шега. Как ли би се почувствувал, ако знаеше, че и той е само „междинен“.

 

Понеделник, 13 август

Седя пред бюрото и се взирам пред себе си вече час. Не знам какво да мисля. Днес около обяд Джим ми позвъни в службата.

— Слушай Пит, какви шеги си правиш?

Захилих се вътрешно, но се направих, че не разбирам.

— Шеги? За какво говориш? Какви шеги? — попитах го аз.

— Монетата. Монетата — той беше нетърпелив. — Не си ли спомняш, че ми изпрати монета по пощата?

— А, монетата? — престорих се, че си спомням. — Ами нали си важен учен по анализа на металите, толкова важен, да ти се не види, че не си в състояние да се срещаш със старите си приятели, та рекох по този начин да ти напомня за себе си.

— Добре, казвай — рече той с нисък глас. — Откъде я взе? — беше сериозен.

— О, стига, Джим. Сега да не вземеш да се цупиш? Признавам, че се пошегувах. Нещо, което Стар изтърва в къщи оня ден — явно някой производител си прави реклама пред децата.

— Питър, аз ти говоря съвсем сериозно. Това не е рекламна дреболия.

— Означава нещо, така ли?

В колежа Джим имаше навика да връща тъпкано всяка шега.

— Не знам какво означава. Къде я е намерила Стар? — гласът му звучеше доста рязко.

— Не знам — отвърнах аз. Беше започнало да ми омръзва; шегата вече не ми беше по вкуса. — Не съм я питал. Знаеш, че децата мъкнат в къщи всякакви боклуци. Не може един баща да знае какво е купено срещу три кибритени кутийки и десет цента.

— Това не е купено с три кутийки и десет цента — отмерваше равно думите си. — Това не е купено никъде, за никаква цена. Истината е, ако ще говорим логично, че тази монета изобщо не съществува.

Аз се изсмях гръмогласно. Това по-подхождаше на Джим — беше си останал същият.

— Върна ми го, признавам. Квит сме. Хайде да ни дойдеш на вечеря в някой от близките дни.

— Идвам, приятелю — тези думи той изговори пак така мрачно. — И то още довечера. Веднага щом се върнеш в къщи. Не ти играя никакъв номер. Можеш ли да го разбереш с магарешкия си инат? Казваш, че си го взел от Стар, и аз, разбира се, ти вярвам. Но това не е играчка. Истинско е. — След това додаде, крайно озадачен и замислен: — И в същото време не е истинско.

Обзе ме ужас. Но хубавото на Джим е, че щом кажеш „предавам се“, той веднага ти разгадава гатанката.

— Освен да ми обясниш какво ти е дошло наум — казах аз трезво.

— Това очаквах да чуя. Досега можахме да разберем за монетата следното: явно е от време, което предхожда това на египтяните. Излята е ръчно. Направена е от бронз, който отдавна вече не се получава. Според нас е на около четири хиляди години.

— Та това е нещо просто — заспорих аз. — Сто на сто сега някой нумизмат оревава света за нея. Без съмнение той я е загубил и Стар я е намерила. Сигурно в музеите и частните колекции такива стари монети има купища.

Разсъждавах не заради Джим. Той знаеше тези неща и без да му ги казвам. Той ме изчака да свърша.

— Второ. Тук в музея работи един от най-големите специалисти-нумизмати в света. Щом проверих от какъв метал е монетата, занесох му я. Сега се хвани за бюрото си, Пит. Той твърди, че такава монета другаде в света няма: нито в музей, нито в частна колекция.

— Вие, музейните плъхове, понякога откачате. Я слез на земята! Някъде, някога, някой колекционер я е набарал в някое екзотично кътче и си е замълчал. Аз ли да ти разправям какви са колекционерите и как си седят в затъмнени стаи и се опиват от някой боклук, без да кажат нищо никому…

— Добре, умнико! — прекъсна ме той. — Трето! Тази монета е най-малко на четири хиляди години и същевременно е чисто нова! Как ще обясниш това?

— Нова? — попитах аз немощно. — Не те разбирам.

— Старите монети се изтриват. От пипане ръбовете им се закръгляват. Повърхността се окислява. Молекулярната структура се променя, кристализира. Тази монета не е изтрита, не е окислена, в нея няма молекулярни промени. Все едно, че е сечена вчера. Къде я е намерила Стар?

— Чакай малко — примолих се аз.

Започнах да си припомням. Събота сутрин. Стар и Робърт играят. Като се замислям сега — доста странна игра. Доста необикновена.

Стар се хвърля в стаята и застава пред полицата с енциклопедията. Робърт брои на глас в задния двор, застанал зад едно дърво. За момент Стар се втренчва в енциклопедията. Веднъж я чух да мърмори: „Добро място.“ Или може би просто си го е помислила и аз съм доловил мисълта й. Напоследък доста често ми се случва.

След това Стар отново хуква навън. Миг след това Робърт се втурва и застава пред същата полица. Отново изтичва навън. Няколко минути тишина, която се разкъсва от бурен смях и викове. Скоро Стар влиза отново.

„Как ме намира? — я чух да си мисли веднъж. — Не мога да разбера и не мога да му внуша да ми каже.“

Именно в такова минутно затишие ме повика Рут.

— Пит, знаеш ли къде са децата? Време е да си изпият млякото и да си изядат бисквитите.

Бил и Рут са много мили към Стар, да са живи и здрави. Отидох към прозореца.

— Не знам, Рут — отвърнах. — Тука бяха само преди няколко минути.

— Не се тревожа много — рече тя. Мина през кухненската врата и застана на стъпалата. — Те знаят, че не трябва да пресичат сами. Много са малки за това нещо. Сигурно са у Мерили. Като се върнат, кажи им да дойдат при мен.

— Добре, Рут.

Малко по-късно децата се втурнаха в къщата. Успях да ги задържа дотолкова, че да им кажа за млякото и бисквитите.

— Пу, заплюта! — викна Робърт на Стар.

Сблъскаха се на прага и избягаха през предната врата. Тогава забелязах, че Стар е изтървала монетката, взех я и я изпратих на Джим Пиътър.

— Джим — казах аз в слушалката. — Там ли си още?

— Да, и чакам отговор.

— Джим, ела веднага в къщи. Аз ще изляза от работа още сега. Ти ще можеш ли да се измъкнеш?

— Дали ще мога? Та шефът каза да зарежа всичко друго докато не открия произхода на тази монета. У вас съм след петнайсет минути.

Когато Джим се измъкваше от колата си, на лицето му беше изписано жадно очакване. Не знаех, че ужасът, който изпитвах, е изписан върху лицето ми, но когато ме видя, той стана сериозен.

— Какво има, Пит? За Бога, какво? — почти прошепна той.

— Не знам. Или не съм сигурен. Влез.

… Отначало това беше невинна сцена — тъй невинна и мирна. Три дечица, които си играят на криеница в задния двор. Мерили, съседското момиченце, пристъпваше към дървото.

— Само да си знаете! Или ще се криете, където мога да ви намеря, или не играя!

— Но къде можем да се крием, Мерили? — спореше Робърт високо. Като всички момченца, при разговор той вика с всичка сила. — Ето ти гаража, ето ти дърветата, ето ти храстите. Трябва да търсиш навсякъде, Мерили!

— И след това ще има други къщи, и дървета, и храсти — весело викна Стар. — И там трябва да търсиш.

— Да! — заприглася й Робърт. — А преди е имало много-много къщи и дървета, особено дървета. И там трябва да търсиш.

Мерили тръсна раздразнено глава.

— Не знам за какво говорите и не ме интересува. Искам да се криете, където мога да ви намирам!

Тя залепи лице на дървото и започна да брои. Да бях сам, щях да съм сигурен, че зрението ми изменя или че съм жертва на халюцинация. Но Джим беше до мене и той също видя. Мерили започна да брои, но другите двама не избягаха. Стар хвана ръката на Робърт и те просто останаха на мястото си. За миг очертанията им като че ли затрептяха… и те изчезнаха, без преди това да са направили и крачка!

Джим и аз стояхме втрещени пред прозореца. Погледнах го. Лицето му беше бяло, но сигурно не по-бяло от моето.

След това видяхме как въздухът отново затрептя. Стар и веднага след нея Робърт се материализираха от въздуха и хукнаха към дървото, крещейки: „Заплюх се! Заплюх се!“ Мерили наду гайдата и избяга при майка си.

Викнах Стар и Робърт в къщи. Те дойдоха, като все още се държаха за ръце, малко засрамени, малко нахални.

Как да започна? Какво, по дяволите, да кажа?

— Не е съвсем честно. Мерили не може да ви последва там — аз, разбира се, налучквах, но поне имах някаква искрица. Стар побледня така, че луничките по нослето й проличаха ясно, въпреки загара. Робърт се изчерви и яростно се нахвърли върху нея.

— Аз ти казах. Стар! Не ти ли казвах? Казвах ти, че не е честно! — обвини я той. След това се обърна към мен. — Но Мерили и без това не може да играе на криеница. Тя е глупава.

— Нека не говорим за Мерили, Робърт. Стар, къде бяхте?

— Няма нищо, бе, тате — тя започна да се отбранява, като се опитваше да омаловажи всичко. — Ние така си играем с нея. Отиваме наблизо. Би трябвало да ни намира.

— Не извъртай! Къде отидохте и как отидохте?

Джим пристъпи и й показа бронзовата монета.

— Разбираш ли, Стар — каза той тихо. — Ние намерихме това.

— Не съм длъжна да ви обяснявам игрите си — тя едва не плачеше. — И двамата сте само „между“. Не бихте могли да разберете. — След това, пълна с угризения, се обърна към мене. — Тате, хиляди пъти се опитвах да ти го внуша. Честна дума. Но ти не се поддаваш! — тя мушна ръка в ръката на Робърт. — А Робърт го прави много хубаво — това бе изречено превзето, сякаш му правеше комплимент задето правилно си служи с вилицата. — Но той сигурно е по-добър и от мене, защото винаги ме намира, не знам как.

— Ще ти кажа как, Стар! — възкликна Робърт разгорещено. Имах чувството, че сега, когато ние, възрастните, не бяхме разбрали нещо, той се опитваше да се извини. — Ти никога не действуваш с въображение. Не съм виждал някой с толкова малко въображение.

— Не е вярно, имам въображение! — възрази му тя високо. — Кой измисли играта, ти ли? Аз! Кой ти каза как да го правим? Аз!

— Вярно, да! — изкрещя и той. — Но ти винаги трябва да погледнеш в книга, за да използуваш извънсензорното си възприятие и какво? Оставяш отпечатък в книгата. Аз отивам, вземам енциклопедията и чрез извънсензорното си възприятие разбирам къде си… и отивам там… и те откривам. Съвсем просто.

Стар го зяпна смаяна.

— Въобще не ми е дошло наум! — рече тя.

Джим и аз стояхме и значението на разговора им проникваше бавно в скептичните ни умове.

— Все пак — каза Робърт — нямаш никакво въображение. — Той се отпусна на пода и кръстоса крака. — Не можеш да се телепортираш в място, което никога не е съществувало.

Тя клекна до него.

— На пък, мога! Какво ще кажеш за лунните хора? Те още не съществуват!

Той я погледна с детинско отвращение.

— Ох, Стар, съществували са! Знаеш това! — той разпери ръце като съдия по бейзбол. — Това време не е настъпило още за татко ти, да речем, но вече е съществувало за някого като… като например онези неща от Арктур.

— Ама и ти не си се телепортирал в място, което не е съществувало — спореше Стар. — А, де!

Махнах към Джим да седне и самият аз се отпуснах върху един стол. Ако не друго, поне облегалките на стола бяха солидни под ръцете ми.

— Почакайте малко, деца — прекъснах аз техните извъртания. — Нека да започнем отначало. Доколкото можах да разбера, вие сте намерили начин да пътувате до места в миналото или в бъдещето.

— Ами, разбира се, бе, тате — Стар отмина това мое изречение с небрежно свиване на раменете. — Просто се телепортираме чрез извънсензорно възприятие там, където искаме да идем. Няма нищо лошо!

И това бяха деца, които са прекалено малки, за да пресичат улицата!

— Добре, добре — отвърнах аз и се учудих, че гласът ми звучи така, сякаш децата се караха кое да изяде по-голямото парче торта. — Не знам дали е вредно или не. Ще трябва да обмисля. Но сега ми кажете как го постигате.

— Най-лесно би било, ако можех да ти го внуша!

— Добре приеми, че съм глупав и ми го обясни с думи.

— Нали си спомняш лентата на Мьобиус?

Спомнях си, да. И си спомнях колко отдавна я беше открила тя. Преди повече от година — и нейният активен блестящ ум беше работил, беше търсил нови възможности. А аз смятах, че го е забравила!

— Дето съединяваш двата края на ивица хартия и я извърташ, за да направиш една повърхност.

— Да — отвърнах. — Всички знаем лентата на Мьобиус.

Джим изглеждаше изненадан. Не му бях разправил какво се бе случило преди повече от година.

— След това вземаш един лист, извиваш го и съединяваш крайчеца със самия него, така че се получава много странен съд.

— Бутилката на Клайн — намеси се Джим. Тя го погледна с облекчение.

— Значи го знаете. Така е по-лесно. Тогава следващата стъпка. Вземаш един куб… — лицето й помръкна от ново съмнение и тя обясни: — С ръце не мога да го изобразя. Трябва пак чрез извънсензорно възприятие, защото и без това става дума за имагинерен куб.

Тя ни погледна въпросително. Кимнах й да продължи.

— Правиш чрез ИСВ прегънатия куб почти по същия начин, по който и бутилката на Клайн. Сега! Ако го направиш достатъчно обемен и голям и около себе си, един вид ти самият да се извиеш наполовина от средата, тогава можеш да се телепортираш където си искаш. И това е всичко — завърши тя набързо.

— Къде сте ходили? — запитах я спокойно.

Ще трябва да обмисля техниката на действията си. Знаех достатъчно физика, за да ми е ясно, че по този начин се изграждат измеренията. Линия, равнина, куб — евклидовата физика. Лентата на Мьобиус, бутилката на Клайн, безименният прегънат куб — физиката на Айнщайн. Да, възможно бе.

— Ами, къде ли не — отвърна Стар мъгляво. При римляните, египтяните… разни такива места.

— И в едно от тези места взехте монетата? — попита Джим. Много добре успяваше да запази тона си безразличен. Знаех каква възбуда изпитва, знаех как се мяркат във въображението му видения за богатството на познанията, които можеха да му се открият.

— Аз я намерих, тате — отвърна Стар на въпроса на Джим. Беше готова да се разплаче. — Намерих я в праха и тъкмо Робърт щеше да ме хване… Бързо изчезнах и забравих, че е у мен — тя ме погледна умолително. — Не съм искала да я открадна, тате. Където и да сме били, нищо не съм крала. И исках да я отнеса обратно, където я намерих, честна дума. Но я изпуснах отново и ти внуших да я вземеш. Знам, че съм много лоша.

Прокарах ръка по челото си.

— Нека забравим за малко въпроса за доброто и лошото — слепоочията ми пулсираха. — А как стои въпросът с отиването в бъдещето?

Робърт се обади със светнали очи:

— Няма никакво бъдеще, мистър Хоумз. Непрекъснато го повтарям на Стар, но тя не може да разсъждава — тя е момиче. Всичко е минало. Винаги само минало.

Джим го изгледа втрещен и отвори уста да протестира. Кимнах му предупредително.

— Защо не ми разкажеш по-подробно, Робърт?

— Ами… — започна той с тънък глас и се намръщи — малко е трудно да го обясня. Стар е „блестяща“ и даже тя не го разбира точно. Защото аз, разбира се, съм по-голям — той я погледна с превъзходство. След това настроението му се промени и я защити. — Но когато Стар стане колкото мене, ще го разбере!

Потупа я утешително по рамото. Беше на почтената възраст шест години.

— Отиваш в миналото. В Египет и Атлантида. Но това не е много отдавна — добави той с презрение. — И още по-назад, и още по-назад, и най-неочаквано е вече бъдеще.

— Аз не го направих по този начин — Стар упорито отметна глава. — Аз стигнах до бъдещето по логичен път. Изчислих какво ще стане след време, отидох там, пак изчислих. И така нататък. И така нататък. И аз мога да разсъждавам!

— То е същото бъдеще — уведоми ни Робърт догматично. — Няма как иначе, защото то е всичко онова, което някога се е случвало. — Обърна се към Стар. — Ти не можа да намериш Рая, защото Адам и Ева никога не са съществували — след това се обърна към мене: — А и хората са произлезли от хора.

Джим така се наведе напред, че едва не се задуши, със зачервено лице и изпулени очи.

— Как така? — смогна да избъбри той. Робърт устреми поглед в далечината.

— Как да ви обясня… преди много, много време… знаете какво искам да кажа… хората забъркали една каша… Голяма бъркотия… И по онова време имало хора, които измислили да пътуват като Стар и мене. Така че, когато светът щял да експлодира и да образува нова звезда, много от тях се телепортирали обратно във времето, когато Земята била млада, и започнали всичко отново.

Джим гледаше Робърт втрещено, неспособен да говори.

— Не разбирам — казах аз.

— Не всички били способни да го направят — обясни Робърт търпеливо. — Само няколко „блестящи“. Но те обградили много други хора и ги взели със себе си. — На тази точка и неговите обяснения станаха мъгляви. — Предполагам, че по-късно „блестящите“ изгубили интереса си към глупавите или нещо подобно. И глупавите затъвали все по-ниско и накрая станали като животните. И почитали „блестящите“ като богове. — Робърт ме погледна и сви рамене. — Не знам как е станало. Бил съм само няколко пъти. Не е много интересно. И накрая — завърши той — „блестящите“ изчезнали.

— Да знаех само къде са отишли! — въздъхна Стар. Това беше въздишка на самотен човек. Безпомощно посегнах, хванах ръката й и отново се обърнах към Робърт.

— Все още не разбирам.

Той грабна ножици, парче целофанена лента и лист хартия. Бързо изряза ивица, изви я наполовина и я залепи. След това написа бързо върху лентата на Мьобиус: „Пещерни хора. Онези хора. Тези хора, хора Му, хора от Атлантида, египтяни, хора от историята, ние — сегашните хора, атомни хора, лунни хора, планетни хора, звездни хора…“

— Ето — каза той. — На ивицата няма повече място. Изписал съм я цялата. След звездните хора веднага пак идват пещерните. Съединени, дават едно. И то не е нито минало, нито бъдеще. Просто съществува. Не разбирате ли?

— Да можех да проумея как блестящите са напуснали лентата на Мьобиус! — каза Стар с копнеж.

Бях чул достатъчно.

— Слушайте, деца — помолих ги аз, — не зная дали тая игра е опасна или не. Ще вземе да ви изяде някой лъв…

— Ох, тате! — Стар изпищя от възторг. — Ами ние ще се телепортираме оттам.

— И то много бързо — изкикоти се Робърт.

— Въпреки това трябва да обмисля всичко — настоях упорито аз. — Аз съм само „междинен“, Стар, но съм ти баща, а ти си малка и трябва да ме слушаш.

— Винаги те слушам — рече тя послушно.

— Тъй ли? А защо напущаш къщата? Не смятам, че като посещаваш древните гърци и звездните хора, си стоиш у дома.

— Но ти не си ми казал, тате. Ти ми каза да не пресичам улицата. Аз никога не пресичам улицата. Нали Робърт? Пресекли ли сме улицата?!

— Никаква улица не сме пресичали, мистър Хоумз — потвърди Робърт.

— Боже! — възкликна Джим и продължи да се опитва да запали цигара.

— Добре. Добре! Няма вече да напущате нашето време — предупредих ги аз.

— Чакай! — викна Джим. Това беше вик на болка. Той счупи цигарата си с неочаквано отчаяние и я хвърли в пепелника. — Музеят, Пит! — замоли се той. — Помисли си какво може да означава това! Карти! Снимки, екземпляри, образци, записи на гласове! И не само от исторически места, но и от звездните хора. Пит! Звездните хора! Не могат ли децата да ходят там, където е безопасно? Аз дори няма да ги моля да поемат рискове, но…

— Не, Джим — рекох аз със съжаление. — Зная — музеят… но се касае за дъщеря ми.

— Вярно — съгласи се той, като сподави въздишката си. — Сигурно и аз щях да разсъждавам така.

Обърнах се към хлапетата.

— Стар и Робърт, искам да ми обещаете, че няма да напущате сегашното време, докато не ви позволя. Не ще мога да ви накажа, ако нарушите обещанието си, защото не мога да дойда след вас. Но искам честната ви дума, че няма да напущате нашето време.

— Обещаваме — и двамата вдигнаха ръце, като че ли се заклеваха пред съда. — Вече няма да напущаме нашето време.

Оставих ги да идат в задния двор. Джим и аз дълго време се гледахме и дишахме тежко, сякаш бяхме тичали.

— Извинявай — казах аз накрая.

— Зная. И аз съжалявам. Но не ти се сърдя. За момент забравих какво означава една дъщеря — помълча, устните му мръднаха иронично и добави: — Представям си как бих разказал всичко това в музея.

— Нали няма да го направиш? — запитах го разтревожено.

— За да ме помислят за луд или да ме скъсат от подигравки? Не съм толкова глупав.

 

10 септември

Наистина ли го постигам? За секунда нещо премина през главата ми като светкавица. Съсредоточавах се върху победния поход на Цезар към Рим. За частица от секундата успях! Стоях на шосето и гледах. Но — много странно — всичко беше все още картина; аз бях единственото подвижно нещо. И след това, също така внезапно, всичко изчезна. Дали не е било само халюцинация? Нещо, което съм видял само поради голямото си съсредоточаване и огромното си желание?

Нека да помислим. Мислено си изобразяваш куб. След това по пътя на извънсензорното възприятие го огъваш наполовина и слепваш краищата… не, когато огъването е наполовина, равнината е само една. Слепваш равнината около себе си…

Понякога смятам, че съм го постигнал. Понякога се отчайвам. Защо не бях „блестящ“, вместо да съм „междинен“!

 

23 октомври

Направо не разбирам защо съм вдигал такъв шум около телепортирането! Та то е най-простото нещо на света! Не се изисква никакво усилие и дете може да го постигне. Звучи комично, като зная, че не друг, а две деца ми показаха как да го правя, но искам да кажа, че е много лесно и почти всяко дете може да се научи. Проблемът е да се разберат етапите… Не, не да се разберат, не е правилно да се изразя така, защото и аз не ги разбирам, а просто да се пресметнат етапите в процеса. И никаква опасност не съществува. Нищо чудно, че отначало съм смятал картината за неподвижна — скоростта е невероятна. Например този куршум, в чиято траектория попаднах, можах да го пресрещна и да вървя успоредно с него, докато той летеше през въздуха. А за двамата мъже, които се дуелираха, сигурно съм бил само някаква моментна искрица движение.

Ето защо хлапетата се смяха на моите безпокойства. Дори да се материализират в центъра на ядрена експлозия, тя ще е тъй бавна в сравнение с тяхната скорост, че ще могат да се телепортират обратно, преди да пострадат. Разбирате ли, експлозията не може да пътува по-бързо от светлината, докато за скоростта на мисълта няма граници.

И все пак не съм им разрешил още да се телепортират извън нашето време. Най-напред бих искал да проуча внимателно всички векове; не искам да рискувам, макар да зная, че лесно могат да се отърват от всяка беда. Това е вярно, но Робърт твърдеше, че „блестящите“ са се върнали от бъдещето отново в началото, което означава, че те са в състояние пак да минат през времето и да вземат със себе си и трима ни, а един от тях може да се окаже враждебно настроен…

Чувствувам се много гузен пред Джим, защото не съм взел досега неговите фотоапарати, кутии за образци и магнитофони. Но и за това има време.

Има достатъчно време, след като доловя същността на историята без да съм обременен от всякакви апарати.

Когато говорим за историята, трябва да кажа колко зле са се справили със задачата си историците! Например:

Английският крал Джордж III не е бил нито луд, нито малоумен. Признавам, че не беше много приятен човек — не виждам как някой би могъл да е свестен при цялото ласкателство, на което бях свидетел, но той беше жертва на разширяващата се империя и фермента на индустриалната революция. Но същото се отнася и за всички други европейски владетели от онова време. Той действително се е проявил по-добре от френския Людовик. Джордж поне запази поста и главата си.

От друга страна, Джон Уилкис Бут наистина беше психопат. Можело е да бъде излекуван, ако тогава са разполагали с нашите методи на психолечение и, разбира се, Линкълн нямаше да бъде убит. Изпитвах почти непреодолимо желание да предотвратя убийството, но не посмях — Бог знае какви последствия щеше да има за историята. Странно, но Линкълн изглеждаше по-малко изненадан от всички други, когато стреляха по него, тъжен и емоционално наранен, поне толкова, колкото и физически, но човек може да се закълне, че го е очаквал.

Хеопс бе много разтревожен от броя на робите, които умираха, докато се строеше пирамидата. Те не можеха да се заменят лесно. През най-горещата част на деня им даваше четири часа почивка и ми се струва, че нямаше други роби в страната, които да бяха така добре хранени и настанени.

Не успях да открия никакви следи от Атлантида или Лемурия, само слухове за далечни земи — не забравяйте, че по онова време няколкостотин километра бяха голямо разстояние — потънали в морето. При преувеличените географски понятия на древните големият остров беше еднакъв с континент. Естествено, някои острови са изчезвали, като няколко хиляди селяни и овчари са се издавяли. Вероятно това е бил източникът на легендите.

Колумб беше вироглав. Мислеше вече да се връща, когато моряците се разбунтуваха и това го накара да се заинати. Все още не мога да разбера какво измъчваше Чингис хан и Александър Велики — много щеше да ми помогне, ако знаех езиците им, защото големите им кампании започнаха по-скоро като ваканционни екскурзии или изследователски пътешествия. Хубавата Елена беше достатъчно привлекателна, но всъщност представляваше само повод за войната.

Имаше няколко опита да се обединят индианските племена, но движението се проваляше всеки път от жаждата за жени и роби. Смятам, че ако бяха обединени и знаеха каква ще бъде съдбата им, те щяха да запазят Америка за себе си. Поне можеха да закупят оръжия и инструменти и да индустриализират до известна степен страната, както направиха японците. Признавам, че това са предположения, но ако бяха успели, светът щеше да бъде съвсем различен.

Някой ден ще изложа всичко това в пълна и коригирана история на човечеството със снимки и нека след това „специалистите“ се побъркат от спорове.

Не проникнах много надалеч в бъдещето. Не се доближих до звездните хора или както Робърт ни обясни — назад към началото. Става въпрос за обмисляне на пътя, а аз не съм „блестящ“. Когато и ако го намеря, ще взема Робърт и Стар за водачи.

Това, което видях от бъдещето, не беше много добро, но не беше и много лошо. Действителната бъркотия е настъпила едва когато звездните хора са се появили в далечното бъдеще на историята, ако трябва да се вярва на Робърт, а аз мисля, че той е прав. Не мога да си представя какви ще бъдат затрудненията, но трябва да са нещо изключително, щом като те не ще могат да се справят с тях при изключително напредналата техника, с която ще разполагат. А може и това да е отговорът. Това е почти така и за нас сега.

 

Петък, 14 ноември

Рут и Бил заминаха на двудневна екскурзия и Робърт остана у нас. Той е добро дете и не ми причинява никакви грижи. Той и Стар удържаха на думата си, но в момента замислят нещо друго. Чувствувам го и състоянието на ужасено очакване се върна. Напоследък са тайнствени. Заварвам ги да се съсредоточават интензивно; след това въздишат раздразнено и накрая избухват в необясним смях.

— Спомнете си какво ми обещахте — предупредих Стар, когато и Робърт беше в стаята.

— Няма да го нарушим, тате — отвърна тя сериозно.

И двамата изрекоха едновременно:

— Вече няма да напускаме нашето време!

Но отново избухнаха в смях!

Ще трябва да ги държа под око. Каква полза от това — не зная. Замислят нещо, но как да ги спра? Да ги затворя в стаите им? Да ги набия?

Питам се какво би препоръчал някой друг.

* * *

Децата са изчезнали!

Цял час ги чаках. Зная, че не биха стояли толкова дълго, ако можеха да се върнат. Трябва да са се натъкнали на нещо необяснимо. Може да са „блестящи“, но все още са деца!

Имам някои следи. Те обещаха да не излизат от сегашното време. Колкото и да е хитра. Стар никога не е нарушавала обещание към мен, искам да кажа — нарушение такова, каквото го разбира нейната типично женска психика. Следователно те са в нашето време.

Няколко пъти Стар споменаваше, че иска да знае къде са древните, „блестящите“… Как са напуснали лентата на Мьобиус. Тук трябва да се търси отговорът. Имаме пътешествие по една-единствена повърхност. Имаме линия, имаме равнина, имаме куб. След това имаме свръхкуб. Това е логичната прогресия в математиката. „Блестящите“ сигурно са разсъждавали по този начин. Сега аз ще трябва да извърша същото, но без предимството да съм блестящ. Да видим мога ли.

Като редуцираме настоящето–миналото–бъдещето на човека до лентата на Мьобиус, изключваме едно измерение. Лентата е двуизмерна, тъй като няма дълбочина (естествено, за лентата на Мьобиус е невъзможно да има дълбочина — тя има само една повърхност). Като ги сведем до две измерения, става възможно да пътуваме, където искаме по нея през третото измерение. Попадаме в третото измерение, когато се обвиваме в изкривения куб. Да направим още една крачка в още едно измерение. С една дума, в свръхкуб. За да получим еквивалент на лентата на Мьобиус с дълбочина, трябва да влезем в четвъртото измерение, което, по мое мнение, е единственият начин, по който блестящите са успели да излязат от затворения цикъл на минало–сегашно–бъдеще–минало. Стигнали са до заключението, че им трябва само още едно измерение. Ясно е, че Стар и Робърт са разсъждавали по същия начин: те не са искали да нарушат обещанието си да не напущат настоящото време и са удържали думата си по доста непочтен начин, като са слезли от лентата на Мьобиус в друго сегашно време.

Всички тези обяснения излагам на хартия заради тебе, Джим Пиътър, тъй като знам, първо, че и ти си „междинен“ като мене и, второ, че откакто съм ти показал онази монета, изпусната от Стар, ти непрекъснато мислиш какво е станало. Пиша ти с надеждата, че ще успееш да обясниш на Бил и Рут Хауъл всичко… или поне толкова, че да разберат истината за своя син Робърт и моята дъщеря Стар, както и къде може да са отишли децата.

Оставям тези бележки на видно място, така че да могат да се намерят, когато ти, Бил и Рут ни търсите. Ако прочетете тези бележки, значи не съм успял да намеря децата. Има и друга възможност: да ги намеря, но да не успеем да се върнем обратно на тази лента на Мьобиус. Може би „там“ времето има други стойности или изобщо не съществува. Никой не може да каже какво ме очаква, когато напусна лентата.

Бил и Рут, иска ми се да ви дам надежда, че ще доведа Робърт обратно. Но мога само да го желая. Може да се окаже, че и този копнеж е напразен като копнежа по Стар… моята Стар!

Сега се опитвам да си представя шест куба и да ги сгъна един в друг така, че всеки ъгъл да е прав. Не е лесно, но мога да го направя, като използувам добре всеки миг съсредоточаване, както ме научиха децата. Чудесно: получих шестте куба, където всеки ъгъл е прав. И сега ако, докато сгъвам, огъна наполовина, чрез извънсензорното си възприятие, свръхкуба около себе си…

Бележки

[1] Звезда (англ.). Б.пр. ↑