Оригинално заглавие
Che amore di computer [= Giochi d’amore], (Пълни авторски права)
Превод от италиански
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)
Сканиране
gogo_mir (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Ripcho (2013 г.)

Публикувано в сп. „Наука и техника“, бр.45-46/1986 г.


Аманда дълго се колебаеше дали да се обади на Антонио. Някога бяха съученици и оттогава не беше го виждала. А неговата помощ й трябваше… Накрая се реши и му звънна. Уговориха да се видят на другия ден вечерта. След като размениха няколко реплики, Антонио каза:

— Разбрах от вестниците за нещастието, сполетяло Гуидо. Било е ужасно…

Потънал в креслото, Антонио наблюдаваше внимателно Аманда. Тя беше бледа и измъчена, но иначе не се беше променила. Момиче с неотразим чар, с дълги руси коси и бадемови очи. Времето сякаш не я бе докоснало.

— Антонио, веднага ще ти кажа защо те потърсих. Прочети това писмо — тя му подаде един лист. — Гуидо беше електроинженер и пътуваше непрекъснато. Това писмо е писал в Родезия. Така и не го е изпратил. Кой знае защо… Предадоха ми го след смъртта му заедно с някои негови вещи.

Антонио разгъна листа и погледът му се спря на едно изречение, което беше подчертано: „Помни: Алберт — това съм аз. За теб, Аманда, моя любов недостижима.“

— Алберт ли? Кой е този Алберт? — попита Антонио.

— Алберт е в студиото. Ела. — Момичето мина напред, обърна се и каза: — Извинявай за хаоса, но все още не мога да се съвзема, за да сложа всичко в ред. Ето го там в онзи ъгъл.

Тя сочеше една „Оливети М31“. Антонио веднага разбра за какво става дума. Това беше „човек-компютър“. Каза учуден:

— Но това е един доста скъп универсален компютър, и то с големи възможности. Питам се за какво ли го е използвал Гуидо?

— Да, и аз мисля, че Гуидо го е използвал твърде рядко в ежедневната си работа. Чувала съм, че този компютър е с изключителен обхват на действие. Спомням си обаче за онази негова мания да води дневник.

— Дневник ли?

— Да. От няколко години бе започнал да води дневник. А в последно време го замени с един работен компютър, който носеше навсякъде със себе си, само дето не спеше с него…

— Започвам да разбирам — каза Антонио. — Гуидо постепенно е прехвърлил информацията за себе си от дневника в паметта на М31. И ако наистина е така, Алберт е архив на сведения за Гуидо. Негови съкровени тайни, предполагам…

— Но нали не е трудно да се работи с този компютър? Това е причината след толкова години… да ти се обадя. Ти си геният на информатиката. Трябва да ми помогнеш, да ми покажеш как да стигна до паметта на Алберт. Трябва да ме научиш на Бейсик или може би този компютър работи с друг език…

— Скъпа Аманда — Антонио се усмихна, — този компютър работи с Лайф, езика на деветдесетте години, който е доста сложен. За теб бих го направил на драго сърце, въпреки че непрекъснато пътувам и не знам кога ще намерим време — той сякаш се поколеба…

— Но аз говоря сериозно — настоя Аманда. — Няма значение, че пътуваш много, можем да поддържаме връзка. Знам, че ще ти отнема ценно време, но ще гледам да ти се отблагодаря някак си. — За момент Аманда сякаш се отдалечи във времето и после плахо продължи. — Напоследък отношенията ни с Гуидо се бяха влошили. Всъщност бракът ни още от самото начало не потръгна. Никога не съм предполагала, че смъртта му ще ме разстрои толкова много. Винаги съм искала да разбера какво в действителност мисли Гуидо за мен. Ето една възможност, една-единствена, и то благодарение на Алберт. Не мога да се откажа, нали?

Антонио размисли и после каза:

— Добре, да опитаме. Човек трудно може да откаже на една толкова грациозна ученичка… Нека погледна в какво състояние се намира Алберт. „Айнщайн“ — Антонио имаше предвид Гуидо — е ясен…

Мисълта, че Гуидо вече го нямаше, я преследваше непрекъснато. Изведнъж всичко започна да й напомня за него — някои предмети в техния дом, някои улици… Тя беше свикнала с честите му отсъствия, но никога и за момент не бе помисляла, че толкова много ще й липсва. На моменти се улавяше, че разговаря с него. Често й се присънваше. Опитваше се да го заговори, но образът му много бързо се стопяваше…

През тези дни често ходеше на гробищата. Сядаше върху гранитния камък и мислено разговаряше с Гуидо. „Надявам се — говореше му тя, — че Алберт ще ми помогне да разбера някои неща за теб и ще ме успокои, че не си страдал по моя вина… и че може би си ме обичал, въпреки че ти винаги мълчеше…“

Едва сега, когато той беше мъртъв, разговорът между тях вървеше, макар и напълно излишен.

Минаха две седмици. Уроците с Антонио напредваха и една нощ й се присъни Гуидо. „Кажи ми нещо“ — прошепна той. Образът му приличаше на призрак с дълга шия, стърчаща от пулта на М31. Събуди се. По бузите й се стичаха сълзи.

Хълцайки, тя се измъкна от топлото легло и отиде до компютъра. Не усети кога го включи. В тъмнината екранът разпръсна луминесцентна светлина със зеленикави отблясъци. Заприлича й на кладенец с бистра повърхност, а дълбочината му сякаш я теглеше бавно надолу… Тя плахо пристъпи и написа на клавиатурата Г-у-и-д-о.

В този момент си спомни заръките на Антонио да не бърза. Досега съвсем съзнателно избягваше да работи с компютъра. Тя изпитваше необясним страх от Алберт. На екрана се появи отговор: Гуидо Бенели, RK 3250 — IS, роден в Бари на 22 октомври 1970 г., жител на…

Един автоматичен отговор и Аманда усети студенината в него. Това, че успя да задейства компютъра „по въпроса Гуидо“, беше истински късмет, но по-нататък не можеше да продължи. Не знаеше как да превключи на програма. Изведнъж й хрумна да напише на клавиатурата А-м-а-н-д-а.

На екрана се появиха хиляди точки, които образуваха стилизирано изображение на туптящо сърце с надпис Г Х А. Тя го гледаше смаяна. Вече можеше да започне! На екрана се появи нов надпис: „Аманда трябва да задава въпроси на Гуидо“.

Разкъсваха я противоречиви мисли. „Това е опасна игра — помисли си тя. — Но колкото опасна, толкова и примамлива. Можеше ли да вярва на една машина? Ако нещо вътре се повреди, тя щеше да стане жертва на капризите и лъжите на програматора. Но нали точно това искаше… да опознае програматора. Тогава трябваше да приеме и риска. Ще пита и ще сверява отговорите с онова, което си спомняше. Тестове например…“ — И веднага се запита: „Дали изобщо съществуват любовни тестове. Между хора?… Не! Но с Алберт е по-различно, защото е компютър. В него е заложена всякаква информация за Гуидо и тя може да пита каквото си поиска, съвсем открито и без да се притеснява.“

Алберт присвяткваше. М31 можеше да издава звуци, да модулира човешки глас, да отговаря на словесни заповеди.

Късно през нощта е. Аманда сякаш живее в друго измерение, извън времето и пространството на обективния свят. Нейните пръсти „говорят“ на клавиатурата единствения език, който познава: Г-у-и-д-о.

На екрана блясва петно, което малко по малко се избистря и накрая се появява образът на Гуидо. Той отваря уста и един глас — неговият! — прошепва нещо.

Аманда истерично крещи и се вкопчва в машината.

Антонио влезе и се огледа.

— Здравей, скъпа. Виждам, че си намерила сили да подредиш… Това ме радва. — Той седна в креслото. Тя също изглеждаше променена. — Чакаш ли някой? — я попита, усмихвайки се.

— Не. Ще пиеш ли един коктейл, преди да започнем урока си по Лайф? — тя му се усмихна на свой ред. Но Антонио не беше глупав.

— Аманда, помолих те да не бързаш с Алберт!

— Защо? — извика Аманда с треперещ глас. — Нали затова потърсих помощта ти? Даже съм ти много благодарна. Уроците ти са ми от голяма полза.

— Виж какво, не искам да се заблуждаваш. Разбери! Алберт не е Гуидо.

Тя се намръщи и каза:

— Е добре, ще бъда откровена с теб. Но ти също се опитай да ме разбереш. С елементарните си познания задействах Алберт и мога да ти съобщя, че Гуидо е измислил нещо фантастично. Алберт не е само архив на информация за Гуидо. Алберт е самият Гуидо, разбираш ли? По същия начин говори, мисли, живее…

— Боже господи! Искаш да кажеш, че… заради него си положила всички тези грижи. Докъде стигнахме! — възкликна изненадан Антонио, който все още не можеше да повярва. — Бъди разумна — продължи той. — Може би си обичала Гуидо, но него вече го няма. Той е мъртъв. Събуди се! Огледай се наоколо!… Има хора, които би могла да направиш щастливи!

Аманда замълча. После добави:

— Благодаря ти за всичко, но искам да бъда искрена с теб. Аз обичам само Гуидо и в сърцето ми няма място за друг. И колкото и невероятно да ти се струва, едва сега аз започвам да обичам истински Гуидо, и то благодарение на Алберт. Всичко онова, което нямахме време да преживеем, сега се сбъдва. Не е ли това прекрасно.

— Невероятно — отвърна рязко Антонио. — Аз съм специалист в тази област и най-добре мога да кажа как стоят нещата. Алберт никога не може да ти даде любов, а само съвършена електронна симулация.

— Сигурен ли си? Не съм чак толкова невежа. „Психиката“ на компютъра не зависи само от апаратната част, а преди всичко от програмите. Защо да отричаме възможността на компютрите да имат умствени способности при положение, че са правилно програмирани? Нека се намери философ, който да ми докаже, че съвършената симулация на дадено явление не е почти равностойна на самото явление.

— Съвършена ли? Ти си си изгубила ума!

— Като всяка влюбена жена!… — отвърна тя саркастично.

— Влюбена ли? Моля те, престани с тези глупости… Една банална видеоигра я приемаш за любов.

Аманда се разсърди:

— Няма да ти позволя… Антонио се приближи до нея и улови ръцете й, но тя се дръпна. Изведнъж се почувства объркана, самотна и безпомощна — така както се чувстваше първите дни след смъртта на Гуидо.

Вече всяка нощ точно в 12 ч Аманда става от леглото и включва Алберт. Денем няма желание за това, но нощем… се разиграва неописуем театър. Това е един особено напрегнат момент за нея и тя потръпва пред чудото на тази „среща“.

Аманда лежи самотна в леглото. Облякла е нова нощница и в погледа й се долавя нещо лукаво. Става и се примъква до креслото. Сяда пред екрана, който разпръсква слаба зеленикава светлина. Изведнъж решава да остави Алберт включен завинаги: „Гуидо може по всяко време да поиска да ми каже нещо или пък… да ми остави послание. Трябваше да се сетя по-рано.“

Точно в 12 ч екранът оживява сам. Гуидо вече знае навиците й. Аманда е щастлива. Някои отговори на Алберт окончателно я убедиха, че Гуидо винаги е бил честен в отношенията си с нея. Че силно я е обичал и продължава да я обича. „Освен това човек не води дневник, за да лъже“ — помисли си тя. Алберт й помогна да прозре някои истини, за които досега и през ум не й бе минавало, и да изживее моменти, които за нея до този момент бяха само празни мечти. „Естествено, това не можеше да се случи между обикновени хора…“ — мислеше си тя.

Алберт просвяткваше: Аманда и Гуидо по време на едно пътуване.

Нижеха се картини… Ето ги двамата, разхождат се прегърнати, а наоколо пустинен пейзаж. „Помниш ли, че бяхме запланували това пътуване до Ориента…“ Достатъчно е само да завърти програмата и всичко е наред: местата, които нямаха време да посетят, думите, които можеха да си кажат, но никой от тях двамата не посмя да изрече едно пълно отпускане, блаженство, до което не стигнаха. Връзката между тях двамата все повече се задълбочаваше. „О, Гуидо“ — прошепва тя и по лицето й се стичат сълзи — сълзи на изгаряща радост.

Аманда получи писмо от САЩ. Беше от Антонио. „Скъпа Аманда, далеч от теб и Алберт имах време да поразмисля за някои неща. Замисляла ли си се за това, че Гуидо все още не съзнава истинското си физическо състояние. Все още не е разбрал това, но въображението му се развинтва, и то благодарение на твоята помощ. Аз мисля, че рано или късно той ще разбере, че е мъртъв. Страхувам се от този момент.“

Тази нощ Аманда е неспокойна. Усеща буца в гърлото си. „Писмото ли я бе впечатлило толкова много. Антонио беше далеч. Какво ли имаше предвид, като пишеше това?“ Чувства се изоставена и самотна като никога. Обзета е от нерешителност. Изведнъж решава да престане с дългите си колебания и да включи Алберт. Хрумнала й бе една идея — да изпита по-надълбоко Алберт. Става и премества на леглото клавиатурата на М–31. „Дали мозъкът на Алберт има подсъзнание? Може ли да получи отговор за неща, които Гуидо не съзнава, но живеят в подсъзнанието му?“

Плахо, с треперещи ръце се приближава до М–31 и нежно го погалва… Сърцето й лудо бие.

На екрана се появява… профилът на Алберт. „Значи това е истината… Значи Гуидо е започнал да съзнава, че действително е мъртъв…“

Когато Антонио се завърна и покани Аманда да прекара с него една по-различна вечер, тя не намери начин да му откаже. Каза си: „Важното е в полунощ да съм вкъщи.“ Това беше вълшебният час на „срещата“, която не искаше да пропусне. Антонио и не подозираше колко се бяха задълбочили отношенията им. До какво богатство и наситеност на чувствата бяха стигнали. Нито пък можеше да разбере за пропастта, която ги делеше от няколко нощи.

— Но при едно условие — добави Антонио, като се усмихваше. — Поне тази вечер да не споменаваме нито Алберт, нито Лайф.

Седнаха в един ресторант на открито. Беше есен и меките тонове на залеза се сливаха с дискретните светлини, надничащи иззад дърветата. Но Аманда беше сляпа за тази красота. Дълбоко в себе си тя чувстваше, че тази действителност не я интересува, че за нея тя е лишена от смисъл. Това, което изпитваше при контактите си с Алберт, беше нещо много по-конкретно, по-реално. Тя съзерцаваше с празен поглед света около себе си и логиката на един живот, който доскоро беше и неин… И в нея все по-силно напираше желанието да избяга от тази действителност, желание, което с големи усилия потискаше.

Бяха им сервирали второто блюдо, когато един сервитьор повика Антонио.

— Извинявай, скъпа. Винаги, когато ходя някъде, оставям адреса, на който се намирам. Някой ме търси по телефона. — Върна се пребледнял.

— Аманда… пожар… у вас. Тръгвай веднага!

Жената припадна. Сервитьорът помогна да я пренесат до колата. Само след няколко минути с бясна скорост колата се понесе по шосето. Светлини, резки спирачки, завои. Аманда слезе от колата и залитайки, се добра до външната врата. Двама пожарникари се опитаха да й препречат пътя, но тя се отскубна и връхлетя вътре. Гъсти димни завеси се стелеха по стълбищата. Изтича нагоре, отвори вратата на апартамента и прекрачи прага.

Алберт беше там, целият в пламъци, стопяваше се като черна сянка. Горещи сълзи се стичаха по бузите на момичето. Опита се да включи компютъра. „Гуидо“ — извика тя няколко пъти и отчаяно взе да удря по почернелите и изкривени клавиши. Но образът, който я гледаше от екрана, не беше на Гуидо.

На монитора Аманда изглеждаше променена. „Аманда!“ — извика Антонио отчаяно. После се обърна към жената с бялата престилка:

— Доктор Негри, пуснете ме при нея! Само за пет минути… Това ще й се отрази добре.

Д-р Негри беше висока и стройна, с тяло на манекен и красиво строго лице.

— Съжалявам — отвърна жената. — Повече от месец отказва да види когото и да било. Общуваме с нея най-вече чрез монитора. Аманда сякаш е безчувствена за външния свят.

— Аманда, аз съм — настоя Антонио. — Тя повдигна бинтованите си ръце и промърмори нещо.

— Нищо друго не ни остава, освен да чакаме. Ще е необходим дълъг възстановителен период. Психиатрията не прави чудеса. А сега е по-добре да си вървите. Мисля, че вашето присъствие съвсем не й се отразява добре.

— Довиждане, Аманда — каза Антонио натъжен. Излязоха навън. Дървета, пейки, бели престилки, сивите стени на психиатрията.

— Прочетох — каза д-р Негри, че съдебните органи са установили причините за пожара. Един компютър М31, който се е намирал в стаята на момичето, е направил късо съединение. Вие какво ще кажете като специалист?

— Не изключвам това като възможност — отвърна предпазливо Антонио, — въпреки че това ми се струва невероятно. В интерес на истината трябва да знаете, че случаят е заведен в архива, без да е разследван докрай.

Антонио знаеше, че паметта на Алберт е непоправимо разрушена. „Бедната Аманда — помисли си той. — За втори път вдовица на Гуидо. И този път наистина завинаги.“

Стигнаха до изхода и се сбогуваха. Антонио излезе навън и пое замислен по булеварда.

Той знаеше подробности, които не бяха известни на следствените органи, и даде простор на фантазията си: „По времето, когато беше станал пожарът, Аманда трябваше да си бъде у дома. Да, пожарът е бил предизвикан нарочно от Гуидо. Какво всъщност бе разбрал той за собственото си състояние и състоянието на Аманда? Това, че се беше съгласила да отидат на ресторант — жива случайност, — й беше спасило живота. Ето една голяма любов, поставена на изпитание от компютър. — После поклати глава и се усмихна. — Това бяха фантазии, чисти измислици, с които можем само да се пошегуваме.“

Това беше невъзможно. Ако приемеше, че това е истината, трябваше да се съгласи, колкото и да не му се искаше, че съвършената симулация на действителността е равностойна на нея. Трябваше да промени мнението си?

Спря се на тротоара. Усети силния мирис на късна есен. Огледа се наоколо. Засипаният с пожълтели кленови листа булевард, белите покриви на клиниката, подаващи се иззад пиниите, заобикалящият го свят… „Какво е тогава нашата действителност?…“

„Не — чу се да произнася на висок глас, — в това никога не бих се усъмнил.“ И с решителна крачка се запъти към колата си.

Край
Читателите на „Любов с компютър“ са прочели и: