Марсел Еме
Човекът, който минаваше през стената

На улица „Оршам“ 756 в Монмартр, на третия етаж, живееше един прекрасен човек на име Дютийол, който притежаваше необикновената дарба да минава през стените, без това да му причинява някакво затруднение. Той носеше лорнет, имаше малка черна брадичка и беше третостепенен чиновник в Министерството на регистратурата. През зимата отиваше на работа с автобус, а при хубаво време, с бомбе на главата, изминаваше разстоянието дотам пеша.

Своята способност Дютийол откри едва на четиридесет и три годишна възраст. Една вечер, когато се намираше в антрето на малкия си ергенски апартамент, електричеството прекъсна за малко. Дютийол се полута в тъмнината и след като токът дойде отново, той се бе озовал на стълбището на третия етаж. Фактът, че входната му врата беше заключена отвътре, го накара да се замисли върху случилото се и той, въпреки здравия разум, реши да си влезе, както бе излязъл — минавайки през стената. Тази странна способност, която не беше такава, за каквато би мечтал, не престана да го тормози и на другия ден той реши да се консултира с някой лекар в квартала. Докторът можа да се убеди, че преживяното от пациента отговаря на истината и след като го прегледа, откри спираловидно втвърдяване на стената на щитовидната жлеза, което определи като причина на заболяването. Той предписа интензивно пренатоварване на организма и прахове от четиривалентен пирет, смесен с оризово брашно и хормон на кентавър, които трябваше да се взимат два пъти годишно.

След като погълна първия прах, Дютийол сложи лекарството в едно чекмедже и го забрави. Колкото до интензивното пренатоварване, работата му като чиновник беше изградила навици, неподлежащи на никакви изменения, а свободното му време, посветено на четене на вестници и на колекцията от марки, не изискваше неразумно изразходване на енергия. В продължение на една година Дютийол запази напълно способността си да минава през стената. Той не я използуваше никога, освен по невнимание, тъй като нямаше развито въображение, а и приключенията не го привличаха, дори не му минаваше наум да се прибира по друг начин, освен като отвори както обикновено вратата си. Сигурно би остарял спокойно с навиците си, без да се изкуши да изпробва дарбата си, ако изведнъж едно необикновено събитие не беше разстроило живота му. Г-н Мурон, неговият подначалник, напусна службата и беше заместен от някакъв г-н Лекюйе, който говореше малко и имаше късо подстригани мустаци. Още от първия ден на новия подначалник никак не се понрави, че Дютийол носеше лорнет на верижка и имаше черна брадичка. Той реши да се отнася към него като към вещ, остаряла, пречеща и нечиста. Но най-лошото беше, че той пожела да въведе в работата значителни реформи с цел да наруши душевното спокойствие на подчинения си. От двадесет години Дютийол започваше писмата си със следната формула: „Позовавайки се на Вашето уважаемо послание от еди-коя си дата т.м. и въз основа на нашата предишна кореспонденция, имам честта да Ви съобщя…“ Формула, която г-н Лекюйе пожела да замени с друга, по американски маниер: „В отговор на Вашето писмо от еди-кога си, съобщавам Ви…“ Дютийол не можа да привикне с този стил на кореспонденция. Той се връщаше несъзнателно към традиционния начин, с механична упоритост, което му спечели растящата неприязън на подначалника. Обстановката в Министерството на регистратурата ставаше мъчителна, тежка. Сутрин Дютийол отиваше на работа със страх и вечер често му се случваше да размишлява в продължение на четвърт час в леглото си, преди да заспи.

Ядосан от това назадничаво упорство, което компрометираше успеха на реформите му, г-н Лекюйе беше преместил Дютийол в малка полутъмна стаичка в съседство с кабинета си. Там се влизаше от коридора през ниска и тясна врата, върху която още стоеше табелка с надпис „ОТПАДЪЦИ“. Дютийол беше приел със свито сърце това безпрецедентно унижение, но в къщи, когато четеше във вестника за разни произшествия и убийства, той започваше да си представя на мястото на жертвата г-н Лекюйе.

Един ден подначалникът се втурна в стаичката, размахвайки едно писмо, и започна да реве:

— Препишете ми отново този боклук! Препишете ми отново този отвратителен боклук, който позори службата ми!

Дютийол поиска да протестира, но г-н Лекюйе, крещейки го нарече „шаблонна хлебарка“ и преди да си тръгне, смачка писмото, което държеше в ръка, и го захвърли в лицето му. Дютийол беше скромен, но горд. Останал сам в стаичката си, той пламна от възмущение и внезапно вдъхновение го завладя. Напущайки мястото си, той влезе в стената, която го разделяше от кабинета на подначалника, но влезе така предпазливо, че само главата му да се подаде от другата страна. Г-н Лекюйе, седнал зад работната си маса, разместваше с още нервна ръка една запетая в текста на един от чиновниците, зависещи от неговото одобрение, когато чу да се кашля в кабинета му. Вдигайки очи, той откри с неизразим ужас главата на Дютийол, закачена на стената като ловджийски трофей. Тя го пронизваше през лорнета на верижка с поглед, пълен с омраза, и нещо повече, главата заговори:

— Господине — каза тя, — вие сте хулиган, уличник и грубиян.

Зяпнал от ужас, г-н Лекюйе не можеше да откъсне очи от тази гледка. Накрая, изтръгвайки се от креслото си, той изскочи в коридора и изтича до стаичката. Дютийол, с перодръжка в ръка, беше на обикновеното си място, мирен и работлив. Подначалникът го гледа дълго и след като промърмори няколко думи, се върна в кабинета си. Едва седнал, главата се появи отново на стената.

— Господине, вие сте хулиган, уличник и грубиян.

В продължение само на този ден страшната глава се появи двадесет и три пъти на стената и през следващите дни се повтори същото без промяна. Дютийол, който беше придобил известна лекота в тази игра, не се задоволяваше вече само да хули подначалника. Той отправяше зловещи заплахи, викайки например с гробовен глас, насечен с истински дяволски смях:

— Дивак! Диване! Вампир! (Смях) Мътните да те вземат! (Смях)

Като чуваше това, горкият подначалник побледняваше, започваше да се задъхва и косите му се изправяха на главата и страшна пот, като при агония, се стичаше по гърба му. През първия ден отслабна с един фунт. През следващите дни, освен че започна да се топи почти видимо, той придоби навика да яде супата с вилица и да поздравява по военному полицаите. В началото на втората седмица дойде линейка да го вземе от дома му и го закара в болница.

Дютийол, освободен от тиранията на г-н Лекюйе, можа да се върне отново на любимите си формули: „Позовавайки се на Вашето уважаемо послание от…“ Обаче беше недоволен. Нещо в него се надигаше, една нова, властна нужда, която не беше друго освен желание да минава през стените. Без съмнение той можеше да упражнява свободно своята дарба в къщи и отсега нататък не се отказа от нея. Но човек, притежаващ блестящи способности, не би могъл дълго време да се задоволява, като ги използува за посредствени неща. За Дютийол не беше вече достатъчно само да минава през стените. Той го разбра добре и почувствува в себе си нужда от действие, растящо желание да се реализира и да се надмине и известна носталгия, която го зовеше отвъд стената. За жалост, липсваше му цел. Той потърси вдъхновение във вестника си, особено в статиите, отнасящи се до политиката и спорта, които му изглеждаха достойни занимания. Но накрая, след като осъзна, че те не дават никаква перспектива за хора, минаващи през стените, той се насочи към рубриката за произшествия, които му подсказаха нужната цел.

Първият обир, който извърши Дютийол, беше в една голяма кредитна банка на десния бряг на Сена. След като премина през една дузина стени и прегради, той се вмъкна в различни сейфове, напълни джобовете си с банкноти и преди да се оттегли, се подписа с червен тебешир под псевдонима Гару-Гару^[1], един много хубав подпис, който беше възпроизведен на следващия ден във всички вестници. За една седмица името на Гару-Гару стана изключително известно. Симпатията на публиката беше безрезервно на страната на този обаятелен крадец, който така добре разиграваше полицията. Той се проявяваше всяка нощ с нов подвиг, извършен в някоя банка, бижутерия или в жилището на някой богаташ. В Париж, както и в провинцията, нямаше жена, която да не изпитва горещото желание да принадлежи телом и духом на страшния Гару-Гару. След кражбата на прочутия диамант Бюрдигала и обира на заложната къща, които станаха в продължение на една и съща седмица, ентусиазмът на тълпата достигна до екстаз. Министърът на вътрешните работи беше принуден да подаде оставката си, повличайки след себе си и министъра на регистратурата. Обаче Дютийол, станал един от най-богатите хора в Париж, беше все-още акуратен в службата си. Говореше се, че ще го наградят за заслугите му. Всяка сутрин в Министерството на регистратурата той изпитваше удоволствие да слуша коментарите, които колегите му правеха върху нощните му подвизи. „Този Гару-Гару, казваха те, е чудесен човек, супермен, гений.“ Чувайки такива хвалби, Дютийол се изчервяваше от смущение и зад лорнета погледът му блестеше от приятелство и благодарност. Един ден тази атмосфера на симпатия го предразположи към откровение дотолкова, че той се почувствува неспособен да запази по-дълго тайната си. Все още малко смутен, той изгледа колегите си, които, струпани около един вестник, обсъждаха обира на Банк дьо Франс, и заяви със скромен глас:

— Знаете ли, Гару-Гару — това съм аз.

Страхотен продължителен смях посрещна признанието на Дютийол, който получи за подигравка прякора Гару-Гару. Вечерта, когато всички напускаха министерството, той беше обект на безкрайни шеги от страна на другарите си и животът престана да му изглежда толкова хубав.

Няколко дни по-късно Гару-Гару се остави да бъде заловен от нощен патрул в една бижутерия на улица „Пе“. Той беше поставил подписа си върху касата и беше започнал да пее пиянска песен, чупейки витрините с помощта на голяма чаша от масивно злато. За него би било лесно да се вмъкне в някоя стена и така да избегне нощния патрул, но по всичко изглежда, че той бе искал да бъде арестуван, и то вероятно само за да засрами колегите си, чието недоверие го беше оскърбило. Последните наистина бяха много изненадани, когато на следващата сутрин вестниците публикуваха на първа страница снимката на Дютийол. Те горчиво съжаляваха, че бяха пренебрегнали гениалния си другар, и му отдадоха чест, като си пуснаха малки брадички. Някои даже, повлияни както от угризения на съвестта, така и от възхищение към Гару-Гару, се опитаха да откраднат портфейла или семейния часовник на техни приятели и познати.

Фактът, че Дютийол се остави да бъде хванат от полицията, за да учуди няколко колеги, свидетелствува, без съмнение, за голяма лекомисленост, недостойна за една изключителна личност. Отказвайки се от свобода, Дютийол смяташе, че се е отдал на надменното желание за реванш, докато всъщност той просто се бе плъзнал по пътя на съдбата си. Човек, който минава през стените, не би успял в никаква кариера, ако не е посетил поне веднъж затвора. Когато Дютийол проникна в помещенията на парижкия затвор, той се почувствува като галеник на съдбата. Дебелите стени представляваха за него истинско угощение.

Още на другия ден след затварянето му пазачите откриха с изумление, че арестантът беше забил пирон в стената на килията и беше закачил на него златен часовник, принадлежащ на директора на затвора. Дютийол не можа или не поиска да разкрие как тази вещ беше попаднала в ръцете му. Часовникът беше върнат на собственика му, но на следващия ден бе намерен отново до леглото на Гару-Гару заедно с първия том на „Тримата мускетари“ от библиотеката на директора. Персоналът беше на крак. Пазачите се оплакваха, между другото, че ги ритат отзад, факт, който беше трудно обясним. Изглеждаше, че стените освен уши имат и крака. Задържането на Гару-Гару продължаваше вече седмица, когато директорът на затвора, влизайки една сутрин в кабинета си, намери върху масата следното писмо:

„Господин Директор, позовавайки се на нашия разговор от 17 т.м. и припомняйки си Вашите инструкции от 15 май м.г., имам честта да Ви съобщя, че току-що завърших четенето на втория том на «Тримата мускетари» и възнамерявам да избягам тази нощ между 11 часа и 25 минути и 11 часа и 35 минути. Моля Ви, г-н Директор, да приемете израза на моето дълбоко уважение. Гару-Гару.“

Въпреки усиленото наблюдение, на което беше обект тази нощ, Дютийол избяга в единадесет и тридесет. Станала достояние на публиката на следващата сутрин, новината предизвика навсякъде небивал ентусиазъм. Обаче Гару-Гару, извършвайки нов обир, с който достигна върха на славата си, не взе никакви предпазни мерки и се движеше безгрижно из Монмартр. Три дни след бягството му той беше заловен в кафене „Рев“ на улица „Коленкур“ малко преди обед, в момента, когато пиеше бяло вино с приятели.

Откаран отново в затвора и заключен с три резета в една тъмна килия, Дютийол избяга същата вечер и отиде да спи в апартамента на директора, в стаята за гости. На другата сутрин към девет часа той позвъня на прислужницата, за да му сервира закуската, и се остави да бъде прибран от леглото, без да се съпротивява на повиканите жандарми. Възмутен, директорът го наказа с лишаване от храна и постави пазач пред вратата на килията му. Към обед Гару-Гару отиде да обядва в един ресторант близо до затвора и след като изпи кафето си, телефонира на директора.

— Ало! Господин Директор, съжалявам много, но когато излизах преди малко, забравих да взема портфейла Ви, така че не съм в състояние да платя обяда си. Бихте ли бил така добър да изпратите някого да уреди сметката?

Директорът пристигна лично и се ядоса дотолкова, че започна да отправя заплахи и ругатни. Засегнат в гордостта си, Дютийол избяга през следващата нощ, за да не се върне повече. Този път той взе предпазни мерки: обръсна си черната брадичка и смени лорнета на верижка с очила с рогова рамка. Спортен каскет и костюм на едри карета с голф-панталони довършиха промяната. Той се настани в малък апартамент на авеню „Жюно“, където, още преди първото му арестуване, бе транспортирал част от мебелите си и нещата, на които държеше най-много. Шумът около реномето му започваше да го уморява и след престоя си в затвора той беше почнал да се насища на удоволствието да минава през стените. Най-дебелите, най-внушителните, сега му изглеждаха като обикновени паравани и Дютийол мечтаеше да се вмъкне в сърцевината на някоя пирамида. Докато обмисляше проекта за пътуване в Египет, той водеше съвсем мирен живот, разпределен между колекцията от марки, киното и дългите скитания из Монмартр. Метаморфозата му беше толкова пълна, че той минаваше вече без брада и с рогови очила покрай най-добрите си приятели, без да го познаят. Само художникът Жан Пол, който никога не би се заблудил от преправената физиономия на някой стар обитател на квартала, веднага отгатна истинската му самоличност. Една сутрин, като се озова лице с лице срещу Дютийол на ъгъла на улица „Абрьовоар“, той не можа да се въздържи да не му каже на грубия си жаргон нещо, което, преведено на общодостъпен език, означава следното:

— Виждам, че си се маскирал елегантно, за да объркаш инспекторите от полицията.

— Ах — промърмори Дютийол, — ти ме позна!

Разтревожен от този факт, той реши да ускори заминаването си за Египет. Обаче още на същия ден следобед изведнъж се влюби в една руса красавица, която срещна два пъти в интервал от четвърт час на улица „Льопик“. Дютийол забрави веднага колекцията си от марки и Египет с пирамидите. От своя страна блондинката го беше погледнала с много интерес. Днес нищо друго не пленява така силно въображението на жените както едни голф-панталони и очила с рогова рамка. Това подсказва киноартист и поражда мечти за коктейли и нощи в Калифорния. За жалост (Дютийол се информира от Жан Пол), хубавицата беше омъжена за груб и ревнив човек. Този подозрителен съпруг, който водеше разгулен живот, изоставяше редовно жена си между десет часа вечерта и четири часа сутринта, но преди да излезе, взимаше предпазна мярка, като я заключваше в стаята й, чиито капаци на прозорците бяха затворени с катинари. През деня той я наблюдаваше отблизо, даже му се случваше да я следи из улиците на Монмартр.

— Винаги нащрек, ето какво. Това е типът на човек, който не допуска да посягат на собствеността му.

Но това предупреждение на Жан Пол успя само да разгори желанието на Дютийол. На следващия ден, пресрещайки младата жена на улица „Томас“, той се осмели да я последва в една сладкарница и докато тя чакаше реда си да бъде обслужена, й каза почтително, че я обича и че знае всичко: лошият съпруг, заключената врата и капаците, но че ще бъде още вечерта в стаята й. Блондинката се изчерви, бурканът й с мляко затрепери в ръката и очите й се овлажниха от нежност. Тя въздъхна леко:

— Жалко, господине, това е невъзможно!

Вечерта на този лъчезарен ден, към десет часа, Дютийол беше на пост на улица „Норвен“ и наблюдаваше една дебела оградна стена, зад която се намираше малка къщичка, чиито ветропоказател и комин единствено се забелязваха от нея. Вратата в стената се отвори и един мъж, след като я заключи старателно след себе си, тръгна към авеню „Жюно“. Дютийол почака, докато го изгуби от погледа си на завоя, и преброи до десет. Тогава се засили, влезе в стената със стъпка на гимнастик и тичайки през препятствията, се вмъкна в стаята на хубавата затворничка.

На другия ден Дютийол получи силно главоболие. Но той не отдаде особено значение на неприятното страдание и не възнамеряваше за такава дреболия да изпусне срещата си. Обаче случайно откри някакви прахове на дъното на чекмеджето си и глътна един сутринта и един следобед. Вечерта болките бяха поносими, а и младата жена го чакаше. Когато си тръгна, Дютийол почувствува необичайно търкане по раменете и хълбоците при преминаване през стените на къщата. Въпреки това, той не му обърна внимание. Едва когато навлезе в стената на оградата, Дютийол изпита ясно усещане за съпротивление. Изглеждаше му, че се движи в течно вещество, което ставаше постепенно тестено и се втвърдяваше все повече при всяко ново усилие. Успял да стигне в средата на стената, той забеляза, че не напредва повече, и си спомни с ужас за праховете, които беше взел на два пъти през деня. Тези прахове, които бе сметнал за аспирин, съдържаха всъщност четиривалентен пирет, предписан от доктора миналата година. Ефектът от това лекарство се прояви внезапно.

Дютийол беше скован във вътрешността на оградата. Той се намира там и сега, смесен с камъка. Нощните минувачи, които слизат по улица „Норвен“ през часовете, когато глъчката на Париж стихва, чуват приглушен глас като че ли от задгробния свят, който те взимат за стон на вятъра, свирещ по кръстовищата на хълма. Това е Гару-Гару Дютийол, който оплаква края на славната си кариера и скръбта по кратката си любов. През някои зимни нощи се случва Жан Пол, с китара в ръка, да скита в звучната самота на улица „Норвен“, за да утеши с някоя песен горкия затворник, и акордите, откъснати от вкочанясалите му пръсти, проникват в сърцето на камъка като капки лунна светлина.