Карлос Кастанеда
Активната страна на безкрайността (4)

НАМЕРЕНИЕТО НА БЕЗКРАЙНОСТТА

— Искам от теб внимателно да обмислиш всяка подробност от това, което се случи между теб и онези двама души, Хорхе Кампос и Лукас Коронадо, които всъщност те доведоха при мен — каза ми дон Хуан. — После ще ми разкажеш всичко.

Изискването му се оказа много трудно за мен, въпреки това ми достави удоволствие да си припомня всяко нещо, което ми бяха казвали те двамата. Той искаше всички възможни подробности, нещо, което ме застави да напрегна паметта си до краен предел.

Историята, която дон Хуан искаше да си припомня, започна в град Гуаймас, в мексиканския щат Сонора. От Юма в щата Аризона ми бяха дали имена и адреси на едни хора, за които ми бяха казали, че ще могат да хвърлят някаква светлина над загадката на стареца, когото бях срещнал на автогарата. Но хората, които посетих, не само не бяха и чували за съществуването на оттеглил се стар шаман, но дори се съмняваха, че такъв изобщо съществува. Все пак знаеха безброй страхотни истории за шамани от племето яки и за войнствения дух на индианците от това племе. Подсказаха ми, че на Гара Викам, градче, разположено на железопътната линия между Гуаймас и Сиудад Обрегон, може би ще открия някой, който би ме насочил във вярна посока.

— Имате ли предвид някой конкретен човек? — бях попитал аз.

— Най-добре ще е да поговорите с някой аграрен инспектор от държавната банка — предложи един от тях. — В банката има много аграрни инспектори. Те познават всички индианци в областта, понеже банката е тази държавна институция, която изкупува реколтата им, а всеки яки е земеделец: докато обработва даден участък земя, той може да го смята своя собственост.

Вие познавате ли някой аграрен инспектор? — попитах аз.

Те се спогледаха и се усмихнаха извинително. Не познавали ни един, но настояха сам да се свържа с когото и да било от тях и да му изложа проблема си. Опитите ми да се запозная с аграрен инспектор от държавната банка в Гара Викам завършваха с пълен провал. Свързах се с трима, но разкажех ли им какво мислся, всеки от тях ме поглеждаше крайно подозрително. Моментално се усъмняваха, че може да съм шпионин, пратен от янките да забърква някакви неприятности — какви, не им беше ясно, но правеха всякакви смахнати предположения, като се започне от политическа агитация и се стигне до индустриален шпионаж. В този случай се ширеше убеждението, макар и без всякакви основания, че в земите на индианците-яки има големи медни залежи и че янките ламтят да се докопат до тях.

След този пълен провал аз се върнах в Гуаймас и се установих в хотел, разположен недалеч от един страхотен ресторант, където ходех три пъти на ден. Кухнята беше великолепна. Толкова ми хареса, че останах в Гуаймас още една седмица. На практика аз почти живеех в ресторанта и се сближих със съдържателя му, господин Рейес.

Веднъж, докато обядвах, господин Рейес дойде до масата ми с още един човек, когото ми представи като Хорхе Кампос, чистокръвен индианец-яки и предприемач. На младини той живял в Аризона и говореше английски перфектно, беше по американец от всеки същински американец. Господин Рейес се уби да го хвали като истински пример за това как с упорит труд и без да жали усилията си, човек може да се развие като изключителна личност.

Господин Рейес ни остави сами, а Хорхе Кампос седна до мен и незабавно завзе разговора. Правеше се на скромен и отрече всички похвали, но съвсем явно се гордееше до немай-къде от нещата, които господин Рейес бе казал за него. От пръв поглед придобих впечатлението, че Хорхе Кампос е от този определен тип предприемачи, които се срещат по баровете или оживените ъгли на главните улици, готови да ви пробутат всякаква идея или просто да ви надхитрят и да ви облекчат от спестяванията ви.

Господин Кампос беше с много приятен външен вид, висок около метър и осемдесет, строен, с лекото коремче на закоравял любител на твърдия алкохол. Лицето му беше много мургаво с лек маслинен оттенък. Обут беше в скъпи дънки и ослепителни каубойски ботуши с остър нос и ъгловати токове, сякаш често му се налага да ги запира в земята, за да удържа хванато с ласо добиче.

Облечен беше в безупречно изгладена риза на шотландско каре; от дясното джобче се подаваше пластмасова калъфка с няколко писалки. Виждал съм такива калъфки у чиновници, които си пазят джобовете да не се изцапат с мастило. Облеклото му се допълваше от скъпо на вид, червеникаво-кафяво велурено яке с ресни и висока шапка на тексаски каубой. Кръглото му лице беше безизразно. Нямаше нито бръчица, макар явно да беше на около петдесет години.

— Много ми е приятно да се запознаем, господин Кампос — казах аз, като му подадох ръка.

— Хайде да оставим официалностите — каза той, докато ми разтърсваше здраво ръката. — Обичам да се държа с младите хора като с равни, независимо от разликата във възрастта. Наричай ме просто Хорхе.

Той замълча за миг, явно преценявайки реакцията ми. Почудих се как да му отговоря. Определено не ми се щеше да го занасям, но пък и не можех да го взимам на сериозно.

— Любопитно ми е какво те води в Гуаймас — подхвърли той небрежно. — Нямаш вид на турист, а и едва ли те интересува подводен риболов.

— Аз съм студент по антропология — отговорих му, опитвам се да се свържа с местни индианци, за да проведа полеви изследвания.

— А аз съм бизнесмен — каза той. — Моята работа е доставям информация, да бъда посредник. Ти имаш някакви потребности, аз — стоката. Взимам възнаграждение за услугите си, но срещу пълни гаранции. Ако не останеш доволен, няма да ми платиш. — Ако вашата работа е да доставяте информация, то с удоволствие ще ви платя, колкото струва. — О! — възкликна той. — Ще ти трябва водач, който те разведе наоколо, някой по-образован от обикновените индианци-яки тук. Имаш ли субсидия от правителството на Съединените щати или някоя друга голяма институция?

— Да — излъгах аз. — Отпуснаха ми средства от Езотеричната фондация в Лос Анжелис. Когато казах това, в очите му се мярна алчен блясък, — О! — възкликна пак той. — И колко е голяма тази организация?

Достатъчно — отговорих аз. Господи! Наистина ли? — попита повторно той, сякаш отговорът ми беше точно това пояснение, което искал да чуе. — А сега мога ли да те попитам, ако нямаш нищо против, колко голяма е субсидията ти? Колко пари ти дадоха?

— Няколко хиляди долара за предварителните полеви проучвания — излъгах пак аз, за да видя как ще реагира.

— О! Обичам откровените хора — каза той, наслаждавайки се на думите си. — Сигурен съм, че с теб ще се споразумеем. Аз ти предлагам услугите си като водач и ключа, който може да отвори много секретни врати сред индианците — яки. Както си забелязал по външния ми вид, аз съм човек с вкус и средства.

— О, да, определено сте човек с добър вкус — потвърдих аз.

— Та искам да кажа, че срещу скромно възнаграждение, което ще намериш напълно разумно, аз ще те заведа до подходящите хора; хора, на които можеш да задаваш каквито въпроси пожелаеш. А срещу още мъничко повече мога и да ти превеждам думите им съвсем дословно на испански или английски. Говоря освен това френски и немски, но ми се струва, че тези езици не те интересуват.

— Прав сте, напълно сте прав — казах аз. — Тези езици изобщо не ме интересуват. А колко ще искате да ви платя?

Той извади от вътрешния си джоб бележник с кожени корици и го подхвърли пред лицето ми, надраска набързо някакви бележки, затвори го и с бързо и точно движение го прибра в джоба си. Сигурен бях, че искаше да ми даде представа колко бързо и делово се оправя със сметките.

— А, моето възнаграждение! Ще ти взимам по петдесет долара на ден плюс транспортните разходи и храната, тоест когато ти ядеш, ям и аз. Какво ще кажеш?

В този момент той се наведе към мен и почти шепнешком ми каза, че трябва да минем на английски, защото не иска хората наоколо да разберат от какъв характер е сделката ни. И тогава започна да говори на нещо, което изобщо не беше английски. Изпаднах в пълно недоумение и се чудех как да реагирам. Слушах го затормозено как продължава да бъбри непонятно, обаче с най-естествен вид. Сочеше ми непринудено с оживени жестове ту насам, ту натам, сякаш ми обяснява нещо. Имах чувство, че не говори на никой от изброените езици. Може би това беше езикът на племето яки. Когато покрай масата минаваха хора и ни поглеждаха, аз кимвах и казвах: „Да, да, разбира се.“ Веднъж казах: „Бихте ли го повторили още веднъж“, и това ми прозвуча толкова смешно, че се разкикотих чак докато ме заболя коремът от смях. Той също се разсмя от сърце, сякаш бях казал най-смешното нещо.

Трябва да бе забелязал, че накрая вече ми писна и преди да стана и да му кажа да се маха, отново заговори на испански.

— Не бих искал да те отегчавам с глупавите си наблюдения — каза той, — но ако ще бъда твой водач, както си мисля, че ще стане, ние ще трябва да прекарваме часове в разговори. Просто те изпитвах да видя дали си добър събеседник. Щом ще бъда дълго с теб, докато шофираш, то поне да бъда с човек, който умее да слуша и да поддържа разговор. Радвам се, че те бива и за двете.

После стана, стисна ми ръка и си тръгна. Като по даден знак съдържателят на ресторанта дойде до масата ми; усмихна се и заклати глава като мечок.

— Нали е забележителен човек? — попита той.

Не исках да се обвързвам с мнение и господин Рейес добави, без да съм го питал, че Хорхе Кампос в момента бил посредник в една изключително деликатна и изгодна сделка. Каза, че някакви минни компании от Съединените щати се интересували от железните и медните находища в земите на индианците — яки и че Хорхе Кампос щял да вземе от това пет милиона долара. Разбрах, че Хорхе Кампос е мошеник. В земите на индианците — яки нямаше никакви железни или медни залежи. Ако имаше, досега частните предприятия щяха да са очистили земите от индианците и да са ги преселили другаде.

— Забележителен е наистина — казах аз. — Най-удивителният човек, когото някога съм срещал. Как мога да се свържа отново с него?

— Не се безпокойте за това — отговори господин Рейес. — Хорхе вече ме поразпита за вас. Той ви наблюдава от мига, в който пристигнахте. Сигурно сам ще дойде и ще почука на вратата ви по-късно днес или утре.

Господин Рейес се оказа прав. Час — два по-късно някой ме събуди от следобедната ми дрямка. Бях решил да потегля от Гуаймас рано вечерта и да шофирам цялата нощ на път за Калифорния. Оказа се, че ме събуди Хорхе Кампос. Обясних му, че заминавам, но ще се върна след около месец.

— О, но ти трябва да останеш, нали се съгласих да ти бъда водач — каза той.

— Много съжалявам, но ще трябва да поотложим това. Сега времето ми е съвсем ограничено — отвърнах аз.

Знаех, че Хорхе Кампос е мошеник, въпреки това реших да му разкрия, че вече имам един информатор, когото съм срещнал в Аризона, и той ме чака да почнем работа. Описах стареца и казах, че името му е Хуан Матус и че хората го смятат за шаман. Хорхе Кампос се засмя широко. Попитах го дали познава стария човек.

— О, да, познавам го — весело каза той. — Може дори да се каже, че сме добри приятели. — И без да дочака покана, Хорхе Кампос влезе в стаята и седна зад масичката до балкона.

— Той тук някъде ли живее? — попитах аз.

— Разбира се — уверено каза той.

— Ще ме заведете ли при него?

— Защо не — отвърна той. — Ще ми трябват само два — три дни, за да направя собствените си проучвания, просто да се уверя, че е тук, и после ще отидем при него.

Разбирах, че лъже, и все пак не ми се искаше да приема, че е така. Дори си помислих, че първоначалното ми недоверие може би е неоснователно — в момента той изглеждаше толкова убедителен.

— Обаче — продължи той, — за да те заведа при този човек, ще трябва да ми платиш добре. Хонорарът ми ще бъде двеста долара.

Тази сума надвишаваше всичко, с което разполагах. Любезно отказах, като поясних, че в момента нямам в себе си достатъчно пари.

— Не ми се ще да изглеждам търгаш — каза той с най-подкупваща усмивка, — но колко можеш да си позволиш? Трябва да вземеш предвид и това, че ще ми се наложи да давам малки бакшиши. Индианците — яки са много затворени, но винаги има начини; все се намират врати, които се отварят с вълшебния ключ — парите.

Въпреки всичките ми подозрения бях убеден, че Хорхе Кампос е входният ми билет не само за света на индианците-якн, но и към стареца, който толкова ме бе заинтригувал. Не ми се щеше да се пазаря за пари и с известно неудобство му предложих петдесетте долара, с които разполагах.

— Аз съм в края на престоя си тук — казах с извинителен тон, — затова парите ми са на привършване. Останаха ми само петдесет долара.

Хорхе Кампос изпъна нозе под масичката и кръстоса ръце зад главата си, като килна шапка над челото си.

— Ще взема тези петдесет долара и часовника ти — каза безочливо той. — Но срещу такова заплащане мога да те срещна само с по-малък шаман. Не бързай толкова! — предупреди ме той, сякаш се канех да протестирам. — По тази стълба трябва да се изкачваме внимателно, от най-ниското стъпало до самия този човек, който, уверявам те, е на самия връх.

— И кога може да се срещна с този по-малък шаман? — попитах аз, подавайки му парите и часовника си.

— Още сега! — отвърна той, като се изправи и нетърпеливо грабна парите и часовника. — Да вървим! Нямаме и минутка за губене!

Седнахме в колата ми и той ме упъти да поема към град Потам — традиционен град на индианците-яки, разположен край река Яки. Докато пътувахме, той ми съобщи, че ще се срещнем с Лукас Коронадо, човек, известен с магьоснически умения, шамански трансове и с великолепните маски, които прави за празника на яките.

— Велики пости.

После насочи разговора към стареца и това, което ми разказа, беше в пълно противоречие с нещата, които други ми бяха говорили за него. Те го бяха описвали като отшелник и оттеглил се шаман, а Хорхе Кампос го изобрази като най-прочутия лечител и магьосник в този край; човек, чиято слава го е превърнала в почти недостъмна фигура. Той направи съвършено актьорска пауза и тогава нанесе последния си удар: каза, че разговор със стареца на солидна основа — какъвто е нужен на антрополозите — ще ми струва най-малко две хиляди долара. Понечих да протестирам срещу такъв скок в цената, по той ме изпревари:

— За двеста долара мога само да те заведа до него — каза той. — Но от тези двеста долара за мен ще останат само тридесет. Останалото ще отиде за подкупи. Обаче възможността да разговаряш с него надълго и нашироко ще струва много повече. Прецени сам: той има куп телохранители, хора, които го пазят. Ще трябва да ги придумвам и да бутвам по нещичко на всеки от тях.

— Накрая ще ти представя пълен отчет с разписки и всичко нужно за данъците ти — продължи той. — Тогава ще разбереш, че комисионната ми за уреждането на всичко това е съвсем минимална.

Почувствах прилив на възхищение към него. Предвидил беше всичко, дори разписките за моя данък. Той помълча малко, сякаш изчисляваше колко минимална е наистина печалбата му. Нямаше какво да кажа. Аз също се заех с изчисления, опитвайки се да измисля начин да намеря две хиляди долара. Помислих си дори наистина да подам заявление за субсидия.

— Но сигурен ли сте, че старецът ще се съгласи да разговаря с мен? — попитах аз.

— Разбира се — увери ме той. — Не само ще разговаря с теб, но и ще ти покаже някои магии, за което ти, естествено, ще му платиш. Тогава можете да се споразумеете колко да му плащаш за по-нататъшни уроци. — Хорхе Кампос пак замълча малко, вглеждайки се в очите ми. — Смяташ ли, че ще можеш да ми платиш тези две хиляди долара? — попита той с този умишлено равнодушен тон, който мигновено ме подсети, че е мошеник.

— О, да, без никакво затруднение — с убедителен тон излъгах аз.

Той не можа да прикрие възторга си.

— Чудесно момче! Чудесно момче! — възкликна той. — Значи се договорихме!

Опитах се да му задам още някои по-общи въпроси за стареца, но той твърдо ме отряза.

— Запази си ги за самия старец. Той ще е напълно твой — с усмивка каза той.

После започна да ми разказва за живота си в Съединените щати и за бизнеса, който въртял. Понеже вече го бях преценил като мошеник, който не знае и дума английски, страхотно се изненадах, като заговори на този език.

— Значи наистина говорите английски! — възкликнах аз, без дори да се опитам да скрия удивлението си.

— Разбира се, момчето ми — каза той с тексаски акцент, който подчертаваше през целия ни разговор. — Нали ти казах, че исках да те проверя колко ти щрака умът. Бива си те. Наистина мога да кажа, че си много съобразителен.

Английският му беше чудесен и ме забавляваше с шеги и разни истории. Стигнахме в Потам за нула време. Той ме насочи към една къща в покрайнините на градчето. Слязохме от колата. Той тръгна напред и извика високо името на Лукас Коронадо.

Откъм къщата се чу глас:

— Елате насам.

В задната част на малката колиба, върху козя кожа, постлана направо на земята, седеше един мъж. Придържаше с босите си крака парче дърво и го обработваше с резец и дървен чук. Закрепил здраво дървото, притиснато между стъпалата, той го въртеше като страхотно грънчарско колело, така да се каже. С нозе го въртеше, а ръцете му работеха с резеца. През живота си не бях виждал такова нещо. Той изработваше маска, като дълбаеше с извит резец. Забележително беше колко ловко нозете му придържаха дървото и го въртяха.

Човекът беше много слаб; лицето му беше изпито, с ъгловати черти, високи скули и тъмна кожа с бакърен оттенък. Кожата на лицето и шията му беше изпъната до краен предел. Красяха го тънки, увиснали мустаци, които придаваха на ъгловатото му лице зловещ вид. Беше с много тънък орлов нос и свирепи черни очи. Напълно черните вежди сякаш бяха нарисувани с молив, смолисточерната коса беше сресана назад. Никога не бях виждал толкова противно лице. Като го гледах, в съзнанието ми изникна представата за италиански отровител от епохата на Медичите. При внимателно вглеждане в лицето му реших, че най му подхождат думите „свиреп“ и „злокобен“.

Както беше седнал, придържайки с нозе парчето дърво, забелязах, че костите на нозете му бяха толкова дълги, че коленете му стигаха до раменете. Когато се приближих до него, той прекъсна работата си и стана. Беше по-висок от Хорхе Кампос и кльощав като върлина. Вероятно в знак на уважение към нас той нахлузи своите гуарачес.

— Влизайте, влизайте — каза той, без да се усмихне. Имах странното чувство, че Лукас Коронадо изобщо не може да се смее. — На какво дължа удоволствието от това посещение? — обърна се той към Хорхе Кампос.

— Доведох ти този млад човек, понеже иска да ти зададе някои въпроси за твоето изкуство — каза с покровителствен тон Хорхе Кампос. — Гарантирах, че ще отговориш най-достоверно на въпросите му.

— О, няма проблем, няма проблем — увери ме Лукас Коронадо, като ме измерваше целия със студен поглед.

После премина на друг език, предположих, че е езикът на племето яки. Двамата с Хорхе Кампос потънаха в оживен разговор, който продължи доста време. Държаха се така, сякаш аз изобщо не съществувах.

— Имаме тук един малък проблем — каза ми накрая Хорхе Кампос. — Лукас току-що ми каза, че сега му е най-натовареният сезон, понеже наближават празниците, затова няма да може да отговори на всичките ти въпроси, но друг път непременно ще го стори.

— Да, да, бъдете сигурен — каза ми Лукас Коронадо на испански. — Друг път, наистина; някой друг път.

— Ще трябва да привършваме посещението си — каза Хорхе Кампос, — но по-нататък пак ще те доведа.

Докато си тръгвахме, изпитах порив да изразя пред Лукас Коронадо възхищението си от изумителната му техника да работи едновременно с ръце и крака. Той ме погледна, сякаш бях луд, и очите му се разшириха от изненада.

— Никога ли не си виждал човек да изработва маски? — процеди той през стиснати зъби. — Ти откъде си? Да не си от Марс?

Почувствах се много глупаво. Понечих да обясня, че техниката му е нещо съвсем ново за мен. Той изглеждаше готов да ме прасне по главата. Хорхе Кампос ми каза на английски, че с бележката си много съм засегнал Лукас Коронадо. Той възприел похвалата ми като прикрит опит да се подиграя с бедността му — думите ми били за него иронично потвърждение за това колко беден и безпомощен е той.

— Ама точно обратното! — възкликнах аз. — Според мен той е великолепен!

— Не се и опитвай да му кажеш подобно нещо — скастри ме Хорхе Кампос. — Тези хора са научени да приемат и изказват оскърбления под най-завоалиран начин. Той се учудва, че се отнасяш пренебрежително към него, без изобщо да го познаваш, и се подиграваш над това, че няма възможност да си купи дърводелска стойка, на която да закрепва скулптурите си.

Почувствах се крайно неловко. Най-малко от всичко бях искал да се подигравам с единствения си възможен контакт. Хорхе Кампос явно си даваше напълно сметка за смущението ми.

— Купи си някоя от маските му — посъветва ме той. Отговорих, че имам пари само за бензин и храна и че съм смятал да шофирам до Лос Анжелис на един дъх, без никакво спиране.

— Ами тогава му дай коженото си яке — каза той като нещо разбиращо се от само себе си, макар и с доверителен, услужлив тон. — Иначе ще го засегнеш и ще те запомни само с обидата. Но не му казвай, че маските са красиви. Просто си купи една.

Когато казах на Лукас Коронадо, че му предлагам коженото си яке срещу една от неговите маски, той доволно се ухили. Взе якето и веднага го облече. Запъти се към къщата си, но преди да влезе, започна странно да се върти. След това коленичи пред нещо като олтар, вдигна ръце, сякаш се протягаше, и после потърка с длани якето отстрани.

Влезе в къщата, изнесе пакет, увит с вестници, и ми го подаде. Искаше ми се да му задам още въпроси. Той се извини, че го чакала работа, обаче добави, че ако искам, мога да дойда друг път.

По пътя на връщане към Гуаймас Хорхе Кампос ме помоли да отворя пакета. Искал да се увери, че Лукас Коронадо не ме е измамил. Мен не ме интересуваше особено пакетът; занимаваше ме единствено възможността да се върна сам при Лукас Коронадо и да поговоря с него. Изпитвах радостна възбуда при тази мисъл.

— Трябва да видя какво ти е дал — настоя Хорхе Кампос. — Спри колата, ако обичаш. За нищо на света не бих изложил на опасност свой клиент. Ти ми плащаш за дадени услуги. Този човек е истински шаман, следователно много опасен. И понеже ти го обиди, може да ти е дал нещо за урочасване. В такъв случай ще се наложи бързо да го заровим още тук някъде.

Усетих пристъп на гадене и спрях автомобила. Най-внимателно извадих пакета. Хорхе Кампос го дръпна от ръцете ми и го разви. В него имаше три прекрасно изработени традиционни маски на племето яки. Хорхе Кампос подхвърли с небрежен и безразличен тон, че би било редно да му дам една от тях. Съобразих, че тъй като още не ме беше свързал със стареца, трябваше да поддържам добри отношения с него. С радост му дадох една от маските.

— Ако ми позволиш да си избера, по-скоро бих взел ей тази — посочи той.

Казах му да я вземе. Маските нямаха значение за мен; вече бях получил това, което търсех. Спокойно бих му дал и другите две маски, но ми се щеше да ги покажа на моите приятели-антрополози.

— Тези маски не са нищо изключително — заяви Хорхе Кампос. — Можеш да си купиш такива от всеки магазин в града. Продават ги на туристите.

Бях виждал маските, които се продаваха в градските магазини. Бяха много груби в сравнение с моите, а Хорхе Кампос наистина беше избрал най-хубавата.

Оставих го в града и потеглих за Лос Анжелис. Преди да се сбогуваме, той ми напомни, че на практика му дължа две хиляди долара, защото щял още отсега да започне да пуска бакшиши, за да подготви срещата ми с голямата риба.

— Така че смяташ ли, че ще можеш да ми дадеш моите две хиляди долара следващия път, като дойдеш? — нагло попита той.

Неговият въпрос ме постави в ужасно положение. Ако му кажех истината — че доста се съмнявам, — знаех, че ще ме зареже. Но въпреки алчността му вече бях убеден, че именно той е моята свръзка.

— Ще направя каквото мога, за да осигуря парите — казах аз уклончиво.

— Ще трябва да направиш много повече, момчето ми — реагира той рязко, почти ядосано. — Аз ще трябва да харча от собствените си пари, за да ти уредя срещата, затова ми трябват някакви гаранции от твоя страна. Знам, че си много сериозен млад човек. Колата ти колко струва? Имаш ли тапия?

Казах му колко струва автомобилът ми и че имам документ за собственост, но той, изглежда, се успокои едва когато дадох дума, че ще му донеса парите в брой при следващото си идване.

Пет месеца по-късно се върнах в Гуаймас да се видя с Хорхе Кампос. По това време две хиляди долара бяха значителна сума, особено за студент. Реших, че ако склони да му плащам на части, тогава с удоволствие бих се ангажирал да му издължа тази сума на вноски.

Не можах да намеря Хорхе Кампос никъде из Гуаймас. Разпитах и съдържателя на ресторанта. Той беше озадачен не по-малко от мен от изчезването му.

— Просто изчезна — каза той. — Сигурно се е върнал в Аризона или в Тексас, където има бизнес.

Възползвах се от сгодния случай и отидох сам да се срещна с Лукас Коронадо. Стигнах до къщата му по пладне. Но и него не можах да открия. Поразпитах съседите му дали знаят къде може да е, но те ме поглеждаха враждебно и не ме удостояваха с отговор. Тръгнах си, но привечер пак се отбих до дома му без особени надежди. Всъщност бях готов веднага да потегля за Лос Анжелис. За моя изненада Лукас Коронадо не само че беше там, но и се държа изключително дружелюбно с мен. Съвсем откровено изрази одобрението си, че съм отишъл без Хорхе Кампос, когото нарече пълен гадняр и изменник на племето яки. Оплака ми се, че на Хорхе Кампос му доставяло удоволствие да използва съплеменниците си.

Дадох на Лукас Коронадо подаръците, които му носех, и си купих от него три маски, жезъл с изключителна резба и чифт потракващи гамаши, направени от пашкулите на някакви пустинни насекоми — индианците яки използваха тези гамаши в ритуалните си танци. После го взех да вечеряме в Гуаймас.

През тези пет дни, които останах в района, аз се срещах всекидневно с него и той ми предостави безброй сведения за яките, тяхната история и обществена организация, както за значението и характера на техните празници. Тези полеви изследвания ми бяха толкова занимателни, че дори не изпитвах особено желание да го поразпитам знае ли нещо за стария шаман. Но като премислих, накрая запитах Лукас Коронадо дали познава стареца, който според твърденията на Хорхе Кампос бил много прочут шаман. Лукас Коронадо някак се смути. Увери ме, че доколкото знае, такъв човек никога не е съществувал в тази част на страната и че Хорхе Кампос бил мошеник, който гледал само да ми измъкне парите.

За мен се оказа ужасен, неочакван удар да чуя, че Лукас Коронадо отрича съществуването на стареца. В този миг ми стана ясно, че всъщност пет пари не давам за полевите изследвания. Интересуваше ме единствено да открия стареца. Съзнавах, че срещата със стария шаман наистина е била върхов момент на нещо, което няма нищо общо с моите желания, стремежи и дори мисли като антрополог.

Повече от всякога недоумявах кой, по дяволите, беше този старец. Без всякакви задръжки аз започнах да крещя несвързано и да вия от чувството за провал, като тропах с крака по пода. Лукас Коронадо беше слисан от изблика ми. Изгледа ме смаяно, после се разсмя на глас. Нямах представа, че той може да се смее. Извиних му се за изблика си на яд и огорчение. Не можех да обясня защо бях толкова разстроен. Лукас Коронадо, изглежда, разбра трудното ми положение.

— Случват се такива неща в този край — каза той. Нямах представа какво има предвид, нито изпитвах желание да го питам. Ужасно се страхувах от това колко лесно се обижда. Това си беше характерна черта на индианците-яки — с каква лекота успяваха да се почувстват засегнати. Изглежда, вечно бяха нащрек и дебнеха Да открият някоя обида, твърде неуловима, за да бъде забелязана от обикновените хора.

— Из планините наоколо живеят магически същества — продължи той — и могат да въздействат над хората. Карат ги направо да полудяват. Под тяхно влияние хората започват да крещят и беснеят и когато накрая се успокоят от изтощение, изобщо не могат да си обяснят защо са избухнали.

Мислите ли, че това се случи и на мен? — попитах аз.

— Положително — отговори той напълно убедено. — Ти и без това имаш предразположение да се влудяваш но най-дребни поводи, но обикновено успяваш да се сдържаш. Днес не можа да се овладееш и откачи за нищо.

— Това не е нищо — убедено казах аз. — Досега не си бях давал сметка, но този старец е движещата сила на всичките ми усилия.

Лукас Коронадо замълча, сякаш размишляваше дълбоко. После закрачи напред-назад.

— А познавате ли някой старец, който да не е съвсем от този край? — попитах го аз.

Той не разбра въпроса ми. Трябваше да му обясня, че старият индианец, когото бях срещнал, може и да е като Хорхе Кампос — яки, който живее другаде, а не сред племето си. Лукас Коронадо обясни, че фамилията Матус е доста разпространена в този край, но не познавал никой Матус с името Хуан. Имаше обезсърчен вид. После сякаш нещо внезапно го осени и той предположи, че тъй като човекът е стар, възможно е да носи друго име, а на мен да ми е казал работното си име, а не истинското.

— Единственият старец, когото познавам — продължи той, — е бащата на Игнасио Флорес. От време на време се отбива да навести сина си, но идва от град Мексико. И като си помислиш само — той е баща на Игнасио, но не изглежда толкова стар. А си е стар, защото самият Игнасио е стар. Бащата изглежда по-млад обаче.

Той се разсмя от сърце на откритието си. Явно никога до този момент не беше се замислял колко младее старецът. Само клатеше глава, неспособен да повярва. Аз от своя страна безкрайно се въодушевих.

— Това е човекът! — завиках аз, без да знам защо. Лукас Коронадо не знаеше къде точно живее Игнасио Флорес, но беше много услужлив и ме насочи да карам към близкото градче на индианци-яки. Там откри човека, който ме интересуваше.

Игнасио Флорес се оказа едър, снажен мъж, към средата на шестдесетте години. Лукас Коронадо ме беше предупредил, че на млади години този здравеняк е бил професионален войник и все още има маниерите на военен. Игнасио Флорес беше с огромни мустаци; те, както и свирепият му поглед го превръщаха в истинско олицетворение на свиреп войник. Кожата му беше тъмна, а косата смолисточерна въпреки възрастта му. Силният му, отсечен глас сякаш бе обучен единствено да дава заповеди. Останах с впечатлението, че е бил кавалерист — ходеше така, сякаш все още носи шпори и по някаква необяснима причина дори чувах звън на шпори, когато вървеше.

Лукас Коронадо ме представи и каза, че съм пристигнал от Аризона да се видя с баща му, с когото съм се запознал в Ногалес. Имах чувство, че Игнасио Флорес изобщо не се учуди.

— О, да — отвърна той. — Баща ми много пътува. — И без всякакви други предисловия той ни упъти къде можем да намерим баща му. Самият той не дойде с нас, мисля, че от учтивост. Извини се и си тръгна с походка, сякаш марширува на парад.

Бях се настроил да потеглим към къщата на стареца заедно с Лукас Коронадо. Той обаче учтиво ми отказа и ме помоли да го закарам обратно до собствения му дом.

— Мисля, че откри човека, когото търсеше, и имам чувство, че е по-добре да те оставя сам — каза той.

Възхитих се от тактичността на тези индианци-яки, въпреки че можеха да бъдат и свирепи. Бяха ми разправяли, че яките са диваци, които без никакво колебание могат да убият човек; въпреки това, според личните ми впечатления, най-забележителната им черта беше тяхната любезност и отзивчивост.

Пристигнах пред къщата на бащата на Игнасио Флорес и там намерих човека, когото търсех.

— Чудя се защо Хорхе Кампос ме излъга, че те познава — казах аз на края на разказа си.

— Не те е излъгал — убедено каза дон Хуан с тон на човек, който оправдава поведението на Хорхе Кампос. — Той дори не се е представил в лъжлива светлина. Взел те е за будала и е мислел да те мине. Обаче не е могъл да осъществи плана си, защото безкрайността го е надвила. Знаеш ли, че скоро след срещата си с теб той изчезна и повече никой не го е виждал?

— Хорхе Кампос е фигура от най-голямо значение за теб — продължи той. — Във всичко, станало помежду ви, ще откриеш нещо като подробен пътепоказател, защото е много показателно за собствения ти живот.

— Но защо? Та аз не съм мошеник! — възразих аз. Той се разсмя, сякаш знаеше нещо, което аз не знам.

И спомням си, че в следващия момент се хвърлих в дълги и широки обяснения на моите действия, идеали, стремежи. Обаче една странна мисъл ме накара да осъзная със същата жар, с която се бях обяснявал, че при определени обстоятелства може и да съм като Хорхе Кампос. Намирах тази мисъл за недопустима и с цялата си енергия се опитвах да я опровергая. Обаче някъде дълбоко в себе си не се и опитвах да се оправдавам за това, че съм като Хорхе Кампос.

Когато споделих проблема си, дон Хуан се разсмя толкова силно, че на няколко пъти се задави.

— На твое място аз бих се вслушал във вътрешния си глас — отбеляза той. — И какво ако си като Хорхе Кампос, тоест мошеник. Той беше мошеник на дребно, а ти си много по-изтънчен. В това е силата на преразказа, затова и го използват магьосниците. Той те кара да се докоснеш до нещо, което дори не си подозирал, че съществува в теб.

Прииска ми се веднага да си тръгна. Дон Хуан разбра точно какво чувствам.

— Не слушай този повърхностен глас, който те кара да се ядосваш — повелително каза той. — Вслушвай се в по-дълбокия глас, който ще те води отсега нататък, гласът, който се смее. Послушай го! И се засмей с него. Засмей се! Засмей се!

Неговите думи ми подействаха като хипнотическо внушение. Против волята си аз се разсмях. Никога не бях се чувствал толкова щастлив. Чувствах се свободен, без маска.

— Преразказвай си историята с Хорхе Кампос още много пъти — каза дон Хуан. — В нея ще откриеш неизчерпаемо богатство. Всяка подробност е част от карта. В природата на безкрайността е да поставя пред нас такъв подробен план, веднъж прекосим ли определен праг.

Той продължително се взря в мен. Не просто ме погледна бегло, както дотогава, а направо ме пронизваше с погледа си.

— Едно нещо Хорхе Кампос не можа да избегне — проговори най-сетне той, — и то е да те свърже с другия човек — Лукас Коронадо, който за теб е от такова значение, като самия Хорхе Кампос, ако не и по-голямо.

Докато си преразказвах историята с тези двама души, бях установил, че съм прекарал много повече време с Лукас Коронадо, отколкото с Хорхе Кампос; общуването ни обаче не беше толкова наситено, защото бе разреждано с огромни вирове от мълчание. По природа Лукас Коронадо не беше приказлив и когато мълчеше, имаше особената способност да ме увлече със себе си в това състояние.

— Лукас Коронадо е другата част от твоята карта — каза дон Хуан. — Не ти ли се струва странно, че той е скулптор като теб, свръхчувствителен художник, който подобно на теб в даден момент също търси спомоществовател за своето изкуство? И той си търси покровител така, както ти търсиш жена — тази любителка на изкуството, която би спомогнала за творческото ти осъществяване.

Изпаднах в нова, ужасяваща борба. Този път сражението беше между пълната ми увереност, от една страна, че изобщо не съм споменавал пред него за този аспект от живота си, макар че той беше самата истина, а от друга страна — факта, че изобщо не намирах обяснение как може да е научил това. И отново изпитах желание веднага да си тръгна. Но и този път гласът, който идваше много от дълбоко, надделя над порива ми. Без повече да споря със себе си, аз се разсмях от сърце. Някаква част от мен, на дълбоко ниво, пет пари не даваше да разбере как дон Хуан се е добрал до тази информация. Това, че я знаеше и ми я изложи по толкова деликатен начин, проявявайки разбиране, беше възхитителна маневра. И това, че повърхностната част от мен се бе ядосала и искаше да си тръгне, остана без последствия.

— Много добре — каза дон Хуан и силно ме потупа по гърба, — много добре.

Той за миг доби замислен вид, сякаш бе видял неща, невидими за обикновеното око.

— Хорхе Кампос и Лукас Коронадо са двата края на една ос — каза той. — Тази ос си ти. От единия край нагъл, безогледен, тъп търгаш, който мисли само за себе си; отвратителен, но непобедим. От другия край — свръхчувствителен, вечно терзаещ се, слаб и уязвим художник. И такава можеше да остане картата на живота ти, ако не се бе появила друга възможност: възможността, която се откри пред теб, когато прекоси прага на безкрайността. Ти ме търсеше и ме намери — така че ти прекоси този праг. На мен намерението на безкрайността ми каза да потърся човек като теб. Намерих те и така аз самият прекосих прага.

Тук разговорът ни свърши. Дон Хуан потъна в един от обичайните си периоди на пълно мълчание. Проговори отново едва в края на деня, когато се върнахме в дома му и седнахме под рамадата да се поразхладим след дългата разходка.

— В твоя преразказ за нещата, станали между теб, Хорхе Кампос и Лукас Коронадо — подхвана отново разговора дон Хуан, — аз, а надявам се, че и ти, открих нещо много тревожно. За мен това е поличба. Тя говори за края на една епоха, а това означава, че каквото е било досега, не може да остане същото. При мен те доведоха много неустойчиви елементи — никой от тях не би могъл да просъществува отделно. Такъв извод извлякох аз от твоя преразказ.

Помня, веднъж дон Хуан бе споменал, че Лукас Коронадо е смъртно болен. Бавно линеел от неизлечима болест.

— Предадох му по сина ми Игнасио какво би трябвало да прави, за да се изцели — продължи дон Хуан, — но той смяташе, че са глупости, не искаше и да чуе. И грешката не е на Лукас. Цялото човечество не иска нищо да чуе. Те чуват само това, което искат да чуят.

Помня, тогава бях убедил дон Хуан да ми каже какво може да предам на Лукас Коронадо, за да му помогнем да облекчи физическите си болки и душевното страдание. Дон Хуан не само ми каза препоръките си за него, но и ме увери, че ако Лукас Коронадо пожелаел, той самият лесно можел да го излекува. Но все едно, когато предадох на Лукас Коронадо препоръките от дон Хуан, той ме изгледа така, сякаш съм откачил. И тогава разигра блестящо ролята на човек, отегчен до смърт от разни настойчиви съвети, които изобщо не е искал. Ако аз бях индианец-яки, тази сценка щеше много дълбоко да ме обиди. Помислих си, че само един яки е способен на такива тънки заобикалки.

— Тия неща няма да ми помогнат — каза накрая предизвикателно той, ядосан от липсата на чувствителност у мен. — И всъщност е все едно. Накрая всички умираме. Но не си и мисли, че съм загубил надежда. Смятам да изтегля заем от държавната банка. Ще взема аванс срещу бъдещата реколта и така ще имам достатъчно пари, за да си купя едно нещо, което със сигурност ще ме излекува. Казва се „Ви-та-ми-нол“.

— Какво е това „Витаминол“? — попитах аз.

— Нещо, което рекламираха по радиото — каза той детински наивно. — Лекува всичко. Препоръчва се за хора, които не могат да си позволят да ядат всеки ден месо, риба или пилешко. Препоръчват го за хора като мен, които едва крепят душа в тялото си.

В нетърпението си да помогна на Лукас Коронадо, аз без да се замисля, извърших най-грубата грешка, която може да се допусне в обществото на такива свръх чувствителни създания, каквито са индианците-яки: предложих му пари, за да си купи тоя „Витаминол“. Леденият му поглед беше мерило за това колко дълбоко го бях уязвил. Това беше непростима глупост от моя страна. Лукас Коронадо отговори със спокоен тон, че и сам е в състояние да си купи „Витаминол“.

Върнах се в дома на дон Хуан. Плачеше ми се. Нетърпеливият ми порив ме беше подвел.

— Не си пилей енергията да се терзаеш от такива неща — каза невъзмутимо дон Хуан. — Лукас Коронадо се е затворил в омагьосан кръг. Обаче ти също. Всички ние. Той си има своя „Витаминол“, който, по негово убеждение, може да лекува всичко и да решава всеки проблем. В момента той не може да си го позволи, но живее с огромната надежда, че все някога ще може да си го купи.

Дон Хуан се втренчи в мен с проницателния си поглед.

— Както ти казах, действията на Лукас Коронадо за теб представляват картата на твоя живот — продължи той. — Повярвай ми, така е. Лукас Коронадо насочи вниманието ти към „Витаминола“ и го направи така мощно и мъчително, че те нарани и те доведе до плач.

После дон Хуан замълча. Паузата беше много дълга и въздействаща.

— И не ми казвай, че не разбираш какво имам предвид — добави той. — По един или друг начин всеки от нас се залъгва със свой собствен „Витаминол“.

 

 

КОЙ БЕШЕ ДОН ХУАН В ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ?

Тази част от разказа за срещата ми с дон Хуан, която той не искаше да изслуша, се отнасяше за чувствата и впечатленията ми в онзи съдбоносен ден, когато влязох в дома му — противоречивия сблъсък между моите очаквания и действителното положение, както и шокиращото въздействие, което ми оказа с букета си от най-екстравагантни идеи, които някога бях чувал.

Когато се опитах веднъж да му разкажа за всичко това, той ми каза:

— Това е по-скоро в сферата на изповедта, отколкото на събитията.

— Абсолютно грешиш, дон Хуан — започнах аз, но се спрях.

Нещо в начина, по който ме изгледа, ме накара да осъзная, че той беше прав. Каквото и да се канех да кажа, щеше да бъде празни приказки, просто бърборене. Това, което се бе случило при първата ни истинска среща, обаче беше от върховно значение за мен, събитие със съдбоносни последици.

По време на първата ми среща с дон Хуан, на автогарата в Ногалес, Аризона, ми се бе случило нещо необичайно, но то бе замъглено от грижата ми да се представя по-добре. Исках да направя впечатление на дон Хуан и в стремежа да го сторя бях съсредоточил цялото си внимание над това как по-добре да рекламирам стоката си, така да се каже. Едва месеци по-късно започнаха да се Проявяват необичайните последствия.

Един ден, съвсем от нищото, без изобщо да се каня да си напрягам паметта, аз си спомних с изключителна яснота нещо от първата ми среща с дон Хуан, което напълно ми бе убягнало — когато ме възпря да си кажа името, той ме погледна проницателно и от самия му поглед аз онемях. Имах да му кажа още безброй неща за себе си. Можех часове наред да излагам знанията и достойнствата си, обаче неговият поглед просто сякаш ме изключи.

В светлината на това, което бях проумял току-що, аз обмислих отново всичко, което се случи тогава. Неизбежният ми извод беше, че съм усетил спирането на някакъв тайнствен поток, който поддържа самото ми съществуване; поток, който никога преди не е бил спиран или поне по такъв начин, по който го направи дон Хуан. Опитах ли се да обясня на приятели това физическо усещане, по цялото ми тяло избиваше странна пот — същото бе станало и когато дон Хуан се взря в мен с оня особен поглед; тогава не само че не можах да произнеса и дума, но дори и една мисъл не ми идваше.

Впоследствие доста често размишлявах над физическото усещане от това спиране, но не намирах никакво рационално обяснение. Допуснах дори, че дон Хуан може да ме е хипнотизирал, но паметта ми казваше, че той не ми е отправял никакви хипнотизиращи заповеди, нито пък някакво движение, което да впримчи цялото ми внимание. Всъщност той просто ме бе погледнал. Но именно интензивността на този поглед сигурно бе предизвикала чувството ми, че се е взирал много продължително в мен. Той просто ме завладя изцяло и предизвика някакво смущение на дълбоко физическо ниво у мен.

Когато най-сетне се срещнах отново лице в лице с дон Хуан, първото нещо, което забелязах, бе, че той изобщо не изглежда така, както си го бях представял през цялото време, докато го търсех. Бях си изградил една представа за човека, когото срещнах на автогарата, и всеки ден я доизвайвах, въобразявайки си, че си спомням все повече подробности. В мислите ми той беше един старец, все още силен и пъргав, но някак крехък. Останал бях с впечатлението, че е с къса побеляла коса и много мургава кожа. Човекът пред мен обаче беше мускулест и решителен. Движеше се не точно пъргаво, а енергично. Стъпката му беше твърда, но в същото време лека. Той излъчваше жизнена сила и целеустременост. Образът, който си бях изградил, изобщо не съответстваше на истинския. Косата му беше по-дълга и не толкова побеляла, колкото беше останала в представите ми. Кожата му също не беше толкова мургава. Бях напълно сигурен, че лицето му беше с изострени, птичи черти, вероятно заради възрастта му. Но и това не беше така. Лицето му беше пълно, почти кръгло. От пръв поглед най-силно впечатление правеха тъмните му очи с особен, играещ блясък.

Нещо, което напълно бях пропуснал в досегашната си представа за него, беше атлетичното му телосложение. Широки плещи, стегнат корем; нозе, здраво стъпили на земята. Никаква слабост в коленете, ни треперене на ръцете. А аз бях останал с впечатлението, че съм забелязал леко треперене на главата и ръцете му, като че ли е бил притеснен и несигурен. Освен това си го бях представял висок около 1, 65 — поне седем-осем сантиметра по-малко от истинския му ръст, както се оказа.

Дон Хуан нямаше вид да се е изненадал, че ме вижда. Исках да му разкажа колко трудно ми е било да го открия. Щеше ми се да ме похвали за тези титанични усилия, но той просто се усмихна насмешливо.

— Важното не са твоите усилия — каза той. — Важното е, че намери моето място. Сядай, сядай — покани ме той, като посочи една от дървените каси под рамадата и ме потупа по гърба, но това не беше приятелско потупване.

Аз го усетих като потупване, но той всъщност изобщо не ме бе докоснал. Това привидно потупване предизвика у мен странно, неустойчиво усещане, за миг то се прояви съвсем ясно, но изчезна веднага, преди да съм осъзнал какво точно беше. На мястото му остана обаче необичайно спокойствие. Чувствах се в пълен покой. Умът ми стана кристално ясен. Не изпитвах никакви желания, никакви очаквания. Привичната ми нервност и изпотяване на дланите, съпътстващи целия ми живот, внезапно изчезнаха.

— Сега ще разбереш всичко, което смятам да ти кажа — произнесе дон Хуан и ме погледна в очите по същия начин, както на автогарата.

В обичайното си състояние аз бих сметнал такова заявление за формално, по-скоро риторично, но произнесено от неговата уста, то ме накара многократно и най-искрено да го уверя, че наистина ще разбера всичко, което ми каже. Той отново ме погледна в очите с жестока интензивност.

— Аз съм Хуан Матус — каза той, сядайки срещу мен на друг сандък, на около метър разстояние. — Това е моето име и го произнасям на глас, защото с него издигам мост, по който можеш да минеш до там, където съм аз.

Той отново се вгледа в мен, преди да продължи.

— Аз съм магьосник — каза той. — Принадлежа към приемствена линия магьосници, която съществува от двадесет и седем поколения насам. Аз съм нагуалът на моето поколение.

Той ми обясни, че водачът на група магьосници, какъвто е самият, се нарича нагуал и това е общият термин за магьосник във всяко поколение, който има определена енергетична конфигурация, отличаваща го от останалите. Това не означава, че е по-висш, по-нисш или нещо от този род, а се изразява само като способност да се носи отговорност.

— Само нагуалът — продължи той — притежава енергетичната способност да отговаря за съдбата на своята група. Всеки от групата знае това и го приема. Нагуалът може да бъде мъж или жена. Във времената на магьосниците, сложили начало на моята линия, по правило нагуалите са били жени. Техният естествен прагматизъм — резултат от това, че са жени — докарал моята линия до капана на една практичност, от която едва успели да се измъкнат. После нагуали започнали да стават мъже, а те пък вкарали моята линия в капана на едно слабоумие, от което ние едва сега се измъкваме.

— От времето на нагуала Лухан, живял преди около двеста години — продължи той, — усилията се обединяват и се поемат поравно от мъж и жена. Мъжът-нагуал носи трезвост, жената-нагуал — новаторство.

Тук исках да го попитам дали в живота му има жена-нагуал, но бях толкова дълбоко съсредоточен, че не успях да формулирам въпроса си. Той го направи вместо мен.

— Дали има жена-нагуал в моя живот ли? — попита той. — Не, няма. Аз съм самотен магьосник, макар че имам група. В момента тях ги няма.

Една мисъл завзе с неудържима сила ума ми. Спомних си в момента как едни хора в Юма ми бяха казали, че дон Хуан се движи с група мексиканци, които изглеждали доста изкушени в магьосническите умения.

— Да бъдеш магьосник не означава да правиш магии — продължи дон Хуан, — да въздействаш по различни начини над хората или да бъдеш обсебван от демони. Да бъдеш магьосник означава да достигнеш такова ниво на осъзнаване, което прави невъобразимите неща постижими. Терминът магьосничество не отразява вярно с какво се занимават магьосниците, но и терминът шаманство също не е подходящ. Действията на магьосниците са изключително в сферата на абстрактното, на безличното. Магьосниците се борят да достигнат цел, която няма нищо общо със стремежите на обикновения човек. Стремежите на магьосниците са да достигнат безкрайността и да я осъзнават.

По-нататък дон Хуан каза, че задачата на магьосниците е да се изправят лице в лице с безкрайността и че те навлизат в нея всекидневно, както рибарят навлиза в морето. И тази задача с толкова всепоглъщаща, че магьосниците са длъжни да обявяват името си, преди да дръзнат да навлязат в нея. Той ми напомни как в Ногалес бе произнесъл високо името си, преди да е започнал какъвто и да било контакт помежду ни. По този начин той бе потвърдил своята индивидуалност пред безкрайността.

Разбирах с неописуема яснота всичко, което ми обясняваше. Не ми се налагаше да му искам пояснения. Тази острота на ума ми би трябвало да ме смае, но въобще не се смайвах. Знаех, че винаги ми е било кристално ясно, а просто съм се правел на глупак заради някой друг.

— Без да знаеш нищо за това — продължи той, — аз те отправих в традиционното търсене. Ти беше човекът, когото издирвах. Моето търсене свърши, когато аз те намерих, а твоето — сега, когато ти ме намери.

Дон Хуан ми обясни, че като нагуал на своето поколение той издирвал човека с тази характерна енергетична конфигурация, която е в състояние да осигури продължаването на неговата линия. Каза, че в определен момент нагуалът на всяко от двадесет и седемте последователни поколения се заемал с най-изнервящото изпитание в живота си: търсенето на приемник.

Като ме гледаше право в очите, той обясни, че това, което прави хората магьосници, е способността им да възприемат пряко енергията, която протича във Вселената, и че когато магьосниците възприемат човешките същества по този начин, те ги виждат като сияйно кълбо или сияйна яйцевидна фигура. Той твърдеше, че човешките същества не само са способни да виждат пряко как енергията протича във Вселената, но и че те всъщност я виждат, макар и да не могат преднамерено да осъзнаят, че я виждат.

И тук той изложи най-същественото отличие за магьосниците — разликата между общото състояние на съзнание и специфичното състояние на преднамерено осъзнаване на нещо. Той заяви, че всяко човешко същество разполага с осъзнаване, в общия смисъл, което му позволява да вижда пряко енергията, а после определи магьосниците като единствените човешки същества, способни преднамерено да осъзнават, че виждат пряко енергията. После определи осъзнаването като енергия, а енергията като постоянен поток — светлинна вибрация, която никога не остава в покой, а постоянно се самозадвижва. Той твърдеше, че при виждането на човешкото същество то се възприема като струпване на енергийни полета, удържани заедно от най-загадъчната сила във Вселената — една свързваща, слепваща, вибрираща сила, която със сцеплението си държи енергийните полета в едно цяло. По-нататък той обясни, че нагуалът на всяко поколение е по-особен магьосник, когото останалите магьосници виждат не като единично сияйно кълбо, а фигура от две съединени сияйни сфери, една над друга.

— Тази сдвоеност — продължи той — позволява на нагуала да извършва маневри, които доста затрудняват обикновения магьосник. Нагуалът например е познавач на тази сила, която ни крепи в едно цяло. Нагуалът може за миг да спре мислите си над тази сила или за частица от секундата да пренесе върху нея цялото си внимание и по този начин да накара друг човек да онемее. Това и направих с теб на автогарата, защото исках да възпра тази твоя канонада от аз, аз, аз, аз, аз, аз, аз. Исках ти да ме откриеш, затова спрях глупостите ти.

— Магьосниците от моята линия твърдят — продължи дон Хуан, — че самото присъствие на това сдвоено същество, нагуала, е достатъчно, за да ни прояснява нещата. Странното е обаче, че присъствието на нагуала прояснява нещата по доста завоалиран начин. Така стана с мен, когато се срещнах с нагуала Хулиан, моя учител. Неговото присъствие години наред ме хвърляше в смут, защото винаги когато бях край него, можех да мисля ясно, но щом си отидеше, аз отново ставах същия идиот, какъвто винаги съм бил.

— Аз имах рядката привилегия — продължи дон Хуан — да се срещна истински и да общувам с двама Нагуали. В продължение на шест години, по искане на нагуала Елиас, учителя на нагуала Хулиан, аз живях при него. Именно гой ме отгледа, така да се каже. Това беше рядка привилегия — можех да гледам направо от първия ред какво всъщност представлява един нагуал. Нагуалът Елиас и нагуалът Хулиан бяха с невероятно различни характери. Нагуалът Елиас беше по-спокоен, потънал в мрака на своето мълчание. Нагуалът Хулиан вечно говореше крайно словоохотливо и приповдигнато. Той сякаш живееше единствено за да заслепява жените. В живота му имаше повече жени, отколкото човек изобщо може да си представи. И въпреки това двамата удивително си приличаха по това, че вътре в тях нямаше нищо. Бяха празни. Нагуалът Елиас беше сборник от удивителни, пленяващи разкази за неведоми места. Нагуалът Хулиан беше сборник разкази, които можеха всекиго да развеселят дотолкова, че да се затъркаля по земята от смях. Опитах ли се обаче да уловя човека в тях, истинския човек, така както бих могъл да определя човека в моя баща или у всекиго от познатите ми, аз не намирах нищо. Вместо реална личност в тях имаше куп истории за непознати хора. Всеки от двамата имаше свои собствени наклонности, но крайният резултат беше един и същ — празнота, една празнота, която отразяваше не света, а безкрайността.

По-нататък дон Хуан обясни, че от мига, когато човек прекоси специфичния праг към безкрайността, независимо дали умишлено или неволно, както беше в моя случай, всичко, което се случва с него от тук нататък, вече не е единствено в негово собствено владение, а навлиза в света на безкрайността.

— Когато се срещнахме в Аризона, и двамата прекосихме специфичен праг — продължи той. — И решението за този праг не беше нито мое, нито твое, а на самата безкрайност. Безкрайността е всичко, което ни заобикаля. — Докато казваше това, той разтвори широко ръце. — Магьосниците от моята линия наричат това безкрайност, дух, тъмното море на осъзнаването и казват, че то е нещо, което съществува там някъде и управлява живота ни.

Наистина бях в състояние да разбирам всичко, което ми говореше, но в същото време нямах и представа за какво всъщност става дума. Попитах дали прекосяването на прага е било случайно събитие, породено от непредвидими обстоятелства, по волята на случая. Той отговори, че и неговите, и моите стъпки са били насочвани безкрайността и че обстоятелствата, които са изглеждали сякаш водени от случайността, всъщност са били направлявани от активната страна на безкрайността. Той я нарече намерение.

— Това, което ни събра с теб — продължи той, — беше намерението на безкрайността. Невъзможно е да се даде определение какво е това намерение на безкрайността и все пак него го има, също толкова осезаемо, както си ти или аз. Магьосниците казват, че това е трептене във въздуха. Преимуществото на магьосниците е, че знаят за съществуването на това трептене във въздуха и го приемат без никакви суетни. За магьосниците няма такова нешо като умуване, мъдруване, колебание. Те знаят, че единствената им възможност е да се слеят с намерението на безкрайността. И просто го правят.

Едва ли имаше нещо, което да ми е било по-ясно от тези твърдения. За мен истинността на това, което ми говореше, до такава степен се подразбираше от само себе си, че не ми и хрумваше да се замисля как такива абсурдни твърдения могат да звучат толкова рационално. Знаех, че всичко, което ми казва дон Хуан, не само е очевидна истина, но и можех да я потвърдя, съотнасяйки я към собственото си съществуване. Аз знаех всичко това, което той ми казваше. Имах чувство, че вече съм изживял всяка подробност от нещата, които описваше.

Тогава този обмен помежду ни свърши. Имах чувство, че нещо в мен спадна като спукан балон. В този момент именно ми хрумна, че губя разсъдъка си. Бях заслепен от изумителните му твърдения и загубих всякакво чувство за обективност. Поради това припряно си тръгнах от дома на дон Хуан, с дълбокото чувство, че съм застрашен от някакъв невидим враг. Дон Хуан ме изпрати до колата. Той напълно разбираше какво става в мен.

— Не се притеснявай — каза той, слагайки ръка на рамото ми. — Не полудяваш. Това, което изпита, е леко потупване от безкрайността.

С течение на времето откривах потвърждения на нещата, които дон Хуан ми бе разказал за двамата си учители. Самият дои Хуан Матус беше точно такъв, каквито ги бе описал тях двамата. Дори бих казал, че той беше едно изключително съчетание от двамата — крайно спокоен и вглъбен, от една страна, и крайно открит и забавен — от друга. Най-точното описание за нагуал от всичко, което ми разказа в онзи ден, беше, че той е празен и че тази празнота отразява не света, а безкрайността.

По отношение на дон Хуан едва ли имаше нещо по-вярно от това. Неговата празнота отразяваше безкрайността. Той никога не изпадаше в гняв, никога не се самоизтъкваше. Нямаше и най-малката склонност да се оплаква или да се отдава на угризения. Неговата празнота беше празнотата на воина-пътешественик, стигнал до това ниво, когато никога нищо не приема като разбиращо се от само себе си. Воин-пътешественик, който нищо не подценява или надценява. Спокоен, дисциплиниран боец с такова изключително изящество, че ни един човек, колкото и внимателно да се вглежда, не би могъл да открие този шев, който свързва в едно цялата тази сложност.