Карлос Кастанеда
Активната страна на безкрайността (12)

ЕНЕРГИЙНО ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ НА ХОРИЗОНТА

Прояснението, което ми донесе въводителят, даде нов импулс на моя преглед. Старото ми настроение се смени с ново. От този момент нататък започнах да си спомням събитията от живота си с влудяваща яснота. Сякаш в мен бе имало някаква бариера, заради която се вкопчвах в дребнави и неясни спомени, а въводителят я бе разбил на парчета. Преди този момент способността ми да си спомням беше един замътен начин да се замислям за различни случки, които най-често исках да забравя. Поначало не ме интересуваше да си спомням каквото и да било от живота си. Затова, откровено казано, не виждах никакъв смисъл в това безполезно занимание с прегледа, което дон Хуан на практика ми беше натрапил. За мен то беше досадна работа, която ме уморяваше и само подчертаваше моята неспособност да се концентрирам.

Въпреки това аз прилежно съставих списъка от хора и се залових както дойде с едно псевдоприпомняие на общуването си с тях. Неспособността ми да ги взема ясно на фокус не ме спираше. Изпълнявах това, което смятах за свой дълг, независимо как се чувствах. С течение на практиката яснотата на спомените се подобри забележително. Вече можех да се спускам, така да се каже, над определено събитие по мой избор с достатъчна яснота, която чак ме плашеше, но в същото време си струваше. След като дон Хуан ме запозна с идеята за въводителя обаче, силата ми на припомняне стана нещо, за което просто нямах думи.

Следвах списъка си от хора така, както бе поискал дон Хуан, но това правеше прегледа изключително формален и педантичен. По от време на време нещо в мен се изтръгваше на свобода, нещо, което ме заставяше да се съсредоточа над събития извън моя списък. Събития с такава влудяваща яснота, че ги изживявах по-дълбоко, отколкото по времето, когато действително се бяха случили. Всеки път, когато правех прегледа по този начин, аз го правех с един нюанс на безпристрастност, благодарение на който виждах неща, останали незабелязани в разгара на изживяването им.

Първият път, когато припомнянето на случка ме разтърси из основи, беше след като бях изнесъл лекция в един колеж в Орегон. Студентите, заели се с организирането на лекцията, ме заведоха заедно с друг антрополог, мой приятел, в някаква къща, където трябваше да пренощуваме. Аз се канех да отида в мотел, но те настояваха да ни заведат в този дом за наше удобство. Казаха, че бил извън града и нямало никакъв шум — най-тихото място на света, без никакви телефони и досади от външния свят. И като пълен глупак, какъвто си бях, аз се съгласих да отида с тях. Дон Хуан не само ме бе предупреждавал винаги да си бъда самотна птица, но и бе настоявал да спазвам препоръката му, нещо, което повечето време правех, но в някои случаи у мен надделяваше стадното същество.

Студентите-опекуни ни заведоха в къщата, доста далеч от Портланд, която беше на преподавател, заминал в отпуска. На бърза ръка те включиха цялото осветление на дома, разположен на един хълм, с прожектори от всички страни. С включените прожектори къщата сигурно се виждаше поне от пет километра.

И след това студентите-опекуни моментално си отидоха; нещо, което ме изненада, защото мислех, че ще останат да си поговорим. Къщата беше дървена, А-образна, неголяма, но добре проектирана. Имаше огромен хол, а над него — мецанин със спалня. Точно над нея, на върха на А-то, от странен въртящ се шарнир висеше разпятие в естествен ръст. Прожекторите по стените бяха фокусирани на разпятието. Много впечатляващо зрелище беше, особено когато разпятието се въртеше със скърцане, сякаш шарнирът не беше смазан.

Друго зрелище представляваше банята. Цялата беше в огледала — по тавана, стените и пода — и беше осветена в червеникава светлина. Невъзможно беше да влезеш в банята, без да се видиш от всевъзможни ъгли. Харесваха ми всички тези причудливости на къщата и тя ми се струваше направо страхотна.

Когато дойде време да си лягаме обаче, аз се натъкнах на сериозен проблем, защото имаше само едно тясно, твърдо, почти монашеско легло, а моят приятел-антрополог вече почти развиваше пневмония и всеки път като се закашляше, гърдите му свиреха и изкарваше храчки. Той веднага зае леглото и откърти. Потърсих си място да поспя, но нищо не открих. Този дом беше лишен от удобства. Па всичко отгоре беше студено. Студентите бяха включили цялото осветление, но никакво отопление. Затърсих нещо за отопление, но напразно. Също толкова безрезултатни останаха и опитите ми да открия как да изключа прожекторите или поне лампите в къщата. По стените имаше ключове, но те явно се задействаха от някакъв централен контакт. Осветлението си оставаше включено, а аз не откривах никакъв начин да го изключа.

Единствената постеля, която можах да си открия, беше едно тънко одеялце и единственото, с което можех да се завия, беше обработената кожа на огромен френски пудел. Явно е бил любимецът на този дом и бяха запазили кожата му. Беше с лъскави очи от черен мрамор, отворена уста и провиснал език. Сложих кожата на пу-дела с главата към коленете ми, но тогава щавеният му задник се оказа на шията ми. Пък и препарираната му глава беше нещо много твърдо между коленете ми и ужасно ме дразнеше! Поне да беше тъмно, все щеше да се търпи. Събрах няколко хавлиени кърпи и ги използвах за възглавница и да покрия колкото мога кожата на френския пудел. Цялата нощ не можах да мигна.

И именно тогава, както си лежах и се проклинах наум за глупостта си и че не послушах съвета на дон Хуан, у мен изплува първият в целия ми живот влудяващо ясен спомен. Със същата яснота си бях спомнил събитието, което дон Хуан нарече въводител, но обикновено не обръщах достатъчно внимание на нещата, които ми се случват, като съм с дон Хуан, понеже в негово присъствие всичко беше възможно. Този път обаче бях сам.

Години преди да срещна дон Хуан, по едно време се бях наел да рисувам реклами по сградите. Шефът ми се казваше Луиджи Палма. Един ден Луиджи получи договор да нарисува на стената на една стара сграда реклама за продажба и наемане на сватбени рокли и смокинги. Собственикът на магазина в сградата искаше да хване окото на потенциалните клиенти с огромна реклама. Луиджи трябваше да нарисува невестата и жениха, а аз — надписа. Качихме се на плоския покрив на сградата и сглобихме скелето.

Доста ме беше страх, макар че нямах явна причина за това — бях рисувал десетки реклами по високи сгради. Луиджи сметна, че развивам страх от височина, но че страхът ми скоро ще мине. Когато дойде време да започнем работа, той спусна скелето на няколко педи под покрива и скочи на плоските му дъски. Отиде на единия край, аз останах на другия, за да не му преча — той беше художникът.

Луиджи се залови за работа. Нанасяше боите с такъв замах и ентусиазъм, че скелето се люлееше напред-назад. Зави ми се свят. Понечих да се върна на плоския покрив под предлог, че трябва да взема още бои и други пособия за рисуване. Хванах се за перваза на стената, обрамчващ плоския покрив, и се опитах да се изтегля нагоре, но пръстите на крака ми се запънаха в дъските на скелето. Опитах се да придърпам крака си и скелето към стената; но колкото по-силно дърпах, толкова по-далеч отблъсквах скелето от стената. Вместо да ми помогне да си освободя крака, Луиджи седна и се увърза с въженцата, които прикрепяха скелето към покрива. Той се прекръсти и ме погледна ужасен. Както беше седнал, той се отпусна на колене и тихо хлипайки, заповтаря „Отче наш“.

Държах се на живот и смърт за перваза; ако нещо ми даваше отчаяната сила да издържа, то беше вярата ми, че ако се владея, ще мога да задържа скелето да не се отдалечава повече от стената. Нямах никакво намерение да се пусна и да се стоваря от тринадесет етажа височина в своята смърт. Луиджи, оставайки докрай непоправим началник, ми завика през сълзи да се моля. Кълнеше се, че и двамата ще паднем и ще се пребием, затова може поне да се помолим за спасението на душите си. За миг се поколебах дали да не се помоля. Но предпочетох да завикам за помощ. Хората в сградата, изглежда, бяха чули виковете ми и бяха извикали пожарната. Искрено ми се струваше, че бяха минали само две-три секунди, откакто се развиках за помощ, когато пожарникарите стигнаха до покрива, хванаха Луиджи и мен и закрепиха скелето.

В действителност бях висял на стената на сградата най-малко двадесет минути. Когато най-накрая пожарникарите ме изтеглиха на покрива, аз загубих всякакъв контрол. Повърнах на твърдия под на покрива, стомахът ми продължаваше да се обръща от страх и от противния мирис на разтопен катран. Денят беше много горещ; смолата в пукнатините по покрива се топеше от жегата. Това изпитание беше толкова ужасно и смазващо, че не исках да го запомня и изпаднах в халюцинации как пожарникарите ме внасят в топла, жълта стая; полагат ме на изключително удобно легло и аз заспивам спокойно, облечен в собствената си пижама, на сигурно място, избавен от опасността.

Второто ми припомняме беше пак такъв взрив с неизмерима сила.

Разговарях си най-приятно с група приятели, когато без всякаква видима причина, която да мога да си обясня, внезапно дъхът ми спря под въздействието на една мисъл, един спомен, който отначало беше мъглив, но после се превърна във всепоглъщащо изживяване. Силата му беше толкова огромна, че трябваше да се извиня и да се оттегля за малко в едно ъгълче. Приятелите ми, изглежда, разбраха моето състояние и се разотидоха без никакви коментари. Бях започнал да си спомням едно произшествие, което се случи, като бях последен клас в гимназията.

С най-добрия ми приятел обикновено ходехме на училище покрай една голяма къща с черна ограда от ковано желязо, висока поне два метра и с остри шипове на върха. Зад оградата се виждаше просторна, добре поддържана зелена поляна и огромна, свирепа немска овчарка. Всеки ден ние дразнехме кучето и го карахме да се хвърля към нас. То спираше физически пред оградата от ковано желязо, но яростта му сякаш я прехвърляше и стигаше до нас. Моят приятел истински се наслаждаваше да предизвиква всеки ден кучето в това състезание между ум и материя. Той заставаше само на сантиметри от муцуната на кучето, която се провираше между железните прътове поне на десетина сантиметра над улицата, и се зъбеше също като кучето.

— Предай се, предай се! — викаше всеки път моят приятел. — Подчини се! Подчини се! Аз съм по-силен от теб!

Всекидневните му демонстрации на сила на ума, които продължаваха поне пет минути, никога не довеждаха кучето до нещо друго освен още по-бясна ярост. Моят приятел всеки ден ме уверяваше като част от ритуала, че кучето или ще му се подчини, или ще умре пред очите ни от сърдечен разрив, причинен от ярост. Толкова дълбоко беше убеден, че см представях как кучето някой ден ще падне мъртво.

Една сутрин, когато наближихме, кучето го нямаше. Изчакахме малко, но то не се показваше. После го забелязахме — на другия край на голямата поляна. Имаше вид, че се занимава с нещо там, затова ние бавно си тръгнахме. С ъгълчето на окото си забелязах, че кучето се понася с пълна скорост към нас. Когато беше на шест-седем крачки от оградата, то направи гигантски скок през нея. Сигурен бях, че ще си разпори корема в шиповете. Размина му се на милиметри и се стовари на улицата като чувал с картофи.

Помислих си за миг, че е мъртво, но беше само зашеметено. Внезапно стана и вместо да се хвърли след този, който го разяряваше, то се втурна към мен. С един скок се озовах на покрива на един автомобил, но това беше нищо работа за кучето. То скочи и за малко да се окаже върху мен. Скочих долу и се изкатерих на първото дърво наоколо, малко, тънко дръвче, което едва издържаше тежестта ми. Сигурен бях, че ще разцепи на две и ще се озова право в челюстите на кучето, което щеше да ме разкъса.

На дървото аз бях почти извън досега му. Но кучето пак скочи, щракна със зъби, успя да захапе дъното на панталона ми и го разкъса. Зъбите му дори одраскаха задника ми. В момента, в който се добрах в безопасност на върха на дървото, кучето си отиде. Просто се затича нагоре по улицата, вероятно да търси приятеля ми.

В здравния кабинет на училището медицинската сестра ми каза да поискам от стопанина на кучето свидетелство за ваксина против бяс.

— Трябва непременно да провериш — каза строго тя. — Възможно е вече да си се заразил от бяс. Ако собственикът откаже да ти представи свидетелство за ваксините, ти имаш право да повикаш полиция. Говорих с пазача на къщата, където живееше кучето.

Той ме обвини, че съм подмамил на улицата най-ценното куче на собственика, куче с родословие.

— Ти по-добре внимавай, малкият! — ядосано каза той. — Кучето се е загубило. Собственикът ще те прати в затвор, ако продължаваш да ни безпокоиш.

— Но може да съм хванал бяс — казах аз с искрено уплашен тон.

— Пет пари не давам дори да си хванал бубонна чума! — изрева той. — Омитай се!

— Ще извикам полиция — казах аз.

— Викай когото си щеш — отвърна той. — Като извикаш полицията, ще я обърнем против теб. В тази къща имаме достатъчно връзки за това!

Повярвах му и затова излъгах сестрата, че кучето не може да се намери и няма стопанин.

— О, Боже мой! — възкликна жената. — Тогава се готви за най-лошото. Може би ще трябва да те изпратя на лекар. — И тя ми даде дълъг списък симптоми, за които да следя или да очаквам да се появят. Тя каза, че инжекциите против бяс били много болезнени и трябва се слагат подкожно в областта на корема.

— И на най-лошия си враг не бих пожелала подобно лечение — каза тя, като ме хвърли в ужасен кошмар.

След това изпаднах в първата си истинска депресия. Само лежах в леглото, усещайки всеки един от симптомите, които бе изброила сестрата. Накрая отидох в здравния кабинет и замолих сестрата да ми направи инжекцията против бяс, колкото и да е болезнена. Страхотна сцена направих. Изпаднах просто в истерия. Нямах никакъв бяс, но абсолютно престанах да се владея.

Разказах на дон Хуан тези два спомена в най-големи подробности, без нищо да спестя. Той не правеше никакви коментари, само кимаше с глава.

— И при двете припомняния, дон Хуан — казах аз, като сам долових напрежението в гласа си, — аз изпаднах в истерия. Цялото ми тяло трепереше. Повдигаше ми се. Не бих казал, че сякаш отново ги изживявах, защото няма да е вярно. Аз направо сн ги изживявах. И когато повече не можех да издържам, аз скачах в сегашния см живот. За мен това беше скок в бъдещето. Имах силата да се движа през времето. Скокът ми в миналото не беше така внезапен — събитието се развиваше бавно, както се развиват спомените. И едва в края аз скачах внезапно в бъдещето — сегашния ми живот.

— Нещо в теб явно е започнало да рухва — проговори най-сетне той. — То се е рушило през цялото време, по се е възстановявало много бързо всеки път, след като опорите му излязат от строя. Имам чувство, че сега окончателно рухва.

След още една дълга пауза дон Хуан обясни, че според магьосниците от древно Мексико ние имаме, както той вече ми е казвал, два ума и само единият от тях е истински нашият. Винаги бях разбирал дон Хуан в смисъл, че в ума ни има две части и едната от тях винаги мълчи, защото силата на другата част и забранява да се изразява. Каквото и да бе казал дон Хуан, аз го бях възприел като метафора за обяснението може би на явното доминиране на лявото полукълбо на мозъка над дясното или нещо подобно.

— В прегледа има тайна възможност за избор — каза дон Хуан. — Точно както съм ти казвал, че има тайна възможност за избор при смъртта, възможност, която само магьосниците използват. В случая със смъртта тайната възможност е в това, че хората могат да задържат жизнената си сила и да отдадат само своето осъзнаване, резултат от живота им. В случая с прегледа тайната възможност за избор, пред който само магьосниците се изправят, е да предпочетат да развиват истинския си ум.

Разтърсващият спомен, който си възпроизвел — продължи той, — може да идва само от истинския ти ум. Другият ум, който всички имаме и споделяме, е, бих казал, евтин модел — икономична мощност, един размер, който става на всички. Но тази тема ще обсъждаме по-късно. Сега най-важният въпрос е настъпването на разрушителната сила. Но не сила, която ще те разруши теб — не това имам предвид. Тя разрушава нещо, което магьосниците наричат чуждо устройство, и то съществува в теб и във всеки друг човек.

Въздействието на силата, която връхлита върху теб, е в това, че като разрушава чуждото устройство, тя измъква магьосниците от техния синтаксис.

Бях слушал дон Хуан внимателно, но не бих казал, че разбрах за какво говори. По някаква странна причина, също толкова неведома за мен както причината за ярките ми спомени, аз не бях в състояние да му задам ни един въпрос.

— Знам колко ти е трудно — обади се внезапно дон Хуан — да се справяш с тази страна на живота си. Всеки от известните ми магьосници е минал през това. Преминавайки през това, мъжете изтърпяват неизмеримо повече страдания от жените. Предполагам, че жените по природа са си по-издържливи. Магьосниците от древно Мексико, действайки като група, са правили всичко възможно да смекчат удара от тази разрушителна сила. В днешно време ние нямаме възможност да действаме като група, затова трябва да я посрещнем в самота. Ние трябва да съберем всичките си сили, за да посрещнем в самота силата, която ще ни помете извън пределите на езика, защото е невъзможно да се опише адекватно какво става.

Дон Хуан беше прав, че няма да намеря обяснения или начин да опиша въздействието, което оказаха над мен тези спомени. Дон Хуан ми каза, че магьосниците срещат неизвестното в най-обикновени произшествия от всекидневието. И когато се сблъскат с него и не могат да интерпретират това, което възприемат, те трябва да се осланят за напътствия от външен източник. Дон Хуан нарече този източник безкрайност или гласът на духа и каза, че ако магьосниците не се опитват да бъдат рационални към неща, които не могат да се обяснят рационално, духът безпогрешно им казва кое какво е.

Дон Хуан ме насочи да приема идеята, че безкрайността е сила, която има глас и осъзнава себе си. Затова той ме подготви да бъда винаги нащрек да чуя този глас и да действам ефикасно, но без никакви предубеждения, без да прибягвам до утъпканите пътища на съждения априори. Нетърпеливо чаках гласа на духа да ми обясни смисъла на моите припомняния, но нищо не ставаше.

Веднъж бях в една книжарница, когато някакво момиче ме позна и приближи да поговорим. Тя беше висока и стройна, с неуверен глас на малко момиченце. Стараех се да се държа така, че тя да се почувства по-свободно, но внезапно усетих едно мигновено енергетично изменение. Сякаш в мен се включи алармен сигнал и както вече беше ставало досега, без каквото и да било участие на волята аз си спомних друга напълно забравена случка от живота ми. Изпълни ме споменът за къщата на дядо ми. Това си беше истинска лавина, толкова силна и опустошителна, че пак ми се наложи да се оттегля в някой ъгъл. Тялото ми се разтресе като от треска.

Трябва да съм бил на осем години. Дядо ми говореше с мен. В началото ми каза, че негов иай-висш дълг бил да ме насочи в правия път. Имах двама братовчеди на моя възраст: Алфредо и Луис. Дядо ми безпощадно настоя да призная, че моят братовчед Алфредо е истински красавец. Във видението си чувах раздразнения, приглушен глас на дядо.

— Алфредо няма нужда от никакво представяне — каза ми той по този повод. — Достатъчно е само да присъства и вратите ще се отворят широко пред него, защото всеки човек изповядва култ към красотата. Всички харесват красивите хора. Завиждат им, но определено се стремят да бъдат около тях. Запомни го от мен. Защото аз също съм красив, нали?

Искрено се съгласих с дядо. Той наистина беше много красив мъж, с тъпка кост и засмени сини очи, изключително изваяно лице с красиви скули. Всичко в лицето му изглеждаше в пълна хармония — носът, устата, очите, издадената брадичка. В ушите му растяха руси косъмчета, от което приличаше на елф. Той знаеше всичко за себе си и максимално се възползваше от качествата си. Жените го обожаваха; първо, както казваше той, заради красотата му и, второ, защото не представляваше никаква заплаха за тях. И той, естествено, напълно се възползваше от тези преимущества.

— Твоят братовчед Алфредо е тип победител — продължи дядо. — На него никога няма да му наложи да се натрапва някъде на гости, защото винаги ще бъде първи в списъка на поканените. Забелязал ли си някога как хората по улицата се спират да го погледнат и колко им се иска да го докоснат? Толкова е красив, че се опасявам да не се окаже задник, но това е друг въпрос. Да кажем, че той ще бъде Най-добре приемания задник, когото въобще си срещал.

Дядо ми противопостави братовчед ми Луис на Алфредо. Каза, че Луис бил домошар, малко глуповат, но имал златно сърце. И след това в гази картина внесе и мен.

— Ако продължим нашето обяснение — каза той, — ще трябва честно да признаеш, че Алфредо е красив, а Луис добър. Сега да вземем теб; ти не си нито красив, нито добър. Ти си истински кучи син. Никой няма да те покани на гости. Ще трябва да свикнеш с мисълта, че ако искаш да ходиш на парти, ще трябва да се изтърсиш непоканен. За теб вратите никога няма да бъдат така отворени за теб, както за Алфредо поради красотата му и за Луис поради добротата му, така че ще трябва да се вмъкваш през прозореца.

Анализът на тримата му внуци беше толкова точен, че се разплаках от неотвратимостта на това, което ми бе казал. Колкото повече плачех, толкова по-щастлив ставаше той. Накрая завърши тирадата си с абсолютно унищожителна препоръка.

— Но не го взиман навътре — каза той, — защото няма нищо по-вълнуващо от това да прескачаш прозорци. За това е нужно да бъдеш съобразителен и винаги нащрек. Трябва да забелязваш всичко и да си готов за безконечни унижения.

— Ако трябва да влизаш през прозореца — продължи той, — то е защото ти определено не си в списъка на поканените; следователно твоето присъствие е нежелателно, така че здравата ще трябва да се поизмъчиш, за да можеш да останеш. Единственият способ, който ми е известен, това е да вземеш контрола над всички. Крещи! Изисквай! Съветвай! Нека почувстват, че ти си главният! Как може да те изхвърлят, ако ти си главният!

Припомнянето на тази сцена дълбоко ме потресе. Бях погребал тази случка толкова дълбоко, че напълно я бях забравил. Запомнил бях завинаги само съвета му да бъда главният, което той сигурно ми е повтарял безброй пъти в течение на годините.

Изобщо нямах възможност да изследвам тази случка или да размисля над нея, защото друг забравен спомен изплува на повърхността със същата сила. В него бях с момичето, с което бях сгоден. По това време двамата спестявахме пари, за да се оженим и да си имаме собствен дом. Чух се как настоявам да си открием обща сметка в банката, на друго въобще не бях съгласен. Изпитвах натрапчива потребност да й изнасям лекции за пестеливостта. Чух се да й говоря откъде да си купува дрехите и на каква цена най-миого.

Сред това се видях да давам уроци по шофиране на по-малката й сестра и как се вбесих, когато тя каза, че се кани да напусне дома на родителите си. За да я притисна, аз я заплаших, че ще прекратя уроците си. Тя се разплака и ми призна, че имала връзка с шефа си. Аз изскочих от автомобила и заритах по вратата.

Но това не беше всичко. Чух се да казвам на бащата на годеницата си да не се премества в Орегон, както възнамеряваше. Крещях с пълно гърло, че това е глупост. Наистина смятах, че моите доводи против това преместване са неопровержими. Представих му сметките, в които най-подробно бях изчислил загубите му. И като престана изобщо да ми обръща внимание, аз тръшнах вратата и излязох, тресейки се от гняв. В хола заварих годеницата ми да свири на китара. Изтръгнах я от ръцете й и се разкрещях, че тя не толкова свири на китара, колкото я прегръща, сякаш че е нещо повече от предмет.

Желанието ми да налагам волята си се разпростираше отвъд всякакви граници. Не правех никакви изключения — който и да се намираше около мен, той беше там, за да властвам над него и да го моделирам в каквато форма ми скимне.

Вече нямах нужда да размишлявам над значението на толкова живите ми видения. Защото ме изпълни някаква абсолютна увереност, която сякаш идваше отвън. Тя ми каза, че слабото ми място е натрапчивата идея, че винаги трябва да бъда в шефското кресло. В мен дълбоко бе вкоренено убеждението, че не само трябва да съм главният, но и да държа под контрол всяка ситуация. Начинът, по който бях възпитаван, бе засилил тази моя склонност, която отначало може да се е проявявала епизодично, но в зряла възраст се бе превърнала в дълбока потребност.

Осъзнах без никакво съмнение, че бе влязла в действие безкрайността. Дон Хуан я бе обрисувал като съзнателна сила, която умишлено се намесва в живота на магьосниците. И сега тя навлизаше в моя живот. Знаех, че чрез живото припомняне на тези забравени преживявания безкрайността ми посочва силата и дълбочината на моята склонност да контролирам и така ме подготвя за нещо трансцедентално за самия мен. Знаех с плашеща сигурност, че скоро нещо щеше да ми отнеме всякаква възможност да контролирам и че повече от всичко ми е нужна трезвост, гъвкавост и смирение, за да се срещна с нещата, които чувствах, че идват към мен.

Естествено, разказах всичко това на дон Хуан, като най-подробно изложих предположенията и прозренията си за възможното значение на моите спомени.

Дон Хуан добродушно се засмя.

— Всичко това са психологически преувеличения от твоя страна. Ти взимаш желаното за действително — каза той. — Както винаги търсиш обяснения с причинно-следствена връзка. Всеки от спомените ти става все по-ярък и по-ярък, все по-влудяващ, защото, както вече ти казах, ти навлезе в един необратим процес. Сега изплува истинският ти ум, пробуждайки се от летаргията на целия ти живот.

— Безкрайността предявява правата си над теб — продължи той. — Каквито и средства да използва, за да ти го посочи, ти не бива да имаш никакви други доводи, никакви други причини, никакви други ценности освен тази. Това, което трябва да направиш обаче, е да се подготвиш за връхлитането на безкрайността. Трябва да си в състояние на постоянна готовност да посрещнеш удар с огромна мощ. Това именно е здравомислещият, трезв начин, по който магьосниците се срещат с безкрайността.

Думите на дон Хуан оставиха неприятен вкус в устата ми. Аз действително усещах наближаващото нападение и се страхувах от него. И понеже цял живот се бях скривал зад някаква прекомерна активност, и сега потънах цял в работа. Изнасях лекции в курсовете, водени от мои приятели в различни колежи из Южна Калифорния. Пишех като луд. Мога да кажа без никакво преувеличение, че изхвърлих десетки ръкописи в кошчето за боклук, защото не отговаряха на едно задължително изискване, което дон Хуан ми бе описал като знак за нещо, което е приемливо за безкрайността.

Той каза, че всяко нещо, което правя, трябва да бъде магически акт. Акт, свободен от натрапчиви очаквания, опасения от провал, надежди за успех. Свободен от култа към аз-а; всичко, което правя, трябва да бъде импровизация; магическо дело, в което аз свободно се отварям за импулсите на безкрайното.

Една вечер, както сядах на писалището, подготвяйки се за всекидневната работа над ръкописите, за миг ми прималя. Помислих си, че ми се зави свят, защото бях станал много рязко от килимчето, на което бях правил упражненията си. Зрението ми се замъгли. Пред очите ми се появиха жълти петна. Имах чувство, че ще припадна. Още повече ми прималя. Пред мен се появи огромно червено петно. Започнах да дишам дълбоко, опитвайки се да уталожа възбудата, която предизвикваше това зрително смущение. Изпълни ме изключителна тишина, до такава степен, че се усетих обграден от непроницаем мрак. През ума ми прелетя мисълта, че съм загубил съзнание. Обаче усещах стола си, писалището; долавях всичко около себе си през мрака, който ме обвиваше.

Дон Хуан казваше, че магьосниците от неговата линия смятат за един от най-желаните резултати от вътрешното мълчание определено енергийно взаимодействие, което винаги се предшества от силна емоция. Той смяташе, че моите спомени са средството да се възбудя до такава крайност, че да изпитам това взаимодействие. Това взаимодействие се проявява като оттенъци, които се проецират върху всякакъв хоризонт в света на всекидневния живот, било то планина, небето, стена или просто дланите на ръцете. Той ми обясни, че това взаимодействие на оттенъци започва с появата на леко лилава мазка на хоризонта. С течение на времето тази лилава мазка започва да се разпростира, докато обхване целия видим хоризонт, като надигащи се буреносни облаци.

Той ме увери, че после една точка наситено червено като нар сякаш пробива лилавите облаци. Той каза, че колкото по-дисциплинирани и опитни стават магьосниците, тази яркочервена точка се разраства и накрая избухва в мисли или видения, или — когато става дума за образован човек — в изписани думи; магьосниците или наблюдават видения, породени от енергията, или чуват мисли, произнесени като думи, или четат написани думи.

Тази вечер на писалището ми аз не видях никакви лилави мазки, нито някакви прииждащи облаци. Сигурен бях, че нямам нужната дисциплина, която се изисква от магьосниците за такова енергийно взаимодействие, но пред мен се появи огромната точка, червена като нар. Тази огромна точка без никакви прелюдии избухна във вид на несвързани думи, които четях все едно че бяха на лист хартия, излизащ от пишеща машина. Думите се движеха пред мен с такава огромна скорост, че ми беше невъзможно да прочета каквото и да било. После чух един глас да ми обяснява нещо. И пак скоростта на гласа беше неподходяща за слуха ми. Думите бяха размазани и бе невъзможно да се чуе нещо смислено.

И сякаш това не стигаше, но почнах да виждам и някакви тежки сцени, каквито човек сънува след преяждане. Бяха гротескни, мрачни, зловещи. После започнах да се въртя и се въртях, докато започна да ми се повдига. С това свърши цялата случка. Каквото и да беше станало с мен, усещах въздействието му във всеки мускул на тялото си. Чувствах се изтощен. Бурното му нахлуване в мен ме ядоса и разстрои.

Втурнах се в дома на дон Хуан да му разкажа тази случка. Повече от всякога имах нужда от помощта му.

— И при магьосниците, и при магиите няма нищо кротичко — отбеляза дон Хуан, като изслуша разказа ми. — Това е първият път, когато безкрайността те връхлита по такъв начин. То е нещо като светкавично нападение. Пълно завладяване на всичките ти способности. Колкото до скоростта на твоите видения, ти сам ще трябва да се научиш да я регулираш. За някои магьосници това е работа за цял живот. По от сега нататък енергията ще ти се явява като прожектирана на киноекран.

— Друг въпрос е дали разбираш това, което се прожектира — продължи той. — За да правиш точна интерпретация, на теб ти е нужен опит. Моят съвет е да не се стряскаш, а да започнеш още от сега. Чети енергията на стената! Истинският ти ум вече изплува и той няма нищо общо с другия ум, който е чуждо устройство. Нека истинският ти ум регулира скоростта. Пази мълчание и не се притеснявай, каквото и да се случи.

— Но, дон Хуан, възможно ли е всичко това? Може ли човек наистина да чете енергията, като че ли е текст? — попитах аз, зашеметен от тази идея.

— Разбира се, че е възможно! — отговори той. — В твоя случай това не само е възможно, но и вече става.

— Защо да я чета, като че ли е текст? — настоях аз, но това беше риторичен въпрос.

— Въпрос на предпочитание от твоя страна — каза той. — Ако ти четеш текст, ще можеш да го повториш дословно. Но ако се опиташ вместо читател на безкрайността да бъдеш зрител на безкрайността, ще откриеш, че не можеш да опишеш видяното и затова ще дрънкаш само безсмислици, неспособен да предадеш с думи това, на което си бил свидетел. Същото е и ако се опиташ да слушаш енергията. Това, естествено, е въпрос на твоето предразположение. Но във всеки случай безкрайността прави избора. Войнът-пътешественик просто се съгласява мълчаливо с този избор.

— Но преди всичко — добави той след умишлена пауза, — не се затормозявай, че не можеш да опишеш това събитие. То е събитие отвъд пределите на синтаксиса на нашия език.