Карлос Кастанеда
Активната страна на безкрайността (14)

НЕОРГАНИЧНОТО ОСЪЗНАВАНЕ

В определен момент от моето чиракуване дон Хуан ми разкри цялата сложност на житейското си положение. Много ме огорчи и потисна, като заяви, че живеел в тази колиба в щата Сонора в Мексико, защото тя отразявала състоянието на моето осъзнаване. Не можех да повярвам съвсем, че наистина ме смята за толкова жалък, нито пък че има и други места за живеене, както твърдеше.

Оказа се, че е прав и за двете. Моето състояние на осъзнаване си беше много ограничено, а той наистина имаше други места, където можеше да живее, при това безкрайно по-комфортни от колибата, в която го намерих първия път. Освен това не беше самотен магьосник, какъвто го бях смятал, а водач на група от петнадесет други воини-пътешественици: десет жени и петима мъже. Изненадата ми беше огромна, когато ме заведе в къщата си в Централно Мексико, където живееше с останалите магьосници.

— Само заради мен ли живееше в Сонора, дон Хуан? — попитах го аз, неспособен да понеса тази отговорност, която ме изпълваше с чувство за вина, угризения и нищожност.

— Е, не точно живеех в колибата — каза той усмихнат. — Само се срещах с теб там.

— Но… но… но ти никога не знаеше предварително кога ще дойда при теб, дон Хуан — казах аз. — Изобщо нямаше как да ти съобщавам предварително!

— Е, ако си спомниш по-точно — каза той, — имало е много, много случаи, когато не си ме намирал. И ти се е налагало да седнеш и търпеливо да ме чакаш, понякога дни наред.

— Ти оттук до Гуаймас със самолет ли летиш, дон Хуан? — попитах го аз искрено. Мислех си, че най-бързо би било да взима самолет.

— Не, не съм летял до Гуаймас — отговори той с широка усмивка. — Летях направо до колибата, където ме чакаше ти.

Знаех, че умишлено ми говори неща, които моето линейно мислене не може да разбере или приеме — нещо, което безкрайно ме объркваше. По това време бях на такова ниво на осъзнаване, когато неспирно си задавах един съдбовен въпрос: „Ами ако всичко, което ми казва дон Хуан, е истина?“

Не исках да го разпитвам повече, защото безнадеждно се залутвах, опитвайки се да хвърля мост между нашите два пътя на мислене и действие.

В новата обстановка дон Хуан започна усърдно да ме въвежда в нов по-сложен аспект на знанието си, аспект, който изискваше цялото ми внимание; тук не беше достатъчно просто да се откажа от оценки. Този път трябваше да потъна до глъбините на неговото познание. Трябваше да престана да бъда обективен, а в същото време да се въздържам от субективност.

Един ден помагах на дон Хуан да чистим бамбукови стъбла в задния двор на къщата му. Каза ми да си сложа работни ръкавици, защото бамбуковите трески били много остри и лесно предизвиквали инфекция. Научи ме как да държа ножа, като чистя бамбука. Съсредоточих се в работата. Когато дон Хуан заговори, трябваше да спра работа, за да го слушам внимателно. Каза ми, че съм работил достатъчно и че е време да влезем в къщата.

Покани ме да седна в много удобно кресло в просторния си, почти празен хол. Даде ми малко ядки, сушени кайсии и парченца сирене, спретнато подредени в чинията. Възразих, че искам да довърша почистването на бамбука. Не ми се ядеше. По той не ми обръщаше внимаиие. Препоръча ми да си хапвам но малко, бавно и внимателно, понеже ще ми е нужно стабилно да си подложа, за да мога внимателно и будно да възприема това, което ще ми разкаже.

— Ти вече знаеш — започна той, — че във Вселената съществува една извечна сила, която магьосниците от древно Мексико наричат тъмното море на осъзнаването. Когато били в максимума на силата си за възприятие, те видели нещо, от което им се разтреперили гащите, ако изобщо носели такива. Те видели, че тъмното море на осъзнаването отговаря не само за осъзнаването на организмите, но и за осъзнаването на същества, които нямат организъм.

— Що за същества са това, дон Хуан, дето нямат организъм, а имат осъзнаване? — попитах аз смаяно, защото дотогава той никога не беше споменавал подобно нещо.

— Древните шамани открили, че цялата Вселена се състои сили-близнаци — започна той, — сили, които са противоположни и взаимно допълващи се, Неизбежно е нашият свят да няма близнак. И този негов противоположен и допълващ го свят е населен от същества, които обладават осъзнаване, но нямат организъм. По тази причина древните шамани ги наричат неорганични същества.

— И къде е този свят, дон Хуан? — попитах аз, като несъзнателно задъвках една сушена кайсия.

— Тук, където си седим ние с теб — отговори той с тон, сякаш това се разбираше от само себе си, но веднага се разсмя над моята нервност. — Казах ти, че този свят е наш близнак, така че той е тясно свързан с нас. Магьосниците от древно Мексико не са мислели като теб — от гледна точка на време и пространство. Те мислели изключително от гледна точка на осъзнаването. Два типа осъзнаване съществуват съвместно, без никога да си въздействат един на друг, защото всеки тип е съвършено различен от другия. Древните шамани се обърнали към този проблем на съвместното съществуване, без да се интересуват от време и пространство. Те направили извода, че степента на осъзнаване на органичните същества и степента на осъзнаване на неорганичните същества са толкова различни, че те могат да съществуват с най-минимална взаимна намеса.

— Ние можем ли да възприемаме тези неорганични същества, дон Хуан? — попитах аз.

— Разбира се, че можем — отговори той. — Магьосниците го правят по своя воля. Обикновените хора също го правят, но не си дават сметка за това, понеже не съзнават съществуването на света-близнак. Вземат ли да разсъждават за света-близнак, те се отдават на всевъзможна умствена мастурбация, но така и не им хрумва, че източникът на фантазиите им всъщност е в подсъзнателното знание, което всички ние имаме, а именно — че не сме сами.

Думите на дон Хуан завладяха цялото ми внимание. Внезапно изпитах зверски глад и чувство за празнота в стомаха. Оставаше ми само да го слушам колкото мога по-внимателно и да ям.

— Когато подхождаш към нещата с понятията за време и пространство — продължи той, — трудността е в това, че ти забелязваш нещо само ако попадне в пространството и времето, които са на твое разположение, а те са много ограничени. От своя страна магьосниците разполагат с необятно поле, на което могат да забележат, ако се появи нещо особено. Множество същества от цялата Вселена, същества, които имат осъзнаване, но не организъм, влизат в полето на осъзнаване на нашия свят или в полето на осъзнаване на света-близнак, без обикновеният човек изобщо да ги забележи. Съществата, които влизат в полето на осъзнаване на нашия свят или на света-близнак, принадлежат на други светове, които съществуват извън нашия свят и близнака му. Цяла и оргата Вселена гъмжи от светове на осъзнаване ничии, и неорганични.

Дон Хуан продължи да ми разказва как тези древни магьосници знаели кога неорганично съзнание от други светове извън нашия свят-близнак навлиза в тяхното поле на осъзнаване. Каза, че като всеки друг човек на Земята и тези шамани правили безконечни класификации на различните типове от тази енергия, която има осъзнаване. Те ги назовали с общия термин неорганични същества.

— А тези неорганични същества имат ли живот, така както ние имаме? — попитах аз.

— Ако смяташ, че да живееш означава да осъзнаваш, тогава имат живот — каза той. — И още по-точно: ако животът може да се измери по интензивността, остротата и трайността на това осъзнаване, то тогава откровено мога да кажа, че те са по-живи от теб и мен.

— А тези неорганични същества умират ли, дон Хуан? — попитах аз.

Дон Хуан се подсмихна, преди да отговори.

— Ако наричаш смърт момента, когато престава осъзнаването, да, те умират. Тяхното осъзнаване свършва. Смъртта им доста прилича на човешката и все пак не е същата, защото в смъртта на човека има скрита възможност за избор. Това е нещо като клауза в юридически документ, клауза, написана със съвсем дребни букви, които едва забелязваш. Трябва да използваш лупа, за да ги разчетеш, и все пак това е най-важната клауза в документа.

— Каква е тази скрита възможност, дон Хуан?

Скритата възможност за избор в смъртта е достъпна само за магьосниците. Доколкото ми е известно, те са единствените, прочели дребния шрифт. За тях тази възможност е напълно достъпна и функционална. За обикновените хора смъртта означава прекратяване на осъзнаването, край на организма им. За неорганичните същества смъртта означава същото: край на осъзнаването им. И в двата случая въздействието на смъртта представлява „всмукването“ им в тъмното море на осъзнаването. Индивидуалното им осъзнаване, носещо техния житейски опит, разчупва границите си и под формата на енергия се влива в тъмното море на осъзнаването.

— Но, дон Хуан, каква е тази скрита възможност за избор, която откриват само магьосниците? — попитах аз.

— За магьосника смъртта е обединяващ фактор. Вместо да разгради организма, както обикновено става, смъртта го обединява.

— Как може смъртта изобщо да обединява нещо? — възразих аз.

— За магьосника смъртта прекратява господството на индивидуалните настроения в тялото — кача дон Хуан. — Според древните магьосници именно надмощието на различните части на тялото управлява настроенията и действията на цялото тяло; когато някоя част престане да функционира нормално, тя повлича останалите части на тялото към хаос, както става например, когато човек се разболее от яденето на нездравословни храни. В този случай настроението на стомаха се отразява на всичко останало. Смъртта прекратява това господство на отделните части. Тя обединява осъзнаването им в едно цяло.

— Да не искаш да кажеш, че и след като умрат, магьосниците продължават да осъзнават? — попитах аз.

За магьосниците смъртта е акт на обединение, който обхваща всяка частица от тяхната енергия. Ти си представяш смъртта само като труп — тяло, което започва да се разлага. При магьосниците, когато се извърши актът на обединение, няма никакъв труп. Няма никакво разложение. Телата им в своята цялост се превръщат в енергия — енергия, обладаваща осъзнаване, което не е фрагментирано. Границите, установени от организма, граници, които смъртта разрушава, при магьосниците продължават да действат, но те вече са невидими за невъоръженото око.

— Знам, че си умираш да ме попиташ — продължи той с широка усмивка — дали това, което ти описвам, е душата, отправяща се към ада или рая. Не, това не е душата. Когато магьосниците изберат тази скрита възможност в смъртта, те всъщност се превръщат в неорганични същества, много своеобразни, високоскоростни неорганични същества, способни на невъобразими маневри на възприятието. Тогава магьосниците навлизат в нещо, което шаманите от древно Мексико наричат окончателното пътешествие. Тяхно поле на действие става безкрайността.

— Това означава ли, че стават вечни, дон Хуан?

— Моята трезвост на магьосник ми казва, че осъзнаването им би трябвало да се прекрати, така както се прекратява осъзнаването на неорганичните същества, но не съм го виждал да става. Нямам знание от първа ръка за това. Древните магьосници смятали, че осъзнаването на този тип неорганични същества ще продължава, докато Земята е жива. Земята е тяхната матрица. И докато тя съществува, тяхното осъзнаване ще продължава. За мен това твърдение е напълно разумно.

Обясненията на дон Хуан ми се струваха изключително последователни и стройни. Не можех да добавя абсолютно нищо. Той остави у мен чувството за тайна и за неизказани очаквания, които имаше да се осъществяват.

Още следващия път, като посетих дон Хуан, аз нетърпеливо започнах разговора с един въпрос, който напоследък все се въртеше в ума ми.

— Дон Хуан, възможно ли е наистина да съществуват призраци и привидения?

Каквото и да наричаш ти призрак или привидение — каза той, — при внимателно изучаване от магьосниците то се свежда до следното — възможно е някои от тези привидения да са конгломерат от енергийни полета, обладаващ осъзнаване, който ние превръщаме в познати ни неща. Ако това е така, тогава привиденията имат енергия. Магьосниците ги наричат генериращи енергия конфигурации. В другия случай — когато не излъчват никаква енергия — тогава те са фантасмагорични творения, обикновено създадени от много силна личност — силна в смисъл на осъзнаване.

— Мен дълбоко ме заинтригува една история — продължи дон Хуан, — и това беше историята с твоята леля, която ти веднъж ми разказа. Помниш ли я?

Бях разказал на дон Хуан как на четиринадесет години бях отишъл да живея у сестрата на баща ми. Тя живееше в гигантска къща с три вътрешни двора, между които бяха жилищните помещения — спални, всекидневни, холове и т, н. Първото патио беше доста неприветливо, покрито с калдъръм. Казаха ми, че това било колониална къща и тук влизали каретите с конете. Второто патио представляваше красива овощна градина с криволичещи алеи, покрити с кирпичени тухли в мавритански стил и много плодни дървета. Третото патио беше пълно със саксии цветя, закачени но первазите на покрива, клетки с птици, а по средата — фонтан в колониален стил, от който винаги бликаше вода. Една голяма част, оградена с мрежа, беше отделена специално за призовите й бойни петли: страстта на живота й.

Моята леля ми предостави на разположение цял апартамент с изглед към овощната градина. Помислих си, че мога цял живот да си живея там. Можех да ям всички плодове от градината. Освен мен, никой друг в къщата не докосваше плодовете на тези дървета по причини, които никога не ми разкриха. Домакинството се състоеше от моята леля — едра, пълна, кръглолика дама малко над петдесетте, много жизнерадостна, сладкодумна и с множество чудатости, които тя прикриваше зад една официална фасада и вида си на благочестива католичка. Имаше още и един иконом, висок, внушителен мъж в началото на четиридесетте години, който е бил старши сержант в армията, но го съблазнили да напусне, за да заеме по-добре платената длъжност на иконом, телохранител и човек за всичко в дома на леля ми. Съпругата му, красива млада жена, беше компаньонка, готвачка и вярна приятелка на леля ми. Двамата имаха и една дъщеря, пухкаво момиченце, което изключително приличаше на леля ми. Приликата им беше толкова силна, че леля ми я беше осиновила юридически.

Четиримата бяха най-тихите хора, които съм срещал. Живееха много улегнал живот, прекъсван само от чудатостите на моята леля, на която току и щукваше да се отправи на пътешествие или да купува нови, многообещаващи бойни петли, да ги тренира и действително да устройва сериозни състезания, в които играят огромни суми пари. Тя обсипваше бойните си петли с нежни грижи, понякога по цял ден се занимаваше с тях. Носеше дебели кожени ръкавици и корави кожени гамаши, за да се предпазва от шпорите им.

Прекарах два страхотни месеца в къщата на леля ми. Следобед тя ми преподаваше музика и ми разказваше нескончаеми истории за предците ни. Условията, в които живеех, бяха идеални за мен, понеже често излизах с мои приятели и не бях длъжен да се отчитам пред никого в колко часа съм се върнал. Понякога часове наред не заспивах, излегнат в кревата си. Обикновено държах прозореца отворен, за да влиза в стаята ми ароматът на цъфналите портокали. И всеки път като оставах буден до късно, аз чувах как някой крачи по дългия коридор, който минаваше по протежение на цялата сграда откъм северната страна и свързваше трите вътрешни двора на къщата. Той беше с красиви сводове и покрит с керамични плочки под. Четири слаби крушки осветяваха мъждиво коридора — включваха се в шест часа всяка вечер и се изключваха сутрин в шест.

Попитах леля ми дали икономът й обикаля нощем и спира под моя прозорец, защото този, който се разхождаше, винаги спираше под моя прозорец, обръщаше се и поемаше обратно към главния вход на къщата.

— Не се притеснявай от глупости, миличък — каза леля мм с усмивка. — Сигурно е икономът ми, прави нощната обиколка. Голяма работа! Ти да не си се уплашил?

— Не, не съм се уплашил — казах аз. — Просто ми е любопитно, защото твоят иконом всяка нощ спира пред стаята ми. Понякога се будя от стъпките му.

Тя отхвърли по-нататъшните ми въпроси, като каза небрежно, че икономът й е бил военен и е свикнал да прави обход като часовой. Приех нейните обяснения.

Веднъж аз споменах пред иконома, че стъпките му са доста шумни и дали не би могъл мри обхода си да минава малко по-внимателно край моя прозорец, за да ме остави да смя.

— Не разбирам за какво говориш! — каза той рязко.

— Леля ми каза, че правиш нощен обход — казах аз.

— Изобщо не правя такова нещо! — каза той и очите му пламнаха от възмущение.

— А кой тогава ходи под прозореца ми?

— Никой не ходи под прозореца ти. Въобразяваш си. Просто засипвай отново. Не се мотай наоколо да създаваш суматохи. Казвам ти това за твое добро.

В онези години за мен най-лошото беше някой да ми каже, че нрави нещо за мое добро. Същата нощ, щом дочух стъпките, аз се измъкнах от спалнята и застанах зад стената, която водеше към входа на моя апартамент. Когато изчислих, че оня, който се разхожда, вече е стигнал до втората крушка, аз просто надникнах да огледам коридора. Стъпките мигновено спряха, но не се виждаше никой. Мъждиво осветеният коридор беше пуст. И да се е разхождал някой, той не е имал време да се скрие, защото нямаше къде. Имаше само голи стени.

Обхвана ме такъв ужас, че разбудих цялата къща с пронизителните си писъци. Леля ми и икономът се опитваха да ме успокоят, като ми говореха, че само съм см въобразил всичко това, но аз бях така превъзбуден, че накрая те покорно си признаха как нещо, което им е неизвестно, се разхожда из къщата всяка нощ.

Дон Хуан каза, че почти сигурно моята леля се разхожда нощем; тоест, някакъв аспект от нейното осъзнаване, над който тя няма волеви контрол. Той смяташе, че това явление се подчинявало на чувството за игривост или тайнственост, което тя култивирала. Дои Хуан беше сигурен, че е напълно възможно моята леля на подсъзнателно ниво не само да предизвиква издаването на всички тези шумове, но и да е способна на много по-сложни манипулации на осъзнаването. Дон Хуан каза още, че за да бъде напълно откровен, трябва да признае възможността тези стъпки да са продукт на неорганично осъзнаване.

Според Дон Хуан неорганичните същества, които населяват нашия свят-близнак, са смятани от магьосниците в неговата линия за наши родственици. Тези шамани смятали, че е излишно да ставаме приятели с членове на семейството си, защото изискванията, които ни налагат в името на такова приятелство, винаги са прекомерни. Той каза, че този тип неорганични същества, които ни се падат първи братовчеди, непрестанно общуват с нас, но това общуване не е на нивото на обичайното ни съзнание. С други думи, ние знаем всичко за тях подсъзнателно, докато те знаят всичко за нас по съзнателен, преднамерен начин.

— Енергията от нашите първи братовчеди си е същинско бреме! — продължи дон Хуан. — Те са изпортени колкото нас. Органичните и неорганичните същества в нашите светове-близнаци са, да кажем, деца на две сестри, които живеят в съседство. Те са напълно еднакви, макар че изглеждат различно. Те не могат да ни помогнат и ние не можем да им помогнем. Сигурно сме могли да се обединим и да създадем страхотна фамилна бизнескорпорация, но това не е станало. Двата клона на фамилията са крайно докачливи и се обиждат за нищо, типични отношения между сприхави първи братовчеди. Неразрешимият проблем според магьосниците от древно Мексико е в това, че и човешките същества, и неорганичните същества от света-близнак са дълбоки егоманиаци.

Според дон Хуан магьосниците от древно Мексико отделили и друг клас неорганични същества — скаути или изследователи. Тези неорганични същества идвали от дълбините на Вселената и притежавали безкрайно по-остро и бързо осъзнаване, отколкото хората. Дон Хуан твърдеше, че поколения наред древните магьосници доизпипвали своите класификационни схеми и стигнали до извода, че определени типове неорганични същества от категорията на скаутите или изследователите приличали на човека по своята жизненост. Те могат да влизат в контакт и да установяват симбиотични отношения с човека. Древните магьосници нарекли съюзници този вид неорганични същества.

Дон Хуан каза, че основната грешка на тези шамани по отношение на този тип неорганични същества била да придадат човешки характеристики на тази безлична енергия и да си мислят, че могат да я обуздаят. Те смятали тези блокове от енергия за свои помощници и се осланяли на тях, без да разбират, че като чиста енергия тези същества не са в състояние да подкрепят каквото и да било усилие.

— Разказах ти всичко, което трябва да се знае за неорганичните същества — каза неочаквано дон Хуан. — Единственият начин, по който можеш да го провериш, е чрез непосредствен опит.

Не го попитах какво иска да направя. Дълбок страх разтърси тялото ми в нервни спазми, които изригнаха подобно на вулкан от слънчевия сплит и се разпространяваха до пръстите на краката ми и нагоре до края на торса.

— Днес ще отидем да потърсим някои неорганични същества — обяви той.

Дон Хуан ме накара да седна на леглото и да заема отново позата, която улеснява вътрешното мълчание. Изпълних заповедта му с необичайна лекота. Обикновено проявявах неохота, може би не открито, но все пак изпитвах някакъв нюанс на съпротива. Мярна ми се смътно мисълта, че в момента, в който седнах, аз вече бях в състояние на вътрешно мълчание. Мислите ми бяха замъглени. Почувствах да ме обвива непроницаем мрак, който ми създаваше усещането като че ли заспивам. Тялото ми беше съвършено неподвижно, било защото не възнамерявах да му подавам никакви команди да се движи, било защото не бях в състояние да ги формулирам.

Миг по-късно усетих, че с дон Хуан крачим из сонорската пустиня. Разпознах околността; бил съм тук с него толкова пъти, че бях запомнил всяко очертание. Беше краят на деня и светлината на залязващото слънце пораждаше у мен чувство на отчаяние. Вървях автоматично, осъзнавайки, че тялото ми изпитва усещания, които не се придружават от мисли. Не можех да опиша своето състояние. Понечих да кажа това на дон Хуан, но желанието да му съобщя за усещанията на тялото си в миг изчезна.

Дон Хуан произнесе с много бавен, понижен и сериозен глас, че пресъхналото русло на реката, по което вървим, е най-подходящото място за предстоящото ни занимание и че трябва да седна на един неголям камък сам, а той се отдалечи на около петдесетина крачки и седна на друг камък. Не попитах дон Хуан, както обикновено бих сторил, какво трябва да правя. Знаех какво ще правя. Тогава чух прошумоляващите стъпки на хора, които минаваха през храстите, рехаво разпръснати наоколо. В този край нямаше достатъчно влага, за да никне буйна растителност. Израснали бяха само няколко жилави храста на три-четири метра разстояние един от друг.

Тогава видях да приближават двама души. Изглеждаха местим хора, може би иидианци-яки от някое тяхно градче в околността. Стигнаха до мен и спряха. Единият от тях нехайно ме попита как съм. Исках да му се усмихна, да се засмея, но не можах. Лицето ми беше съвсем сковано. Казах му, че съм добре. После ги попитах кои са. Казах им, че не ги познавам, но въпреки това ги чувствах необичайно близки. Единият от тях отговори с тон, сякаш няма нищо особено, че те са моите съюзници. Вперих очи в тях, опитвайки се да запомня чертите им, но чертите им непрекъснато се изменяха. Сякаш се извайваха в съответствие с настроението на моя поглед. Никакви мисли не участваха. Всичко се направляваше от дълбоки усещания. Гледах ги толкова дълго, че чертите им напълно се изличиха и накрая пред мен останаха две блестящи сияйни петънца, които вибрираха. Сияйните петънца нямаха граници. Те сякаш се поддържаха чрез сцепление отвътре. Ставаха плоски и широки. После отново се изтегляха вертикално до човешки ръст. Внезапно усетих как ръката на дон Хуан ме хваща за дясната ръка и ме издърпва от камъка. Каза, че е време да си тръгваме. В следващия момент аз отново бях в къщата му в Централно Мексико, объркан повече от всякога.

— Днес ти намери неорганичното осъзнаване, а после го видя такова, каквото всъщност е — каза той. — Енергията е несъкратимият остатък от всяко нещо. Що се отнася до нас, да виждаш енергията директно е най-дълбокият предел за човека. Може да има и други неща отвъд него, но те са недостъпни за нас.

Дон Хуан повтори всичко това много пъти и всеки път, като го казваше, думите му сякаш ме връщаха във все по-твърдо състояние.

Разказах на дон Хуан всичко, което бях видял, всичко, което бях чул. Дон Хуан ми обясни, че в този ден съм успял да трансформирам човекоподобната форма на неорганичните същества в тяхната същност — безлична енергия, осъзнаваща себе си.

— Ти трябва да проумееш — каза той, — че именно нашето познание, което по същността си е интерпретационна система, съкращава нашите възможности. Именно нашата интерпретационна система ни казва какви са параметрите на нашите възможности и понеже ние използваме тази интерпретационна система цял живот, изобщо не се осмеляваме да тръгнем против нейния авторитет.

— Енергията на тези неорганични същества ни тласка — продължи дон Хуан — и ние интерпретираме този тласък както можем, в зависимост от настроението си. За един магьосник най-трезвото, което може да направи, е да прехвърли тези същества на абстрактно ниво. Колкото по-малко интерпретации правят магьосниците, толкова по-добре за тях.

— От този момент нататък — продължи той, — изправиш ли се пред странната гледка на привидение, запази самообладание и се вгледай твърдо и неотклонно в него. Ако то е неорганично същество, интерпретацията, която му правиш, ще окапе като есенни листа. Ако нищо не се случи, значи това е някаква цвъкня на твоя ум, който и без това не е твоят ум.