Карлос Кастанеда
Активната страна на безкрайността (7)

НЕИЗБЕЖНАТА СРЕЩА

От дълго време в ума ми се беше загнездила една мисъл и не ми даваше покой — трябваше да отговоря на едно изключително важно за мен писмо, и то на всяка цена. Но от това все ме отклоняваше една смесица от леност и дълбокото ми желание да доставям удоволствие. Моят приятел, антропологът, благодарение на когото се бях срещнал с дон Хуан, ми беше писал преди един — два месеца писмо. Интересуваше се как вървят моите антропологически изследвания и настойчиво ме канеше да го посетя. Бях съчинил три дълги писма, Но като ги препрочитах, те ми се струваха толкова банални и ласкателни, че ги късах на парчета. Все не успявах да изразя в тях дълбоката си благодарност, дълбочината на чувствата си към него. Оправдавах това отлагане на отговора с искреното си намерение да отида да го видя и да му разкажа лично всичко, което правехме с дон Хуан Матус, но забавях замисленото пътуване, защото съвсем не ми беше ясно какво всъщност правя с дон Хуан. Исках да покажа един ден на приятеля си реални резултати. А досега разполагах само със смътни наброски за възможности, които пред неговия взискателен поглед съвсем не биха минали за антропологическа полева работа.

Един ден чрез общи познати научих, че той е починал. Смъртта му ме хвърли в една от някогашните ми опасни, мълчаливи депресии. Невъзможно ми беше да изразя какво чувствам, защото, умът ми не беше формулирал напълно това състояние. Беше някаква смесица от потиснатост, безнадеждност и отвращение от самия себе си за това, че не бях отговорил на писмото му, нито бях отишъл да се видим.

Скоро след това отидох при дон Хуан, Щом пристигнах в дома му, седнах на един от неговите сандъци под рамадата и се помъчих да намеря думи, които не биха звучали толкова банално, за да изразя колко ме бе смазала смъртта на моя приятел. По някакъв непонятен начин дон Хуан знаеше причината за терзанията ми и истинския ми повод да го посетя.

— Да — заговори сухо дон Хуан. — Знам, че твоят приятел, антропологът, който те насочи към мен, е починал. По някаква причина знам точния момент на смъртта му. Видях го.

Сухото му изявление ме разтърси до дъното на душата.

— Отдавна забелязвах, че този момент наближава. Дори съм ти го казвал, но ти не обърна внимание на думите ми. Сигурен съм, че дори не си спомняш това.

Помнех всяка дума, която ми е казвал, но по времето, когато я е казвал, тя нямаше никакво значение за мен. Дон Хуан продължи, че едно събитие, дълбоко свързано с нашето запознанство, макар и не част от него, го е накарало да види моя приятел — антрополог като човек на прага на смъртта.

— Видях смъртта като една външна сила, която вече отваря твоя приятел — каза ми той. — Всеки от нас има под пъпа една енергетична пролука, енергетична цепнатина. Тази цепнатина, която магьосниците наричат зев, е затворена, когато човек е в разцвета на силите си.

Каза, че обикновено окото на магьосника различава всичко това като леко потъмняване в иначе белезникавата светлина на сияйната сфера. Но когато човек наближава смъртта, този зев става съвсем забележим. Той ме увери, че зевът на моя приятел бил широко отворен.

— Какво е значението на всичко това, дон Хуан? — попитах механично аз.

Това означава смърт — отговори той. — Духът ми даваше знак, че нещо наближава края си. Тогава помислих, че моят живот наближава края си и го приех с цялата благодарност, на която бях способен. И много, много по-късно ме осени, че не моят живот наближава края си, а цялата ми приемствена линия.

Нямах представа за какво говори. И как можех да приема всичко като толкова сериозно? Доколкото това имаше отношение към мен по времето, когато го бе казал, то ми изглеждаше като всичко останало в живота ми — просто приказки.

— Твоят приятел сам ти е казвал в толкова много думи, че умира — продължи дон Хуан. — И ти си разбирал какво ти казва, както си разбирал и нещата, които съм ти говорил аз, но и в двата случая си предпочел да го подминеш.

Нямах какво да отговоря. Смазан бях от нещата, които ми казваше. Искаше ми се да се Продан в сандъка, на който седях, и да изчезна, да потъна в земята.

— Но не е твоя грешката, че пренебрегваш такива неща — продължи той. — Това е от младостта. Имаш толкова нещо да вършиш, толкова хора около себе си. Обаче твоето внимание не е будно. Така и не си се научил да бъдеш бдителен и всичко да забелязваш.

В стремежа си да защитя своята последна крепост — представата ми, че съм наблюдателен — посочих на дон Хуан, че съм попадал в ситуации, които са били въпрос на живот и смърт и са изисквали светкавична съобразителност и наблюдателност от моя страна. И не че ми липсваше способността да бъда наблюдателен, а по-скоро не бях достатъчно ориентиран, за да си съставя правилен списък на приоритетите; затова всяко нещо за мен е било или важно, или без никакво значение.

— Да бъдеш с будно внимание не означава да си наблюдателен — каза дон Хуан. — За магьосниците будно внимание означава да осъзнаваш тази тъкан на всекидневния свят, която изглежда чужда на ставащото в момента. През пътуването с твоя приятел, преди да се срещнеш с мен, ти забелязваше само очевидните подробности. А не забелязваше как неговата смърт го поглъща. И все пак нещо в теб го знаеше.

Запротестирах и казах, че това не е вярно.

— Не се прикривай зад баналности — каза той с упрек. — Изправи се лице в лице с нещата. Дори да си с мен само за този миг, поеми отговорността за това, което знаеш. Не се залутвай в чуждата тъкан на света около теб, чужда на това, което става. Ако ие беше толкова погълнат от собствената си личност и проблеми, ти щеше да знаеш, че това е било последното му пътуване. Щеше да забележиш, че като се среща, за да се сбогува с хората, които са му помагали, той всъщност приключва сметките си.

— Твоят приятел — антрополог веднъж разговаря с мен — продължи дон Хуан. — Спомням си го толкова ясно, че изобщо не се изненадах, когато те доведе при мен на онази автогара. Когато разговаряхме, не можех да му помогна — той не беше човекът, когото търсех, но му пожелах добро от цялата си магьосническа празнота, от магьосническото си мълчание. По тази причина знам, че през последното си пътуване той е благодарил на хората, които са имали значение в живота му.

Признах на дон Хуан, че е напълно прав — наистина бях доловил много подробности, но по онова време те не означаваха нищо за мен — като например екстаза, в който моят приятел съзерцаваше гледките около нас. Той често ме караше да спирам просто за да погледа, понякога часове наред, далечните планини или руслото на някоя река, или пустинята. Бях пренебрегвал това, защото го смятах за идиотска сантименталност на един мъж на средна възраст. Дори правех тънки намеци, че може би пие прекалено. Той ми отговаряше, че в моменти на ужас едно питие позволява на човека миг покой и безметежност, миг, достатъчно дълъг, за да се наслади на нещо неповторимо.

— Това всъщност е било пътуване само за очите му — каза дон Хуан. — Магьосниците предприемат такива пътешествия, в които няма значение нищо друго освен това, което могат да поемат очите им. Твоят приятел се е разтоварвал от всичко излишно.

Признах на дон Хуан, че не съм обръщал внимание, като ми е говорел за моя умиращ приятел, понеже на някакво неведомо ниво съм знаел, че е, истина.

— Магьосниците никога не говорят празни приказки — каза той. — Винаги подбирам най-внимателно всяка дума, която казвам на теб или на когото и да било другиго. Разликата между теб и мен е, че аз нямам повече никакво време и се държа в съответствие с това. Ти от своя страна смяташ, че разполагаш с цялото време на света и се държиш в съответствие с това. Крайният резултат от поведението ни е, че аз претеглям всичко, което правя и казвам, а ти не.

Съгласих се, че е прав, но споделих, че всичко, което ми говори, ни най-малко не облекчава терзанията и скръбта ми. И тогава, неспособен повече да се владея, аз се помъчих да излея всички нюанси на обърканите си чувства. Казах му, че не търся съвет. Исках само да ми предпише някакво магьосническо средство, за да се избавя от душевните си терзания. Най-миого ми се искаше да получа от него някакво естествено успокоително, органическо приспивателно и му го казах. Дон Хуан невярващо поклати глава.

— Много искаш! — каза той. — Следващото, което ще ми поискаш, е някакъв магически цяр за премахване на всичко, което те дразни, без и най-малкото усилие от твоя страна — само усилието да глътнеш, каквото ти дадат. Колкото по-горчиво, толкова по-резултатно — това е девизът на западния човек. Ти искаш резултати — една доза и готово, изцелен си.

Магьосниците се изправят пред нещата по различен начин — продължи дон Хуан. — Понеже нямат никакво време за губене, те се отдават изцяло на това, което е пред тях. Твоето дълбоко смущение се дължи на това, че ти липсва трезвост. Не си имал нужната трезвост да благодариш на приятеля си както подобава. Това се случва с всеки от нас. Ние никога не даваме израз на чувствата си, а когато поискаме да го сторим, вече е прекалено късно, защото времето ни е изтекло. Не само времето на твоя приятел бе изтекло, а и твоето. Трябваше да му се отблагодариш щедро в Аризона. Той се погрижи да те вземе със себе си и все едно дали си го разбрал или не, но на автогарата той ти оказа най-голямата си помощ. Но в моментите, когато трябваше да му благодариш, ти все му се ядосваше — осъждаше го, беше ти неприятен и какво ли не. А после все отлагаше да се видиш с него. Това, което всъщност ти отлагаше, бе да му благодариш. И сега вечно ще те преследва един призрак. Ти никога няма да можеш да му платиш това, което му дължиш.

Осъзнах величието на това, което казваше. Никога не бях разглеждал постъпките си в такава светлина. И всъщност никога не бях благодарил на когото и да било, никога. Дон Хуан продължи да бърка в раната ми още по-дълбоко.

— Твоят приятел знаеше, че умира — каза дон Хуан. — Написа ти последното си писмо, понеже се интересуваше какво си постигнал. Може би и без сам той да знае, както не знаеш и ти, но последната му мисъл е била за теб.

Бремето на тези думи беше прекалено тежко за плещите ми. Рухнах. Почувствах, че трябва да легна. Главата ми се въртеше. Възможно е това да беше от залеза. Бях направил ужасната грешка да пристигна в дома на Дон Хуан късно следобед. Залязващото слънце беше разтърсващо, отблясъците по голите скали, които се възвишаваха на изток от къщата на дон Хуан, бяха златни и пурпурни. По небето нямаше нито едно облаче. Струваше ми се, че всичко наоколо е застинало неподвижно. Сякаш целият свят се опитваше да се спотаи, но присъствието му беше съкрушително. Покоят на сонорската пустиня ме пронизваше като кинжал и стигаше до мозъка на костите ми. Исках да се махна, да се кача на колата и да отпътувам. Исках да бъда в града и да се загубя в шума му.

— Ти усети вкуса на безкрайността — каза дон Хуан строго, като окончателна присъда. — Знам го, защото сам съм бил в твоето положение. Иска ти се да избягаш, да потънеш в нещо човешко, топло, противоречиво, глупаво, кой знае какво още? Искаш да забравиш смъртта на приятеля си. Но безкрайността няма да ти позволи. — Гласът му се смекчи. — Тя те е уловила в безпощадната си хватка.

— Какво мога да направя сега, дон Хуан? — попитах аз.

— Единственото, което можеш да направиш — отговори той, — е да запазиш жива паметта за приятеля си, да я съхраниш жива до края на живота си, а може би и след това. По този начин магьосниците дават израз на благодарността, която повече не могат да изкажат на глас. Може да си помислиш, че това е глупаво, но е най-доброто, което могат да сторят магьосниците.

Изглежда, собствената ми мъка ме накара да повярвам, че вечно жизненият дон Хуан е печален колкото мен. Но веднага отхвърлих тази мисъл. Невъзможно беше.

— За магьосниците тъгата не е нещо лично — каза дон Хуан, отново проникнал в мислите ми. — А и това съвсем не е тъга. Това е вълна от енергия, която идва от дълбините на космоса и блъсва магьосниците в момент, когато са възприемчиви, когато са като радиостанции, способни да улавят радиовълните.

— Магьосниците от древните времена, които са ни предали своето магьосничество в пълния му вид, са вярвали, че във Вселената има една тъга, която е като сила.

Състояние като светлина, като намерение и тази вечна сила оказва своето въздействие особено над магьосниците, понеже те повече нямат щитове, е които да се предпазват. Те не могат да се скрият зад приятели или зад научна работа. Не могат да се скрият зад любов или омраза, щастие или нещастие. Зад нищо не могат да се скрият.

— Поради самата си същност — продължи дон Хуан, — магьосниците възприемат тъгата като абстрактна. Тя не се дължи на ламтежа за нещо или липсата му, нито пък на чувството за собствена значимост. Тя не идва от мен, тя идва от безкрайността. Мъката, която изпитваш от това, че не си се отблагодарил на приятеля си, вече клони в тази посока.

— Моят учител, нагуалът Хулиан — продължи той, — беше изключителен актьор. В действителност работеше професионално в театър. Той имаше една любима история, която често разказваше на спектаклите си. С нея обикновено ме докарваше до пристъп на страхотна мъка. Казваше, че това е историята на воини, които имат всичко и все пак изпитват жилото на всемирната скръб. Винаги съм мислел, че я разказваше лично за мен.

После дон Хуан ми преразказа думите на учителя си — историята се отнасяла за един човек, който страдал от дълбока меланхолия. Ходил при най-добрите лекари на своето време, но никой от тях не успявал да му помогне. Накрая стигнал до кабинета на прочут лекар, изцелител на душата. Докторът предположил, че пациентът му вероятно би могъл да намери утеха и изцеление от меланхолията си в любовта. Човекът отвърнал, че любовта изобщо не е проблем за него, бил обичан както никой Друг на света. Тогава лекарят му предложил да тръгне на пътешествие и да види други краища на света. Човекът отговорил, че без всякакво преувеличение е обиколил всички кътчета по света. После лекарят му препоръчал да се заеме с някакво хоби: изкуство, спорт и т.н.

Човекът отговарял на всяка от препоръките му по един и същ начин — и това опитал, но без никакво облекчение. Тогава лекарят го заподозрял, че е неизлечим лъжец. Невъзможно било да е правил всички тези неща, които твърдял. Но като добър лечител той бил осенен от една последна идея.

„Ах! — възкликнал той. — Мисля, че имам чудесно решение за вас, сър. Трябва да посетите някое представление на най-великия комедиант на нашето време. Той така ще ви развесели, че ще ви извади завинаги от вашата меланхолия. Трябва да гледате някое представление на Великия Гарик!“

И дон Хуан каза, че мъжът погледнал лекаря с най-печалния вид, който човек може да си представи, и казал: „Докторе, ако това е последното ви предписание, аз съм загубен. Няма лек за мен. Аз съм Великия Гарик.“