Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hypotéza [= Farma 29], (Пълни авторски права)
Превод от чешки
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Форматиране
gogo_mir (2014)

Разказът е публикуван в списание „Космос“, брой 10 от 1977 г.

 

 

Издание:

Автор: Робърт Йънг; Александър Мирер; Робърт Хайнлайн

Заглавие: Фантастично читалище: Списание „Космос“, 1977 г.

Преводач: Цвета Пеева; Александър Димитров; Аглика Маркова; Николай П. Тодоров; Светла Денева; Маргарита Младенова

Година на превод: 1964; 1977

Език, от който е преведено: руски; английски; немски; чешки

Издател: Фантастично читалище

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: сборник разкази

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7048


Вертолетът кацна направо в обработената нива. Паздера обезпокоен скочи от колата и изтича към апарата.

— Хей, не можахте ли да си изберете по-подходящо място? Та това е нива!

Младичкият пилот показа глава от кабината:

— Извинете, но отгоре изглеждаше така добре изравнено.

— Има си хас, да не изглежда, след като вече е преорано три пъти — отсече фермерът и възмутено махна с ръка.

— Позволете — чу се сух глас зад гърба на пилота. Едни костелив дангалак с прошарен буен перчем внимателно се измъкна от кабината, след него изскочи очилат широкоплещест младеж, а после се изтъркаля розоволик дебеланко, накичен с няколко торби и фотоапарати. Дангалакът изпитателно огледа Паздера и го запита:

— Вие ли сте този?…

— Да, аз съм този, т.е. Паздера, управител на ферма двадесет и девет — отговори с лека ирония фермерът.

— Професор Рутнер — представи се дангалакът и махна с ръка назад. — Моите колеги от научноизследователската група.

Асистентите се представиха сами:

— Кропоткин…

— Хаак, момче за всичко…

От младия пилот се чу:

— Ворел, специалист-стажант.

— Ами пилотирането?

Младежът доволно се усмихна:

— Правя го по необходимост, за да можем да съберем във вертолета колкото се може повече материал.

Паздера омекна:

— Машината изтеглете малко по-нататък — хей там — показа настрана. — Тук ще утъпчете зърното. — След това приятелски тупна по рамото стажанта и се обърна към професора, който нетърпеливо потропваше с крак. Последният веднага запита с тон на лекар, който подозира, че го викат напразно:

— Та къде е това, господин Паздера?

— До самия агрегат! Само че ще ви моля да вървите след мен в индийска нишка. И без това унищожихте част от нивата.

По най-краткия път ги изведе от засятата площ и се насочи през разораната нива право към багерния автомат. По пътя обясняваше:

— Тук съм само с роботите. Прокарват тръби за напоителната система. Чак след това ще засеем цялата долина. А това открихме преди 4 часа в изкопаната пръст. Веднага се обадих на жена си във фермата да се свърже с центъра. Когато ми съобщиха, че незабавно ще долетите, предпочетох да остана тук. Всичко е в такова състояние, както в момента на откриването.

През това време стигнаха до агрегата. До дълбокия тъмен ров в земята се издигаше изкопаната червеникава пръст. Паздера спря и посочи към полузаровения нос на лопатата:

— Ето, професоре, това е!

Рутнер само опъна дългите си крака и се преви надве като старо джобно ножче. Наведе глава почти до самата земя, протегна ръце, но се спря. Отново се наведе, остана малко в това положение — и скочи!

— Господа, до този момент предполагах, че има някаква грешка! Но този човек е направил световно, собствено искам да кажа — направо космическо откритие!

Изневиделица се хвърли към управителя, обгърна го с дългите си ръце и звучно го целуна по двете бузи. И двамата асистенти бяха коленичили до откритието и вадеха странни парчета. През нивата притича откъм вертолета младият стажант и надникна през рамото на Кропоткин: На червеникавата песъчлива почва се белееше неголям череп и няколко счупени кости.

— Господин управител, надявам се, че правилно ще разберете моята заповед! Да, подчертавам, моята заповед! Забранявам ви да извършвате каквито и да е работи на мястото на откритието и освен това на площта, която ще определя утре? До второ нареждане, разбирате ли?

— Естествено. Обаче трябва да ви кажа, че в петия блок трябва да довърша сеитбата и главно необходимо ми е преди това да прокарам оттук водопровод. Без вода тук цялата работа ще отиде на вятъра! Зад хълма са шестият и седмият блок, само че там кладенецът остана без вода. Затова този водопровод тук…

Рутнер ядосано замаха с ръка:

— Какво ме интересуват вашите ниви и водопроводи! Нима не разбирате какво откритие сте направил? Този череп, това е крачка напред в разкриване тайната на тази планета! Представяте ли си! На Луната, на Венера… изобщо никъде нито следа от нещо, което да напомня висша форма на живот. А тук веднага череп! Толкова подобен на човешки, просто поразително!

— Успокойте се, професоре. Естествено, аз разбирам значението на откритието, но съм тук главно, за да направя от тази пустиня парче плодородна земя. Тук работят три кислородни станции, две енергетични централи и изкуствено слънце. Получих много машини и роботи, които се доставят с големи трудности от Земята. Хората чакат…

Професорът рязко му обърна гръб:

— Можете да си преместите фермите малко по-нататък. Земя на тази планета все още има достатъчно. В края на краищата необходимо е за науката.

Паздера капитулира.

— Добре, няма да ви убеждавам защо точно това парче земя е толкова важно за мен. Няколко дни мога да почакам, и вие през това време ще видите. След това може би ще се разберем по-разумно.

Петият блок беше разположен на двата срещуположни склона на плитка долина. Малко напомняше плоска лопатка, защото завършваше с деренце като дръжка. Прорязваше около два километра широк овраг, насочен към голямата равнина, в която се намираха шестият и седмият блок. Оттук Паздера искаше да прокара водопроводните тръби. За да не губи време, реши да работи поне тук. На третия ден след откритието, едва бе започнал да подготвя трасето, за да го програмира в управляващия брояч на агрегата, чу зад гърба си:

— Добър ден, господин Паздера! Не ви ли трябва помощник?

— О, нашият стажант! Как сте?

— Благодаря, преживяваме някак… — Но управителят имаше наблюдателно око.

— Само дето доста ви понаболяват гърбът и ръцете, а?

— Как познахте?

— Да не би да мислите, че вместо мен винаги работят само роботите? Както днес тук, виждате ли? — Показа наредените уреди.

— Виж ти, а аз мислех, че ни идвате на гости…

— … и обикалям заради професора, така ли? — разсмя се Паздера. — Щом вече заговорихме, какво ново при вас?

— Засега нищо ново не сме намерили и правим само реконструкции. Хаак е много мераклия на тая работа! Погледнете — Ворел бръкна в джоба си и извади няколко снимки на рисунки. Паздера ги нареди в ръката си като карти: Видя поредица странни лица, ако можеше да ги нарече така.

— Слушайте, Ворел, защо сте така убедени, че това същество е изглеждало точно така? Искам да кажа, така човешки?

— Теоретически казано: Според нашите земни представи, нали? Това ли искате да кажете? Разбира се, това е друга планета, други условия.

— Много точно го казахте, Ворел: други условия! Аз бих могъл да ви разправя какъв живот изобщо е могло да има тук.

Ворел примигна и колебливо пристъпи от крак на крак:

— Може би са се променили условията отдавна — това вече знаем почти със сигурност.

— Ами ако… — Паздера многозначително замълча и после прошепна: — Ако този череп е на същество от съвършено друга планета?!

Ворел изглеждаше доста изплашен.

— А защо не? Може би тук отдавна, още преди нас да е кацнала експедиция от някаква непозната цивилизация и един от тях да е загинал? Може би точно затова намерихме само един череп и няколко кости. Какво ще кажете?

— Знаете ли, господин Паздера, това е интересна идея, но аз не мога да се съглася с нея. Решително не! — стажантът така упорито въртеше глава, че Паздера са разсмя.

— Сигурно не заради вашия професор. Все пак той не може напълно да изключи тази възможност!

— Ама, разбира се, че не я изключва. Само че тук липсват други доказателства. Може би някакво облекло или предмети. Все пак те не са го захвърлили тук гол! А освен това можете ли да си представите такава случайност? Той е единствен и точно вие го намирате? Къде ти!

— Вижте, млади човече, за тези работи бих могъл да ви дам хиляда и едно обяснение: сигурно знаете колко начина на погребване е познавало човечеството? — Паздера махна с ръка. — Но да оставим това. Какво ще се бъркам във вашите работи. И моите грижи ми стигат. Па макар и само в тая долина. Да можех да я обърна.

— Защо?

— Забелязахте ли каква форма има? Стеснява се към петия блок и заедно с това спада. Да беше обратното, в устието щях да направя стена, да укрепя дъното и склоновете и щях да имам чудесен язовир. Водата щеше да тече към шестия и седмия блок сама. Тук има вода, а там не ми стига, само че без помпена станция водата никога не тече нагоре.

— Да ви призная, господин Паздера, точно си мислех, че тук може би, разбира се, много отдавна, също е текла вода.

— Е, жалко, че вече не тече — въздъхна Паздера, — щях да имам по-малко работа. Сега ще закарам агрегата до началото на долината, ще го натъпча с програмата и сутринта ще започна. Това вече е на границата на вашия резерват, така че професорът сигурно няма да има нищо против.

— Разбира се, че не — закима разгорещено Ворел. — Ами скалата, господин Паздера? Тя ще ви пречи ли?

Фермерът удивено вдигна вежди.

— Младежо, откъде тук ще се вземе скала? В цялата ферма на такава дълбочина досега не съм срещнал свястна скала, освен при копането на кладенците, но това вече беше доста дълбоко! Останалото не може и да се нарече скала. Може би чак горе, в планините — Паздера махна с ръка към хоризонта.

— Извинете, само така ми хрумна. Но ако позволите — стажантът направи умолителна физиономия, — утре ще дойда да погледам.

— Щом нямате друга работа, поне ще си поговорим. Ето ви и фотографиите — протегна ръка, но пак нареди снимките и врътна глава над тях. — Тоя ваш Хаак има буйна фантазия! Какво може да направи от един череп. Тази картина е особено фантастична, но въпреки това ми напомня нещо. Чакайте…

Ворел развълнувано се наведе към него:

— Коя, покажете ми?

— Фермерът показа и се чукна с пръст по челото:

— Виждал ли сте някога саламандър?

 

 

Широката машина забоде нос в земята и се насочи към долинката. След минута работа, обаче, спря. Паздера изтича от колата, където точно закусваше. В кабината на сгъваемия пулт светеше червената лампа. Има нещо на пътя! Бързо включи дълбочинната сонда и на екрана се появи тъмна сянка.

— Дявол да го вземе, скала! Тоя стажант не ми носи късмет! Да върви по дяволите заедно с професора си. Само това ми липсваше сега, да чакам роботът да ми донесе взрив, защото багерът не е достатъчен за тая работа. Загубена работа — ругаеше шумно, докато излизаше навън. Пред агрегата стоеше стажантът. Паздера избухна злобно:

— Малко е да ви разкъсам на две!

Ворел радостно извика:

— Има скала! Видяхте ли?

— Предполагам, че не сте ми я омагьосал тук, голобрадо хлапе такова!

— Моля ви се, аз и магии! Това беше просто логическо допускане, че там би могло да има някаква преграда — усмихваше се щастливо младежът.

— Знаете ли, че тая ваша логика ще ми струва още едно забавяне?

— Защо?

— Нямам взрив в момента…

— Ама всичко е наред… Искам да кажа, че можете да продължите още малко и да копаете зад скалата. Тя всъщност никак не е широка. Ще ви помогна, ако ми разрешите — предложи разгорещено Ворел.

— Добре де — избуча фермерът помирително и подаде ръка на стажанта, докато се вмъкваше след него в кабината. Преградата наистина не беше по-широка от пет метра и вървеше под земята като равен праг. На екрана на сондата това се виждаше много ясно. В първия момент в яда си не беше я разглеждал както трябва.

Минаха зад преградата и Паздера отново пусна агрегата и включи автоматичното управление. Ворел бързо изскочи навън.

— Къде сега?

— Няма да седим като сардинки в консерва, я.

Кабинката наистина беше тясна за двама. Застанаха встрани и гледаха гълтащата паст на агрегата, захапваща все по-дълбоко и по-дълбоко. Встрани започна да се издига купчина изкопана пръст. Изведнъж от транспортьора излетя нещо белезникаво, падна на земята и се затъркаля право към краката им. Напрегнато го следяха и изведнъж се спогледаха. В очите на Паздера имаше недоверие, у Ворел сияеше лошо прикрита радост. До краката им лежеше бял череп!

 

 

— Паздера, вие, където копнете в земята, намирате череп! Невероятно! — докато работеше, професорът непрекъснато вдигаше и изпускаше веждите си и нервно сумтеше. Там, където преди един час агрегатът започваше нова бразда, сега се бяха навели пет души с обикновени лопати: професорът, Хаак, Кропоткин, Ворел и Паздера. Трите робота стояха в бездействие. Едва когато пръстта до изкопа започна да се издига застрашително, им дадоха заповед да я очистят, а те самите продължаваха да се ровят все по-дълбоко и по-дълбоко.

— Паздера, моля ви, вършете нещо! — полакоми се по едно време професорът с хрипкав глас, след това си направи още една драскотина на лицето, докато си отриваше потта.

— Не говорете грубости, професоре! Може би искате да ви изкопая костница? Ами ако тук черепът също е само един?

Рутнер избухна като прегрят котел:

— Вие сте провокатор, Паздера! Чувате ли? Нищо повече не мога да ви кажа… — съскаше той и яростно забиваше лопатата в земята. Докато нещо изхрущя под краката му. Изтръпна.

Обърнаха се към него. Той нададе отчаян вик:

— Стъпках го! — И падна на земята. С треперещи пръсти разриваше песъчливата почва, събираше белезникавите парченца и внимателно ги нареждаше отстрана.

Кропоткин услужливо се наведе към него:

— Да ви помогна, господин професоре…

— Махай се! — само изръмжа. Асистентът уплашено се изправи, пристъпи — и ритна нещо: под краката му се изтърколи сивобял череп! Рутнер се намръщи и след това закрещя от възторг:

— Цял е! — След това викна заплашително: — Никой да не мърда! — Пълзеше около краката им, отгребваше пясъка като кученце, сумтеше, задушаваше се от вдишвания прах. И мърмореше: — Знаех, знаех си… не може да бъде само един… Да, тук беше, сигурен съм, че беше тук… ще го намерим…

Наблюдаваха го със страх в очите. Започна да изравя и кости.

— Всички вън! — изрева той и разтвори ръце.

Неохотно излизаха от изкопа, като хвърлиха погледи към него. Целият беше посивял от прах, лицето му беше изцапано, ръцете и дрехите също. Изведнъж тихо се свлече в ъгъла на ямата. Лежеше там със затворени очи, като че ли спеше. Паздера се изплаши и реагира пръв.

— Трябва да го измъкнем! Помогнете ми! — Слезе долу и взе професора на ръце. Наистина, само кожа и кости, хрумна му, докато вдигаше Рутнер. Подаде им го без усилие: — Припадна от изтощение. Измийте му лицето и му дайте да пийне. В колата имам витамини. — След това погледна към дъното на ямата и през ума му мина: „Може би тук, под нас наистина има някаква костница…“

— Младежо, много ще ви бъда благодарен, ако ми обясните нещо. — Стажантът отмести бележника и вдигна очи към Паздера.

— Моля? За какво става дума?

Бяха сами до злополучната яма.

Рутнер все още се оправяше от нервния шок, а двамата асистенти разработваха най-новите открития в лагера. Паздера приседна до Ворел.

— Интересуват ме вашите логически разсъждения, както ги нарекохте. Малко са множко, не мислите ли?

— Ама аз… — заекна стажантът, дълбоко въздъхна и преглътна шумно. — Хайде, ще ви кажа — усмихна се заговорнически, — и без това и двамата сме забъркани в тая каша.

— Какво?

— Кой ми обясняваше за водата?

— Какво общо има това с водата?

— Ами че тя е необходима на саламандрите, за тях всъщност говорихте пак вие.

— Как така? — ГІаздера вдигна вежди и недоверчиво завъртя глава.

— Припомнете си! Когато ви показвах снимките на реконструкциите.

— Вие мислите, значи, че тези скелети и черепи са някакви саламандри? Това би бил нов удар за професора. Той мисли, че става дума за някакви разумни същества.

— Но защо саламандрите да не могат да бъдат интелигентни? Не сте ли чел „Война със саламандрите“ на Чапек?

— Ворел, ако искате да ми кажете, че Чапек се е срещнал с някаква саламандърска експедиция и е установил, че те се готвят да ни нападнат, та затова е написал „Война със саламандрите“, можете да сте сигурен, че няма да ви повярвам.

— Почакайте, господин Паздера! Не твърдя нищо подобно. Но може би не е липсвало много и тукашните саламандри само да са се готвели за нападение на нашата планета.

— Момент, младежо! Или ще си говорим разумно, или ще си правим майтап! Ако нещо не искате да ми кажете, моля…

— Ама не, господин Паздера — стисна ръце Ворел. — Само засега никому нищо не казвайте, това е само моя лична хипотеза, разбирате ли?

— Обещавам?

— Слушайте тогава. Според предположенията на професора — с първия череп — в земята могат да бъдат намерени скелети на възраст петстотин, шестстотин и повече години. А каква е възрастта на сведенията за тукашните канали?

— Доколкото си спомням, италианският астроном Скиапарели и американецът Лоуъл дават тези сведения към края на деветнадесети век. Въпреки че се знае, че за тукашните канали са съобщавали по-рано и други — Хершел, Кайзер, Доус, те са много.

— Само че още първите сонди и автоматични станции, изпратени на тази планета, потвърждават, че тук е имало вода, зарегистрирани са и следи от нейното действие при общуване на почвата. Това го узнахме, когато пристигнаха първите експедиции земяни. Обаче се установи, че никакви канали няма. Ами ако някога наистина ги е имало?

— Момент, младежо! — развълнува се Паздера. — За каналите започна да се говори, да речем, някъде в осемнадесети век, така че може би с тогавашната техника сме могли да наблюдаваме само изчезването им. Може би затова се явяват тези промени в каналите и цялостната повърхност на планетата, това ли имате предвид?

— Точно така, господин Паздера! Между английския астроном Хершел и Скиапарели има разлика от сто години. А до получаването на първите снимки на тази планета от сондите Марс и Маринър изминават още сто години. Първата експедиция кацна още по-късно — така че общо това е цяла вечност. А ако прибавим времето, което е нужно, за да построим кислородни и топлоенергетични централи, за да можем въобще да дойдем да живеем тук — получаваме вечност на квадрат. Разбирате ли?

— Доколкото разбирам, искате да кажете, че каналите съвсем спокойно са могли да изчезнат преди стотици години и тяхното изчезване земните астрономи почти не са могли да регистрират с тогавашните несъвършени уреди — Паздера довърши разсъждението и се замисли. Ворел обаче не издържа на мълчанието и отново се разприказва:

— Когато Хаак започна реконструкциите, забелязах, че в единия случай му се получи точно саламандър. Вижте, аз като малко момче бях като риба за водата. Знаех всички локви и вирове около къщата. И ми дойде наум, че може би вървим по лъжлив път, като търсим някакви сухоземни същества, а тук толкова дълго се е говорило за канали! Защо пък да не са съществували? Ако са били необходими на саламандрите, на интелигентните, разбира се? Нали и на Земята животът се е зародил във водата. А тук може би е имало други условия, неблагоприятни за живота на сушата. И саламандрите си строили канали, разширявали морето и постепенно започнали да управляват водообмена на повърхността на планетата. След това е настъпила някаква непредвидена катастрофа, страшно голяма и внезапна, изненадала ги и те са загинали. Не са могли да живеят без вода, въпреки че някои са могли, може би, да прекарват известно време на сушата — някои скелети имат останки от опашки, докато у други те просто липсват. Така изглежда според най-новите открития в тази яма.

Затова съм убеден, че под наносите пясък ще намерим бившите канали, язовири, водопади, може би даже помпени станции, езера и цели жилищни комплекси в тях. Че ще открием много места, където ще има останки, бих казал, от тяхната цивилизация, наистина, господин Паздера! — Докато говореше, стажантът се беше разпалил, после изведнъж млъкна. От лагера към тях идваше Хаак.

— Младежо, тази ваша хипотеза не е толкова фантастична, колкото изглеждаше отначало. Трябва да запознаете професора с нея. Човечеството толкова пъти вече се е лъгало в преценките и заключенията си — и във Вселената.

— Къде ти, аз съм само стажант. А освен това ми липсват доказателства. Засега имаме само скелети, всъщност скелетчета на същества, дълги едва метър и тридесет сантиметра. Така че, моля ви… — помоли го още с очи, защото Хаак беше вече доста близо. Паздера само кимна и многозначително притвори очи.

— На професора вече му е по-добре. Иска да свика съвет — и вас трябвало да поканя — заприказва Хаак без поздрав и посочи Паздера.

 

 

Фермата сияеше в лилавата тъмнина като фар. Паздера стигна с колата чак до верандата. Жена му го чакаше в столовата.

— Добре, че си идваш. Не обичам, когато се връщаш по тъмно — нощите тук са неспокойни.

— От какво всъщност се страхуваш?

Погледна го тъжно:

— Откъде да знам…

Той бръкна в джоба си и протегна към нея отворена длан.

— Какво е това?

— Не можеш ли да познаеш?

— Зърно — е и?

— Можеше да се зарадваш повече! Та това е първото жито от третия блок. Минах оттам на път за в къщи. Ще жънем.

— Виж ти, откъде можех да зная. Това е добра новина. А къде собствено се губи?

— Бях в долината.

— Пак ли при тия саламандри? Ох, още малко и ще станеш по-лош от професор Рутнер.

— Ами Ворел май ще излезе прав със своята саламандърска хипотеза.

— Моля ти се!

— Най-сетне с един от роботите разринахме земята около тоя каменен блок, заради който не можехме да прокараме тръбопровода…

— Е и? Говори де, нали знаеш че съм любопитна жена — подканяше го нетърпеливо тя.

— Това изобщо не е скала! Материалът по-скоро напомня бетон. Изгладена е и има някакви отвори — а още кой знае какво има в тях или вътре. Съвсем определено това е изкуствено съоръжение, може би е язовирна стена.

— Какво мисли професорът за това?

— Всички отлетяха по обед. Заех се с тая работа, когато си бяха отишли — заради Ворел, разбираш ли?

Тя отиде в кухнята. Паздера отново отвори дланта си и му хрумна: Дали тези саламандри са познавали, да речем житото?

Край
Читателите на „Хипотезата“ са прочели и: