Айзък Азимов
Изход от положението

Трите закона на роботехниката:

1. Роботът не може да причини вреда на човека, или със своето бездействие да допусне на човека да бъде причинена вреда.

2. Роботът е длъжен да се подчинява на всички заповеди на човека, освен, когато тези заповеди противоречат на Първия закон.

3. Роботът е длъжен да се грижи за своята безопасност дотолкова, доколкото това не противоречи на Първия и Втория закон.

От „Справочника по роботехника“ 56-о изд., 2058 година.

 

 

Когато Сюзън Келвин, главният робопсихолог на компанията „Ю. С. Роуботс енд мекеникъл мен, инкорпорейтид“, се върна от Хипербазата, бившият ръководител на научния отдел на компанията Алфръд Ленинг я чакаше. Старецът никога не говореше за своята възраст, но всички знаеха, че вече е прехвърлил седемдесет и пет. При все това, умът му бе запазил остротата си и, макар че Ленинг, в края на краищата, се съгласи да стане Почетен научен ръководител, а отдела възглави Богърт, това не пречеше на стареца да идва всеки ден в кабинета си.

— Как вървят при тях работите с хиператомния двигател? — поинтересува се той.

— Не знам — с раздразнение отговори Сюзън. — Не съм питала.

— Хм… Поне да бяха побързали. Иначе „Консолидейтид“ може да ги изпревари. И нас също.

— „Консолидейтид“? Какво общо имат те?

— Е, та нали изчислителни машини имат и другите. Наистина, нашите са позитронни, но това не значи, че са по-добри. По този повод Робертсън свиква утре голямо съвещание. Той чакаше само вашето завръщане.

 

 

Робертсън, синът на основателя на „Ю. С. Роуботс енд мекеникъл мен, инкорпорейтид“, извърна слабото си, с голям нос лице към управителя на компанията. Адамовата му ябълка подскочи и той каза:

— Започвайте. Време е да се ориентираме по този въпрос.

Управителят прибързано започна:

— Ето как стоят нещата, шефе. Преди месец, „Консолидейтид роуботс“ изпратиха тук цял тон изчисления, уравнения и прочее в този дух и се обърнаха към нас със странно предложение. Разбирате ли, те имат една задача и искат да получат отговор на нея от нашия Мозък. Условията са такива…

Той започна да прегъва дебелите си пръсти.

— Ние получаваме сто хиляди, ако решението не съществува, и успеем да им посочим липсващите фактори. Двеста хиляди — ако решението съществува, плюс разходите по построяването на машината, за която става дума, плюс една четвърт от цялата печалба, която тя ще донесе. Задачата е свързана с разработване на двигател за звездолет…

Робертсън се намръщи и слабото му тяло се напрегна.

— Въпреки че и те имат своя собствена мислеща машина. Така ли?

— Ето защо цялото предложение ни изглежда толкова подозрително, шефе. Левър, продължете.

Ейб Левър, който седеше в далечния край на масата, стана и си почеса брадата. Като се усмихна, той започна:

— Ето в какво се състои работата, сър. „Консолидейтид“ имаха мислеща машина. Тя се строши.

— Какво? — Робертсън даже се надигна.

— Да, строши се. Край! Никой не знае защо, но аз имам някои и други доста интересни догадки. Например, те са могли да й дадат да разработи звездолет на основата на същата информация, която предлагат на нас и това е извадило от строя тяхната машина. Сега от нея е останало просто купчина железни отпадъци, нищо друго.

— Разбирате ли, шефе? — управителят тържествуваше. — Разбирате ли? Няма такава научно-промишлена група, която да не се е опитвала да разработи двигател, изкривяващ пространството, а „Консолидейтид“ и „Ю. С. Роуботс“ изпревариха всички благодарение на това, че всяка от тях имаше робот-супермозък. А сега, когато се изхитриха да строшат своята, ние нямаме повече конкуренти. Ето къде е ключът, ето… хм… техният мотив. По-рано от шест години те няма да могат да построят нов Мозък и са загубени, ако само не им се удаде да строшат и нашия със същата задача.

Президентът на „Ю. С. Роуботс“ широко отвори очи.

— Виж ти, мерзавци!

— Почакайте, шефе. Това още не е всичко. — Той махна с ръка. — Ленинг, продължавайте!

Доктор Алфръд Ленинг съзерцаваше сцената с леко презрение, каквото винаги предизвикваше у него дейността на производствения отдел и отдела по пласмента, в които плащаха къде повече. Той смръщи посивелите си вежди и безстрастно започна:

— Положението, от научна гледна точка, макар и не съвсем ясно, се поддава на логически анализ. При съвременното състояние на физиката проблемът за междузвездните полети е… хм… твърде мъгляв. Въпросът е доста неопределен и информацията, която „Консолидейтид“ е дала на своята машина, ако съдим по това, което предлагат на нас, също не е съвсем определена. Нашият математически сектор я подложи на подробен анализ и може да се каже, че тя е всеобхватна. Предоставеният материал включва всички известни данни по теорията на Франчиаки за изкривяване на пространството, а също така всички необходими сведения по астрофизика и електроника. Това съвсем не е малко.

В този момент Робертсън, който слушаше с голяма тревога, го прекъсна:

— Толкова, че Мозъкът може да не се справи с нея?

Ленинг решително поклати глава.

— Не. Възможностите на Мозъка, доколкото можем да съдим, нямат граници. Работата не е в това, а в законите на роботехниката. Мозъкът, например, никога не ще може да реши поставената му задача, ако това е свързано с гибелта на хора или ако им причини някаква вреда. За мозъка тя ще бъде нерешима. Ако такава задача е придружена от крайно настоятелно искане тя да бъде решена, то напълно възможно е Мозъкът, който, в края на краищата, е само един робот, да се озове пред дилемата да не бъде в състояние нито да даде отговор, нито да откаже отговор. Може би, нещо подобно се е случило и с машината на „Консолидейтид“ — той замълча, но управителят не остана удовлетворен.

— Продължавайте, доктор Ленинг. Обяснете така, както обяснявахте на мен.

Ленинг плътно присви устни и, повдигайки вежди, кимна към доктор Сюзън Келвин, която седеше и разглеждаше ръцете си, чинно положени на коленете й. Като вдигна очи, тя заговори тихо и без всякакъв израз:

— Начинът, по който роботът реагира на поставената дилема е поразителен — започна тя. — Нашите познания относно психологията на роботите далеч не са съвършени, мога да ви уверя в това като специалист, но тя се поддава на качествено изследване, тъй като, колкото и сложно да е устройството на позитронния мозък на робота, човек го е създал и го е създал в съответствие със своите представи. Нали човек като попадне в безизходно положение, често се стреми да избяга от действителността: той или се оттегля в света на илюзиите, или се отдава на пиянство, или заболява от истерия, или се хвърля във водата. Всичко това се свежда към едно — той не иска или не може да погледне фактите в очите. Така е и при роботите. В най-добрия случай дилемата ще разруши половината от релетата му, а в най-лошия ще изгори всички позитронни връзки в мозъка, така че възстановяването му вече ще е невъзможно.

— Разбирам — каза Робертсън, макар че нищо не разбра. — Е, а информацията, която ни предлага „Консолидейтид“?

— Без съмнение, тя е свързана с подобна забранена проблема — отговори доктор Келвин. — Но нашият Мозък много се различава от робота на „Консолидейтид“.

— Това е вярно, шефе. Това е вярно — енергично я прекъсна Управителят. — Искам добре да го запомните, тъй като там е цялата работа.

Очите на Келвин блеснаха зад очилата, но тя търпеливо продължи:

— Виждате ли, сър, в машините, които има „Консолидейтид“, в това число и в техния „супермислител“, не се влага индивидуалност. Те предпочитат функционалността, което е напълно разбираемо, тъй като основните патенти върху мозъчните връзки, определящи емоциите, принадлежат на „Ю. С. Роуботс“. Техният „Мислител“ е просто грандиозна изчислителна машина и дилемата я е извела от строя мигновено. А в същото време нашият Мозък притежава индивидуалност — индивидуалността на дете. Това е във висша степен дедуктивен мозък, но той напомня по нещо учения глупак. Не осъзнава напълно това, което прави — просто го прави. И доколкото, всъщност е дете, той е по-жизнеспособен. Не се отнася твърде сериозно към живота, ако мога така да се изразя.

Сюзън Келвин продължи:

— Ето какво възнамеряваме да направим. Ние разделихме цялата информация на „Консолидейтид“ на логически единици. Ще ги въвеждаме в Мозъка една по една много внимателно. Щом като бъде въведен факторът, който създава дилемата, инфантилната индивидуалност на Мозъка за известно време ще се поколебае. Неговата способност към обобщения и оценки е още несъвършена. Докато осъзнае дилемата като такава, ще мине чувствителен интервал от време. Мозъкът, за този интервал от време, автоматически ще отхвърли дадената единица информация, преди неговите връзки да се задвижат и да излязат от строя.

Адамовата ябълка на Робертсън затрепери.

— А вие уверена ли сте в това?

Доктор Келвин подтисна раздразнението си.

— Аз разбирам, че в популярен вид това не е много убедително, но да привеждам математически формули би било безсмислено. Уверявам ви, че всичко е точно така, както ви казах.

Управителят не пропусна да се възползва от паузата и избълва поток от думи:

— Така стоят нещата, шефе. Ако ние се съгласим, ще постъпим така: Мозъкът ще ни каже в коя част от информацията е заложена дилемата, а ние тогава ще можем да определим в какво тя се състои. Нали, доктор Богърт? Та така, шефе. А доктор Богърт е най-добрият математик на света. Ние отговаряме на „Консолидейтид“, че задачата е неразрешима, отговаряме им с пълно основание и получаваме сто хиляди. Те остават със строшена машина, а ние — с цяла. След година, може би две, ще притежаваме двигател, който ще изкривява пространството или както понякога го наричат — суператомен мотор. Но както и да го наречеш, това е велико нещо!

Робертсън се ухили и протегна ръка.

— Дайте контракта. Ще го подпиша.

 

 

Когато Сюзън Келвин влезе в най-строго охраняваното подземие, където се намираше Мозъкът, единият от дежурните техници току-що му бе задал въпроса: „Ако пиле и половина за ден и половина снася яйце и половина, то колко яйца ще снесат девет пилета за девет дни?“

Мозъкът отговори: „Петдесет и четири“. И техникът каза на другия техник: „Виждаш ли, дръвник?“

Сюзън Келвин се покашля и веднага наоколо закипя суетлива, безцелна дейност. Сюзън направи нетърпелив жест и остана насаме с Мозъка.

Самият Мозък представляваше двуфутово кълбо, запълнено с хелиева атмосфера със строго определен състав: пространство съвършено изолирано от всякакви вибрации, колебания и лъчи. А във вътрешността му беше затворена плетеницата от позитронни връзки, нечувано сложни, която и представляваше Мозъка. Цялата останала част от помещението беше запълнена с приспособления, които служеха за посредници между Мозъка и външния свят — неговият глас, неговите ръце, неговите сетива.

Доктор Келвин тихо произнесе:

— Е, как се чувствуваш, Мозък?

Мозъкът отговори с тънък, радостен глас:

— Много добре, мис Сюзън. А аз знам — искате да ме попитате за нещо. Вие винаги идвате с книжка в ръце, когато искате да ме питате за нещо.

Доктор Келвин добродушно се усмихна:

— Ти позна, но за това малко по-късно. Ще ти зададем един въпрос. Той ще бъде толкова сложен, че ще го задаваме в писмен вид. Но това ще стане малко по-късно. Мисля, че първо трябва да поговоря с теб.

— Отлично. Аз обичам да разговарям.

— И така, Мозък, след малко тук с този сложен въпрос ще дойдат доктор Ленинг и доктор Богърт. Ние ще ти го задаваме по малко и съвсем бавно, защото искаме ти да бъдеш извънредно предпазлив. Ще те помолим въз основа на тази информация да направиш някои изводи, ако успееш, но трябва отсега да те предупредя, че решението може да е свързано… хм… с опасност за човека.

— Виж ти! — неволно се откъсна от Мозъка.

— Затова бъди нащрек. Когато получиш картата, която означава опасност за човека и, може би, даже смърт — не се вълнувай. Виждаш ли, Мозък, в дадения случай не е така важно за нас даже смъртта; за нас това не е тъй важно. Затова, когато стигнеш до тази карта, просто спри и я върни обратно — това е всичко. Разбираш ли?

— Естествено. Само че — смърт на хора… ама че работа!

— Е, Мозък, ето че идват доктор Ленинг и доктор Богърт. Те ще ти разкажат в какво се състои задачата и ние ще започнем. А ти гледай да не се изложиш…

Информацията въвеждаха постепенно, карта след карта. След всяка въведена, известно време се чуваха странни тихи звуци на задоволство: Мозъкът се захващаше за работа. После настъпваше тишина, която означаваше, че Мозъкът е готов за въвеждане на следващата карта. За няколко часа в Мозъка беше въведено такова количество математическа физика, че за нейното излагане бяха отишли седемнадесет дебели тома.

Постепенно хората започнаха да се мръщят. Ленинг нещо сърдито си мърмореше. Богърт отначало замислено разглеждаше ноктите си, а после започна разсеяно да ги гризе. Когато изчезна и последната карта от голямата купчина, побледнялата Келвин произнесе:

— Нещо не е в ред.

Ленинг с мъка изрече:

— Не може да бъде. Да не се е… повредил?

— Мозък? — Сюзън Келвин трепереше. — Чуваш ли ме, Мозък?

— А? — раздаде се разсеян отговор. — Трябвам ли ви?

— Решението…

— А, това ли! Ще мога. Ще ви построя целия кораб, лесна работа, само ми дайте роботи. Отличен кораб. Ще са ми нужни около два месеца.

— И ти не срещна… никакви трудности?

— Наложи се дълго да изчислявам — отговори Мозъкът.

Доктор Келвин отстъпи назад. Руменината така и не се върна на хлътналите й бузи. Тя направи знак на останалите да си отиват.

 

 

Вече в кабинета си, тя каза:

— Не разбирам. Информацията, която му предоставихме, несъмнено съдържа дилемата, може би, даже гибел на хора. Ако нещо не е в ред…

Богърт отговори спокойно:

— Машината говори и говори разумно. Значи за нея няма дилема.

Но психологът горещо възрази:

— Има дилеми и дилеми. Съществуват различни начини за бягство от действителността. Представете си, че Мозъкът е повреден само леко, да речем, толкова, че погрешно да се смята за способен да реши задачата, макар че в действителност не може да направи това. Или, представете си, че сега той е, може би, на косъм от нещо наистина ужасно, така че и най-малкият тласък може да го погуби.

— А представете си — каза Ленинг, — че дилемата не съществува. Представете си, че друга задача е извадила от строя машината на „Консолидейтид“ или, че се касае за чисто механическа повреда.

— Все едно, ние не можем да рискуваме — настояваше Келвин. — Слушайте. Нека от този момент никой да не се дори доближава до Мозъка. Аз сама ще дежуря при него.

— Добре — въздъхна Ленинг, — дежурете. А засега нека Мозъкът строи своя кораб. И, ако го построи, ние ще трябва да го изпробваме.

Той замислено добави:

— За това ще са ни необходими нашите най-добри изпитатели.

 

 

Майкъл Доновън яростно приглади рижата си четина, без да обръща внимание на факта, че тя отново се изправи.

Той каза:

— Стига, Грег. Казват, че корабът е готов. Не е известно що за кораб е това, но е готов. Да вървим, Грег. Нямам търпение да се добера до пулта.

Пауъл уморено произнесе:

— Остави, Майк. Шегите ти съвсем не са свежи, пък и тукашният спарен въздух никак не им е от полза.

— Не, чуй ме! — Доновън още веднъж безрезултатно приглади косите си. — Не ме безпокои толкова нашият чугунен гений и тенекиеното му корабче. Но отпуската ми пропада! Ужасна скука! Ние нищо друго не виждаме освен бради и цифри. И защо ли ни възлагат такива работи?

— Защото, ако се лишат от нас — кротко отвърна Пауъл, — загубата няма да е голяма. Както и да е, успокой се! Насам идва Ленинг.

Наистина, към тях идваше Ленинг. Посивелите му вежди бяха пищни както преди, а самият той, въпреки годините си се държеше все така изправен и беше пълен с енергия. Заедно с изпитателите, без да продума, той се изкачи на площадката, където безмълвните роботи строяха кораба без всякакво участие на човека.

Не, не беше така. Бяха построили кораба!

Ленинг каза:

— Роботите бездействуват. Днес нито един не се е помръднал.

— Значи той е готов? Окончателно? — попита Пауъл.

— Откъде да знам? — заядливо отговори Ленинг, веждите му така се смръщиха, че съвсем закриха очите. — Изглежда е готов. Наоколо никакви излишни детайли не се въргалят, а вътре всичко е полирано до блясък.

— Бяхте ли вътре?

— Само хвърлих поглед. Аз не съм космонавт. Някой от вас да разбира от теория на двигателите?

Доновън погледна Пауъл, а той — Доновън. Накрая Доновън отговори:

— Аз имам диплома, сър, но когато я получавах, нямаше и намек за хипердвигатели или навигация в изкривено пространство. Обикновени детски играчки в три измерения.

Алфръд Ленинг го погледна, недоволно подсвирна и с леден тон произнесе:

— Какво пък, ние имаме специалисти по двигатели.

Той се обърна, за да си тръгне, но Пауъл го хвана за лакътя.

— Извинете, сър, влизането в кораба все още ли е забранено?

Старецът се спря нерешително, като поглаждаше носа си.

— Като че ли не. Във всеки случай не за вас двамата.

Доновън го изпрати с поглед и измърмори кратка, но силна фраза. После се обърна към Пауъл:

— Дощя ми се да му кажа какво, всъщност, представлява той, Грег.

— Да вървим, Майк.

Достатъчен беше един поглед, та да разберат: вътре корабът е готов — доколкото това изобщо е възможно. Човек никога не би могъл така грижливо да полира всяка повърхност, както го бяха направили роботите.

В кораба нямаше ъгли: стените, подовете и таваните преминаваха плавно едни в други и в студеното, метално сияние на скритите лампи, човек виждаше около себе си шест студени отражения на собствената си смаяна персона.

В главния коридор — тесен, кънтящ проход — излизаха съвършено еднакви каюти.

Пауъл каза:

— Вероятно мебелите са вградени в стените. А може би въобще не ни се полага нито да седим, нито да спим.

Еднообразието бе нарушено едва в последното, най-близкото до носа на кораба, помещение. Тук металът за пръв път беше прорязан от изпъкнал прозорец с абсолютно прозрачно стъкло, а под него беше разположен единственият голям циферблат с единствена неподвижна стрелка, застанала точно на нулата.

— Виж! — каза Доновън, като сочеше единствената дума, която се виждаше над дребните деления на скалата.

Тя гласеше: „Парсеки“, а в десния край на скалата, извита като дъга, стоеше числото „1000000“.

В стаята имаше две кресла: солидни, широки и без тапицерия. Пауъл внимателно приседна и откри, че креслото съответствува на формата на тялото и е много удобно.

— Е, какво ще кажеш? — попита Пауъл.

— Хващам се на бас, че този Мозък има възпаление на мозъка. Да се махаме.

— Нима не искаш да го разгледаш?

— Вече го разгледах. Дойдох, видях и си отидох.

Рижите коси на главата на Доновън се наежиха.

— Грег, да се махаме. Аз подадох оставка преди пет секунди, а за външни лица тук входът е забранен.

Пауъл самодоволно се усмихна и поглади мустаците си.

— Добре, Майк, не се горещи. Отначало и аз не бях на себе си, но сега всичко е наред.

— Всичко е наред, така ли? Че кое му е наред? Да не си се застраховал пак?

— Майк, този кораб няма да полети.

— Откъде знаеш?

— Двамата с теб обиколихме целия кораб, нали?

— Да, като че ли.

— Повярвай ми, целия. А ти видя ли тук нещо, което да прилича на кабина за управление, ако не броим този единствен илюминатор и тази единствена скала в парсеки? Да си виждал някакви лостове?

— Не.

— А двигател видя ли?

— Вярно бе — не видях.

— Е, това е. Да вървим, Майк, да доложим на Ленинг.

Ругаейки, те се отправиха към изхода по еднообразните коридори и в края на краищата наслуки попаднаха в късия проход, който водеше към изходната камера.

Доновън трепна.

— Ти ли затвори, Грег?

— Не съм и помислял. Натисни лоста!

Лостът не поддаваше, въпреки че лицето на Доновън се изкриви от напрежение. Пауъл каза:

— Не забелязах нито един авариен люк. Ако нещо тук не е наред, ще им се наложи да се добират до нас с оксижен.

— Да-да, а ние ще трябва да чакаме, докато те не открият, че някакъв идиот ни е затворил тук — добави Доновън извън себе си от ярост.

— Да се върнем в каютата с илюминатора. Това е единственото място, откъдето можем да сигнализираме.

Но да сигнализират така и не успяха.

Илюминаторът, в носовата каюта, вече не беше небесносин. Той беше черен, а ярките жълти точки на звездите говореха, че са в Космоса.

Две тела с глух удар паднаха в двете кресла.

 

 

Алфръд Ленинг срещна доктор Келвин пред своя кабинет. Той нервно запали пура и отвори вратата.

— Вижте, Сюзън, ние отидохме твърде далеч и Робертсън нервничи. Какво правите с Мозъка?

Сюзън Келвин разтвори ръце.

— Не бива да бързаме. Цената на Мозъка е по-голяма от всякаква неустойка, която ще се наложи да заплатим.

— Но вие го разпитвате вече два месеца.

Гласът на робопсихолога не се промени и все пак в него прозвуча заплаха:

— Сам ли искате да се заемете с това?

— Е, вие знаете какво исках да кажа.

— Да, всъщност — Доктор Келвин нервно потри длани. — Това не е лесно. Опитах и тъй и инак, но още нищо не съм постигнала. Той има ненормални реакции. Отговаря някак си странно. Но досега не ми се удаде да установя нещо определено. А нали разбирате, че, докато не узнаем, как стоят нещата, трябва извънредно внимателно да се придвижваме. Аз не мога да предвидя точно кой прост въпрос, коя дума, могат… да го тласнат зад границата и тогава… и тогава ние ще останем със съвършено безполезен Мозък. Искате ли да поемете такъв риск?

— Но все пак той не може да наруши първия закон!

— И аз самата мислех така, но…

— И в това ли не сте уверена? — Ленинг беше потресен до дъното на душата си.

— О, аз в нищо не съм уверена, Алфръд…

Сигналът за тревога загърмя с плашеща внезапност. Ленинг с трескави движения включи връзката и замря на място, като чу задъхващия се глас.

После Ленинг произнесе:

— Сюзън… Чухте ли?… Корабът е излетял. Преди половин час аз изпратих там двама изпитатели. Трябва още веднъж да поговорите с Мозъка.

 

 

Сюзън Келвин си наложи спокойно да зададе въпроса:

— Мозък, какво се случи с кораба?

— С този, който построих ли, мис Сюзън? — весело запита Мозъкът.

— Да. Какво стана с него?

— Ами нищо. Онези двамата, които трябваше да го изпробват, влязоха вътре, всичко беше готово. И аз взех, че ги отпратих.

— А… какво пък, това е добре. — Тя с мъка дишаше. — Мислиш ли, че нищо няма да им се случи?

— Разбира се, нищо, мис Сюзън. Аз за всичко съм се погрижил. Това е забележи-и-телен кораб.

— Да, Мозък, корабът е забележителен, но ти как мислиш, ще им стигне ли храната? Няма ли да имат някакви неудобства?

— Храната ще стигне.

— Мозък, всичко това може силно да им подейства. Разбираш ли, това е тъй неочаквано.

Но Мозъкът възрази:

— Нищо няма да им се случи. Би трябвало да им е интересно.

— Интересно? Защо?

— Просто интересно — лукаво отговори Мозъкът.

— Сюзън — трескаво прошепна Ленинг, — попитайте го това свързано ли е със смърт. Попитайте каква опасност може да ги заплашва.

Лицето на Сюзън Келвин се изкриви от ярост.

— Мълчете!

С треперещ глас тя се обърна към Мозъка:

— Ние можем да се свържем с кораба, нали, Мозък?

— О, те могат да ви чуят по радиото. Аз съм предвидил това.

— Благодаря. Засега това е всичко.

Щом като излязоха, Ленинг се нахвърли върху нея:

— Господи, Сюзън, ако узнаят за това, всички сме изгубени. Ние трябва да върнем тези хора. Защо направо не попитахте, заплашва ли ги смърт?

— Защото, именно за това аз не бива да говоря — уморено отвърна Келвин. — Ако съществува дилема, то тя е свързана със смъртта. А ако внезапно поставим Мозъка пред дилемата, това може да го погуби. И какво полза ще имаме от това? А сега си спомнете: той ни каза, че можем да се свържем с тях. Хайде да го направим, ще узнаем къде се намират и ще ги върнем обратно. Възможно е те да не могат сами да управляват кораба: Мозъкът, вероятно, го управлява дистанционно. Да вървим!

 

 

Измина доста време преди Пауъл окончателно да се съвземе.

— Майк — промърмори той с изстинали устни. — Ти усети ли някакво ускорение?

Доновън тъпо го изгледа.

— А? Не… не.

После, като стисна юмруци, в неочаквана трескава възбуда скочи от креслото и се притисна до хладното изпъкнало стъкло. През него не се виждаше нищо освен звезди.

Доновън се обърна.

— Грег, вероятно, те са включили машините, докато ние сме били вътре. Грег, тук работата не е чиста. Те с робота са нагласили всичко така, че да ни заставят да бъдем изпитатели, даже и ако намислим да се откажем.

— Какви глупости говориш? — отвърна Пауъл. — Какъв смисъл има да ни изпращат, ако не умеем да управляваме кораба? Как ще го върнем обратно? Не, този кораб е излетял сам, и то без каквото и да е забележително ускорение.

Той стана и бавно закрачи из стаята. Звукът от стъпките му прокънтя отразен от стените. Той глухо произнесе:

— Майк, това е най-неприятното положение, в което сме попаднали.

— Виж ти новина — с горчивина отвърна Доновън. — Аз пък се радвах и веселях, преди ти да ме просветиш.

Пауъл се направи, че не го чу.

— Без ускорение — това означава, че корабът работи на съвършено неизвестен принцип.

— Неизвестен за нас, във всеки случай.

— Никому неизвестен. Тук няма двигатели, които могат да се управляват ръчно. Може би са вградени в стените. Може би затова тук стените са така дебели.

— Какво си мърмориш? — попита Доновън.

— Да беше послушал. Казвам, че каквито и машини да привеждат този кораб в движение, те са скрити, и, очевидно, не изискват надзор. Корабът се управлява дистанционно.

— От Мозъка?

— А защо не?

— Значи, според теб, ние ще останем тук, дотогава, докато Мозъкът не ни върне обратно?

— Възможно. Ако е така, нека спокойно да чакаме. Мозъкът е робот. Той е длъжен да спазва Първия закон. Той не може да причини вреда на човека.

Доновън бавно се отпусна в креслото.

— Така ли мислиш? — той старателно приглади косите си. — Слушай! Тази безсмислица относно изкривяването на пространството извади от строя робота на „Консолидейтид“ и математиците обясниха това така: междузвездният полет е смъртоносен за човека. На кой робот да вярваме? Нашият доколкото си спомням, имаше същите данни.

Пауъл яростно засукваше мустаците си.

— Майк, не се прави, че не знаеш роботехниката. Много преди един робот да получи физическата възможност да наруши Първия закон, той трябва така да се изпотроши, че десет пъти ще успее да се превърне в купчина старо желязо. Вероятно, обяснението е много просто.

— О, как не! Кажи на прислугата да ме събуди навреме. Всичко е тъй просто, че няма за какво да се вълнувам и ще спя като къпан.

— За бога, Майк, сега пък от какво си недоволен? Мозъкът се грижи за нас. Тук е топло. Светло. Има въздух. А стартовото ускорение не би могло да разроши дори косата ти, ако беше достатъчно пригладена.

— Така ли? А какво ще ядем? Какво ще пием? Къде сме? Как ще се върнем? А ако стане авария, към кой изход и в какъв скафандър трябва да бягаме — да бягаме, а не да вървим? Аз даже не видях тук баня и онези дребни удобства, които има обикновено до нея. Разбира се, грижат се за нас, и то не лошо!

Гласът, който прекъсна речта на Доновън, не беше на Пауъл. Той не беше на никого. Той проеча във въздуха — гръмлив и зашеметяващ:

— Грегори Пауъл! Майкъл Доновън! Грегори Пауъл! Майкъл Доновън! Моля съобщете вашето местонахождение. Ако корабът се поддава на управление, моля върнете се на базата. Грегори Пауъл! Майкъл Доновън!…

Тези думи с механична отмереност се повтаряха отново и отново, разделени от неизменни и ясни интервали.

— Откъде се взима това? — попита Доновън.

— Не знам — с напрежение прошепна Пауъл. — Откъде се взима светлината. Откъде се взима всичко тук.

— Но как да отговорим?

Те си разменяха думи по време на паузите, които разделяха гръмките, повтарящи се призиви.

Стените бяха голи — дотолкова, доколкото може да бъде гола гладката, от нищо непрекъсвана плавно извиваща се метална повърхност.

— Да извикаме в отговор — предложи Пауъл.

Така и направиха. Те викаха отначало един по един, после в хор:

— Местонахождението неизвестно? Корабът не може да се управлява! Положението е отчайващо!

Пресипнаха. Късите, делови фрази започнаха да се редуват с вопли и ругатни, а студеният, зловещ глас безспирно продължаваше и продължаваше, и продължаваше своите призиви.

— Те не ни чуват — задъхвайки се, проговори Доновън. — Тук няма предавател. Само приемник.

Невиждащият му поглед се впери в стената.

Бавно, постепенно, гръмкият глас стана по-тих и по-глух. Когато се превърна в шепот, те отново започнаха да викат, опитаха още веднъж, когато настъпи пълна тишина.

Петнадесет минути по-късно Пауъл каза без всякакъв израз:

— Хайде да обиколим още веднъж кораба. Все пак тук трябва да има някаква храна.

В гласа му не се чувствуваше надежда. Той беше готов да признае своето поражение.

Излязоха в коридора, единият започна да оглежда помещенията от лявата страна, а другият — от дясната. Те чуваха кънтящите си стъпки, от време на време се срещаха в коридора, обменяха свирепи погледи и отново се пускаха в търсения.

Неочаквано Пауъл намери това, което търсеше. В този момент до него стигна радостният възглас на Доновън.

— Ей, Грег! Тук има всички удобства! Как така не сме ги забелязали?

След пет минути Доновън, като се полута малко, намери Пауъл.

— Душ засега не съм открил… — започна той и спря. — Храна!

Част от стената, като се хлъзна надолу откри отвор с неправилна форма, с две полици. Горната беше отрупана с разнообразни тенекиени кутии без етикети. Емайлираните консерви на долната полица бяха еднакви и Доновън почувствува как на краката му повя хлад. Долната полица се охлаждаше…

— Как?… Как?

— По-рано това го нямаше — късо отговори Пауъл. — Тази част от стената се отмести, щом като влязох.

Той вече ядеше. Консервата се оказа самозагряваща се, с лъжица вътре и в помещението уютно замириса на печен боб.

— Взимай консерва, Майк!

Доновън се поколеба.

— А какво е менюто?

— Откъде да знам? Станал си много взискателен.

— Не, но в полет аз само това и ям — боб. Иска ми се нещо друго.

Той прокара ръка по редицата буркани и избра блестяща, плоска, овална консерва, в каквито приготвят сьомга и други деликатеси.

Натисна капака и той се отвори.

— Боб! — простена Доновън и посегна за нова. Пауъл го дръпна за панталона.

— По-добре изяж тази, момчето ми. Запасите са ограничени, а може да прекараме тук доста дълго.

Доновън с нежелание се отдръпна от полицата.

— И друго нищо няма? Само боб?

— Изглежда.

— А какво има на долната полица?

— Мляко.

— Само мляко? — Доновън се възмути.

— Като че ли.

Те се наобядваха при ледено мълчание с боб и мляко, а когато се отправиха към вратата, блокът се хлъзна на мястото си и стената отново стана цяла.

Пауъл въздъхна.

— Всичко се извършва автоматично. От игла до конец. Никога не съм се чувствувал така безпомощен. Къде, казваш, са твоите удобства?

— Ето там. Тях също ги нямаше, когато оглеждахме за пръв път.

След петнадесет минути те отново седяха в своите кресла в каютата с илюминатора и начумерено се гледаха.

Пауъл мрачно изгледа единствения циферблат. Там, както и преди беше написано „Парсеки“, цифрите все още завършваха на 1000000, а стрелката все така неподвижно стоеше на нулата.

 

 

В самото сърце на „Ю. С. Роуботс енд мекеникъл мен, инкорпорейтид“ Алфръд Ленинг уморено промълви:

— Те не отговарят. Претърсихме всички вълни, всички диапазони — и радиопредавателните и частните. Предавахме и кодирано, и с открит текст, и даже опитахме тези субетерни новости. А Мозъкът все така нищо ли не говори?

Този въпрос беше насочен към доктор Келвин.

— Той не иска да говори на тази тема по-подробно, Алфръд — отряза тя. — Твърди, че те ни чуват… а когато се опитвам да настоявам, той започва… е-е, като че ли да се инати. А не би трябвало да е така. Робот — инат? Невъзможно.

— Кажете какво все пак постигнахме, Сюзън — помоли Богърт.

— Моля! Той си призна, че изцяло сам управлява кораба. Не се съмнява, че те ще останат цели и невредими, но по-подробно не желае да говори. Не се решавам да настоявам. Все пак всички тези отклонения като че ли се съсредоточават около идеята за междузвездния скок. Мозъкът определено се засмя, когато засегнах този въпрос. Има и други признаци за ненормалност, но този е най-явният.

Като огледа останалите, тя добави:

— Имам предвид истерията. Аз веднага смених темата и, надявам се, че не успях с нищо да навредя, но това ми даде ключа. С истерията ще се справя. Дайте ми дванадесет часа! Ако успея да го вкарам в нормалното му състояние, той ще върне кораба.

Богърт изведнъж побледня.

— Какво има? — едновременно възкликнаха Келвин и Ленинг.

— Изчисленията на двигателя, които Мозъкът представи… Чакайте… Хрумна ми нещо.

Той избяга от стаята. Ленинг го изпрати с поглед и отсечено каза:

— Заемете се със своята работа, Сюзън.

Два часа по-късно Богърт възбудено говореше:

— Уверявам ви, Ленинг, именно там е работата. Междузвездният скок не може да бъде мигновен — нали скоростта на светлината е крайна. В изкривеното пространство не може да съществува живот. Не могат да съществуват нито веществото, нито енергията като такива. Аз не знам каква форма могат да приемат, но именно в това се състои работата. Ето кое е убило робота на „Консолидейтид“!

 

 

Доновън изглеждаше измъчен, а и така се чувстваше.

— Само пет дена?

— Само пет. Сигурен съм, че не греша.

Доновън отчаяно се огледа. През стъклото се виждаха звездите — познати, но безкрайно равнодушни. От стените вееше хлад; лампите, които току-що отново ярко светнаха, горяха ослепително и безжалостно; стрелката на циферблата упорито показваше нула, а в устата си Доновън ясно чувствуваше вкус на боб. Той злобно каза:

— Иска ми се да се измия.

Пауъл го погледна и отговори:

— И на мен също. Можеш да не се стесняваш. Стига само да не искаш да се къпеш в мляко и да останем без пиене…

— Все едно, скоро ще останем без него. Грег, кога ще започне този междузвезден скок?

— Че откъде да знам? Може би, ние така и ще си летим. С течение на времето ще достигнем целта. Ако не ние — то прогнилите ни скелети. Та нали, собствено казано, възможността да умрем е заставила Мозъка да се побърка.

Доновън, без да се обръща, каза:

— Грег, ето какво си помислих. Спукана ни е работата. Няма с какво да се занимаваме — ходи нагоре-надолу или разговаряй сам със себе си. Чувал си за случаи в полет космонавти да са претърпявали авария? Те са полудявали много преди да умрат от глад. Не знам, Грег, но от момента, в който отново светнаха лампите, с мен става нещо.

Настъпи мълчание, после се чу тихият глас на Пауъл:

— И с мен също. Ти какво чувствуваш?

Рижата глава се обърна.

— Нещо в мен не е наред. Всичко се е напрегнало и като че ли нещо тупа. Трудно дишам. Не мога спокойно да стоя.

— Хм-м… А чувствуваш ли вибрацията?

— Каква вибрация?

— Седни за минутка и послушай. Не я чуваш, а я чувствуваш — като че ли нещо някъде се тресе, и целият кораб, и ти заедно с него. Слушай…

— Да, така е. Как мислиш, какво е това, Грег? Може би причината е в нас самите?

— Възможно е. — Пауъл бавно прокара ръка по мустаците си. — А може би това е от двигателите на кораба. Може би те се подготвят.

— За какво?

— За междузвезден скок. Може би той скоро ще започне и дявол знае какво ще стане.

Доновън се замисли. После гневно каза:

— И така да е. Но поне да можехме да се борим! Унизително е да чакаш така.

След около час Пауъл погледна ръката си, която лежеше на металическата облегалка и с ледено спокойствие произнесе:

— Допри се до стената, Майк.

Доновън прилепи дланта си към стената и отговори:

— Тя вибрира, Грег.

Даже звездите сякаш се превърнаха в мъгливи петънца. Някъде зад стените като че ли гигантска машина набираше сила, натрупвайки все повече и повече енергия за могъщия скок.

Всичко започна внезапно с режеща болка. Пауъл целият се напрегна и с конвулсивно движение се метна в креслото. Той даже успя да погледне към Доновън, а после пред очите му притъмня, в ушите му замря тънкият, хлипащ вик на другаря му. Нещо вътре в него, гърчейки се, се опитваше да разкъса ледената покривка, която ставаше все по-дебела и по-дебела.

Нещото се изтръгна и се завъртя в искрите трепкаща светлина и болка. Падна…

… и се завъртя…

… и се понесе надолу…

… в безмълвието!

Това беше смъртта!

Това беше свят без движение и без усещания. Свят на мътно, безчувствено съзнание — съзнание на мрак и безмълвие, и безформена борба.

И главното — съзнание за вечност.

От него остана само нищожно бяло късче — неговото „аз“, вкочанясало и наплашено до смърт…

После проникновено зазвучаха думите, които прокънтяха над него като море от гръмотевичен гръм.

— Не ви ли е удобен вашият ковчег? Защо да не опитате еластичните ковчези на фирмата Труп сие Труп? Техните научно издържани форми съответствуват на естествените извивки на тялото и са богати на витамин B. Употребявайте ковчезите на Труп — те са удобни. Запомнете — вие-ще-бъдете-мъртви-дълго-дълго!

Това не беше точно звук, но каквото и да беше, то замря в далечината, като премина в галещ, ехтящ шепот.

Нищожното бяло късче, което, може би, някога беше Пауъл, напразно се вкопчваше в неуловимите хилядолетия, които отвсякъде го обкръжаваха и безпомощно се сви, когато се раздаде пронизителният вопъл на сто милиона призрака — сто милиона сопрана, който растеше и се усилваше.

— Мерзавец си ти, колко хубаво е, че ще умреш!

— Мерзавец си ти, колко хубаво е, че ще умреш!

— Мерзавец си ти…

Този вопъл се издигна нагоре по спиралната гама на безумието, премина в сърцераздирателен ултразвук, изтръгна се извън пределите на слуха и отново запълзя все по-нагоре и по-нагоре…

Болезнена спазма отново и отново разтърсваше бялото късче. После то леко се напрегна…

Чуха се обикновени гласове — много гласове. Шумеше тълпа, човешки водовъртеж, който се носеше през него, и покрай него и около него, носеше се вихрено, като ронеше неясни части от думи:

— Накъде, приятелю? Целият си надупчен…

— В пъкъла, навярно, но аз имам…

— Аз за малко да се добера до рая, ама ключарят Свети Пет…

— Не-е-е, той ми е в ръцете. Какво ли не правих с него…

— Ей, Сем, насам!…

— Можеш ли да се застъпиш? Велзевул казва…

— Ще тръгваме ли, любезни дяволе? Чака ме Са…

А над всичко това гърмеше все същият тътнещ рев:

— По-скоро! По-скоро! По-скоро! Мърдай, не се бави — опашката чака. Пригответе документите си и не забравяйте на изхода да ги подпечатите при Петър. Да не попаднете където не трябва. Огънят ще стигне за всички. ЕЙ, ТИ, ТИ ТАМ! ЗАСТАНИ СИ НА РЕДА, ЧЕ ЗНАЕШ ЛИ…

Бялото късче, което някога беше Пауъл, плахо запълзя обратно, отстъпвайки от заплашителния глас, като болезнено чувствуваше как пръстът сочи към него издайнически. Всичко се смеси във въртоп от звуци, който като с игли обсипа измъчения му мозък.

Пауъл отново седеше в креслото. Той чувствуваше как целият трепери.

Доновън отвори очи — две изхвръкнали топчета, сякаш покрити със синкава глазура.

— Грег — изхлипа той, — ти умира ли?

— Аз… чувствах, че умирам.

Той не позна прехрипналия си глас. Доновън направи опит да стане, но не успя.

— А сега живи ли сме? Или ще има още?

— Аз… чувствувам, че съм жив.

Пауъл продължаваше да хрипти. Той боязливо попита:

— Ти… чу ли нещо, когато… когато беше мъртъв?

Доновън помълча, после бавно кимна.

— А ти?

— Да. Ти чу ли за ковчезите… и женското пеене… и как вървеше опашката в ада? Чу ли?

Доновън поклати глава.

— Само един глас.

— Силен.

— Не тих, но тъй дрезгав, сякаш режеха с ножовка. Това беше проповед. За огнения пъкъл. Той разказваше за мъките… е, ти знаеш. Май съм слушал такава проповед, почти същата.

Той целият беше мокър от пот.

Те осъзнаха, че през илюминатора прониква слънчева светлина — слаба, но бяло-синя — и идва от далечно, бляскаво, грахово зърно, което не беше родното Слънце.

А Пауъл с треперещ пръст посочи единствения циферблат. Стрелката неподвижно и гордо стоеше на делението, където беше написано: „300000 парсека“.

— Майк — каза Пауъл, — ако това е истина, то ние изобщо сме извън пределите на Галактиката.

— Дявол да го вземе! — отговори Доновън. — Значи ние първи излязохме извън Слънчевата система, Грег!

— Да, именно! Напуснахме Слънцето. Ние се откъснахме от Галактиката. Майк, този кораб решава проблемата! Това е свобода за цялото човечество — свобода да се пресели на коя да е звезда, на милиони, и милиарди, и трилиони звезди!

И веднага тежко падна в креслото.

— Но как ще се върнем, Майк?

Доновън неуверено се усмихна.

— Лесна работа! Корабът ни доведе тук, корабът и ще ни върне. А аз, всъщност, бих похапнал боб.

— Но, Майк… почакай. Ако ни върне обратно по същия начин, по който ни доведе тук…

Доновън отново рухна в креслото, преди да успее да се надигне. Пауъл продължаваше:

— Ще се наложи… отново да умираме, Майк.

— Какво пък — въздъхна Доновън — Щом трябва. Във всеки случай не окончателно, не съвсем окончателно…

 

 

Сега Сюзън Келвин говореше бавно. Шест часа вече бавно разпитваше Мозъка — шест безплодни часа. Тя се умори да повтаря, да говори със заобикалки, умори се от всичко.

— И така, Мозък, още един въпрос. Трябва особено да се постараеш и простичко да ми отговориш. Ти ясно ли си представяше този междузвезден скок? Много далече ли ще ги отведе?

— Където пожелаят, мис Сюзън. Изкривяването на пространството не е никакъв фокус, честна дума.

— А какво ще видят оттатък?

— Звезди и всичко останало. А вие какво очаквахте?

И, неочаквано за себе си, тя попита:

— Значи, те ще се върнат живи?

— Разбира се!

— И междузвездният скок няма да им навреди?

Тя замря. Мозъкът мълчеше. Това е то! Бе докоснала болното място.

— Мозък! — тихо се примоли тя. — Чуваш ли ме, Мозък?

Раздаде се слабият и треперещ глас на Мозъка:

— Длъжен ли съм да отговарям? Относно скока?

— Не, ако не искаш. Разбира се, това би било интересно… Но само, ако ти се прииска.

Сюзън Келвин се стараеше да говори колкото е възможно по-весело.

— Е-е-е… Вие всичко ми развалихте.

Тя внезапно скочи — озари я догадка.

— О, боже! — Дъхът й секна. — Боже!

Тя почувствува как цялото напрежение от последните часове и дни мигновено се изпари.

По-късно тя каза на Ленинг:

— Уверявам ви, всичко е наред. Не, сега не ме безпокойте. Корабът ще се върне, и то заедно с хората, а аз искам да си почина. Трябва да си почина. Оставете ме сега.

 

 

Корабът се върна на Земята така тихо и плавно, както и отлетя. Кацна точно на предишното място. Главният люк се отвори и от него внимателно излязоха двама, като потриваха гъсто поникналите си бради.

Рижият тържествено коленичи и звънко целуна бетонната писта.

Те едвам се откопчиха от събралата се тълпа и от двамата усърдни санитари, които изскочиха с носилки в ръце от долетялата линейка.

Грегори Пауъл попита:

— Къде е най-близкият душ?

Отведоха ги.

После всички се събраха около масата. Тук присъстваше цветът на „Ю. С. Роуботс енд мекеникъл мен, инкорпорейтид“.

Пауъл и Доновън приключиха краткия си, но завладяващ разказ.

Сюзън Келвин наруши настъпилото мълчание. За изминалите няколко дни, тя си възвърна привичното ледено и донякъде язвително спокойствие — и все пак изглеждаше малко смутена.

— Строго казано — започна тя, — за всичко съм виновна аз. Когато за пръв път поставихме тази задача на Мозъка, аз, както някои от вас, надявам се, помнят, по всякакъв начин се стараех да му внуша да върне назад онази част от информацията, която е в състояние да създаде дилемата. При това му казах приблизително следното: „Нека не те вълнува гибелта на хората. За нас това не е важно. Просто върни картата и забрави за нея.“

— Хм — произнесе Ленинг. — Е, и какво стана?

— Най-очевидни неща. Когато тази информация е влязла в сметките му и той е извел уравнението, което определя минималния промеждутък от време, необходим за междузвездния скок, е станало ясно, че за хората това означава смърт. На това място се е строшила машината на „Консолидейтид“. Но аз постигнах в очите на Мозъка гибелта на човека да изглежда не чак толкова съществена — не става въпрос за допустима, тъй като Първият закон не може да бъде нарушен — но достатъчно омаловажена, така че Мозъкът е успял още веднъж да прецени това уравнение. И да разбере, че след този интервал хората ще оживеят — точно така, както ще се възобнови съществуванието на веществото и енергията на самия кораб. С други думи, тази тъй наречена „смърт“ се оказа твърде временно явление. Разбирате ли?

Тя се огледа. Всички слушаха внимателно.

— Ето защо той прие тази информация — продължи тя, — макар и не съвсем безболезнено. Въпреки че смъртта трябваше да е временна, въпреки че тя бе омаловажена, все пак, това беше достатъчно, за да го изкара леко от равновесие.

Тя спокойно завърши:

— У него се появи чувство за хумор — виждате ли, това също е изход от положението, един от начините отчасти да избягаш от действителността. Мозъкът стана шегобиец.

Пауъл и Доновън скочиха на крака.

— Какво?! — възкликна Пауъл.

Доновън се изрази значително по-цветисто.

— Да, това е така — отговори Келвин. — Той се грижеше за вас, обезпечи вашата безопасност, но вие не можехте да управлявате кораба, тъй като управлението му беше предназначено не за вас, а за разлудувалия се Мозък. Успяхме да се свържем с вас по радиото, но вие не можехте да отговаряте… Имахте достатъчно храна, но тя се състоеше изцяло от боб и мляко. После, вие, така да се каже умряхте, и възкръснахте, но тази ваша временна смърт беше направена… е-е… не тъй скучна. Бих искала да знам как му се е удало това. То е било коронната шега на Мозъка, но намеренията му са били добри.

— Добри! — задъхвайки се изхриптя Доновън. — О-о, да имаше шия този мил шегобиец…

Ленинг предупредително вдигна ръка и Доновън млъкна.

— Е добре, това е било неприятно, но всичко е минало. Какво ще правим по-нататък?

— Какво пък — спокойно произнесе Богърт, — очевидно, предстои ни да усъвършенствуваме двигателя за изкривяване на пространството. Положително съществува начин да избегнем този интервал, необходим за скока. Ако такъв начин съществува, ние ще го намерим — нали само ние имаме грандиозен суперробот. И тогава — междузвездните полети ще се окажат в ръцете на „Ю. С. Роуботс“, а човечеството ще получи възможност да покори Галактиката.

— А какво ще правим с „Консолидейтид“? — попита Ленинг.

— Ей — внезапно го прекъсна Доновън. — Имам предложение. Те направиха на „Ю. С. Роуботс“ голяма пакост. Макар че всичко завърши не така лошо, както те разчитаха, и даже добре, но намеренията им бяха най-злостни. А най-много пострадахме ние с Грег. Ето какво, те искаха да получат отговор и ще го получат. Пратете им този кораб с гаранция и „Ю. С. Роуботс“ ще получи своите двеста хиляди плюс цената на постройката. А в случай, че поискат да го изпитат… Да позволим ли на Мозъка да полудува още малко, преди да го отрегулираме?

— Струва ми се, че това е честно и справедливо — невъзмутимо каза Ленинг.

А Богърт разсеяно добави:

— И строго отговаря на условията на контракта…