Бари Хюгарт
Осем ловки демона (6)

Глава 6

Скоро след това ние седнахме на металната платформа до астрономическите прибори и започнахме да пием вино, тоест, Йен Ших и Господарят Ли се заеха да изпразнят козето мехче на последния, а аз — моето, което беше пълно със сок от сливи и оцет. Вътрешност тите на кукловода май бяха от желязо. Алкохолът никак не му влияеше и двамата с Господаря Ли, който беше в приповдигнато настроение, се разбираха отлично.

— Йен Ших, приятели — каза Господарят Ли, — когато идваш на този остров, ти не съобщаваш за присъствието си на никого. Дали случайно не си бил тук и преди две нощи, в двойния час на овцата?

— Не — отговори Йен Ших. — Тогава спях сладко-сладко у дома.

Господарят Ли посочи вилата на Ма Туан Лйн:

— Там се е случило нещо странно. Чул си, предполагам за таласъма, заради който Дяволската ръка не успя да подобри рекорда? Е, няколко часа преди да дойде на площада, този чих-мей без никакво съмнение е бил ето там, където ти соча.

Кукловодът погледна към вилата, после към Северното езеро, чиито води се плискаха в подножието на скалата, и накрая към отсрещния бряг. Там беше Пекин — Зеленчуковият пазар, където съществото бе паднало и умряло. Ужасните белези от едрата шарка бяха лишили Иен Ших от нормална изразителност на лицето, но все пак дясната му вежда достатъчно красноречиво се повдигна към горния край на главата му.

— Но как…

— А! Ето, че се досети! Знаех си! — каза щастливо Господарят Ли и се обърна към мен: — Вол, това е основната причина да сме отново на острова. Сега сме абсолютно сигурни, че чих-мей се е намирал край вилата на Ма Туан Лин съвсем скоро преди да го открият в саркофага в гробницата на Въглищарския хълм отсреща. Добре, а как е успял да стигне от тук до там?

— Предполагам, че…

Не успях да се доизкажа. Между вилата и Въглищарския хълм се простираше Северното езеро, а дали чих-мей умееше да плува? Да си представиш как чудовището гребе невъзмутимо, седнало в лодка и поставило откъснатата глава между коленете си, беше абсолютно нелепо, а и сякаш още чувах думите на леля Хуа по въпроса за таласъмите: „Вол, ако не можеш да избягаш на слънце, бягай към вода! Живите мъртъвци се боят от нея и дръзват да се намокрят само в много краен случай.“

Господарят Ли даде на Йен Ших последната глътка вино и запрати мехчето в езерото под нас.

— Мога да предположа, че някъде тук имаш скрити кирка и лопата — каза той на кукловода. — Нашата среща беше толкова щастлива, че бих искал да я удължа, така че, ако няма нищо спешно, което да изисква присъствието ти, бих ти предложил да ни помогнеш да открием откъде е минал таласъмът.

Очите на Йен Ших бяха много изразителни и в тях заблестяха искри:

— Фантастично! Ако не друго, поне ще мога да разказвам тази история с месеци — отговори той.

Господарят Ли се качи на гърба ми и тримата забързахме към вилата, като спряхме само колкото да вземем кирката и лопатата, които кукловодът беше скрил в една канавка недалеч. Скоро стигнахме до мястото, където тревата беше изцапана с кръв от мандарин и летяха рояци мухи. Помислих си, че Господарят Ли Ще ни накара да се раздалечим, за да започнем да търсим следи от дълги нокти, но явно имаше нещо друго предвид, защото посочи купчината пръст, от която бе изпълзяло чудовището, и каза:

— Тази пръст уж била изкопана заради някакъв започнат, но недовършен строеж. Само че на остров Хортензия се строй много рядко, а и не съм чувал за подобни планове. Опитайте се да намерите мястото, от което е извадена.

Започнахме да обикаляме голямата купчина, като си пробивахме път през храсталаци и бурен След това разширихме кръговете до диаметър, отвъд който не беше разумно да очакваме, че може да е изкопана пръстта и пренесена на купчината, но не намерихме никаква дупка. Оставаше възможността работниците да са били абсолютни непрофесионалисти и да са хвърляли изкопаното отново върху главите си. Копахме на няколко места в купчината, но навсякъде достигнахме само до твърда земя и изгнила трева.

— Достопочтени учителю, пръстта не е изкопана) оттук — казах аз накрая. — Трябва да е докарана от друго място.

— Тъкмо това — каза благо Господарят Ли, — си мислех и аз. Вероятността това друго място да се намира някъде около Въглищарския хълм на отсрещния! бряг е сто към едно. Таласъмите никога не се отдалечават много от саркофазите, в които се хранят. Нашият изглежда е попаднал, може и да е бил задрямал, в купчина пръст някъде около гробището и случайно заедно с нея е бил докаран дотук, а инстинктът му да се прибира у дома, му е позволил да открие пътя, по който е била прекарана пръстта. Щом един чих-мей е успял да направи това, значи ще се справим и ние.

Сега, след като вече знаехме какво търсим, не загубихме много време. Йен Ших замахна с кирката към високите храсталаци в подножието на една скала недалеч и едва не нарани левия си крак, защото сечивото не срещна никаква съпротива и описа почти пълен кръг. Разтворихме клоните и видяхме голяма черна дупка. Следите от тежко натоварени плъзгачи, както и изпопадалите буци пръст, премахнаха, всякакво съмнение. Изтичах обратно при Ию, за да взема факли, и се спуснахме в тунела, който водеше на изток, към Имперския град и Въглищарския хълм.

Известно време се спускахме, но после тунелът се изравни и аз нервно вдигнах факлата си, за да огледам тавана. Не беше прокопан скоро. Може би беше стар колкото и Ию. На тавана видях движещи се черни петна, наподобяващи паяци, а отвсякъде заплашително се чуваше капане на вода. Намирахме се под дъното на езерото и не ми се искаше да си мисля за срутвания. Единствените останали звуци издавахме ние.

— Чакайте! — каза Господарят Ли.

Той освети с факлата си една ниша в северната стена. Беше около десет метра широка и три метра дълбока, а подът й беше обсипан с каменни отломки. В дъното й забелязах голяма, неотдавна направена бразда, а по някои от отломките Господарят Ли откри стари следи от длето.

— Сякаш някой е открил древен фриз и го е направил на парчета, преди да го видят другите — каза той. — Вол, помниш ли отпечатъка, който намерихме във вилата на Ма? Може би е направен тук. В края на краищата, пръстта, прекарвана през този тунел, е струпала в задния му двор, така че няма начин да не е знаел нищо.

Продължихме нататък, без да попаднем на нищо интересно. Нервите ми бяха изопнати. Бях сигурен, че цялото семейство на онзи чих-мей живее там долу, а факлите ни безпогрешно подсказваха приближаването на нещо за вечеря. Стисках търнокопа като бойна секира, но не се случи нищо особено. След известно време тунелът започна да се изкачва и пред себе си забелязахме светлинка. Най-накрая стигнахме до няколко стъпала, които ни изведоха на каменна площадка, и пред нас се изпречиха дървена рамка и голяма двойна врата. Мъждука вата жълта светлина се процеждаше през процепа между крилата, които бях леко открехнати. Господарят Ли ни даде знак да изгасим факлите.

— Мисля, че се изкачихме на нивото на земната повърхност — прошепна той. — Струва ми се, че се намираме в изкуствена кухина под Въглищарския хълм и това обяснява защо пръстта е трябвало да бъде изкопана и закарана на остров Хортензия. Там не би предизвикала забележки и коментари. Това подземие е било изкопано съвсем скоро, при пълна секретност, под именията на най-богатите мандарини.

Тихичко се промъкнахме през вратата и влязохме в обширна зала, пълна със сандъци, струпани чак до тавана. На отсрещната стена имаше още една врата, през чиито пролуки също се процеждаше светлина, но тя не беше изкуствена, а слънчева. Погледнахме през най-голямата от тях и видяхме водна повърхност.

— Ха! — прошепна Господарят Ли. — Точно така! Това е контрабандистка афера, в която може бй са замесени най-високопоставени мандарини. Пред нас е каналът в основата на Въглищарския хълм. Баржите преминават митническа проверка при Та Каи Тиен, за предпочитане през нощта, и бавно тръгват към Шоу Хуанг Тиен, за да оформят документите им за износ. На средата на пътя, тук, ги чакат добре обучени товарачи, които отварят складовете и пренасят сандъците. След съвсем малко баржите продължават нататък и получават печат за разрешен износ без никакви проблеми, защото малко преди това са минали митническа проверка, а товарът им не би могьл да бъде подменен някъде по средата на канала.

Той замълча и след малко добави:

— Ползата очевидно е двойна. От една страна, те могат да плащат минимални вносни мита за практически безценни стоки, а от друга, да подменят декларираните на митницата боклуци с товари, които са скъпи и дефицитни, тоест, забранени за износ. Ако изнасяните стоки се търсят от богатите варвари, печалбите от контрабандата трябва да са астрономически.

Господарят Ли се обърна и тръгна към дъното на залата, където имаше още една голяма единична врата. Когато я приближихме, чухме гласове и той я открехна внимателно. Пред нас се намираше алхимическа лаборатория с множество работни маси, отрупани със стъкленици, горелки, хаванчета за стриване и най-различни други тайнствени прибори. Видяхме пет души.

Един от тях биеше на очи най-много, макар и да говореше най-тихо. Беше облечен в коприна със златни бродерии, а пръстените и другите му украшения биха били достатъчни, за да се откупят с тях един или двама пленени императори. Беше невероятно дебел и се движеше с особената грациозност на танцьор, която притежават някои пълни хора — може би само във въображението на наблюдателя, защото човек очаква да види у тях единствено тромавост и непохватност. Другите трима очевидно го гледаха със страхопочитание. Едва ли преди това бях виждал по-неприятни муцуни от тези на тримата, които сякаш бяха по-близо до животните, отколкото до човеците. Водачът им ужасно приличаше на подивял шопар и от сега нататък ще го наричам Шопар. Двама от останалите бяха братя — коварни, лукави, потайни и подли, и ги кръстих Чакал и Хиена. По лицето на четвъртия сякаш беше изписано, че е чиновник. Беше поставен на колене, ръцете му бяха завързани отзад на гърба, а в плитката на главата му беше забита четчица за писане. Опърпаната му дреха беше изпоцапана с мастилени петна, а когато дебелият му заговори, той затрепери от ужас.

— Агентите ми съобщиха, че в някаква кръчма си изтърсил, че се каня да замина, за да изпълня важна мисия.

Гласът му беше плътен и мек, а лекото фъфлене го правеше да звучи като мъркане на котка.

— Но не съм казал нито къде, нито каква е целта й! — възропта чиновникът. — Ваше височество, кълна се, че…

— Драги приятелю — измърка пак дебелият, — не се съмнявам в това, което казваш. Наистина, защо ти е да казваш нещо, което просто можеш да покажеш?

— Да покажа?! Но аз не съм показвал нищо! — извика чиновникът.

Дебелият измъкна от джоба си една инкрустирана със скъпоценни камъни кутия и я отвори. От нея извади нещо, което не можех да различа от това разстояние, и му го показа.

— Така ли? Нима не е странно тогава, че агентите ми са намерили това нещо там, където ти така глупашки си го оставил! На масата в онази кръчма!

Шопарът, Хиената и Чакалът се наклониха напред и заоблизваха устни. Мога да кажа, че преди хранене, императорските тигри в менажерията изглеждат далеч по-добре.

Ваше височество! Кълна се, бях забравил, че е у мен! — изписка чиновникът. — Стана по случайност! Винаги съм бил съвестен и съм си гледал добре работата! Моля, дайте ми възможност да изкупя моментната си глупост!

— Ще ти дам тази възможност — отговори дебелият с мъркащия глас, — само че тя няма да трае само един момент. Ще ти осигуря цяла вечност, за да изкупваш глупостта си, освен, ако в ада не ти поставят други, по-належащи задачи.

Дебелият хвърли в лицето на чиновника това, което беше извадил от кутията, обърна се рязко и грациозно излезе през изхода в дъното на лабораторията. В момента, в който той се обърна, тримата други тръгнаха напред и затварянето на вратата беше заглушено от ужасни писъци. Не ми се навлиза в подробности. Тримата се проявиха точно като животните, на които приличаха, само че, за разлика от тях, притежаваха човешка изобретателност. Без да бързат и с наслада те започнаха да умъртвяват чиновника. Беше ужасно. Най-накрая на пода пред краката им остана само куп кървава пихтия, а на тях им стана много смешно и излязоха да намерят парцали, за да почистят.

Преди да разбера какво става, Господарят Ли се промъкна през вратата и на пръсти се приближи до останките на чиновника, така че да не остави следи. Започна да бърника в ужасните кървави парчета, докато накрая взе нещо и изсумтя доволно. След това отново се върна при нас на пръсти и затвори вратата. Прошепна ни да потърсим отворен сандък и всички тръгнахме между редовете. Усилията ни бяха напразни. Всички сандъци бяха номерирани, здраво заковани и запечатани с восъчни митнически печати, които ми се сториха съвсем истински — восъкът на места беше протекъл върху надписите, другаде се беше счупил, тук-там беше поставен на съвсем неподходящи места — с една Дума, никакъв фалшификат.

Господарят Ли употреби много сподавени ругатни, а когато минах покрай кукловода, той вдигна поглед към тавана и сви рамене. Нямаше нито един отворен сандък и освен ако не искахме да оставим имената и адресите си под формата на счупен печат, трябваше да се откажем.

Дрезгавият смях приближаваше. Господарят Ли се сепна и посочи с ръка, а Йен Ших и аз го последвахме обратно към тунела, като се прикривахме зад сандъците и стъпвахме тихо като мишки. Шопарът, Хиената и Чакалът бяха твърде погълнати от дебелашките си шеги за писъците на дребния чиновник, за да забележат каквото и да било. По всяка вероятност бихме могли да си тръгнем с цял сандък, но Господарят Ли не искаше някой съвестен склададжия да вдигне тревога, и ни махна с ръка да продължаваме. Върнахме се в тунела без проблеми и усетих, че Йен Ших се кани да задава въпроси, поради което го стиснах няколко пъти за ръката. Не, не, не. В последния лъч светлина преди да ни обгърне мракът, успях да забележа, че бръчките около очите на мъдреца се свиват в концентрични кръгове, което означаваше, че му трябва тишина, за да размишлява.

Когато се отдалечихме достатъчно и ми омръзна да крача пипнешком, запалих факлата си и старецът не възрази. Като стигнахме до нишата, той я взе от мен и внимателно разгледа мястото, от което бяха изкъртени каменните отломки, без да спира да ругае монотонно. След това изведнъж излезе от унеса си и се обърна към Йен Ших:

— Е, приятелю, замесих те в нещо, което не бях очаквал. Добре поне, че не ни хванаха.

В отговор Йен ших му показа удивителната си, великолепна усмивка.

— Беше ми безкрайно интересно — отговори той съвсем искрено. — Би ли могъл да ги арестуваш?

— Струва ми се, че не — каза Господарят Ли. — Дебелакът, който нареди да убият чиновника, е не друг, а вторият по влиятелност евнух на Империята, известен на хората като Ли Котката. Има ранг на министър. За да го арестувам, ще ми трябва заповед, подписана от Сина на Небето, а докато я получа, контрабандата ще бъде прекратена, подземието ще се е превърнало в дом за нещастни сираци, а старата майка на чиновника ща се кълне, че горкото й момче е починало от тифусна треска, когато е било на четири годинки.

Господарят Ли посегна към виното, но си спомни, че е свършило.

— Искам да ги пипна за контрабандата, а не за убийството — продължи той. — И това няма да е никак лесно.

Господарят Ли извади едно малко нещо и го вдигна нагоре в светлината на факлата.

— Чаен лист? — учуди се Йен Ших.

— Точно така. При това много лош сорт. Разбира се, добрият чай е забранен за износ, така че, ако се продава нелегално на варварите, от него би могло да се натрупа истинско състояние. А този тук може да се изнася с тонове. Това е „та-ча“ — най-евтиният възможен чай и при това е развален. Вероятно го е заливало наводнение. На практика не струва нищо и все пак именно това листче Ли Котката хвърли в лицето на чиновника и очевидно е било толкова важно за него, че нареди да убият клетия нещастник, само задето го е изнесъл. Вие обяснете защо.

— Не, благодаря — каза Иен Ших. — Но искам да помоля за една услуга.

— Ако е по силите ми, дадено — отговори Господарят Ли великодушно.

— Считайте, че участвам във всичко това и ви предлагам услугите си, ден или нощ, винаги, щом обстоятелствата го изискват.

Дълбоко в очите на Йен Ших заблестяха и затанцуваха искрички и отново слънчевата му усмивка озари развалините на лицето му.

— Животът иначе е толкова отегчителен! — каза той.

Стигнахме до острова, където оставихме кукловода ла довърши работата си и аз загребах към града. Господарят Ли имаше да прави още много неща и не желаеше да губи никакво време. Накара ме да наема един паланкин и тръгнахме от кабинет на кабинет, от чиновник на чиновник, за да научим сведение тук, някой слух там, и слънцето отдавна беше залязло, когато се отправихме към дома. Умирах от глад, но поне Господарят Ли беше задоволил един друг свой апетит.

— Всичко е съвсем официално — каза той твърдо.

— Ли Котката си е осигурил охраната на Вълчия полк и смята да пътува до Йен-мен, в Шанси, за да разговаря с Великия страж. Вол, какво ли не бих дал, за да можех да съм муха на стената в стаята, в която се срещнат! Този нещастен чиновник е бил осъден на смърт само заради това, че е намекнал за евентуалното пътуване на Ли Котката, а какво толкова секретно може да има в един разговор с Великия страж на Йен-мен?

Разбира се, аз не можех да отговоря. Съсредоточих се върху бунта в стомаха си, докато платихме за паланкина и се отправихме нагоре по тясната пътека към колибата на Господаря Ли, за да се преоблечем, преди да отидем да вечеряме при Едноокия Уонг. Луната отново светеше ярко и старата баба Мин от съседната къща вече ни очакваше.

— Само не големи маймуни! — извика тя от прозореца си и се наведе, за да размаха юмрук.

— А? — изненадано възкликна Господарят Ли.

— Крадци ви идват! Джебчии ви идват! Главорези и мошеници ви идват! Ден и нощ! Пияници и тъпоглавци, курви и пирати, затворници и фалшификатори — добре, добре, добри Само не големи маймуни! — изпищя баба Минг на края на силите си.

Господарят Ли замръзна.

— Да не би случайно тази маймуна да имаше безвкусно нашарена муцуна? — попита той.

— Че каква друга маймуна може да дойде при теб? — извика старицата. — Не искам никакви маймуни с червени носове, сини бузи и жълти бради!

Аз се втурнах в колибата, но лошото вече бе сторено — всичко беше обърнато наопаки, а тайнствената клетка я нямаше.