Бари Хюгарт
Осем ловки демона (10)

Глава 10

Вечерта отново минах покрай езерцето с поповите лъжички, но този път на гърба ми беше Господарят Ли. Шмугнах се тихо зад храстите и започнах да се катеря по стената. Далеч от нас, при подвижния мост, се чуваха фанфари и войници отдаваха почести. Мъдрецът беше решил да приключи изцяло с лечението на жената на Великия страж преди да се захванем с по-важната работа, за която бяхме дошли, и наистина едва ли можеше да улучим подходящото време по-добре, защото сега в двореца пристигаше Ли Котката, седнал на паланкин, украсен с имперските дракони.

Изкачването до покоите на Великия страж се оказа смешно лесно. Големите камъни, от които беше изградена стената, бяха поставени неравномерно, така че имаше за какво да се хващам и къде да стъпвам, при това под прикритието на множеството балкони и тераси отгоре. Когато се прехвърлих през парапета на последната от тях, през един прозорец успяхме да огледаме коридора и да видим къде са разположени стражите. След това се прехвърлихме в недостъпния работен кабинет на Великия страж.

— Защо не си окачат табела „Ела ме ограби“? — каза Господарят Ли отвратен.

Оказа се още по-хубаво. В един тъмен ъгъл далеч от лампите и лунните лъчи, но все пак достатъчно близо до покритата с нефрит заседателна маса и подредените около нея възглавнички за сядане, имаше петкрилен декоративен параван. В шкафа зад него Господарят Ли намери бутилка превъзходно вино, а аз — бурканче с най-вкусните мариновани водорасли, които някога съм опитвал. Скрихме се и зачакахме, но не се наложи да чакаме дълго. След по-малко, от час се чуха стъпки на стражи и церемониално дрънкане на оръжие, което обяви пристигането на Великия страж. В залата влязоха само той Ли Котката и двама слуги, които запалиха един мангал, сложиха чайните вода, поклониха се и излязоха, като затръшнаха вратата след себе са:

— Нямам търпение небцето на един познавач да оцени тази партида — каза Ли Котката мазно. — Според мен, подобрението е поне петдесет процента, но все пак нямам претенции да съм експерт.

— Аз също не съм. Но пък владея добре клишетата, които те използват.

Великият страж се поклони присмехулно и двамата се разсмяха от сърце.

Ли Котката бръкна в пояса си и извади малък цилиндричен предмет, на който ми се стори, че виждам имперския печат. Беше бледозелен със светловиолетови оттенъци и явно беше твърд като парче дърво. Пръстите на Господаря Ли се забиха в рамото ми.

— Вол, това е Чай на уважението — прошепна той. — Чудя се как ли са дали право на този мазен евнух да го употребява!

Въпросът, разбира се, беше риторичен, така че не казах нищо. Евнухът отряза със сребърен нож няколко тънки парченца от твърдия цилиндър, а Великият страж ги раздроби на прах в сребърно хаванче. Много церемониално той прекара праха три пъти през сребърно сито и изсипа по равно количество в две купички от най-фин порцелан. След това взе чайника и ги напълни с гореща вода. Започнаха бързо да разбъркват с бамбукови клечици. Най-напред течността стана бяла, после синьосивкава и накрая синкавозлатиста, а ароматът, който достигна до ноздрите ми, беше наистина превъзходен и можеше да бъде само на чай от най-добро качество. Те се поклониха един на друг, вдигнаха купичките към устните си и сръбнаха от течността. Изведнъж Великият страж направи гримаса и изплю питието в мангала.

— Пак има вкус на камилска пикня — каза той ядосано.

— Е, не съм казал, че е перфектен, но наистина е по-добър — възрази евнухът. — Опитай още една глътка, но недей да очакваш чудеса.

Великият страж опита още веднъж и този път преглътна.

— Е, хубаво — призна той неохотно, — сега е малко по-добре, но и бебе не можеш да заблудиш с него.

— Нима работата ни е да заблуждаваме бебета? Работата ни е да заблудим варварите — каза евнухът и се изкиска. — Погледни непресованите листа и ми кажи дали виждаш нещо нередно.

Той подаде на Великия страж нещо, което той започна да разглежда.

— Буда! Това е чудо! Тази партида ли използвахте?

— Тази, при това най-лошата й част. Усвоили сме технологията перфектно и гарантирам деветдесет пет процента успех. Как вървят нещата при теб? — попита Ли Котката.

— Още четирима варварски крале проявиха силен интерес. Двама от тях ще купят със сигурност — отговори оживено Великият страж. — Разбира се, най-добрият пазар би бил Рим, но морските пътища са опасни, а винаги съществува риск керваните да бъдат пленени от някой новоизлюпен амбициозен принц, който след това може да реши да изпрати чая обратно в Китай в знак на уважение. Представяш ли си?

Ли Котката потрепери.

— Не искам и да си го помисля дори — отговори той. — Някакви промени в легендата?

Великият страж сви рамене:

— Защо да я променям? Не може да не обясним откъде сме взели стоката, а едва ли може да се измисли нещо по-добро от историята за пленения керван, превозващ чай за Императора. Това, че неотдавна се ожених за дъщеря на разбойник, я прави още по-правдоподобна, а и никак, не е трудно да обясня, че славният ми тъст не може да пласира стоката в страната и затова се е обърнал към мен, за да му осигуря чужди пазари. Няма смисъл да позлатяваме нещо, което и без това си е златно.

Тогава нещата се промениха драматично. Великият страж извади една голяма карта и тъкмо започваха да обсъждат търговски пътища и нови пазари, когато в залата се чу висок пронизителен звук, който въпреки всичко беше приятен — наподобяваше бързо дрънкане на малка сребърна камбанка. Двамата веднага скочиха на крака. Великият страж изтича до западната стена и откачи една картина върху пергамент, опъната на бамбукова рамка. Зад нея се показа врата на сейф. Гърбът му я закри, така че не видях как я отвори, но когато се обърна отново, трябваше да се овладея, за да не извикам. В ръцете си държеше стара клетка, точно като другите две и звукът идваше от нея. Върна се и я сложи на масата. Видях в средата й да трепти светлинка в синхрон с камбанката, но Великият страж се наведе напред, протегна към нея ръка и рамото му не ми позволи да видя какво прави. Звукът рязко прекъсна. Светлинката започна да се разширява, докато запълни цялата клетка и след това очите ми за малко да изпаднат от местата си. Зад пръчките на клетката започна да се оформя човешки лик, който постепенно прие чертите на един високопоставен мандарин, когото бях видял на погребението на Ма Туан Лин! Пръстите на Господаря Ли се бяха впили в рамото ми като ножове, а бръчките около очите му се бяха сгъстили толкова, че се чудех как успява да гледа. След това устата на мандарина се отвори и ние чухме гласа му така ясно, сякаш беше в залата.

— Уважаеми колеги, случи се нещо невероятно! Наистина невероятно! — Говореше толкова възбудено, че от устата му хвърчаха плюнки, и се наложи да направи сериозно усилие да се успокои. — Всичките ни надежди, всичките цели, към които сме се стремели, но не сме могли да постигнем, сега може би ще станат реалност. Ако ви го кажа сам, никога няма да ми повярвате, така че имам честта, имам удоволствието със страхопочитание да ви предам посланието чрез устата на неговия първоизточник. Да продължавам да говоря би било безочие.

Ликът му затрептя и се разнесе подобно на облак, разкъсан от вятъра. След това късчетата започнаха отново да се събират и когато в клетката се появи едно друго лице, лице, което не можех да не разпозная, трябваше да сподавя нов, още по-силен вик на изумление. Защото беше самият Небесен господар.

— Значи вие сте колегите на това същество, а? — попита той тихо! Лицето му изведнъж почервеня и говорът му се превърна в рев. — Вие, тъпоумни магарета! Вие, кастрирани щипогъзици! Вие, видиотени маймуни, чиято единствена дарба е да си приготвят вечеря от собствените си изпражнения! Мушнете изпоцапаните си с лайна пръсти в ушите си и извадете оттам торните бръмбари, защото смятам да ви кажа какви безумци сте!

Великият страж седеше като хипнотизиран, но за жалост не и Ли Котката. Той впи нокти в лакътя на домакина си и посочи трескаво към вратата. Стражът осъзна простия факт, че подслушвачите се въдят в, дворците, точно както плъхове в хамбар. Грабна клетката и задърпа евнуха към южната стена. Там отвориха малка врата и потънаха в нея, а когато я затръшнаха след себе си, крясъците на Небесния господар секнаха.

Господарят Ли също употреби някои обидни думи, изскочи иззад паравана и се втурна към вратата. Не можахме Да я помръднем и когато погледнах през една цепнатина, разбрах, че само шперц не би свършил работа. Оттатък беше залостена с дебело дърво и единствено стенобойна машина би ни помогнала.

— Трябва да разберем какво е намислил Небесният господар — каза мрачно Господарят Ли. — Твърде дълго е живял настрана от светската мръсотия и наистина не си дава сметка колко опасно е да се мъчиш да надхитриш типове, които непременно ще бъдат осъдения на Хилядата отсичания, ако ги заловят. Вол, да излезем през прозореца.

Той скочи на гърба ми, аз се прекачих през парапета на балкона и се спуснах надолу по стената до залата за официални аудиенции, която беше обзаведена като разкошна тронна зала. Високият позлатен трон на Великия страж беше поставен на един подиум, които излизаше от централната кула. Забравих да спомена, че конструкцията на двореца беше тип „Бор“. Това означава, че една каменна кула в средата подпира подовите греди на етажите, подобно на стъблото на бора.

— Вол — каза Господарят Ли, — по всичко личи, че евнухът и Великият страж тръгнаха към кулата, а в почти всички дворци тип „Бор“, освен за източник на въздух, кулите се използват и за провеждане на тайни срещи.

Накара ме да вляза в залата, да се кача на подиума с трона и да махна гоблените от стената зад него. Под третия гоблен беше скрито това, което той очакваше — малка полирана врата, през която също можеше да се влезе във вътрешността на кулата. Хукнах нагоре по витата стълба като вземах по две стъпала наведнъж. Надявах се, че Небесният господар все още крещи и че гласът му ще заглуши шляпането на сандалите ми по камъка. Когато обаче стигнахме горе, видяхме че няма само една стая за тайни срещи, а две, и че за да се стигне до втората, трябва да се премине през първата. Почувствах опасността веднага щом Господарят Ли слезе от гърба ми, отвори вратата, обкована със злато, и прошепна:

— Ако не ме лъже чувството ми за ориентация, те би трябвало да са там вътре.

Стори ми се, че чувам слаб глас, който би могъл да принадлежи на Небесния господар, но стаята, която трябваше да пресечем, за да стигнем дотам, ми се стори по-интересна.

Прекрачихме прага и нагазихме в дебелия осем сантиметра червен килим. Стените бяха покрити с кадифе, а в средата имаше огромно легло с копринен балдахин. Навсякъде бяха окачени портрети на едно и също същество, които го представяха в най-добрата възможна светлина. Портретите бяха на Змията, но не бях в настроение да се възхищавам на Великия страж за проявената находчивост да постави както пасивния си партньор, така и стаята си за тайни срещи толкова близо до работния си кабинет, зад залостената врата. Преглътнах шумно и като тръгнах на пръсти след Господаря Ли, се опитах да изглеждам невидим, но без никакъв успех.

Минах зад един параван с дракони и изневиделица ме удари някакъв летящ дънер — поне така ми се стори. Още не се бях приземил, когато Змията улови Господаря Ли и елегантно го натъпка в огромна малахитова урна. Кадифето на стената омекоти страхотния удар. Надигнах се от дебелия килим и се спуснах към влечугото, което издаваше щастливи съскащи звуци. Тъй като проявих добрината да тръгна с главата напред, то започна да я подритва от левия си сандал към десния и обратно, сякаш беше детска топка. Когато накрая паднах на пода, на лицето му се появи странна змийска усмивка. Беше предназначена за добрия Вол Номер Десет, който любезно беше дошъл да го позабавлява, като умре много бавно. Сабленият удар, който ми нанесе с лявата си ръка, беше почти приятелски — не беше достатъчно силен, за да строши врата ми. Успях да се претърколя и да ритна немощно с крак и ми стана напълно по-ясно, че му е забавно, защото ме остави да се изправя.

Над гърлото на урната зад него се беше показала една сбръчкана старческа ръка, която стискаше нож за мятане. Господарят Ли можеше да движи китката си само няколко сантиметра, така че и дума не можеше да става да запрати ножа, но поне можеше да се опита да ми го подаде. Проблемът беше да се промуша покрай Змията, за да го взема. Можех само да се спусна напред и да се моля на боговете. Почти успях да хвана влечугото през кръста, да го вдигна и да го завъртя. За жалост, с това го ядосах. Змията изсъска и престана да си играе. Ръцете му се мушнаха под моите и без усилие се освободиха от хватката ми, след което дойде неговият ред. Обхвана ме отвсякъде и започна да ме стяга като боа, със сила; която можеше да натроши костите ми на пихтия. Със сетен дъх успях да извикам:

— Хвърляй! Хвърляй!

Надявах се да разсея противника и сполучих. Господарят Ли метна ножа силно, колкото можа, той се завъртя бавно във въздуха и се заби леко в гърба на Змията. Като че ли го ухапа мравка. Изви глава назад и видя стърчащата дръжка, от което никак не му стана приятно. Изсъска доста силно и се опита да премести центъра на тежестта си така, че да може да изрита с всичка сила урната, за да види кое ще се чупи на повече парчета — тя или старецът в нея. Това го накара за миг да отпусне смъртоносната си прегръдка. Аз се дръпнах рязко назад с всички сили и успях да се откопча. След това отново се хвърлих към него, сграбчих го през кръста и едва не си счупих гръбнака от усилието да го вдигна. Краката му се отделиха от пода. Можех само да се опитам да строша неговия гръбнак в острия ръб на голямата мраморна маса. Разбрах, че не съм улучил още като го тласнах надолу. Вместо на ръба, той падна на гладката, равна повърхност. Ледените му змийски очи ме гледаха втренчено и аз се опитах да строша врата му със саблен удар, но вече в ръката ми не беше останала никаква сила. Дори не мигна. Краката ми се подкосиха. Вкопчих се безпомощно в него и започнах да се свличам. Студеният му змийски поглед ме следваше напълно безучастно. Строполих се изнемощял на пода, а влечугото се изхлузи заедно с мен.

Лежеше на една страна, очите му още бяха вперени в моите и тогава разбрах, че се е случило чудо. Ножът на Господарят Ли се беше забил съвсем малко и може би щеше да се извади, ако падането върху масата не го беше наместило както трябва. Беше хлътнал в тялото му до дръжката — право в сърцето. Змията беше мъртъв.