Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дейв Гърни (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Think of a Number, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 81 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Джон Вердън. Намисли си число

Английска. Първо издание

ИК „СофтПрес“, София

Редактор: Слави Димов

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-954-685-950-1

История

  1. — Добавяне

Глава 7
Черната дупка

В действителност Гърни не се чувстваше особено комфортно от съгласието си да се занимае с проблема на Марк Мелъри. Със сигурност беше привлечен от загадката и от предизвикателството да я разбули. Защо тогава беше толкова неспокоен?

За кратко му мина мисълта, че би трябвало да отиде до плевнята и да събере обещаните ябълки. Тя обаче бързо бе заменена от друга — че ще е по-добре да подготви следващия си проект за Соня Рейнолдс — поне да вкара снимката на позорно известния Питър Пигърт в ретуширащата програма. Очаквал беше с нетърпение да се заеме с предизвикателството да улови вътрешния свят на този член на скаутите орли, който не само беше убил баща си, петнайсет години по-късно и майка си, а и беше извършил тези убийства заради сексуални мотиви, които бяха по-гнусни и ужасяващи от самите престъпления.

Гърни отиде в стаята, която беше отделил за своите странични занимания, т.нар. „полицейско изкуство“.

Помещението, някога кухненски килер, сега бе обзаведено като кабинет. Хладна светлина без сенки го заливаше от прозореца с разтварящи се крила на северната му стена.

Гърни се загледа в пасторалния пейзаж. Една просека в кленовата горичка отвъд ливадата оформяше рамката за синкавите хълмове, които се губеха в далечината. Това му напомни за ябълките и той се върна в кухнята.

Докато стоеше нерешително на вратата, Маделайн влезе. Явно беше приключила с плетенето.

— И така, какво ще правиш с Мелъри от тук нататък?

— Още не съм решил.

— Защо не?

— Ами… това е от нещата, в които не желаеш да се забърквам, нали?

— Не това е проблемът — отсече тя с яснотата, която винаги го впечатляваше.

— Права си — отстъпи той. — Всъщност мисля, че проблемът е, че все още не мога да класифицирам нищо по начина, по който съм свикнал.

По лицето й пробяга разбираща усмивка.

Окуражен, той продължи:

— Вече не съм ченге, не разследвам убийства, а и той не е жертва на убийство. Всъщност не съм сигурен какъв съм аз и какъв е той.

— Стари приятели от колежа?

— Само че какво, по дяволите, значи това? Той си спомня някаква доста силна другарска привързаност помежду ни, каквато аз всъщност не съм изпитвал. Освен това Мелъри няма нужда от приятел, а от бодигард!

— Само че иска чичо Дейв.

— Това не съм аз.

— Сигурен ли си?

Той въздъхна.

— Искаш ли да се замеся в тази история с Мелъри, или не?

— Ти си замесен. Възможно е още да не си подредил етикетчетата си, но класификацията е започната. Не си истинско ченге и той не е истинска жертва на престъпление. Само че загадката е налице и съм сигурна, че рано или късно ти ще свържеш отделните й части и ще я разкриеш. Това винаги ще си остане долната граница — крайният отчет — нали?

— Това обвинение ли е? Омъжи се за детектив. Не съм се преструвал, че съм нещо друго.

— Мислех, че има разлика между детектив и пенсиониран детектив!

— Пенсиониран съм вече повече от година. С какво толкова се занимавам, което дори бегло да напомня за детективска работа?

Тя поклати главата си, сякаш искаше да каже, че отговорът е болезнено ясен.

— Посочи ми поне едно нещо, за което отделяш време и което да не прилича на полицейска работа!

— Не схващам какво искаш да кажеш.

— Може би всички хора правят портрети на убийци?

— Просто това е предмет, с който съм запознат. Да не би да искаш да рисувам маргаритки?

— Маргаритките определено биха били по-добра тема от откачените психопати!

— Именно ти ме въвлече в тези занимания с изкуство!

— А-ха, разбирам. Аз съм причината да прекарваш прекрасните есенни утрини, втренчен в очите на серийни убийци?

Баретата, която придържаше повечето от косата й, така че да не влиза в очите й, явно не успяваше да се справи добре със задачата си. Няколко тъмни кичура бяха паднали върху лицето й. Придаваха й изтормозен вид, който го трогна, защото се наблюдаваше твърде рядко. Тя обаче сякаш не забелязваше.

Той си пое дълбоко дъх.

— За какво точно се караме?

— Ти открий отговора! Ти си детективът.

Докато я гледаше, беше изгубил интерес към продължаването на спора.

— Искам да ти покажа нещо — каза й, — ей сега се връщам.

Излезе от стаята и след минута й донесе написаното си на ръка копие от гадното кратко стихотворение, което Мелъри му беше прочел по телефона.

— Ще ми кажеш ли как тълкуваш това?

Тя го прочете толкова бързо, че някой, който не я познаваше, би си помислил, че не го е прочела изобщо.

— Звучи ми сериозно — отсъди тя, докато му го подаваше обратно.

— Съгласен съм.

— Какво мислиш, че е извършил?

— А, много добър въпрос! Значи забеляза думата?

Тя изрецитира въпросния куплет:

Правя онова, което съм направил, не за пари или забавление.

Ако това не е фотографска памет, помисли си Гърни, то става въпрос за нещо много близко до нея.

— Та значи, какво точно е онова, което е направил, и какво е онова, което възнамерява да направи! — продължи тя с реторичен тон. — Сигурна съм, че ще откриеш. Възможно е дори накрая да се наложи да разкриваш и убийство, ако съдя по тона на тази бележка. Тогава ще можеш да събереш доказателства, да провериш следите, да хванеш убиеца, да нарисуваш портрета му и да го дадеш на Соня да го изложи в галерията си. Как беше онази приказка — да си направиш лимонада от лимоните?

Усмивката й определено говореше за опасност.

В моменти като този в ума му изникваше въпросът, който най-малко му се искаше да обмисля: грешка ли бе да се преместят в Делауеър Каунти?

Подозираше, че е удовлетворил желанието й да живее в провинцията, за да я възмезди за всичко, което й се бе наложило да преживее като съпруга на полицай, като например винаги да бъде на второ място след работата. Тя обичаше горите и планините, ливадите и откритите пространства, и се бе почувствал задължен да й осигури нова обстановка, нов живот. Предположил бе, че и той ще успее да се приспособи, но се беше надценил. Или пък сам се бе въвел в заблуждение в желанието си да се отърси от вината си чрез един такъв грандиозен жест? Глупаво, наистина. Всъщност съвсем не бе успял да се приспособи. Не беше толкова гъвкав, колкото наивно бе предположил. Докато бе търсил нещо, което да има смисъл за него, се бе оказало, че инстинктивно се връща към онова, в което бе добър — може би прекалено добър, обсебващо добър. Това личеше дори в стремежа му да оцени природата. Скапаните птици, например. Наблюдението на птиците.

Беше успял да обърне процеса на наблюдение и идентификация в полицейско следене. Водеше си бележки за това кога идват и отлитат, за навиците им на поведение и хранене, за начина, по който летяха. Вероятно някой би го възприел като новооткрита любов към дребните божии създания, но съвсем не бе това. Не бе любов, а анализ. Проучване.

Разгадаване.

Мили боже! Наистина ли бе толкова ограничен?!

А беше ли в действителност толкова ограничен в подхода си към света и живота, че да не успее да върне на Маделайн онова, от което я бе лишила неговата обсебеност от работата му? А и докато бе на вълна обмисляне на болезнените възможности, нямаше ли и други грехове, които да изкупува, освен прекомерното потапяне в работата?

Или може би само един.

Онова единствено нещо, за което им беше толкова трудно да говорят.

Избухналата звезда.

Черната дупка, чиято ужасяваща гравитация бе изкривила орбитата на връзката им.