Джон Вердън
Намисли си число (10)

Глава 9
Няма такъв човек

След като се бе задържал няколко часа в покрайнините на планината, студеният фронт помете околността със силен вятър и дъжд. На сутринта земята бе покрита с листа, а въздухът — наситен с настойчивата миризма на есен. Водните капчици по тревата на пасището превръщаха лъчите на слънцето в кървавочервени искри.

Докато Гърни вървеше към колата си, това издевателство над сетивата му пробуди спомен от детството му, когато сладкият мирис на тревата бе мирис на спокойствие и сигурност. А после това усещане изчезна, изтрито от плановете му за деня.

Беше тръгнал за Института за духовно обновление. Ако Мелъри продължаваше да упорства в нежеланието си да намесва полицията, Гърни възнамеряваше да оспори това решение лице в лице с него. Не че смяташе да измие собствените си ръце по този начин. Всъщност, колкото повече размишляваше по въпроса, толкова по-силно ставаше любопитството му по отношение на важното място, което състудентът му заемаше в света, и как бе свързано то с онова или онзи, който го заплашваше сега. Колкото и да внимаваше по принцип да не нарушава границите, Гърни си представяше, че в разследването ще се намери място и за него, освен за местната полиция.

Беше се обадил на Мелъри да го предупреди, че ще дойде. Утринта беше прекрасна за шофиране през планините. Пътят му до Пиъни го отведе първо до Уолнът Кросинг, което, както и повечето селца в Кетскилс, се бе издигнало през деветнайсети век край място, където се пресичаха важни местни пътища. Кръстопътят все още бе тук, макар и значението му съвсем да не бе толкова голямо в днешни дни. Орехът, който бе дал име на мястото, отдавна бе изчезнал — както бе станало и с благоденствието на региона. Икономическата депресия обаче, макар и много сериозна, беше и живописна — олющена боя на плевните и хамбарите, ръждясали плугове и ремаркета за сено, изоставени хълмисти пасища, обрасли с вехнещи бурени. След Уолнът Кросинг пътят, който водеше до Пиъни, се виеше през речна долина, сякаш излязла от пощенска картичка. Разпръснати из нея, няколко стари ферми търсеха усилено новаторски начини за оцеляване. Една от тях бе тази на Абелард. Притисната между село Дилуид и близката река, тя бе посветена на органичното отглеждане на „зеленчуци без пестициди“. Зеленчуците се продаваха в смесения магазин на Абелард, където имаше още пресен хляб, сирена от Кетскилс и много добро кафе — кафе, от което Гърни почувства остра нужда точно в този момент. Той отби и спря на едно от мръсните места за паркиране пред разнебитената веранда на магазина. До дясната стена на помещението с висок таван бяха наредени като войници множество димящи чаши за кафе. Гърни се насочи към тях. Напълни си една голяма чаша и се усмихна, вдъхвайки богатия аромат — кафето бе по-добро от това на „Старбъкс“, а цената му — наполовина.

За нещастие мисълта за „Старбъкс“ му напомни за един определен тип клиенти на заведението — млади и преуспели — а това веднага извика в ума му образа на Кайл. Той трепна наум — това бе обичайната му реакция. Подозираше, че я предизвиква неосъщественото му желание да има син, който смята, че може да взема пример от едно умно ченге; син, който да е по-склонен да се обръща за съвет и насока към него от Кайл. Кайл — невъзприемчив и недосегаем в онова абсурдно скъпо порше, за което бе платил с абсурдно високата си заплата от Уолстрийт на смешната възраст от 24 години. Въпреки това трябваше да върне телефонното му обаждане, дори хлапето да искаше да поговорят за последния му ролекс или ски-пътуване до Аспен.

Гърни плати кафето и се върна в колата си. Докато мислеше за предстоящото обаждане, телефонът му иззвъня. Мразеше съвпаденията и затова изпита облекчение, като видя, че не е Кайл, а Марк Мелъри.

— Тъкмо получих днешната поща. Звъннах у вас, но вече беше излязъл. Маделайн ми даде номера на мобилния ти. Надявам се, че нямаш нищо против, че ти се обаждам.

— Какъв е проблемът?

— Чекът ми се върна. Мъжът, който се оказа, че държи пощенската кутия в Уичърли, където изпратих чека на стойност 289.87 долара за Арибда — ми го върна с бележка, че там няма човек с такова име. Пише, че съм сбъркал адреса. Само че аз го проверих отново. Номерът на пощенската кутия е правилен. Дейви? Там ли си?

— Тук съм. Просто се опитвам да схвана случилото се.

— Нека ти прочета бележката. „Открих запечатано писмо в пощенската си кутия. Адресът е сбъркан. Тук няма никой, който да се казва Х. Арибда.“ Подписано е от Грегъри Дърмот. Заглавната част на бланката — написано е върху фирмена бланка — гласи „Системи за сигурност ГД“, има и адрес, и телефонен номер в Уичърли.

Гърни се канеше да сподели почти стопроцентовата си увереност, че Х. Арибда не е истинско име, а интересна игрословица с названието на митичен водовъртеж — водовъртеж, който разкъсвал жертвите си на парчета. Прецени обаче, че въпросът е достатъчно обезпокоителен и без това допълнение. Новото развитие можеше да почака, докато стигне в института. Каза на Мелъри, че ще е при него до час.

Какво ставаше, по дяволите? Нямаше логика. Каква бе причината да бъде изискана определена сума пари, чекът — изпратен на лице с мрачно митологично име, обаче на погрешен адрес — със съзнанието, че ще бъде върнат на подателя? Защо бе това сложно и на пръв поглед безсмислено встъпление към противните стихотворения?

Броят на озадачаващите аспекти на този случай се увеличаваше, а заедно с него — и интересът на Гърни.