Джон Вердън
Намисли си число (19)

Глава 18
Стъпки към нищото

Хардуик поведе Гърни от задната част на плевнята, покрай плета и патиото към мястото, където следите на предполагаемия убиец напускаха мястото на атаката. След това те поемаха през покритата със сняг ливада, която се простираше между къщата и кленовата горичка, разположена на стотина метра зад нея.

Недалеч от патиото, докато вървяха по следите в посока към гората, попаднаха на следващия специалист по събиране на улики, облечен в херметически пластмасов костюм и маска на лицето, които бяха характерни за занаята му. Целта на това облекло бе да предпазва ДНК-материалите и другите улики от замърсяване със собственото му ДНК.

Той бе приклекнал на около три метра от стъпките. С чифт щипци от неръждаема стомана извади от снега парче кафяво стъкло. Вече бе поставил в торбички три други парчета такова стъкло, както и един отломък от бутилка уиски, достатъчно голям, за да се разпознава като такъв.

— Оръжието на убийството, най-вероятно — потвърди Хардуик. — Само че ти, великият детектив, вече знаеше. Даже знаеше, че е „Четири рози“.

— Какво става на поляната? — попита Гърни, без да обръща внимание на предизвикателния тон на Хардуик.

— Боооже, мислех, че ще си наясно и с това! При условие, че позна дори скапаната марка…

Гърни зачака уморено, както би чакал бавна компютърна програма да тръгне, и накрая Хардуик отговори:

— Явно я е отнесъл от тялото и я е изпуснал тук по пътя си към гората. Защо го е направил? Ето това вече е великолепен въпрос! Може би не е осъзнал, че още я държи в ръка. Тоест, точно е бил намушкал човек във врата — петнайсет пъти. Може би това е погълнало вниманието му. А после, като е пресичал поляната, е забелязал, че все още я разнася със себе си — и я изхвърля. Това поне има някакъв смисъл.

Гърни кимна. Не бе напълно убеден, но не можеше да предложи по-добро обяснение.

— Това ли е „наистина странният“ елемент, за който спомена?

— Това? — повтори Хардуик със смях, който приличаше повече на лай. — Още нищо не си видял!

Десет минути по-късно двамата мъже стигнаха до едно място сред кленовата горичка, на което растяха няколко бели бора. Звукът на преминаваща кола им подсказа, че се намират близо до шосе, но то не се виждаше изобщо, закрито от гъстите клони на боровете.

Първоначално не можа да разбере защо Хардуик го е довел тук. А после видя — и започна да изучава земята наоколо с нарастващо недоумение. Онова, което виждаше, нямаше никакъв смисъл. Стъпките, по които бяха вървели дотук, просто спираха. Ясната последователност на отпечатъците — идващи плътно един след друг в продължение на почти километър, изведнъж просто свършваха. Нямаше никакъв знак за случилото се с човека, който ги бе оставил. Снегът наоколо бе абсолютно девствен, недокоснат от човешки крак — от нищо всъщност. Последната следа бе оставена на повече от три метра от най-близкото дърво и — ако можеше да се съди по звука на преминалата преди минути кола — на поне сто метра от най-близкото шосе.

— Да не би да пропускам нещо? — запита Гърни.

— Същото, което пропускаме и всички останали. — Хардуик очевидно се чувстваше облекчен, че Гърни не се е сетил за някакво елементарно обяснение, което да е убягнало на него и екипа му.

Гърни проучи земята около последната стъпка по-внимателно. Точно след този добре оформен отпечатък имаше малък участък, върху който се застъпваха множество други — всичките оставени от същите туристически обувки, както и онези, които ги бяха довели дотук. Изглеждаше сякаш убиецът нарочно е вървял до това място, постоял е няколко минути, като междувременно е пристъпвал от крак на крак в очакване на нещо или някого, а после… се е изпарил. През ума му мина откаченото предположение, че Хардуик си прави шега с него, но той го отхвърли веднага. Това да си играе и размества нещо по местопрестъплението само с цел да се посмее би било прекалено, дори за такъв шантав тип като Хардуик.

Така че това, което виждаха, бе реално.

— Ако вестниците надушат тая история, ще я превърнат в случай на отвличане от извънземни! — Хардуик почти изплю думите, като че ли имаха вкус на нещо неприятно и не се задържаха в устата му. — Репортерите ще накацат по нея като мухи на лайно.

— Имаш ли по-подходяща за представяне теория?

— Надеждите ми се уповават на острия като бръснач ум на най-уважавания детектив в историята на нюйоркската полиция.

— Спри с глупостите! — прекъсна го Гърни. — От екипа по претърсването да имат някакви идеи?

— Нищо, което да послужи за разбирането на това тук. Свалиха отпечатъци от онова, утъпканото място, на което той вероятно е бил застанал. Не личеше там да има някакъв чужд предмет или вещество, но може би тези от лабораторията ще могат да открият нещо. Провериха и дърветата, както и шосето от другата страна на боровете. Утре ще покрият плътно трийсет квадратни метра около това място. Може би при по-подробния оглед на дневна светлина нещо ще изскочи.

— Но засега нямат нищо?

— Схванал си картинката.

— Тоест, единственото, което ти остава, е да разпитваш гостите на института и съседите дали не са видели някой хеликоптер, от който да се спуска въже надолу към гората?

— Никой не е видял такова нещо.

— Наистина ли си ги питал?

— Чувствах се като идиот, но да — попитах ги. Факт е, че някой е минал оттук рано тази сутрин — и почти със сигурност това е бил убиецът. Спрял е точно на това място. Ако някой хеликоптер или пък най-големият кран на света не го е измъкнал, къде, по дяволите, е отишъл?!

— Значи… — започна да изброява Гърни — няма хеликоптери, няма въжета, нито тайни тунели…

— Точно така — прекъсна го Хардуик.

— Какви възможности ни оставя това?

— Никакви. Нищо, нищичко. Нито един скапан вариант! И не ми обяснявай, че след като е дошъл дотук, се е върнал по целия път обратно — като е пристъпвал заднишком, и то точно във всяка оставена вече стъпка, без да развали нито един отпечатък — с единствената цел да ни побърка тотално! — Хардуик предизвикателно погледна към Гърни, сякаш очакваше от него да предложи именно това. — Дори да беше възможно, а то не е, убиецът щеше да попадне на двамата, които вече са били на местопрестъплението — съпругата Кеди и гангстерът Пати.

— Тоест, това е невъзможно — спокойно отбеляза Гърни.

— Кое е невъзможно? — изръмжа Хардуик, готов да спори.

— Всичко — каза Гърни.

— За какво говориш, по дяволите?!?

— Успокой се, Джак. Трябва да намерим отправна точка, която да звучи смислено. Онова, което изглежда, че се е случило, не може да се е случило. Следователно онова, което сякаш се е случило, не се е случило.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че това не са отпечатъци от стъпки?

— Казвам ти, че бъркаме с начина, по който ги разглеждаме.

— Това стъпка ли е, или не е? — настоя Хардуик раздразнено.

— На мен ми прилича на стъпка — съгласи се Гърни.

— Тогава какво имаш предвид?

Гърни въздъхна.

— Не зная, Джак. Просто имам чувството, че задаваме погрешните въпроси.

Нещо в мекия му кротък тон промени отношението на Хардуик. В продължение на няколко секунди никой от тях не погледна другия, нито каза нещо. После Хардуик вдигна глава, сякаш се бе сетил нещо:

— За малко да забравя да ти покажа черешката на тортата! — Бръкна в страничния джоб на коженото си яке и извади от него един плик за събиране на доказателства.

През прозрачната пластмаса ясно се виждаше обикновеният бял лист, изписан с грижлив почерк и червено мастило.

— Не го вади! — нареди Хардуик. — Само го прочети.

Гърни постъпи, както му бе казано. После го прочете отново. И трети път, за да го научи наизуст.

„През снега пробягах.

Погледни нагоре и надолу, глупако.

Запитай се къде изчезнах.

Отрепко такава,

виж: родих се за слава.

Завръщам се с отмъщение

за децата, които тъгуват и страдат,

за всички, които са изоставени.“

— Нашето момче е, определено — потвърди Гърни и му върна плика. — Темата за отмъщението, осем стиха, последователна стъпка, изискан речник, идеална пунктуация, фин краснопис. Точно като другите — до един момент.

— До един момент?

— В това има нов елемент — указание, че убиецът мрази още някого, освен жертвата.

Хардуик погледна прибраната в плика бележка и се намръщи на предположението, че е пропуснал нещо важно.

— Кого? — попита.

— Теб — отвърна му Гърни и се усмихна за пръв път през този ден.