Джон Вердън
Намисли си число (51)

Глава 50
Повторно претърсване

Първи проговори Нардо:

— Това ли беше цялото обаждане?

— Да, сър.

Той се отпусна назад на стола и започна да разтрива слепоочията си.

— Началник Майърс още ли не се е обадил?

— Непрекъснато оставяме съобщения на рецепцията в хотела му, сър, а също и на мобилния му телефон. Още нямаме обратна връзка.

— Предполагам, че номерът на тоя, дето се обажда, е бил скрит, нали?

— Да, сър.

— „Избий ги всичките“, а?

— Да, сър, точно това бяха думите му. Искате ли отново да чуете записа?

Нардо поклати глава.

— Как мислиш, за кого говори?

— Сър?

— „Избий ги всичките“. Всички кои?

Полицайката като че ли се обърка.

Нардо се обърна към Гърни.

— Това е само предположение, лейтенанте, но вероятно става въпрос или за останалите хора от списъка му с бъдещи жертви — или за всички ни тук, в къщата.

— А какво ще кажеш за „чистачът пристига“? — попита Нардо. — Защо „чистачът“?

Гърни сви рамене.

— Нямам идея. Може просто да харесва думата… да подхожда на патологичната му представа за онова, което върши.

Нардо неволно се намръщи от отвращение. След това за първи път се обърна към полицайката по име:

— Пат, излез навън с Големия Томи. Заемете ъглите на къщата по диагонал, така че да наблюдавате всяка врата и всеки прозорец. Освен това, кажи и на останалите, искам всички да са готови да нахлуят вътре до максимум минута, след като чуят изстрел или каквато и да било суматоха. Някакви въпроси?

— Въоръжена атака ли очакваме, сър? — В гласа й като че ли се долавяше надежда.

— Не бих казал, че „очакваме“, но със сигурност е възможно да се случи.

— Наистина ли смятате, че този луд негодник е още в района? — Очите й бяха станали ледени.

— Възможно е, както казах. Кажи на Големия Томи за последното обаждане на извършителя. Бъдете нащрек.

Тя кимна и изчезна.

Нардо мрачно се обърна към Гърни:

— Как мислиш? Смяташ ли, че трябва да повикам кавалерията? Да кажа ли на щатските ченгета, че имаме спешна нужда от помощ? Или това обаждане е простотия, за която не си струва да си хабя куршумите?

— Ако вземем под внимание броя на труповете досега, би било доста рисковано да го приемем за „простотия“.

— Нищо не приемам! — отрече Нардо със стиснати устни.

Напрегнатите думи, които си размениха, бяха последвани от също толкова напрегната тишина. Тя бе нарушена от груб глас, който ги повика от върха на стълбите:

— Лейтенант Нардо? Гърни?

Нардо се намръщи, сякаш в стомаха му имаше нещо развалено.

— Може би Дърмот си е припомнил още нещо и иска да го сподели. — Той потъна още по-дълбоко в стола си.

— Аз ще проверя — предложи Гърни.

Върна се от стаята в антрето. Дърмот бе застанал на вратата на спалнята си. Изглеждаше нетърпелив, ядосан и изтощен.

— Може ли да говоря с вас… моля? — Това „моля“ накрая определено не бе казано с приятен тон.

Дърмот изглеждаше прекалено слаб и разтреперан, за да слезе по стълбите, така че Гърни се качи. Междувременно си мислеше, че това в действителност не е дом. Беше просто офис, към който за удобство има и спалня. В градския квартал, където бе израснал, това бе често срещано — например онзи индиец с деликатесния магазин, който като че намразваше живота все повече с всеки нов клиент, или свързаният с мафията гробар, който живееше над погребалното си бюро заедно с дебелата си жена и четирите си дебели деца. Дори самата мисъл за това го караше да чувства гадене.

На вратата на спалнята се постара да се отърси от това чувство и да разгадае изражението на неудобство върху лицето на Дърмот. Мъжът погледна покрай него надолу към стълбите.

— Тръгна ли си лейтенант Нардо?

— Не, долу е. Какво мога да направя за вас?

— Чух шум от двигатели. Отдалечаваха се — обвинително заяви Дърмот.

— Не отиват далеч.

Дърмот кимна, но не изглеждаше удовлетворен. Очевидно имаше нещо предвид, но не бързаше да сподели какво точно. Гърни се възползва от възможността да получи още някои отговори:

— Господин Дърмот, с какво си изкарвате прехраната?

— Моля? — прозвуча едновременно объркан и раздразнен.

— Какво точно представлява работата ви?

— Работата ми ли? Сигурността. Мисля, че вече водихме този разговор.

— Беше доста общ — усмихна се Гърни. — Не бихте ли ми дали някои подробности?

Изразителната въздишка на Дърмот предполагаше, че смята молбата за дразнеща загуба на време.

— Вижте какво — каза той, — трябва да седна. — Върна се до креслото си, седна в него и неспокойно започна да се намества. — Какви подробности?

— Името на компанията ви е „Системи за сигурност ГД“. Каква точно „сигурност“ осигуряват тези „системи“ — и за кого?

След още една дълбока въздишка, той отвърна:

— Помагам на фирмите да защитават поверителна информация.

— И под каква форма им помагате?

— Приложения за защита на база данни, специализиран защитен софтуер и хардуер, протоколи за ограничен достъп, системи за потвърждение на самоличност — това покрива повечето от проектите, които изпълняваме.

— „Ние“?

— Моля?

— Споменахте „проектите, които изпълняваме“, тоест „ние“.

— Нямах предвид буквално — с пренебрежение отговори Дърмот. — Просто корпоративен израз.

— Така излиза, че „Системи за сигурност ГД“ е по-голяма компания, отколкото е всъщност, така ли?

— Ами, не такава е целта, уверявам ви. Клиентите ми високо оценяват това, че върша работата собственоръчно.

Гърни кимна, сякаш впечатлен.

— Разбирам, това наистина може да е голямо предимство. А кои са тези клиенти?

— Клиенти, за които конфиденциалността е от основно значение.

Гърни невинно се усмихна на грубостта на Дърмот:

— Не ви карам да разкривате някакви тайни. Просто се чудех в кои отрасли на бизнеса са.

— В такива, че техните база данни изискват много сериозна защита.

— Например?

— Лични данни.

— Какъв вид лични данни?

Известно време Дърмот явно преценяваше каква част от договорните си отношения би нарушил, ако продължи да говори:

— Онзи тип данни, които се събират от застрахователни компании, финансови институции, здравноосигурителни дружества.

— Медицински данни?

— Да, голяма част от тях са такива.

— Информация за лечението на пациентите?

— Дотолкова, доколкото е включена в кодовата медицинска система. Какъв смисъл има всичко това?

— Представете си, че сте хакер, който иска да проникне в много голяма медицинска база данни. Как бихте постъпили?

— На този въпрос не може да се отговори.

— И защо?

Начинът, по който Дърмот затвори очи, ясно показваше раздразнението му.

— Твърде много променливи величини.

— Например?

— Например?! — Дърмот повтори въпроса, като че той бе израз на невероятна глупост. След миг все пак продължи, все още със затворени очи: — Зависи от целта на хакера, доколко е опитен и умел, доколко е запознат с формата на данните, структурата на самата база данни, от протокола за достъп, степента на защита, както и от още куп други фактори. Съмнявам се, че имате техническите познания, за да разберете който и да било от тях.

— Сигурен съм, че сте прав за това — меко заяви Гърни. — Но нека все пак предположим, че някой много добър хакер се опитва да състави списък от хора, които са били лекувани от определена болест…

Дърмот вдигна ръце в знак, че се отказва — толкова се беше нервирал вече.

Гърни обаче продължи да го притиска:

— Колко трудно би било да се направи това?

— Отново — няма как да се отговори. Някои база данни са толкова слабо защитени и с толкова пробойни, че със същия успех биха могли да ги публикуват направо в интернет. Други пък биха се опрели и на най-добрите програми за разбиване на пароли. Всичко зависи от качествата на системния дизайнер.

Гърни долови гордостта, която се криеше зад тези думи, и реши да я подхрани:

— Бих се обзаложил на пенсията си, че няма много хора, които да са по-добри от вас.

Дърмот се усмихна.

— Направих кариера от това да побеждавам най-блестящите хакери на планетата. Нито един мой протокол за защита на данни не е бил разбиван. Никога.

Тази хвалба предлагаше нови възможности. Дали способността на този човек да възпре евентуалния опит за проникване на убиеца в базата данни имаше нещо общо с решението на последния да използва пощенската му кутия? Определено си струваше да се обмисли тази идея, дори и да повдигнеше повече въпроси, вместо да даде отговори.

— Бих желал местната полиция да проявяваше същата компетентност.

Коментарът измъкна Гърни от размишленията му.

— Какво имате предвид?

— Какво имам предвид ли? — Дърмот дълго и сериозно обмисля отговора си. — Преследва ме убиец, а аз не вярвам полицаите да са способни да ме защитят. В квартала вилнее луд, който възнамерява да ме убие, а после и вас. А пък вие реагирате с хипотетични въпроси за хипотетични хакери, които се опитват да проникнат в хипотетични база данни?! Нямам представа какво се опитвате да направите, но ако идеята е да ме успокоите, като ме разсеете, държа да ви кажа, че няма ефект! Защо не се съсредоточите върху истинската опасност? Това не е някакъв теоретичен софтуерен проблем! Проблемът е, че към нас се промъква един луд за връзване с окървавен нож в ръката! А трагедията от тази сутрин е доказателство, че полицията не е просто безполезна, по-зле е! — Яростният тон на тази тирада така се повиши към края й, че накара Нардо да се качи в спалнята. Той погледна първо Дърмот, после Гърни и накрая спря поглед отново върху Дърмот.

— Какво, по дяволите, става тук?

Дърмот се обърна и се втренчи в стената.

— Господин Дърмот смята, че не е достатъчно добре охраняван — обясни Гърни.

— Достатъчно добре охраня… — избухна гневно Нардо, после замълча и продължи, вече по-спокойно: — Сър, шансовете неоторизирано лице да проникне неправомерно в тази къща — да не говорим за „луд за връзване с окървавен нож в ръката“, както се изразихте — са по-малки от нула!

Дърмот продължи да се взира в стената.

— Ще го кажа така — продължи Нардо, — ако на копелето му стиска да се покаже тук, мъртъв е. А ако се опита да влезе, ще го сготвя и изям за вечеря!

— Не искам да оставам сам в тази къща. Нито за секунда!

— Не ме слушате! — изръмжа Нардо. — Не сте сам. Из целия квартал има полицаи. Както и около къщата. Покрили сме периметъра напълно. Никой не може да мине покрай нас!

Дърмот се обърна към Нардо и предизвикателно каза:

— Ами ако вече е успял да влезе?

— За какво, по дяволите, говорите?

— Ами какво, ако вече е успял да се вмъкне в къщата?

— И как, да го вземат мътните, би могъл да го направи?

— Тази сутрин — когато излязох навън да потърся полицай Сисек… Ами ако е влязъл през някоя незаключена врата, докато обикалях двора? Може да го е направил, нали?

Нардо го гледаше невярващо.

— И къде е отишъл?

— Аз откъде да знам?

— Да не мислите, че се крие под скапаното легло?!

— Е, това е много добър въпрос, не сте ли съгласен, лейтенанте? Само че не знаете отговора, нали? Защото в действителност не претърсихте напълно къщата! Така че би могъл да се крие под леглото наистина — така ли е, или не е?

— Исусе Христе! — извика Нардо. — Стига глупости!

С две широки крачки отиде до леглото, сграбчи таблата със свирепо ръмжене, повдигна го цялото на височината на рамото си и го задържа във въздуха.

— Доволен ли сте? — протътна той. — Да виждате някого отдолу?!

После пусна леглото, което чак отскочи от удара в пода. Дърмот просто го гледаше.

— Всичко, което искам, лейтенанте — каза накрая, — е да си вършите по-добре работата, не някакви детински драми. Нима искам прекалено много, като ви моля да претърсите помещенията основно?

Нардо го наблюдаваше студено.

— Вие ми кажете тогава — къде би могъл да се скрие човек в тази къща?

— Къде ли? Не зная. В мазето? На тавана? В гардеробите? Откъде да знам?

— Само искам да съм сигурен, че сме изяснили нещата, сър. Полицаите, които са пристигнали на местопрестъплението първи, са претърсили къщата. Щяха да го открият, ако е бил тук. Разбирате ли?

— Проверили са цялата къща?

— Да, сър — докато колегите им са ви разпитвали в кухнята.

— Включително тавана и мазето?

— Точно така.

— Включително санитарните помещения, килера за провизии и сервизното помещение?

— Всички помещения, килери и гардероби.

— Няма как да са проверили сервизното помещение! — извика Дърмот предизвикателно. — Заключено е с катинар, ключът е в мен, а никой не ми го е искал!

— Което означава — парира го Нардо, — че ако все още е заключено, няма как някой да се е скрил в него. Тоест, би било загуба на време да се претърсва.

— Но… това означава, че лъжете! Не е вярно, че цялата къща е претърсена от горе до долу!

Реакцията на Нардо изненада Гърни, който се бе подготвил за ново избухване:

— Дайте ми ключа, сър, и веднага ще отида да погледна.

— Тоест — заключи Дърмот в адвокатски стил, — признавате, че нещо е било пропуснато? И че не цялата къща е претърсена така, както следва?

Гърни се зачуди дали злобното му упорство се дължи на мигрената, която го измъчваше, на заядлив характер, или просто страхът му се бе трансформирал в агресия.

Нардо изглеждаше необичайно спокоен.

— Ключът, сър?

Дърмот измърмори нещо — нещо обидно, ако можеше да се съди по изражението му — и се надигна от стола си. Извади от чекмеджето на нощното си шкафче връзка ключове, откачи от нея един, който бе по-малък от останалите, и го метна на леглото. Нардо го вдигна, без да показва никакви емоции и без да казва нищо повече. Излезе от стаята и стъпките му бавно заглъхнаха по стълбите. Дърмот пусна връзката в чекмеджето, затвори го наполовина, после спря.

— Мамка му! — изсъска и отново извади ключовете. Откачи още един и тръгна към вратата. Не бе направил и две крачки обаче, когато се спъна в килимчето край леглото и удари главата си в рамката на вратата. Извика сподавено от болка и гняв през стиснатите си зъби.

— Добре ли сте, сър? — запита го Гърни и тръгна към него.

— Чудесно! Просто идеално! — буквално плюеше думите.

— Да ви помогна ли с нещо?

Дърмот като че ли се опитваше да се успокои.

— Ето — каза той, — вземете този ключ и му го отнесете. Има две ключалки. Ама че гадна работа, почнах вече съвсем да се обърквам…

Гърни взе ключа.

— Добре ли сте?

Дърмот махна с ръка отвратено:

— Ако още в началото бяха дошли при мен, както си му е редът… — гласът му заглъхна.

Гърни метна още един преценяващ поглед на горкия човек и слезе долу.

Както при повечето къщи в предградията, стълбището към мазето се намираше под това за втория етаж. До него водеше врата, която Нардо бе оставил отворена. Гърни видя, че долу свети.

— Лейтенанте?

— Да-а?

Гласът като че ли идваше от по-голямо разстояние, така че Гърни продължи да слиза с ключа в ръка. Носеше се позната миризма — комбинация от мухъл, бетон, метални тръби, дърво и прахоляк. В ума му оживя ярък спомен за мазето на къщата, в която живееше като дете. Обитателите на отделните апартаменти го бяха превърнали в склад за неизползваните си велосипеди, бебешки колички, кашони с боклуци и прочее. Помнеше прекрасно не само миризмата, но и слабата светлина, идваща от малкото голи крушки, както и сенките, от които винаги го побиваха тръпки.

Нардо бе застанал на прага на сива метална врата в далечния край на недовършена стая, по чиито бетонни стени личаха петна от влага. Под тях прозираше арматура. В стаята имаше бойлер, два резервоара за гориво, парен котел, две противодимни аларми, два пожарогасителя и водоразпръсквателна система.

— Ключът става само за катинара — каза той. — А има и секретна брава. Тоя човек е просто откачен на тема сигурност! И къде, по дяволите, е другият ключ?

Гърни му го подаде:

— Каза, че го е забравил. Обвинява теб, естествено.

Нардо пое ключа с отвратено сумтене и го пъхна право в ключалката.

— Скапано копеленце! — измърмори той и бутна вратата. — Не мога да повярвам, че му се вързах да проверявам… Какво, по дяволите?!

Нардо, плътно следван от Гърни, нерешително влезе в стаята, която се намираше зад вратата. Тя определено бе доста по-голяма от сервизно помещение.

И на пръв поглед нищо от онова, което виждаха, нямаше смисъл.