Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дейв Гърни (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Think of a Number, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 81 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Джон Вердън. Намисли си число

Английска. Първо издание

ИК „СофтПрес“, София

Редактор: Слави Димов

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-954-685-950-1

История

  1. — Добавяне

Глава 22
Нека да се изясним

Цели два часа от тази нощ прекара в писане и редактиране на показанията си. Текстът, който сътвори в крайна сметка, просто изброяваше — без прилагателни, чувства и мнения — фактите от познанството му с Марк Мелъри, включително неособено близките им приятелски отношения в колежа и по-скорошните им контакти, започнали с имейла на Мелъри с молбата да се видят и завършили с категоричния му отказ да отнесе въпроса до полицията.

Изпи две големи чаши силно кафе, докато съчиняваше показанията, и в резултат спа зле. Студ, сърбеж, потене, жажда и идваща на приливи и отливи болка, която се разхождаше ту по единия, ту по другия му крак — редицата неудобства, изпитани през тази нощ, спомагаха появяването на неприятни и дори враждебни мисли, особено такива, свързани с болката, която бе забелязал в очите на Маделайн.

Знаеше, че се дължи на усещането й за това, какви са приоритетите му. Тя се оплакваше, че когато ролите в живота му стигаха до сблъсък, детективът Дейв винаги надвиваше и изместваше съпруга Дейв. Оттеглянето му от професията не бе променило нищо. Ясно бе, че се е надявала, че нещо ще се промени, може би дори бе вярвала в това. Само че как би могъл да спре да бъде онова, което е? Колкото и да го бе грижа за нея, колкото и да искаше да е с нея и да е щастлива, как би могъл да се превърне в нещо, което не е? Умът му работеше невероятно добре по един определен начин и най-голямото признание и задоволство в живота му се дължеше на прилагането на тази интелектуална дарба. Имаше изключително логичен мозък и идеално настроен за улавяне на несъответствия радар. Тези качества го превръщаха в наистина забележителен детектив. Те също така създаваха преградата от абстракции, която му позволяваше да запази разумна дистанция от ужасите в професията си. Другите ченгета имаха други прегради — алкохол, братска солидарност, убиващ сърцето цинизъм. Щитът на Гърни бе способността му да възприема ситуациите като интелектуални предизвикателства, а престъпленията — като уравнения, които трябва да се решат. Такъв беше. Не бе нещо, което би могъл да спре да представлява, само като се оттегли. Или поне до този извод беше стигнал, когато най-накрая успя да заспи — час преди разсъмване.

На около 100 километра източно от Уолнът Кросинг и на 15 след Пиъни, на един склон, от който се виждаше река Хъдсън, беше разположено Главното полицейско управление на окръга. Приличаше на новоиздигната крепост от сив камък. С масивния си строеж и тесни прозорци изглеждаше така, сякаш би надживяла и апокалипсиса. Гърни се зачуди дали архитектурното решение не е повлияно от истерията покрай единайсети септември, заради която бял свят бяха видели и много по-малоумни проекти от непревзимаемо полицейско управление. Вътре флуоресцентната светлина увеличаваше ефекта от суровия вид на детекторите за метал, системата от камери, куршумоустойчивата кабинка на пазача и лъснатия до блясък бетонен под. Имаше и микрофон, с който да се свърже човек с пазача в будката — която впрочем приличаше повече на контролна зала, тъй като в нея бяха разположени мониторите за камерите от системата за сигурност. Светлините придаваха студен блясък на всички твърди повърхности, а на лицето на пазача — уморен вид. Дори безцветната му коса изглеждаше още по-изтощена и без блясък от неестественото осветление. Той самият имаше вид на някой, който всеки миг ще повърне. Гърни устоя на желанието да го попита дали е добре и вместо това съобщи на микрофона:

— Дейвид Гърни. Тук съм за среща с Джак Хардуик.

Пазачът пъхна през тесния процеп на стъклената стена, която ги разделяше, един временен пропуск за сградата заедно с бланка за посетители, която да попълни. Вдигна телефона, провери нещо в списък, залепен с тиксо от неговата страна на гишето, набра четирицифрен вътрешен номер, произнесе няколко думи, които Гърни не чу, след което постави обратно телефонната слушалка на мястото й. Малко по-късно една сива стоманена врата в стената точно до кабинката му се отвори и се появи същият цивилен полицай, който го бе съпроводил предния ден в института. Той направи знак на Гърни, без да показва да го е разпознал, и го поведе по безличния сив коридор към друга метална врата, която отвори.

Влязоха в голяма зала за конференции без никакви прозорци. Целта на последното очевидно бе да предпази участващите в съвещание от парчетата летящо стъкло при евентуална терористична атака. Гърни изпитваше лека форма на клаустрофобия — мразеше помещения без прозорци и мразеше архитектите, които проектираха такива. Лаконичният му гид се отправи директно към термоса за кафе в другия край на стаята. Повечето от местата край продълговатата съвещателна маса вече бяха запазени: на облегалките на четири от тях висяха якета, а три от останалите бяха запазени по общоприетия начин — бяха ги облегнали напред върху масата, а задните им крака стърчаха във въздуха. Гърни свали лекото яке, с което бе облечен, и го постави на облегалката на един от свободните столове.

Вратата се отвори и влезе Хардуик, следван от прилежна и работлива на вид червенокоса жена в безполов костюм, която носеше лаптоп и дебела папка, както и от втория двойник на Том Круз, който се насочи към приятелчето си при кафето. Жената се отправи към един от незаетите столове и постави нещата си на масата пред него. Хардуик се приближи към Гърни, а лицето му изразяваше нещо средно между очакване и презрение.

— Получаваш специално отношение, момчето ми — прошепна му дрезгаво. — Нашето момче-чудо, най-младият окръжен прокурор в историята на окръга, ще ни направи честта да присъства на днешното съвещание.

Гърни отново усети враждебната си реакция към Хардуик, която бе прекалено силна в сравнение с безсмислената язвителност на другия мъж. Въпреки усилието си да не я показва, усещаше, че говори през стиснати устни:

Неговата намеса в случай като този не би ли трябвало да се очаква?

— Не съм казал, че не съм я очаквал! — изсъска Хардуик. — Само казах, че получаваш специално внимание. — Той погледна към трите наклонени напред стола и обяви, без да се обръща конкретно към никого: — „Троновете на тримата мъдреци.“

И веднага след забележката му вратата се отвори и влязоха трима мъже.

Хардуик шепнешком обясни над рамото на Гърни кои са. Последният реши, че Хардуик си е сбъркал призванието — имаше невероятната способност да говори, без да мърда устните си. Вентрилоквист би било добър избор на професия.

— Капитан Род Родригес, официозен мухльо — прошепна безтелесният глас, когато тантурест мъж с маниери и тен на паркетен лъв, неадресирана към никого усмивка и злобни очи пристъпи в помещението и задържа вратата за по-високия мъж зад себе си — мършав пъргав тип, чийто поглед пробяга из стаята, без да се спира за повече от секунда върху когото и да било. — Окръжен прокурор Шеридън Клайн — продължи шепотът. — Иска да бъде губернатор Клайн.

Третият мъж, който се промъкваше зад Клайн, преждевременно оплешивял и излъчващ чара на студено кисело зеле, беше „Щимел, главният помощник на Клайн.“

Родригес ги насочи към килнатите столове, като подчертано предложи средния на Клайн, който пък от своя страна прие това съвсем нормално. Щимел седна от лявата му страна, а Родригес — от дясната. След това Родригес изгледа останалите хора в стаята през очилата си с тънки телени рамки. Безукорно коафираната черна коса, която украсяваше ниското му чело, очевидно бе боядисана. Той няколко пъти рязко почука по масата с кокалчетата на пръстите си и се огледа, за да е сигурен, че е привлякъл вниманието на всички присъстващи.

— По програма тази среща започва в дванайсет на обяд, а според часовника е точно дванайсет. Ако нямате нищо против, бихте ли заели местата си…?

Хардуик седна до Гърни. Групата около термоса за кафе се върна на масата и след половин минута всички бяха седнали на столовете си.

Родригес още веднъж ги огледа кисело, сякаш да подскаже, че на истинските професионалисти не би им отнело толкова време да извършат подобно просто действие. Като видя Гърни, устата му се изви в нещо, което можеше да бъде както кратка усмивка, така и намръщване. Сърдитото му изражение стана още по-мрачно при вида на един празен стол. След това продължи:

— Няма нужда да ви казвам, че убийството, което ни се падна да разследваме, е с висока степен на обществен интерес. Тук сме, за да се уверим, че всички сме тук. — Той замълча, сякаш с цел да провери кой е в състояние да оцени дзен-мъдростта му. После я преведе за по-глупавите: — Тук сме, за да се уверим, че сме се стиковали и сработили още от ден първи на този случай.

— Ден втори — измърмори Хардуик.

— Моля? — сепна се Родригес.

Близнаците Круз си размениха еднакво озадачени погледи.

— Днес е ден втори, сър. Вчера беше ден първи, сър, и беше супер скапан, вярвайте ми!

— Мисля, е очевидно, че говорех фигуративно. Мисълта ми е, че трябва да сме на една вълна от самото начало на този случай. Всички трябва да маршируваме под един и същи барабанен ритъм. Сега достатъчно ясен ли съм?

Хардуик кимна невинно. Родригес направи истинско шоу от начина, по който се извърна от него, и започна да отправя коментарите си към по-сериозните хора на масата.

— От малкото, което знаем до този момент, случаят обещава да е труден, сложен, деликатен и потенциално сензационен. Съобщиха ми, че жертвата е известен автор и лектор. Семейството на съпругата му се смята за изключително богато. Клиентелата на Института Мелъри включва някои много заможни, упорити и склонни да създават проблеми типове. Всяко едно от тези неща би могло да създаде истински медиен цирк. А като съберем и трите, се получава грандиозно предизвикателство. Четирите ключови фактора да успеем ще бъдат следните: организация, дисциплина, комуникация — и отново комуникация. Каквото видите, чуете или заключите, е напълно безполезно, ако не е правилно записано и докладвано. Комуникация и пак комуникация! — Той се огледа за пореден път, като най-дълго спря погледа си върху Хардуик, разпознавайки в него — и без с това да е проявил кой знае каква прозорливост — основния нарушител на правилата за записване и докладване на информацията. Хардуик изучаваше едно голямо петно на опакото на дясната си ръка.

— Не обичам хора, които заобикалят правилата — подчерта Родригес. — Те в крайна сметка причиняват повече проблеми, отколкото онези, които направо ги нарушават. Тези, които заобикалят правилата, настояват, че го правят, за да си свършат работата. А истината е, че го правят за собствено удобство. Липсва им дисциплина, а липсата на дисциплина разрушава организациите. Така че ме чуйте, хора — и то добре. В този случай ще следваме правилата. Всички правила. Ще използваме справките и пълните списъци. Ще попълваме докладите си с всички подробности. Ще ги подаваме навреме. Всичко ще минава по законните канали. Всеки правен въпрос ще бъде консултиран с окръжния прокурор Клайн, преди — повтарям, преди — да се предприеме действието, свързано с този въпрос. Комуникация, комуникация и пак комуникация!

Запрати думите по тях като че ли бяха артилерийски снаряди, изстреляни по вражеска позиция. След като прецени, че цялата съпротива е потушена, той се обърна към окръжния прокурор, който бе изслушал с нарастващо нетърпение речта му. Сега говореше по съвсем друг начин, с безкрайно уважение и сладко като мед:

— Шеридън, знам, че си поел личен ангажимент да участваш през цялото време в този случай. Има ли нещо, което да желаеш да кажеш на нашия екип?

Клайн се усмихна широко с нещо, което от по-голямо разстояние би могло да се сбърка с топлина. Отблизо прозираше полираният нарцисизъм на политик.

— Единственото, което ще кажа, е, че съм тук, за да помагам. По всеки начин, по който мога. Вие, момчета, сте професионалисти. Обучени, опитни, талантливи професионалисти. Познавате си работата. Това шоу е ваше. — Намек за кикотене стигна до ухото на Гърни. Родригес примигна. Възможно ли бе Родригес да е така добре настроен към честотата на Хардуик? — Но съм съгласен с Род. Това може да се превърне в цирк, в шоу, прекалено трудно за контролиране. Със сигурност ще се появи по телевизията — и много хора ще го гледат. Подгответе се за търсещи сензация заглавия от типа „Кърваво убийство на Ню Ейдж гуру“. Независимо дали ви харесва, или не, господа, този случай е кандидат за вестникарски фурор. Не искам да заприличаме на задниците в Колорадо, които прецакаха случая с Джон Бенет, нито на онези в Калифорния, които провалиха случая Симпсън. Ще се окажем с много топки във въздуха, а ако започнат да падат, ще стане голяма каша. Тези топки…

Любопитството на Гърни за това как ще бъдат разположени, в крайна сметка остана незадоволено. Натрапчива мелодия на мобилен телефон накара Клайн да замлъкне и привлече вниманието на всички, предизвиквайки у тях различна степен на раздразнение. Родригес наблюдаваше как Хардуик бавно бърка в джоба си, вади от него оскърбителния апарат и произнася сериозно мантрата на капитана отпреди малко: „Комуникация, комуникация и пак комуникация!“. После натисна бутона за разговор и каза:

— Хардуик слуша… Продължавай… Къде? Съвпадат с обувките?… Някакви признаци как са се озовали там? Някаква представа защо го е направил?… Добре, отнесете ги в лабораторията по възможно най-бързия начин!… Няма проблем. — Натисна бутона за край на разговора и замислено се зазяпа в телефона.

— Е? — запита Родригес, чийто поглед леко се бе смекчил под влияние на любопитството.

Хардуик адресира отговора си към червенокосата жена с безполовия костюм, която бе отворила лаптопа си на масата и го гледаше в очакване:

— Новини от местопрестъплението. Открили са обувките на престъпника — или поне някакви туристически обувки, които съвпадат с отпечатъците, които започваха от тялото. В момента ги транспортират към хората ти в лабораторията.

Червенокосата кимна и започна да пише нещо.

— Мисля, че ти каза, че следите отиват до средата на нищото и изчезват там — каза Родригес, като че бе хванал Хардуик в някаква измама.

— Да — отговори Хардуик, без да го поглежда.

— Е, тогава къде са открили тези обувки?

— По средата на същото нищо. На едно дърво близо до мястото, където свършваха следите. Висели на един клон.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че твоят убиец се е покатерил на някакво дърво, свалил си е обувките и ги е оставил там?

— Така изглежда.

— Ами… къде… Исках да кажа, какво е направил след това?

— Нямаме ни най-бегла идея, мамка му! Може би обувките ще ни насочат в правилната посока.

Родригес се разсмя рязко; смехът му напомняше за лай.

— Да се надяваме, че все нещо ще го стори. А междувременно, да се върнем към набелязания дневен ред! Шеридън, мисля, че те прекъснаха.

— С топките му във въздуха — долетя шепотът на вентрилоквиста.

— Не точно прекъснат — отговори Клайн с усмивка, която казваше „мога да превърна всяко нещо в свое преимущество“. — Истината е, че бих предпочел да слушам — особено когато новините идват от мястото на събитието. Колкото по-добре схващам проблема, толкова повече помощ мога да окажа.

— Да бъде както желаеш, Шеридън. Хардуик, и без това привлече вниманието на всички. Можеш да ни предоставиш и останалите факти — толкова кратко, колкото е възможно. Окръжният прокурор щедро ни отделя от времето си, но е много зает човек. Постарай се да не го забравяш.

— Добре, дечурлига, чухте човека! Ето сбитата, под формата на компресиран файл, версия, ще я чуете само веднъж. Така че не блейте и не задавайте въпроси. Слушайте!

— Леле! — Родригес вдигна и двете си ръце. — Не бих искал никой да се чувства възпрепятстван да задава въпроси.

— Това беше фигуративно казано, сър. Просто не искам да задържам тук окръжния прокурор по-дълго, отколкото е абсолютно необходимо. — Уважението, с което произнесе титлата на Клайн, бе съвсем леко пресилено, точно колкото да намекне, че има обида, която обаче да остане безопасно неопределена.

— Добре, добре — каза Родригес с нетърпелив жест. — Продължавай.

Хардуик започна плавно да рецитира наличните данни:

— Три до четири седмици преди убийството жертвата получава няколко писмени съобщения с притеснителен или заплашителен тон, както и две телефонни обаждания, едното от които прието и написано на ръка от секретарката на Мелъри, а другото — прието и записано от самата жертва. Ще ви предоставим копия от тези съобщения. Съпругата на жертвата, Касандра (наричана още Кеди), съобщи, че в нощта на убийството тя и съпругът й били разбудени от телефонно обаждане. Отсреща затворили.

Докато Родригес още си отваряше устата, Хардуик отговори на очаквания въпрос:

— Свързали сме се с телефонната компания, която ще ни даде достъп до наземната стационарна линия и записите от клетъчния телефон от нощта на убийството, както и тези от времето около предишните две обаждания. Въпреки това, като се има предвид до каква степен е планирано изпълнението на това престъпление, много ще се учудя, ако извършителят е оставил телефонна следа, която да може да се проследи.

— Ще видим — закани се Родригес.

Гърни реши, че капитанът е човек, чиято най-важна цел е да покаже, че контролира всяка ситуация или разговор, в които участва.

— Да, сър! — отривисто каза Хардуик със същото преувеличено страхопочитание — твърде неуловимо, за да се хване някой за него — което бе усъвършенствал. — Във всеки случай няколко минути по-късно били обезпокоени от звуци в близост до къщата — звуци, които тя описва като животински крясък. Когато се върнах и я попитах отново, тя обясни, че си е помислила, че се бият миещи мечки. Съпругът й отишъл да провери какво става. Минута по-късно тя чула онова, което определя като „приглушено плясване с ръце“, скоро след което тя излязла да провери. Открила съпруга си да лежи отвън на патиото точно пред вратата. Кръв се леела от раните на врата му и напоявала снега. Изпищяла — или поне смята, че го е направила — опитала се да спре кървенето, не успяла, изтичала обратно в къщата и се обадила на 911.

— Знае ли се дали е променила позицията на тялото, когато се е опитала да спре кървенето? — Родригес накара въпроса да прозвучи подвеждащо.

— Казва, че не може да си спомни.

Родригес бе настроен скептично.

— Аз й вярвам — подчерта Хардуик.

Родригес сви рамене по начин, който разкриваше колко малко цени мнението на други хора.

Като погледна бележките си, Хардуик продължи лишения си от емоции разказ:

— Първи са пристигнали полицаите от Пиъни, последвани от редник Калвин Максън от местното военно поделение. Свързаха се с екипа за криминални разследвания в 1:56 часа сутринта. Аз пристигнах на местопрестъплението в 2:20 сутринта, а от съдебна медицина — в 3:25 сутринта.

— А като заговорихме за Трешър, той къде е? — запита гневно Родригес. — Обади ли се на някого да предупреди, че ще закъснее?

Гърни огледа дългата редица лица на масата. Всички те явно дотолкова бяха свикнали със странното име на съдебния лекар, че въобще не реагираха. Всъщност и никой не се заинтересува от въпроса — което предполагаше, че докторът е от тези хора, които винаги закъсняват. Родригес се втренчи във вратата на конферентната зала, през която Трешър трябваше да е влязъл (преди десет минути). Личеше си, че все повече се ядосва заради това, че нарушават разписанието му.

А после — като че стаен в коридора и чакал капитанът да кипне — вратата се отвори и в стаята хлътна един висок кльощав мъж. Под мишница стискаше куфарче, а в ръката си — голяма чаша кафе. Освен това очевидно бе по средата на разговора си с някого:

— … забавяне на строежа, а хората работят. Ха! Или поне така изглежда. — Той се усмихна леко на няколко души подред. — Явно думата „работят“ означава да седиш и да си чешеш чатала! И то — дълго и напоително. Нито копаят, нито павират — или поне аз не забелязах да го правят. Сбирщина некадърни простаци, които блокират движението по пътя! — Той надникна над килнатите си на една страна очила към Родригес. — Предполагам, че дори щатската полиция не би могла да стори нищо по въпроса, а, капитане?

Родригес отговори с уморената усмивка на сериозен човек, който е принуден да се разправя с идиоти.

— Добър ден в този прекрасен следобед, доктор Трешър!

Трешър остави куфарчето и кафето си на масата пред единствения незает стол. Погледът му пробяга из стаята и се спря на окръжния прокурор.

— О, здравей, Шеридън! — възкликна не без изненада. — Захващаш се отрано с този, а?

— Имаш ли нещо интересно за нас, Уолтър?

— Всъщност, да. Поне една малка изненада.

В явен опит да задържи в свои ръце управлението на срещата, Родригес се захвана абсолютно ненужно да подклажда вече горящ огън:

— Слушайте, хора, виждам как можем да накараме закъснението на доктора да работи за нас. Досега слушахме резюме на събитията около откриването на тялото. Последният факт, който чух, засягаше пристигането на съдебния лекар на сцената. Ами — съдебният лекар тъкмо дойде тук — така че защо не включим неговия доклад директно в разказа?

— Страхотна идея! — отбеляза Клайн, без да сваля очи от Трешър.

Съдебният медик пък започна да говори, сякаш намерението му бе да направи изложението си в момента, в който пристигне:

— Ще получите пълния писмен доклад до седмица, господа. Днес — само голия скелет.

Ако забележката трябваше да мине за духовита, помисли си Гърни, то това определено остана неоценено. А може би я бе повтарял толкова често, че хората вече не й обръщаха внимание.

— Интересно убийство — продължи Трешър и се протегна за кафето си. Замислено отпи голяма глътка и върна чашата на масата. Гърни се усмихна. Този недодялан раздърпан мъж с пясъчноруса коса определено имаше усет към драматичното. — Нещата не са точно такива, каквито изглеждат на пръв поглед. — Той направи пауза, докато не пролича, че стаята всеки момент ще избухне от напрежение: — Първоначалният оглед на разположението на тялото доведе до хипотезата, че причината за смъртта е прекъсването на сънната артерия чрез многобройни прорезни и прободни рани, причинени от счупена бутилка, по-късно открита на местопрестъплението. Резултатите от първоначалната аутопсия обаче показват, че причината за смъртта е прекъсването на сънната артерия от единичен куршум, изстрелян от близко разстояние във врата на жертвата. Раните от бутилката са били нанесени след изстрела и след като жертвата е паднала на земята. Има минимум четиринайсет прободни рани, може би максимум двайсет, някои от които са оставили парченца стъкло в меките тъкани на шията, а четири са пронизали изцяло вратните мускули и трахеята — и са излезли от другата страна на врата.

На масата настъпи гробно мълчание, придружено от много озадачени и заинтригувани погледи. Родригес събра връхчетата на пръстите си, но не ги допря до устните си — жестът му достатъчно красноречиво показваше учудването му. Той бе първият, който проговори.

— Застрелян, а?

— Застрелян — потвърди Трешър с насладата на човек, който обича да открива неочакваното.

Родригес се втренчи обвинително в Хардуик.

— Как така никой от свидетелите ти не е чул изстрела? Каза ми, че в имението има поне двайсет гости, а — като се замисля — как така съпругата му не е чула да се стреля?

— Чула е.

— Моля?! Откога го знаеш? Защо не ми каза?

— Чула го е, но не е знаела, че го е чула — загадъчно отговори Хардуик. — Каза, че е чула нещо, подобно на приглушено плясване с длани. Значението на този звук й е убягнало по това време, а на мен ми хрумна едва току-що.

— Приглушено? — невярващо запита Родригес. — Да не искаш да ми кажеш, че жертвата е застреляна със заглушител?

Вниманието на Шеридън Клайн моментално бе привлечено.

— Това го обяснява! — извика Трешър.

— Обяснява какво? — попитаха едновременно Родригес и Хардуик.

Очите на Трешър проблеснаха триумфално.

— Следите от гъши пух в раната.

— А също и в кръвните проби от мястото около тялото. — Гласът на червенокосата беше точно толкова неопределен, колкото и костюмът й.

Трешър кимна.

— Естествено, че ще бъде и там.

— Всичко това е изключително вълнуващо — прекъсна ги Клайн. — Но дали някой от вас, които разбирате, няма да спре за малко и да ми обясни за какво става въпрос?

— Гъши пух! — избумтя гласът на Трешър толкова силно, сякаш подозираше, че Клайн има проблеми със слуха.

Изражението на приятелско, сърдечно и съвсем леко объркване на Клайн започна да се вледенява. Хардуик се усети и проговори, почти на себе си:

— Това, че изстрелът се е чул толкова приглушено, съчетано с наличието на гъши пух, подсказва как е бил постигнат ефектът. Ролята на заглушител е изиграла някаква ватирана материя, нещо от типа на яке за ски или пък шуба, увита около дулото.

— Искаш да кажеш, че човек може да заглуши пистолет просто като го постави в яке за ски?

— Не точно. Просто казвам, че ако увия няколко пъти около оръжието и особено около дулото нещо с достатъчно дебела подплата, е възможно изстрелът да прозвучи толкова тихо, сякаш някой е плеснал с ръце. Човек може да чуе именно подобен звук от вътрешността на добре изолирана къща със затворени прозорци.

Обяснението явно задоволи всички, освен Родригес.

— Искам да видя резултатите от някои тестове, преди да повярвам на това.

— Не мислите, че е било истински заглушител, така ли?

— Би могло — отговори Трешър, — но тогава всички тези микроскопични частички перушина ще трябва да се обяснят по някакъв друг начин.

— Тоест — извършителят застрелва жертвата от упор…

— Не от упор — прекъсна го Трешър. — „От упор“ предполага контакт между дулото и жертвата, а няма доказателства за такова нещо.

— От какво разстояние в такъв случай?

— Трудно е да се каже. Има няколко отделни изгаряния от барут по врата, което означава, че изстрелът е дошъл от най-много метър и половина. Същевременно не са достатъчно на брой, за да се определи точно. Пистолетът може да е бил дори и по-наблизо, а изгарянията да са по-малко заради материята, обвита около дулото.

— Доколкото схващам, не сте открили куршум. — Родригес насочи неодобрението си към някаква точка във въздуха между Трешър и Хардуик.

Челюстта на Гърни се стегна. Случвало се бе да работи за хора като Родригес — мъже, които бъркаха манията си да контролират всичко с умения на водач и отрицателното си отношение с решителност и реализъм.

Трешър реагира първи:

— Куршумът не е уцелил гръбнака. По самия врат няма кой знае колко плът, която да го спре. Имаме входна и изходна рана — между другото, нито една от тях не бе лесна за откриване, като се има предвид колко е увредена тъканта от последвалите пробождания.

Ако си търсеше комплименти, вероятността да ги намери тук клонеше от никаква към нулева, реши Гърни.

Родригес отклони изпитателния си поглед към Хардуик, чийто тон почти — но не съвсем — отново изразяваше неподчинение.

— Не сме търсили куршум. Нямахме причини да го правим.

— Е, сега имате.

— Чудесно казано, сър! — възкликна Хардуик с едва доловима подигравка. Той извади мобилния си телефон и набра някакъв номер, като междувременно се отдалечи от масата. Независимо от снишения му глас стана ясно, че разговаря с някой от полицаите, намиращи се на местопрестъплението, и издава заповед за претърсване. „Да се намери куршумът е от първостепенно значение.“ А когато се върна край масата, Клайн го запита има ли въобще вероятност да се открие куршум, изстрелян на открито.

— Обикновено не — отвърна Хардуик. — Но в този случай има малка надежда. Ако се съди по разположението на тялото, той вероятно е застрелян откъм задната част на къщата. Ако не се е отклонил твърде много, може би ще го открием в гората отстрани.

Клайн бавно кимна.

— Добре, тогава, както бях започнал да казвам преди малко, нека изясним това: убиецът стреля отблизо; жертвата пада на земята; сънната артерия е пронизана; кръв шурти от шията. Тогава убиецът вади счупена бутилка, прикляква до тялото и намушква врата четиринайсет пъти. Правилна ли е картината? — недоверието му си личеше.

— Поне четиринайсет, може би повече — поправи го Трешър. — Когато ударите са един върху друг е много трудно да бъдат точно преброени.

— Разбирам, но онова, което наистина искам да проумея, е — защо?

— Разкриването на мотива — заяви Трешър, внушавайки, че въпросното понятие има точно толкова смисъл за науката, колкото и тълкуването на сънища — не е сред нещата, за които съм квалифициран. За него питай приятелчетата ни от екипа за криминални разследвания.

Клайн се обърна към Хардуик:

— Счупената бутилка е оръжие, което човек използва, ако няма нищо друго под ръка в момента, ако е в бар и не са му позволили да внесе нож или пистолет. Какво би накарало човек, който носи зареден пистолет, да вземе със себе си и счупена бутилка? И защо би я използвал, след като вече е убил жертвата си с пистолета?

— За да се увери, че е мъртъв? — предположи Родригес.

— Тогава защо просто не е стрелял още веднъж? Защо всъщност не го е прострелял в главата, още първоначално? Защо е целил врата?

— Може би не е бил добър стрелец.

— От метър и половина? — Клайн се обърна отново към Трешър. — Сигурни ли сме, че това е последователността — застрелян, а после намушкан?

— Да, до определено ниво на „професионалната увереност“, както се изразяваме в съда. Барутните изгаряния, макар и малобройни, личат ясно. Ако вратът вече е бил покрит с кръв от намушкване преди изстрела, би имало твърде малка вероятност да са толкова отчетливи.

— А и щяхте да откриете куршума. — Червенокосата произнесе това по такъв спокоен и ненатрапчив начин, че я чуха много малко хора. Клайн бе един от тях. Гърни също. Зачудил се беше кога ли това ще хрумне на някого. Изражението на Хардуик бе неразгадаемо, но не беше изненадан.

— Какво имате предвид? — попита Клайн.

Тя отговори, без да отмества очи от екрана на лаптопа си:

— Ако нападението бе започнало с четиринайсет пробождания във врата, четири от които са го пронизали изцяло, жертвата едва ли би успяла да се задържи права. А ако изстрелът е отправен от горе на долу към лежащ по гръб човек, куршумът би бил в земята под тялото му.

Клайн й хвърли преценяващ поглед. За разлика от Родригес, помисли си Гърни, той притежаваше достатъчно интелигентност, за да я уважава у другите.

Родригес направи опит да поеме отново управлението:

— Какъв калибър е куршумът, който търсим, докторе?

Трешър го изгледа над ръба на очилата, които не спираха да се плъзгат по дългия му нос.

— Какво трябва да направя, хора, за да ви накарам да схванете поне елементарните правила на патологията?!

— Знам, знам — недоволно каза Родригес, — плътта е твърде еластична и податлива на влияния, хлътва, разширява се, не можете да отговорите с точност и така нататък, и така нататък. Но можеш ли да кажеш дали е по-скоро 22-калибров, или 44-калибров? Направи професионално предположение.

— Не ми се плаща да предполагам. Освен това хората помнят не повече от пет минути, че е било просто предположение. Онова, което запомнят, е, че съдебният лекар е споменал нещо за 22-ри калибър, а се е оказало, че греши. — Очите му проблеснаха хладно, явно си припомняше подобна случка. Накрая каза само: — Като изровите куршума от стената на къщата и го предадете на балистиците, ще разберете…

— Докторе — прекъсна го Клайн като малко момченце, което задава въпроси на Магьосника, — възможно ли е да се прецени точният интервал от време между изстрела и последвалите го промушвания?

Тонът на въпроса като че успокои Трешър.

— Ако времето между двете беше по-голямо и при условие, че и двата типа рани са кървили, щяхме да открием кръв в два различни стадия на съсирване. А в този случай ще кажа, че двата вида рани са възникнали в рамките на прекалено кратко време, така че подобно сравнение не може да бъде извършено. Можем да сме сигурни само, че интервалът е бил сравнително кратък. Но е прекалено трудно да се прецени дали става въпрос за десет секунди, или десет минути. Това е добър въпрос от гледна точка на патологията, впрочем — заключи той, като по този начин го разграничи от зададения от капитана.

Устните на последния потрепнаха.

— Ако това е всичко, което можете да ни съобщите към момента, докторе, няма да ви задържаме повече. Ще получа писмения ви доклад не по-късно от седмица, броено от днес, нали?

— Мисля, че точно това казах. — Трешър вдигна издутото си куфарче от масата, кимна на окръжния прокурор с тънка усмивка и излезе от стаята.